Жан-Пол Сартр
Погнусата (3)

Понеделник, 29 януари 1932

Вече не мога да се съмнявам, че с мен е станало нещо. Завладя ме, подобно на болест, а не просто на убеждение или на очевидност. Полека и коварно се загнезди в мен; почувствах се особено, някак смутен, само толкова. То заседна и повече не шавна, кротуваше и успях да си внуша, че нищо ми няма, че съм се поддал на фалшива тревога. А ето че сега се разраства.

Не мисля, че професията на историка създава склонност към психологически анализи. В своята област се натъкваме единствено на безусловни чувства и им прикачваме родови названия като Амбиция, Изгода… Но ако притежавах поне мъничко себепознание, то сега би трябвало да се възползвам от него.

В ръцете ми например има промяна — по нов начин поемам лулата или вилицата си. Освен ако сега самата вилица предразполага да бъде поемана другояче. Не ми е ясно. Преди малко, на влизане в стаята, се заковах на място, понеже усетих, че държа в ръка някакъв студен предмет, който приковаваше вниманието ми, сякаш бе одушевен. Разтворих пръсти, погледнах: стисках дръжката на вратата. Когато Самоукия^[1] ми се обади тази сутрин в библиотеката, изминаха десет секунди, преди да го разпозная. Виждах лице, което ми бе чуждо, просто някакво лице. А ръката му в моята беше като голям бял глист. Тутакси я пуснах и тя вяло се люшна надолу.

А из улицата пъплят рой подозрителни звуци.

И тъй, през последните седмици е настъпила някаква промяна. Но каква? Тя е абстрактна промяна, несъсредоточена върху нищо. Дали е в мен? Ако ли не, тогава засяга стаята, града, природата; трябва да избера.

Мисля, че промяната е у мен: това е най-простото решение. И най-неприятното. Така или иначе, трябва да си призная, че съм склонен към внезапни обрати. Работата е там, че рядко се замислям, а множество дребни преображения незабелязано се натрупват у мен и някой ден се получава същински прелом. Ето защо животът ми наглед е непоследователен и разпокъсан. Когато напуснах Франция например, се намериха доста хора да заявят, че постъпката ми била необмислена. А когато след шест години пътешествия неочаквано се завърнах, навярно пак съм дал повод да се окачестви решението ми като приумица. Още се сещам за срещата с Мерсие в кабинета на онзи французин — висш служител, който миналата година си подаде оставката заради случая „Петру“. Мерсие тръгваше за Бенгалия на археологически разкопки. Открай време ми се е искало да отида в Бенгалия и той настояваше да замина с него. Сега се питам защо. Мисля, че не е бил сигурен в Портал и е разчитал на мен да го държа под око. Не виждах никаква причина да откажа. И дори ако тогава се бях досетил за тайничките му кроежи във връзка с Портал, това би било допълнително основание да приема предложението, и то с възторг. А аз стоях вцепенен, не можех думица да кажа. Взирах се в една кхмерска статуетка, поставена върху зеленото сукно, до телефона. Струваше ми се, че съм изпълнен с лимфа или с хладно мляко. С биволска търпеливост, под която прозираше леко раздразнение, Мерсие обясняваше:

— Нали разбирате, имам нужда от официално потвърждение. Знам, че накрая ще склоните, така че е по-добре веднага да ми дадете съгласието си.

Той имаше черна брада с червеникави оттенъци, от която се носеше благоухание. При всяко движение на главата му усещах лъх на одеколон. После внезапно се сепнах, изтръгнах се от шестгодишния си унес.

Статуетката ми се видя неугледна и пошла и осъзнах, че дълбоко се отегчавам. Не успявах да проумея защо съм в Индокитай. Какво търсех тук? Защо бях тъй странно облечен? Страстното ми увлечение беше мъртво. Години наред то ме бе обладавало и подмятало насам-натам, но вече се чувствах празен. Друго обаче беше най-лошото: пред очите ми лениво се очертаваше някаква завладяваща и блудкава представа. Не ми бе ясно каква точно, но тя дотолкова ме отблъскваше, че не можех да я възприема. И всичко някак се свързваше с мириса от брадата на Мерсие.

Съвзех се, кипнал от гняв против него, и сухо отвърнах:

— Благодаря, но мисля, че се напътувах: време ми е да се завърна във Франция.

Два дни по-късно отплавах с параход за Марсилия.

Ако не се заблуждавам и множеството натрупващи се признаци действително предвещават, че в живота ми предстои нов обрат, то признавам, че се боя. Не че животът ми е богат, нито пък има тежест или стойност. Но се плаша от това, което ще се зароди, ще ме обладае и тласне кой знае накъде. Ще трябва ли отново да замина, да оставя недовършено всичко — проучванията, книгата? Дали след месеци, след години ще се пробудя изтощен, разочарован, сред нови порутини? Бих искал да прозра в себе си, преди да е станало твърде късно.