Жан-Пол Сартр
Погнусата (33)

Един час по-късно

Всичко сивее, слънцето е в заника си; след два часа влакът ще отпътува. За последен път минах през градината и сега се разхождам по улица „Булибе“. Известно ми е, че е улица „Булибе“, но вече не я разпознавам. Обикновено, когато поемах оттам, ми се струваше, че навлизам в плътен слой от здрав разум: тромава и ръбеста, сериозна и неугледна, с поизпъкнало асфалтирано платно, улица „Булибе“ ми напомняше големите междуселищни шосета в онези техни отсечки, които прорязват охолни поселища, а от двете им страни по протежение на повече от километър се нижат масивни двуетажни къщя. Наричах я селска улица и тя ми допадаше, понеже беше неуместна и неправдоподобна за търговско пристанище. Днес домовете са си тук, но са загубили извънградския си облик, те са жилищни сгради, нищо повече. Преди малко изпитах подобно усещане в градината — от растенията, моравите, водоскока лъхаше упорита непроницаемост. Разбирам: градът пръв ме изоставя. Още не съм напуснал Бувил, но вече ме няма тук. Бувил мълчи. Чудно ми е, че предстои да остана два часа в този град, който нехае за мен, разтребва и покрива мебелите си с калъфи, та да успее довечера, утре да ги покаже на нови посетители в цялата им свежест. Чувствам се по-забравен от всякога.

Правя няколко крачки и спирам. Вкусвам сладостта на пълното забвение, което ме обгръща. Намирам се между два града, единият ме пренебрегва, а вторият още не ме познава. Кой ли си спомня за мен? Навярно една пълна млада жена в Лондон… Впрочем не се знае дали именно за мен мисли. А с нея е и онзи мъж, египтянинът. Може би точно сега влиза в стаята и, може би я прегръща. Не ревнувам; известно ми е, че тя просто надживява себе си. Дори да го обича от сърце, любовта и пак ще е смъртнишка любов. Последната и жива любов принадлежеше на мен. Той обаче е в състояние да и даде поне едно: удоволствие. И ако тя примира и изнемогва в захлас, значи не се е запазило нищо, което да я свързва с мен. Тя отмалява от сладостна тръпка и сякаш никога не ме е имало; отведнъж се е отърсила от мен, както са се отърсили и всички други съзнания в света. Някак ми е странно, че е така. И все пак ми е известно, че съществувам, че аз съм тук.

Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.

Трезво, застинало, празно, съзнанието се е вместило между стени; то пребъдва в себе си. Никой вече не го изпълва. Само допреди малко все още се чуваше: аз, моето съзнание. Кой го изричаше? Във външния свят имаше улици, които говореха с познати цветове и миризми. Сега са останали безлични стени, безлично съзнание. Има само стени, а между стените — жива и безименна проницаемост. Съзнанието съществува като дърво, като стръкче трева. Дреме, скучае. Дребни, бегли съществувания го населяват като птици сред клонак. Населяват го, сетне отлитат. Съзнанието е забравено, изоставено сред стените, под сивото небе. А ето и смисъла на неговото съществуване: то е съзнание, че е излишно. Размива се, разпилява се, жадува да се слее с тъмната стена, с уличната лампа или с вечерната дрезгавина. Ала никога не изпада в самозабрава; то е съзнание за самозабравящо се съзнание. Такава е участта ми. Задавен глас изрича: „Влакът тръгва след два часа“, и гласът бива осъзнат. Има и съзнание за някакво лице. То бавно се рее, потънало в кърви, а големите му очи сълзят. Не е между стените, никъде не е. Изчезва, на негово място се появява сгърбено тяло с разранена глава, отдалечава се с бавни стъпки, при всяка стъпка сякаш спира, без никога да спира. Крачи, но не се отдалечава. Тъмната улица не свършва, губи се в нищото. Тя не е между стените, никъде не е. И съзнание за приглушен глас, който казва: „Самоукия броди из града.“

Ала не из същия град, не! Между безответните стени Самоукия върви из жестокия град, който не го забравя. Има хора, които мислят за него — корсиканецът, дебеланата, може би всички обитатели. Той още не е загубил, не иска да загуби своя Аз, изтерзан, окървавен Аз, на който те не са пожелали да нанесат смъртоносния удар. Устните и ноздрите го болят; той си мисли: „Боли ме.“ Крачи, трябва да крачи. Ако само за миг спре, високите стени на библиотеката внезапно ще се извисят около него, ще го впримчат, корсиканецът ще изникне и сцената ще се повтори, досущ еднаква във всичките си подробности, а жената ще се хили: „На такива мръсници мястото им е в каторгата.“ Той върви, не иска да се прибере у дома: корсиканецът го очаква в квартирата заедно с жената и двамата юноши: „Няма смисъл да отричате, видях ви.“ Той си мисли: „Боже господи, ако не бях го сторил, ако можеше да не съм го сторил, ако можеше да не е истина!“

Тревожното лице снове пред съзнанието. „Дали няма да се самоубие?“ Не, не: тази блага изтормозена душа е неспособна да се стреми към смъртта.

Има познание за съзнанието. То е зримо от край до край, мирно и празно пространство между стените, освободено от човека, който се е вселявал в него, чудовищно, понеже е ничие. Гласът казва: „Багажът е регистриран. Влакът заминава след два часа.“ Стените се плъзгат отляво и отдясно. Има съзнание за уличната настилка, съзнание за железарския магазин, за прозорчетата на казармата, а гласът казва: „За последен път.“

Съзнание за Ани, тлъстата Ани, застарялата Ани от хотелската стая, съзнание за страданието, страданието се самоосъзнава между дългите стени, които отминават и вече не ще се върнат. Докога? Между стените гласът напява джазова, мелодия. „Some of these days“. „Някой ден“. Докога? Мелодията тихомълком, коварно се прокрадва изотзад, звучи ведно с гласа, гласът пее, без да може да спре, тялото крачи и осъзнава всичко, осъзнава — уви — съзнанието. Ала няма никой, който да страда, да кърши ръце и да се самосъжалява. Никой. Това е чисто, събирателно страдание, забравено страдание, неспособно да забрави себе си. А гласът казва: „Ето «Железничарска среща», и Азът изниква в съзнанието, Аз, Антоан Рокантен, след малко потеглям за Париж и идвам да се простя със съдържателката.“

— Дойдох да си взема сбогом.

— Заминавате ли, господин Антоан?

— Местя се в Париж — за разнообразие.

— Блазе ви!

Как съм могъл да докосвам с устни това широко лице? Тялото и вече ми е чуждо. До вчера бях в състояние да го отгатна под черната вълнена рокля. Днес роклята е непрогледна. Насън ли съм виждал бялото тяло с изпъкнали вени?

— Ще ни е мъчно за вас — заявява съдържателката. — Не искате ли да пийнете нещо? Аз черпя.

Сядам, вдигам наздравица. Тя леко снишава глас.

— Свикнах с вас — изрича с учтиво съжаление.

— Добре се спогаждахме.

— Ще ви навестявам.

— Непременно, господин Антоан. Ако имате път към Бувил, обадете се. Просто си речете: „Я да взема да се отбия при госпожа Жана, тя ще ми се зарадва.“ Знаете ли, хубаво е да не се губим от поглед. Впрочем тук всеки се връща. Имаме клиенти моряци, нали разбирате? А също и чиновници от „Презокеанското дружество“. Понякога по две години не ги виждам, като се случи да ги назначат в Бразилия или в Ню Йорк или ако си намерят служба в транспорта на Бордо. А после току се появят някой ден. „Здравейте, госпожа Жана.“ Сядаме на чашка. Ако щете ми вярвайте, никога не забравям кой какво пие. Колкото и години да са минали. Викам на Мадлен: „Дайте сух вермут на господин Пиер, чинцано на господин Леон.“ А те ме питат: „Как помните такива неща, стопанке?“

— „Нали това ми е занаятът“ — отговарям.

В дъното на залата седи един шишко, който отскоро спи с нея. Провиква се:

— Я ела, моето момиче!

Тя става.

— Ще прощавате, господин Антоан. Келнерката се приближава.

— Значи ни напускате, така ли?

— Отивам в Париж.

— Живяла съм в Париж — заявява тя гордо.

— Две години. Работех в „Сименон“. Ама ми беше криво за тук.

Позачудва се, после разбира, че няма какво повече да ми каже.

— Е, тогава довиждане, господин Антоан.

Изтрива в престилката дланта си и ми я подава.

— Довиждане, Мадлен.

Отдалечава се. Придърпвам към себе си последния брой на „Бувилски вести“, но веднага го захвърлям: преди малко, в библиотеката, го изчетох от първия до последния ред.

Съдържателката не се връща: отпуснала е пред своя приятел тлъстите си ръце, които той мачка в изблик на страст.

Влакът потегля след четиридесет и пет минути.

За да се разсея, се отдавам на изчисления.

Хиляда и двеста франка на месец не са големи пари. Но ако стегна колана, би трябвало да ми стигат. Квартира за триста франка, петнадесет франка дневно за храна: ще ми останат четиристотин и четиридесет за услуги като пране и гладене, за дребни разноски и кино. Скоро няма да се наложи да подменям бельото и дрехите си. Двата ми костюма са сносни, нищо че малко са лъснали на лактите — ще ми вършат работа още три-четири години, ако ги пазя.

За бога, аз ли ще водя подобно съществуване на гъба? Какво ще правя по цял ден? Ще се разхождам. Ще седя в градината при Тюйлери на железен стол — или по-скоро на пейка, за по-евтино. Ще ходя да чета в библиотеката. Друго? Веднъж седмично кино. Друго? Ще си позволявам ли разкоша в неделен ден да изпушвам по една скъпа пура? Ще играя ли на крокет с пенсионерите от Люксембургската градина? На тридесет години! Дожалява ми за мен самия. Има мигове, в които се чудя дали не е по-добре да изхарча за година остатъка от тристате хиляди франка, пък после да му мисля… Ала какви ще са ми облагите? Нови костюми? Жени? Пътешествия? Имал съм всичко това, но сега е свършено, вече не ме блазни: а и нима нещо ще ми остане? След година ще бъда същият, празен като днес, без спомен дори и със страх пред смъртта.

Тридесет години! Четиридесет хиляди и четиристотин франка годишна рента. Хартийки, които ежемесечно ми биват връчвани. Все пак не съм старец! Нека ми се възложи да върша нещо, каквото и да е… По-добре да мисля за друго, понеже в момента сам си разигравам театър. Прекрасно знам, че нищо не желая да върша: да вършиш нещо, означава да създаваш съществуване, а съществуванията и без това са предостатъчно.

Истината е, че не ми се ще да оставя перото: имам чувството, че Погнусата ще ме обземе, а като пиша, ми се струва, че забавям настъпването и. Затова драскам каквото ми хрумне.

За да ме зарадва, Мадлен отдалече ми показва някаква плоча и се провиква:

— Господин Антоан, да ви пусна за последен път вашата плоча, онази, дето толкова я харесвате?

— Ако обичате.

Казах го от учтивост, но не съм особено разположен да слушам джазови мелодии. Все пак ще се съсредоточа, понеже, както Мадлен спомена, ще чуя плочата за последен път: много е старомодна дори за провинцията; а в Париж едва ли ще я намеря. Мадлен я слага на грамофона и тя ей сега ще се завърти. В нарезите стоманената игла ще заподскача и заскърца, а сетне, когато спираловидното движение я отведе до центъра на плочата, ще бъде свършено, дрезгавият глас, който пее „Някой ден“, ще стихне завинаги.

Започва.

Да се чудиш, че има глупци, които черпят утешение от изкуството. Леля ми Бижоа казваше: „«Прелюдиите» от Шопен тъй много ми помогнаха след смъртта на бедния ти чичо.“ Концертните зали гъмжат от унизени и оскърбени, които със затворени очи се мъчат да превърнат невзрачните си лица в проводници. Въобразяват си, че доловените звуци се вливат в тях, благи и подхранващи, и страданията им се преобразяват в музика, както у младия Вертер; вярват, че красотата е състрадателна към тях. Тъпаци.

Бих искал да ми кажат дали намират състрадателна тази музика. Преди малко аз определено далеч не тънех в блаженство. На повърхността механично правех изчисления. Надълбоко пъкаха неприятни мисли във вид на неизречени въпроси и безмълвни недоумения, които вече не ми дават мира ни денем, ни нощем. Мисли за Ани, за опропастения живот. А още по-надолу беше Погнусата, плаха като утринен зрак. Тогава обаче нямаше музика, бях унил и спокоен. Всички предмети, които ме заобикаляха, бяха изградени от същото вещество като мен, от нещо, подобно на пошло страдание. Външният свят беше тъй грозен, тъй грозни бяха мръсните чаши по масите, кафеникавите петна по огледалото, престилката на Мадлен и ласкавият израз на шишкавия любовник на съдържателката, тъй грозно бе самото съществуване на света, че се чувствах удобно, в свои води.

А сега се лее песента на саксофона. И се срамувам. У мен се е породило някакво тихо, възвишено страдание, страдание образец. Четири ноти на саксофона. Те се вият и сякаш казват: „Трябва да бъдеш като нас, да страдаш отмерено.“ Добре де! Естествено, много ми се иска да страдам по този начин, отмерено, без снизхождение, без самосъжаление, със строга чистота. Ала нима е моя вината, че на дъното на чашата бирата е топла, че по огледалото има кафяви петънца, че съм излишен, че и най-искрената, най-избистрената ми болка се провлачва и натежава, с излишък от плът, но и с излишък от кожа, като у моржовете, които имат големи очи, влажни и трогателни, но са тъй отблъскващи? Не, определено не може да се твърди, че е състрадателна леката диамантена ласка, която кръжи по плочата и ме зашеметява. Тя дори не е насмешлива — вихри се бодро и самовглъбено; като брус разсича блудкавия уют на света, извива се, и всички нас — Мадлен, шишкото, дамгосаното огледало, чашите, ние, които вкупом и вяло се отдавахме на съществуването, понеже бяхме между свои, само между свои — тя сварва разпасани по домашному: срам ме е от себе си и от това, което съществува пред нея.

Тя не съществува. Чак е досадно; дори да стана да грабна плочата от диска, на който е положена, и да я скърша о две, не нея бих накърнил, тя е отвъд, всякога отвъд нещо, отвъд глас или звук от цигулка. През пластове и пластове съществуване се разбулва, тънка и твърда, а опиташ ли се да я уловиш, се натъкваш само на съществувания, сблъскваш се с лишени от смисъл съществувания. Тя е над тях: даже не я чувам, долавям звуци, въздушни трептения, които я разбулват. Не съществува, тъй като в нея няма нищо излишно: излишно е всичко останало спрямо нея. Тя е.

И аз искам да бъда. Друго не съм желал; това е разковничето на моя живот. Вдън всичките мои старания, наглед без връзка помежду си, откривам един и същ стремеж — да отритна извън себе си съществуването, да отмахна от миговете тяхната лой, да ги прецедя и пресуша, да се пречистя и втвърдя, та да издам най-сетне ясен и точен звук като изсвирена на саксофон нота. От това би могло да се получи дори притча: живял някога един беден човечец, който погрешка се озовал не в своя свят. Съществувал като другите люде в света с градинки, кръчми, търговски пристанища, и искал да си внуши, че живее другаде, отвъд картините, с дожите на Тинторето и с храбрите флорентинци на Гоцоли^[1], отвъд страниците на книгите, с Фабрицио дел Донго и Жулиен Сорел, отвъд грамофонните плочи, с протяжните дрезгави вопли на джаза. Той дълго си хвърлял прах в очите, но най-сетне разбрал, прогледнал, видял, че е станало недоразумение: намирал се не другаде, а в кръчма пред халба топла бира. Останал съкрушен на своето място, помислил си: „Аз съм глупак.“ Но тъкмо тогава отвъд съществуването, в онзи свят, който можеш да съзреш отдалеко, без обаче никога да го доближиш, една мелодийка затанцувала, запяла: „Такъв трябва да бъдеш, трябва да страдаш отмерено.“

 

Гласът пее:

Some of these days

You’ll miss me, honey.

Плочата явно е издраскана на това място, понеже пращи. И сърцето някак странно се свива, понеже мелодията ни най-малко не е накърнена от тихото хриптене на иглата по плоскостта. Тя е тъй далече — тъй далече отвъд. Наясно съм: плочата се наранява и изтърква, певицата може вече да е умряла, а аз ще си отида, ще се кача на влака. Ала отвъд съществуващото, което преминава от едно настояще в друго, без да има минало, нито бъдеще, отвъд звуците, които с всеки изминал ден се разпадат, пропукват се и летят към гибел, мелодията си остава същата, млада и жилава като безмилостен свидетел.

Гласът е замлъкнал. Плочата стърже за кратко, после спира. Избавено от нежелания унес, кафенето преживя, предъвква радостта си, че съществува. Лицето на съдържателката се е наляло с кръв, тя леко потупва пълните бели бузи на новия си приятел, но те така и не поруменяват. Страни на смъртник. А аз се сплувам, избива ме на сън. След четвърт час ще съм във влака, но не мисля за това. Мисля за един американец с гладко избръснато лице и гъсти черни вежди, който изнемогва от зной на двадесетия етаж в нюйоркска сграда. Над Ню Йорк небето гори, огромни жълти пламъци обгръщат покривите; бруклинските дечурлига се събличат по гащета и се разхлаждат под поливачките. Затъмнената стая на двадесетия етаж е нажежена като пещ. Черновеждият американец въздиша, пухти и пот се стича по челото му. Седи по риза пред своето пиано; чувства вкус на дим в устата си, а в главата му нещо се мержелее. „Някой ден“. Подир час ще дойде Том, затъкнал в колана си плоска манерка; тогава двамата ще се тръшнат в кожените кресла, ще отпиват големи глътки, небесният огън ще възпламени гърлата им и тежко ще ги налегне властна, палеща дрямка. Първо обаче трябва да се запише мелодията. „Някой ден“. Потната ръка взема молива от пианото. „И някой ден ще болееш за мен…“

Така е било. Така или другояче, няма значение. Ето как се е родила. Избрала е да се роди от похабеното тяло на евреина с черни като въглен вежди. Той вяло е държал молива и върху хартията капчици пот са се отронвали от окичените му с пръстени ръце. А защо не аз? Защо тъкмо на дебелака, който се е наливал с долнопробна бира и уиски, се е паднало да породи това чудо?

— Мадлен, бихте ли пуснали пак плочата? Още само веднъж, за изпроводяк.

Мадлен се разсмива. Завърта манивелата и песента зазвучава отново. Ала вече не мисля за себе си. Мисля за онзи човек там далече, който е съчинил мелодията през един юлски ден в напечената си стая. Опитвам се да мисля за него чрез мелодията, чрез ярките тръпчиви звуци на саксофона. Сътворил е това. Обременен е бил от грижи, не всичко му е вървяло по вода, трябвало е да изплаща сметки, положително е имало и някоя жена, която не го е възприемала тъй, както на него му се е искало; а страхотната гореща вълна е преобразявала хората в локви разтекла се лой. Тук няма нищо особено прекрасно или велико. Ала когато слушам песента и си представям, че тъкмо този човек я е създал, намирам страданието и потта му… вълнуващи. Имал е късмет. Впрочем надали го е осъзнавал. Навярно си е рекъл: „С малко късмет от парчето ще изкарам петдесет долара.“ Ето на, за първи път от години човек ми се струва вълнуващ. Ще ми се да узная нещичко за него. Би ми било интересно да разбера какви са били неприятностите му, дали е имал жена, или е живял сам. Не от човеколюбие, тъкмо напротив. А защото е сътворил това. Нямам желание да се запознаем — впрочем нищо чудно да е покойник. Просто ми се иска да разполагам с повече подробности, за да мога от време на време да мисля за него, докато слушам плочата. Нищо че той самият едва ли ще се трогне, ако научи, че в седмия по големина френски град, в квартала край гарата има някой, който мисли за него. Аз обаче бих се радвал да съм на мястото му, завиждам. Трябва да тръгвам. Надигам се, но за миг се поколебавам, прищява ми се да чуя гласа на негърката. За последен път.

Тя запява. Ето двама души, които са спасени: дебелият мъж и негърката. Спасени. А не е изключено докрай да са се смятали погубени, удавени в съществуването. Ала за мен никой не би могъл да мисли така, както аз мисля за тях, с тъй силна нежност. Никой, даже не и Ани. За мен те са донякъде като мъртъвци, като герои от роман; пречистили са се от греха на съществуването. Не напълно, разбира се, но доколкото е по силата на човека. Тази представа дълбоко ме разтърсва, тъй като вече нямах никаква надежда. Усещам как нещо плахо ме облъхва и не смея да мръдна, защото се боя да не отлети. За мен то е отдавна забравено: своего рода радост.

Негърката пее. Значи можеш да оправдаеш съществуването си? Поне мъничко? Обзема ме невъобразим смут. Не че разчитам на кой знае какво. Ала приличам на вкочанен от студ човек, който дълго е пътувал сред преспи и изведнъж е влязъл в топла стая. Предполагам, че ще се закове до вратата, все още премръзнал, а бавни тръпки ще пролазват по тялото му.

Some of these days

You’ll miss me, honey.

Дали не бих могъл да опитам… Естествено, не в музиката… но има разни области… Би било добре да пробвам с книга: само това умея да върша. Ала не исторически труд, там се разглежда вече съществувалото, а никога едно съществуващо не оправдава съществуването на друго. Грешката ми бе, че се стремях да възкреся Ролбон. Различен вид книга. Не знам точно какъв, но отвъд печатните думи, отвъд страниците е необходимо да се долавя нещо, което да не съществува, което да е над съществуването. Например събитие, каквото е немислимо да се случи, приключение. То би трябвало да е прекрасно, твърдо като стомана и да засрамва хората от съществуването им.

Тръгвам, чувствам се като в мъгла. Не смея да взема решение. Ако бях сигурен, че имам талант… Ала никога, съвсем никога не съм писал каквото и да било от този род, само исторически статии, и то криво-ляво. Книга. Роман. Ще има хора, които ще четат този роман и ще кажат: „Авторът е Антоан Рокантен, един такъв риж, дето се мъкнеше по кафенетата“, и за тях животът ми ще бъде като живота на негърката в моите представи — нещо скъпоценно и едва ли не приказно. Книга. Разбира се, отначало работата ще е досадна и уморителна и няма да ми попречи да съществувам, нито да усещам, че съществувам. Но ще дойде време, когато книгата ще е написана, ще съм я загърбил, и вярвам, че тогава мъничко светлина ще озари миналото ми. И чрез нея навярно ще успея да си припомня своя живот без отвращение. А при мисълта за сегашния час, тягостния час, в който сгърбен очаквам мига да се кача във влака, някой ден може би сърцето ми ще затупти по-силно и ще си река: „В този ден, в този час започна всичко.“ И ще съумея — за миналото, само за миналото — да приема себе си.

Свечерява се. На първия етаж от хотел „Прентания“ грейват два прозореца. Откъм строежа на новата гара остро дъхти на влажно дърво — утре в Бувил ще вали.