Жан-Пол Сартр
Погнусата (8)

Пет часът и тридесет минути

Лоша е работата, от лоша по-лоша — пак ме налегна онази напаст — Погнусата. И то поновому — прихвана ме в едно кафене. Досега кафенетата бяха едничкото ми убежище, понеже са пълни с народ и ярко осветени; вече дори на тях не мога да разчитам; когато тя ме спипа в стаята, занапред не ще има къде да се дяна.

Отивах там, за да се любя с Франсоаз, но още щом бутнах вратата, Мадлен, сервитьорката, ми викна:

— Госпожата я няма, излезе на покупки.

Почувствах в слабините болезнена отмала, продължителен и неприятен гъдел. Едновременно с това усещах как ризата жули гръдта ми; обгърна ме, понесе ме някакъв бавен, разноцветен вихър, вихър от мъглявина, от светлини сред дима, в огледалата, вдън които се мержелееха тапицираните скамейки; недоумявах защо той е тук и защо става така. Бях на прага, двоумях се, после сякаш всичко се разлюля, сянка премина по тавана и като че ли нещо ме тласна напред. Реех се, бях зашеметен от ярката мараня, която проникваше в мен от всички страни наведнъж. Мадлен също се понесе във въздуха, приближи се да поеме пардесюто ми; забелязах, че е прибрала косите си на тила и носи обици; стори ми се неузнаваема. Гледах едрите й бузи, които до безкрай се проточваха към ушите. Под скулите имаше две самотни розови петна, които сякаш скучаеха сред безличната плът. Страните се разтягаха, разтягаха се към ушите и Мадлен се усмихваше:

— Какво ще желаете, господин Антоан?

Тогава Погнусата ме завладя, отпуснах се на канапето, вече дори не знаех къде се намирам; виждах как цветовете бавно кръжат наоколо и ми се гадеше. И ето: от този миг Погнусата не ми дава мира, здраво се е вкопчила в мен.

Платих. Мадлен разтреби масата. Върху мрамора под халбата се разлива жълта локвичка бира, в която трепти мехурче. Канапето е изтърбушено на мястото, където седя, и за да не хлътна, трябва силно да притискам подметките си о пода; студено ми е. Вдясно играят на карти върху зелено сукно. На влизане не ги видях, само почувствах присъствието на някаква размахала ръце възтопла бала, разплута отчасти върху канапето, отчасти върху масата в дъното. После Мадлен донесе карти, сукно и съдинка с чипове. Те са трима или петима, не зная точно, нямам смелост да ги погледна. Някаква пружинка в мен се е скъсала — мога да движа очите си, но не и главата. Главата ми е размекната, разтеглива като гума и сякаш току-що е положена на шията ми; ако я извърна, ще падне. Все пак дочувам пресекливо дишане и от време на време с крайчеца на окото съзирам червеникава мълния, осеяна с бели косъмчета. Ръка.

Когато съдържателката пазарува, на бара я замества нейният братовчед. Нарича се Адолф. Загледах го, докато сядах, а сетне не отместих очи, защото ми бе непосилно да извия глава встрани. Той е по риза, с лилави тиранти; запретнал е ръкавите си над лактите. Тирантите едва се различават върху синята риза, бледнеят, губят се в синевата, но тяхната скромност е привидна. Всъщност няма как да ги подминеш. Дразнят ме понеже са нахални като конски мухи — на тях сякаш им е било писано да бъдат тъмновиолетови, но по някое време са се отказали, без обаче да смекчат самомнителността си. На човек му се ще да им рече: „Хайде де, станете виолетови и точка по въпроса.“ Ала не, те тъпчат на място, упорстват в неосъществения си стремеж. Понякога синьото около тях ги залива и изцяло ги затулва: за миг ми се губят от поглед. Но това е само талаз, скоро синьото на места сякаш излинява и пак съзирам как изникват плахи лилави островчета, които се проточват, съединяват се и отново образуват тиранти. Братовчедът Адолф няма гледци: подпухналите му, подпретнати нагоре клепачи откриват единствено мъничко от бялото на очите. Той се усмихва унесено, от време на време се разкършва, изджавква и леко приритва, подобно на куче, което сънува.

Синята му памучна риза ведро се откроява върху кафявата стена. От това също лъха Погнуса. Или по-скоро то е Погнусата. Погнусата не е в мен — чувствам я там, на стената, по тирантите, навред наоколо. Тя образува едно цяло с кафенето и аз съм вътре в нея.

Вдясно възтоплата бала зашумява, размахва ръце.

„На ти коз.“ — „Какъв е козът?“ Дълъг черен гръбнак, сведен над картите: „Ха-ха-ха!“ — „Какво? Ето го коза, току-що го хвърли.“ — „Де да знам, не видях…“ — „Ами да, играх коз.“ — „Добре тогава, купа.“ Тананика: „Коз купа, коза купа, коза купа.“ Реч: „Моля, господине! Моля, господине! Взятката е моя!“

Отново мълчание. Сладникавият вкус на въздуха в гърлото ми. Миризмите. Тирантите.

Братовчедът става, прави няколко крачки, сключил ръце зад гърба си, усмихва се, вирва глава и се пъчи, крепи се на ръба на токовете си. В тази стойка задрямва. Стои, полюлява се, все тъй усмихнат, а бузите му се тресат. Ще падне. Накланя се, лицето му е извърнато към тавана, на косъм от падането обаче ловко се хваща за края на тезгяха и възстановява равновесието си. След което отново започва. Идва ми до гуша и викам сервитьорката:

— Мадлен, пуснете нещо на грамофона, ако обичате. Онази, любимата ми песен, нали я знаете — „Some of these days“ — „Някой ден“.

— Ама на господата може да им стане неприятно, дразнят се от музиката, като играят карти. Нищо, ще ги питам.

Правя голямо усилие и извивам глава. Четирима са. Тя се надвесва към морав старец, който носи пенсне с черни рамки, защипани на върха на носа му. Той закрива своите карти, като ги притиска към гърдите си, и ме поглежда изпод вежди.

— Не се притеснявайте, господине.

Усмивки. Зъбите му са прогнили. Червената ръка не е негова, а на съседа му, който има черни мустаци. Ноздрите на мустакатия са огромни, биха могли да всмукват въздух за цяло семейство и заемат половината му лице, но той въпреки това диша през устата и тихо пухти. С тях е и някакъв младеж с кучешка физиономия. Не различавам последния играч.

Картите се вият във въздуха и кацат върху сукното. Сетне окичени с пръстени ръце ги прибират, като дращят с нокти плата. Върху сукното ръцете образуват бели петна и наглед са изпръхнали и прашни. Все нови и нови карти се отронват, ръцете сноват. Що за странно занимание — не прилича нито на игра, нито на забавление, нито на навик. Мисля, че му се отдават колкото да си запълнят времето. Но времето е твърде обхватно и не се поддава на запълване. Всичко, което вместиш в него, се размеква и проточва. Например движението на червената ръка, която се тътрузи и събира картите — то е някак лигаво. Би трябвало да се разчлени и постегне.

Мадлен върти дръжката на грамофона. Дано не е сбъркала да пусне като онзи ден ария от „Селска чест“. Не, улучила е, разпознавам мелодията още от първите тактове — стар рагтайм с вокален припев. През 1917-а чух как си го подсвиркват американските бойци из улиците на Ла Рошел. Навярно е отпреди войната. Записът обаче е много по-скорошен. Все пак е най-старата плоча от наличните тук, марка „Пате-Маркони“, за сапфирена игла.

След малко ще започне припевът: той най-много ми харесва заради стремителния си порив напред, като на канара, издадена над море. Засега се чува единствено джазовият оркестър; няма мелодия, само ноти, рой леки трептения. На тях не се полага отдих, в непоклатим ред те се пораждат и замират, без никога да им се даде воля да се разраснат и обособят. Припкат, напират, пътьом ме поразяват с рязък замах и изчезват. Ще ми се да ги спра, но ми е известно, че успея ли да задържа някоя от тях, между пръстите ми ще остане само дрезгав, протяжен звук. Трябва да приема тяхната смърт; трябва даже да я желая — малко усещания ми действат по-остро и по-силно.

Започвам да се сгрявам, да се чувствам щастлив. Още няма нищо особено, просто дребно щастийце сред Погнусата — то набъбва в дъното на слузеста тиня, в дъното на нашето време, време на лилави тиранти и изтърбушени канапета, щастийце, съставено от дълги вяли мигове, които се разливат по ръбовете си като мазни петна. Едва-що родено, то е вече старо, струва ми се познато от двадесет години.

Има и друго щастие: извън мен съществува стоманеният отрязък на краткотрайната музика, която прекосява нашето време от край до край, отрича го и го раздира с дребните си, остри шипове; има друго време.

— Господин Рандю играе купа, хвърляй асото.

Гласът се носи и заглъхва. Нищо не накърнява стоманения отрязък, нито вратата, която се открехва, нито студеният полъх, който обгръща коленете ми, нито новодошлият ветеринарен лекар с дъщеричката си: музиката пронизва смътните очертания, преодолява ги. Щом сяда, момиченцето се захласва — вцепенено, с ококорени очи, то слуша и търка юмруче о масата.

Още няколко минути и негърката ще запее. Изглежда неминуемо, тъй силна е необходимостта в тази музика — нищо не може да я прекъсне, нищо, дошло от тукашното време, в което светът се разплува; тя ще секне от само себе си, по собствена повеля. Ако харесвам прекрасния глас, то е главно затова — не заради неговата мощ или печал, а защото представлява събитието, подготвяно тъй отдалеко чрез безчет ноти, които замират, за да се роди то. И все пак съм напрегнат: колко малко е нужно, за да спре плочата — една скъсана пружина, една приумица на братовчеда Адолф. Странно и затрогващо е, че тази твърдост е тъй крехка. Нищо не може да я накърни и всичко може да я прекърши.

Последният акорд заглъхва. Сред последвалата кратка тишина ясно чувствам, че нещо назрява, че нещо се е случило.

 

Тишина.

Some of these days

You’ll miss me, honey!^[1]

Ето какво се е случило: Погнусата е изчезнала. Когато гласът се извиси сред мълчанието, усетих как тялото ми укрепва и как Погнусата се разсейва. Почти мъчително ми бе да стана изведнъж тъй твърд, налят с кръв. А протяжността на музиката набъбваше, виеше се като фъртуна. Тя изпълваше залата с металната си прозирност и разбиваше о стените жалкото ни време. Аз съм вътре в музиката. В огледалата се вихрят огнени кълба; димни обръчи ги опасват и кръжат, като забулват и разбулват жестоката усмивка на светлината. Халбата бира се е смалила, снишила се е върху масата — изглежда плътна, неотменима. Искам да я поема, да усетя тежестта й, протягам пръсти… Боже Господи! Променени са най-вече движенията ми. Поривът на ръката ми се разгръща като величава музикална тема, преплита се с песента на негърката; струва ми се, че танцувам.

Лицето на Адолф е тук, пред шоколадено кафявата стена; изглежда съвсем близко. В мига, когато ръката ми обгръща халбата, виждам главата му — тя е осезаема и неизбежна като заключение. Притискам пръсти към стъклото, наблюдавам Адолф — щастлив съм.

— Ето!

Един глас се възнася на фона на глъчката. Проговорил е съседът ми, старецът със спечена плът. Бузите му се открояват като виолетово петно върху кафявата кожа на канапето. Шляпва една карта пред себе си. Асо каро.

Младежът с кучешката физиономия обаче се усмихва. Надвесен над масата, червендалестият го гледа изпод вежди, готов да скокне:

— Ей на!

Ръката на младежа излиза от сянката, за миг се рее, бяла, отпусната, после внезапно връхлита като ястреб и плясва картата върху сукното. Червендалестият здравеняк рипва:

— По дяволите, цака!

Силует на поп купа се очертава между сгърчените пръсти, които го обръщат възнак, и играта продължава. Поп за чудо и приказ, плод на толкова кроежи, на толкова отмрели движения. Ето че и той на свой ред отмира, за да се родят нови кроежи и нови движения, атаки, отговори, превратности, безброй дребни приключения.

Развълнуван съм, чувствам тялото си като измервателен уред в покой. Аз съм изживявал истински приключения. Никаква подробност не мога да си спомня, но съзирам непоклатимата верига от обстоятелства. Прекосявал съм морета, оставял съм зад себе си градове, плавал съм по реки или съм навлизал в гори, но всякога съм поемал към други градове. Обладавал съм жени, влизал съм в схватки с мъже и никога не съм могъл да се върна назад, както плочата не може да се върти в обратна посока. И докъде ме е довело всичко? До тази минута, до това канапе, до този светлинен мехур, в който жужи музика.

And when you leave me^[2]

Да, аз, който толкова обичах да присядам край брега на Тибър, в Рим, а вечер в Барселона по сто пъти да обхождам напред-назад Рамблас, аз, който близо до Ангкор, на островчето Барай Пракхан, съм виждал баниан, увил корени около храма на змиите, аз съм тук и живея в същия миг, както играчите на карти, слушам как пее чернокожа певица, докато вън броди безсилната нощ.

Плочата спря.

Мракът полека нахлу, блудкав, колеблив. Не се вижда, но е тук, прибулва лампите, във въздуха се усеща нещо плътно — той. Студено е. Някакъв играч побутва разпилените карти към друг, който ги събира. Една е изпаднала. Не я ли виждат? Деветка купа. Най-сетне някой я взима и я подава на песоглавеца.

— А, деветката купа!

Е, ще си тръгвам. Възморавият старец се навежда над лист хартия и наплюнчва връхчето на молива си. Мадлен го гледа с ясни и пусти очи. Младежът върти ли, върти деветката купа между пръстите си. Божичко!…

Ставам с мъка; съзирам как в огледалото над главата на ветеринаря пробягва нечовешки образ.

След малко ще отида на кино.

 

Чистият въздух ми се отразява добре: той няма вкус на захар, нито спиртна миризма на вермут. Но колко студено е, по дяволите.

Часът е седем и половина, не съм гладен, а прожекцията започва едва в девет, какво да правя? Трябва да крача бързо, за да се сгрея. Колебая се — булевардът зад мен води към сърцето на града, към огромните светлинни нанизи по централните улици, към кино „Парамаунт“, към ресторант „Империал“, към магазин „Жаан“. Нищо не ме блазни. Сега е време за аперитив, но не ми се вижда жива душа, до гуша ми е дошло от кучета, хора, от разните самоходни разплути телеса.

Свивам вляво, ще се шмугна в онази дупка там, накрай редицата от газени фенери; ще извървя булевард „Ноар“ до авеню „Галвани“. От дупката навява мразовит вятър, там има само камънак и пръст. Камъните поне са корави и не мърдат.

Част от пътя е скучна — откъм десния тротоар се извисява пореста маса, сива с алени прорези, кънтяща като раковина: старата гара. Присъствието й е оплодило началните сто метра от булевард „Ноар“ — от булевард „Рьодут“ до улица „Паради“, — дало е живот на десетина лампи и на четири строени едно до друго кафенета. „Железничарска среща“ и още три, които дремят по цял ден, но вечер се озаряват и очертават ярки правоъгълници върху уличното платно. Трикратно ме облива жълта светлина, виждам как от магазинчето за бакалски и галантерийни стоки „Рабаш“ излиза някаква старица, която пристяга забрадката около главата си и се затичва; нататък е пустош. Намирам се на ръба на тротоара, при улица Паради, до последния газен фенер. Асфалтовата лента рязко свършва. Отсрещната страна тъне в кал. Пресичам улица „Паради“. Десният ми крак попада в локва, чорапът подгизва; разходката започва.

Тази част от булевард „Ноар“ не е обитаема. Условията са твърде сурови, почвата твърде неблагодатна, за да покълне и вирее живот. Трите дъскорезници на братя Солей (братята Солей са набавили дървената обшивка за свода на черквата „Света Сесил“, чиято стойност възлиза на сто хиляди франка) имат множество врати и прозорци, които гледат на запад, към тихата улица „Жана-Берт Кьороа“, и я изпълват с тихо жужене. Трите им калкана загърбват булевард „Виктор Ноар“ и съседстват с други стени. Те се проточват край левия тротоар по протежение на четиристотин метра без ни един прозорец, без отдушник дори.

Този път нагазвам в канавката с двата крака. Пресичам платното — на срещуположния тротоар самотен газен фенер, подобен на фар в края на нос, осветява изтърбушена и разнебитена на места ограда.

Парчетии от афиши се ветреят по дъските. Красиво, изпълнено е ненавист лице се криви на звездообразно раздран зелен фон; под носа някой е надраскал с молив засукани мустачки. Върху друг къс още може да се разчете думата „дева“, изписана с бели букви, от които се стичат червени капки — навярно кръв. Възможно е лицето и думата да са били части от един и същ афиш. Сега той се развява парцалив, простите и нарочни връзки са се разкъсали, но друго единство се е установило от само себе си между сгърчената уста, кървавите капки, белите букви и окончанието „ева“; сякаш греховна и неусмирима страст търси начин да се изрази чрез тези загадъчни знаци. Между дъските се съзира сиянието на Млечния път. Дълъг зид се издига като продължение на оградата. Зид без процепи, без врати, без прозорци, който свършва двеста метра по-нататък, край някаква къща. Излизам от осветеното пространство около фенера и потъвам в нощта. Виждам как сянката в нозете ми се слива с мрака и изпитвам чувството, че се гмуркам в ледена вода. Пред себе си, в далечината, различавам през пластовете тъма розовеникаво сияние — авеню „Галвани“. Обръщам се; отвъд фенера, много назад, нещичко от мен е останало сред блясъка, край гарата с четирите кафенета. Отпред, отзад има хора, които пият и играят на карти в бирариите. Тук няма друго освен мрак. Вятърът на пресекулки довява откъслечен камбанен звън, който долита от разстояние. Делничните шумове — пърпорене на автомобили, възгласи, лай — не се отклоняват много-много от грейналите улици, стоят си на топло. Този звън обаче пронизва мрака и стига дотук — той е по-суров, по-нечовешки от останалите звуци.

Спирам, за да го послушам. Мръзна, ушите ме смъдят — навярно са аленочервени. Ала някак губя усещане за себе си, в мен нахлува чистотата на всичко, което ме заобикаля. Мъртвило; вятърът свисти, правите черти са устремени в мрака. Булевард „Ноар“ е лишен от непристойния вид на еснафските улици, които се кипрят пред минувачите. Никой не си е дал труда да го украси — той не е нищо друго освен опака страна. Опакото на улица „Жана-Берт Кьороа“, на авеню „Галвани“. За него бувилското гражданство все пак полага известни грижи в квартала около гарата и от дъжд на вятър го почиства заради пътниците. Но малко по-нататък го зарязва и той се проточва напред слепешката, преди да се натъкне на авеню „Галвани“. Забравен е от града. Понякога голям камион със землист цвят го прекосява с пълна газ и гръмотевичен грохот. Там дори не стават убийства, по липса на убийци и жертви. Булевард „Ноар“ е нечовешки. Като минерал. Като триъгълник. Слава богу, че в Бувил има такъв булевард. Обикновено подобни на него съществуват в столиците, например в Берлин, около Нойкьолн или Фридрихщайн, в Лондон, отвъд Гринич. Прави мръсни коридори, из които хлуят въздушни течения, а от двете им страни се ширят бездървесни тротоари. Те почти всякога се намират извън пределите на същинския град, из странните квартали, в които се създават градовете, край сточни гари, трамвайни депа, кланици, газометри. Два дни след пороен дъжд, когато целият град се суши на припек и излъчва топла влага, от тях все още лъха студ, а калта и локвите им си стоят. Някои от локвите така и не засъхват освен за месец през годината, през август.

Погнусата остана там, в жълтата светлина. Щастлив съм — тъй чист е този мраз, тъй чиста е нощта; нима самият аз не съм мразовит полъх? Да нямаш ни кръв, ни лимфа, ни плът. Да се носиш по този дълъг канал към бледото сияние в далечината. Да бъдеш просто студ.

Задават се хора. Две сенки. Какво ли ги води насам?

Дребна женица тегли за ръкава някакъв мъж. Говори с тъничък и припрян глас. Не разбирам какво казва, вятърът я заглушава.

— Ще си затвориш ли човката? — изрича мъжът.

Тя продължава да обяснява. Той грубо я отблъсква. Гледат се с двоумение, после човекът мушва ръце в джобовете си и се отдалечава, без да се обръща.

Мъжа вече го няма. Сега само три метра ме делят от жената. Изведнъж от нея с неимоверна мощ се изтръгват синкави, плътни звуци, които раздират нощта и изпълват улицата.

— Моля ти се, Шарл, нали знаеш какво съм ти казвала! Шарл, не мога повече, толкова съм нещастна!

Намирам се тъй близо до нея, че почти я докосвам. Та това е… Но как да повярвам, че пламенната плът, пропитото от болка лице?… И все пак разпознавам шалчето, палтото и голямата морава брадавица на дясната ръка — чистачката Люси. Не смея да й предложа подкрепата си, но трябва да й покажа, че при нужда може да разчита на мен: минавам бавно пред нея и я гледам. Очите й се втренчват в мен, но тя явно не ме вижда, сякаш от мъка е изпаднала в умопомрачение. Правя няколко крачки. Обръщам се…

Да, тя е — Люси. Само че преобразена, не на себе си, страдаща с безумно разточителство. Завиждам й. Стои, побита като кол, разперила ръце като разпната; зинала е, дъх не й достига. Имам чувството, че от двете страни на улицата зидовете са се извисили, приближили са се един към друг, че жената е в дъното на кладенец. Поизчаквам, понеже се боя да не падне като покосена: твърде хилава е, за да понесе такава внезапна болка. Тя обаче не помръдва, изглежда окаменяла като всичко наоколо. За миг се питам дали не съм се лъгал по отношение на нея, дали ненадейно не ми се открива истинската й същност…

Люси тихичко простенва. Хваща се за сърцето и изумено кокори очи. Не, не от себе си черпи сила за подобно страдание. Тя й идва отвън… от булеварда. Би трябвало някой да обгърне раменете й, да я отведе при светлинките, сред хората, из уютните розови улици — там не може да се страда тъй остро и тя ще се размекне, ще си възвърне благоразумния израз и обичайната степен на страдание.

Загърбвам я. В края на краищата тя е късметлийка. Докато аз съм прекалено спокоен от три години насам. Трагичната самотност нищо не може да ми даде освен мъничко ненужна пречистеност. Отдалечавам се.