Жан-Пол Сартр
Погнусата (29)

Събота

Ани идва да ми отвори, облечена в дълга черна рокля. Естествено, не се ръкува с мен, не ме и поздравява. Не изваждам дясната си ръка от джоба на пардесюто. Намусено и припряно, за да приключи по-скоро с условностите, тя казва:

— Заповядай, седни където искаш, освен на креслото до прозореца.

Тя е, действително е тя. Ръцете й висят отпуснати, на лицето й е изписан начумереният израз, който някога й придаваше вид на подрастващо девойче. Сега обаче не прилича вече на девойче. Затлъстяла е, бюстът й се е налял.

Затваря вратата и размишлява на глас:

— Чудя се дали да седна на леглото…

В края на краищата се тръшва на нещо като сандък, покрит с килимче. Походката й се е променила: тя се движи с царствена тежест, нелишена от грация; изглежда скована от скорошното си напълняване. Ала независимо от всичко пак си е тя — Ани.

Ани се разсмива.

— Защо се смееш?

Тя по навик не отвръща веднага и изражението й става заядливо.

— Кажи де, защо?

— Защото, откак си дошъл, устата ти ще се разтегли от усмивки. Приличаш на баща, който току-що е задомил дъщеря си. Хайде, не стой прав. Остави си палтото и седни. Може и тук, ако искаш.

Следва мълчание, което Ани не се опитва да наруши. Колко гола е стаята! Навремето, тръгнеше ли на път, Ани помъкваше огромен куфар, пълен с шалове, тюрбани, мантили, японски маски, гравюри. Настанеше ли се в някой хотел — дори да имаше намерение да пренощува там само веднъж, — първата й работа бе да отвори куфара и да извади всичките си съкровища, които окачваше по стените, провесваше от лампите, постилаше върху масите и пода съгласно променлив и сложен ред. За не повече от половин час и най-безличната стая придобиваше натраплив и почти непоносимо сластен вид. Навярно куфарът се е запилял или е бил забравен на гардероба в някоя гара… Студеното помещение с врата, открехната към банята, е някак зловещо. Напомня моята стая в Бувил, че е по-луксозно и по-мрачно.

Ани отново се изсмива. Ясно разпознавам отривистия й смях — пронизителен и малко гъгнив.

— Ама никак не си се променил. Какво се озърташ така стреснато?

Усмихва се, но очите й ме разучават с почти враждебно любопитство.

— Просто си мислех, че тази стая сякаш не е обитавана от теб.

Ново мълчание. Седи на леглото, много бледа в черната си рокля. Не се е подстригала късо. Продължава да ме гледа спокойно, с леко вдигнати вежди. Няма ли какво да ми каже? Защо ме извика да дойда? Това безмълвие е непоносимо.

Внезапно изричам смирено:

— Радвам се, че те виждам.

При последната дума гласът ми заглъхва: след като нищо по-смислено не ми е дошло наум, по-добре да не се бях обаждал. Тя положително ще се ядоса. Знаех си, че първият четвърт час ще е мъчителен. И по-рано при всяка поредна среща с Ани, дори само след двадесет и четири часова раздяла, или пък сутрин, на събуждане, никога не съумявах да намеря думите, които тя очакваше от мен, които подхождаха на роклята й, на времето, на последните реплики от прежната вечер. Какво цели все пак? Не мога да отгатна.

Вдигам очи. Ани ме гледа някак разнежено.

— Значи никак не си се променил? Значи си все тъй недосетлив?

Лицето й изразява задоволство. Но колко уморена изглежда!

— Ти си камък — изрича тя. — Крайпътен километричен камък. Невъзмутимо указваш и цял живот ще указваш, че Мелюн е на двадесет и седем километра, а Монтаржи на четиридесет и два. Ето защо имам такава нужда от теб.

— Нужда от мен ли? Имала си нужда от мен през четирите години, откак не сме се срещали? Е, по нищо не си пролича.

Говоря с усмивка, иначе ще помисли, че й се сърдя. Чувствам като прикачена изкуствената си усмивка и ми е неловко.

— Ама че си глупчо! Естествено, нямам потребност да те виждам, ако това имаш предвид. Не си кой знае колко приятна гледка. Необходимо ми е да съществуваш и да не се променяш. Ти си като платинения еталон за метър, който се съхранява в Париж или където и да е. Едва ли някой някога е имал желание да го види.

— Тук грешиш.

— Е, все едно, аз поне не съм имала. Така или иначе, приятно ми е да знам, че съществува, че се равнява точно на една десетмилионна част от четвъртинката на земния меридиан. Сещам се за него всеки път, когато се вземат мерки в апартамент или когато купувам плат.

— Нима? — питам студено.

— Ами да, спокойно бих могла да си мисля за теб само като за абстрактна величина, като за някаква своеобразна граница. Трябва да си ми благодарен, че всякога съм наясно как изглеждаш.

Ето че се възобновяват проникновените спорове, в които навремето трябваше да участвам, докато в сърцето ми се таяха простички и невъзвишени желания, например да й река, че я обичам, или да я прегърна. Днес нямам никакви желания. Освен може би да притихна и да я гледам, да осъзнавам безмълвно цялото значение на това изключително събитие: присъствието на Ани пред мен. А дали за нея днешният ден е подобен на другите? Ръцете й не треперят, за разлика от моите. Сигурно е имала нещо да ми каже в деня, когато е писала, или пък просто се е поддала на някаква приумица. А сега всичко отдавна е преминало.

Внезапно Ани ми се усмихва с тъй явна нежност, че се просълзявам.

— За теб съм се сещала по-често, отколкото за платинения метър. Няма ден, в който да не съм те мислила. И отчетливо си припомнях твоята особа в най-дребни подробности.

Тя става, пристъпва към мен и полага ръце на раменете ми.

— Изкарваш се страдалец, но смееш ли да твърдиш, че си помнел как изглеждам?

— Не е честно — отвръщам, — известно ти е, че имам слаба памет.

— Значи признаваш, че напълно си ме забравил. Щеше ли да ме познаеш, ако ме бе срещнал на улицата?

— Естествено. Не е там работата.

— Спомняше ли си поне какъв цвят е косата ми?

— Ама разбира се. Руса.

Тя се разсмива.

— Ей че гордо го казваш! Сега я виждаш, така че нямаш особена заслуга.

Бръсва с ръка перчема ми.

— А твоята е рижа — заявява тя, като ми подражава, — при първата ни среща носеше мека шапка, която никога няма да забравя — цветът й биеше на лилаво, което хич не се връзваше с червената ти коса. Къде е шапката ти? Искам да видя дали си все тъй лишен от вкус.

— Вече не нося шапки.

Тя леко подсвирва и ококорва очи.

— Сам ли стигна до това решение? Да?! Е, поздравявам те. Я колко било лесно! Въпросът е да ти дойде наум. Такава коса не търпи нищо отгоре си, тя дразни в съчетание с шапки, с възглавнички и дори на фона на тапети. Освен ако нахлупиш шапката до уши, като онази, филцовата, дето я беше купил от Лондон. Прибираше всички кичури отдолу и не беше ясно дали изобщо имаш коса.

С решителен тон, предназначен за приключване на отколешни спорове, тя отсича:

— Никак не ти отиваше.

Не знам за каква шапка става дума.

— Значи съм твърдял, че ми отива?

— И още как! Все това ти беше в устата. И скришом се оглеждаше във витрините, когато смяташе, че не забелязвам.

Подобно познание за миналото ме съсипва. На всичкото отгоре Ани сякаш не се връща към спомени, гласът й не звучи разнежено и отнесено, както би подобавало. Тя като че говори за днешния ден или в краен случай за вчерашния; запазила е здрави и читави някогашните си мнения, пристрастия, омерзения. Напротив, за мен всичко тъне в поетична мъглявина; готов съм на какви ли не отстъпки.

Изневиделица тя с равен глас ми казва:

— Нали виждаш, напълнях, остарях, трябва да полагам грижи за себе си.

Така е. И колко уморена изглежда! Понечвам да заговоря, но тя ме преварва и добавя:

— В Лондон играх в театър.

— С Кандлър ли?

— Не, не с Кандлър. Все същият си. Беше си наумил, че ще работя с Кандлър. Колко пъти трябва да ти повтарям, че Кандлър е величие? Не, в един малък театър на Сохо Скуеър. Представихме „Император Джоунс“^[1], пиеси от Шон О’Кейси^[2], от Синг^[3], а също и „Британик“^[4].

— „Британик“ ли? — изненадвам се.

— Ами да, „Британик“. Затова и напуснах. Моя беше идеята да се постави „Британик“, а при разпределението ми дадоха ролята на Юния.

— Нима?

— А аз, естествено, можех да играя единствено Агрипина.

— И сега какво правиш?

Сбърках, че зададох такъв въпрос. Лицето й застива. Все пак тя незабавно отвръща:

— Вече не играя. Пътувам. Един човек плаща разноските.

Усмихва се.

— Е, не ме гледай така състрадателно, няма нищо страшно. Винаги съм ти казвала, че спокойно мога да бъда нечия държанка. Впрочем той е дъртак, не ме притеснява.

— Англичанин ли е?

— Теб какво те засяга? — Пита тя раздразнено. — Няма да говорим за него. Той не е от значение за теб, нито за мен. Искаш ли чай?

Влиза в банята. Чувам я как се суети, подрънква със съдините и сама си приказва; писклив и неразбираем брътвеж. Както някога, на нощното шкафче се мъдри том от „История на Франция“ на Мишле^[5]. Над леглото съглеждам окачена от Ани снимка — една-единствена, — репродукция на портрет на Емили Бронте от брат й.

Ани се връща и ненадейно изрича:

— А сега кажи какво става с теб.

После отново изчезва в банята. Въпреки лошата си памет поне това не съм забравил: навика й ни в клин, ни в ръкав да задава прямо въпроси, които ме поставяха натясно, понеже у Ани долавях едновременно искрен интерес и стремеж да ме отпрати на бърза ръка. Във всеки случай, щом ме разпитва, място за съмнение няма: ще иска нещо от мен. Засега се съобразява с предварителните условности: разчиства евентуалните по-нататъшни пречки, претупва страничните подробности. „Кажи какво става с теб.“ Подир малко на свой ред ще обясни какво става с нея. Отведнъж ми се изпарява всякакво желание да откровенича. Какъв смисъл има? Погнусата, страхът, съществуването… По-добре да си премълча.

— Хайде де! — вика тя през стената.

Връща се с чайник.

— С какво се занимаваш? В Париж ли живееш?

— В Бувил.

— В Бувил? Защо? Надявам се, че не си женен?

— Женен ли? — сепвам се.

Става ми драго, че й е хрумнала подобна мисъл. Споделям го с нея.

— Нелепо е. Съвсем в стила на натуралистичните представи за бъдещето, в които навремето ме упрекваше. Нали се сещаш: когато си въобразявах как овдовяваш с две невръстни синчета. Все ти разправях какво ще се случи с нас двамата.

— А пък сега ти се прехласваш от собствените си приказки — отвръща тя невъзмутимо. — Въобразяваш си, че проявяваш характер. Впрочем на думи те бива да се възмущаваш, но си достатъчно подъл да се ожениш тихомълком някой ден. Точно така се заричаше цяла година, че няма да гледаш „Тъжни теменужки“. А после веднъж използва, че бях болна, за да отидеш на прожекцията в кварталното кино.

— Живея в Бувил, защото пиша книга за Ролбон — изричам с достойнство.

Ани ме гледа с добросъвестно любопитство.

— Ролбон ли? Дето е живял през осемнадесети век?

— Да.

— Вярно, че споменаваше за него — казва тя вяло. — Значи става дума за исторически труд?

— Да.

— Ха-ха!

Ако ми зададе още един въпрос, всичко ще й разправя. Тя обаче млъква. Явно преценява, че достатъчно е научила за мен. Ани прекрасно умее да изслушва, стига да си го постави за цел. Гледам я: свела е клепачи, обмисля какво да каже, как да започне. Трябва ли на свой ред да я подпитам? Не вярвам да й се иска. Ще заговори, когато сама прецени, че моментът е назрял. Сърцето ми бие до пръсване.

Тя внезапно заявява:

— А аз съм се променила.

Ето го началото. След тези думи обаче тя притихва. Налива чая в бели порцеланови чаши. Чака да се обадя: трябва да река нещо. И то не какво да е, а тъкмо онова, което съответства на очакванията й. Седя като на тръни. Действително ли се е променила? Напълняла е, изглежда уморена, но надали това има предвид.

— Не знам. Не намирам. Смехът ти е същият, както и начинът ти да пристъпваш към мен, да полагаш ръце на раменете ми, манията ти да си говориш сама. Все така четеш „Историята“ на Мишле. И сума други подробности…

Например съчетанието между дълбок интерес към постоянната ми същност и пълно безразличие какво може да ме сполети в живота, особената й придирчивост, едновременно дребнава и прелестна, похватът дори в самото начало на разговора да подминава дежурните изрази на вежливост, на приятелство, изобщо всичко, което улеснява човешките взаимоотношения, и да изисква от събеседниците си постоянни нововъведения.

Тя свива рамене и сухо казва:

— Да, променила съм се, променила съм се издъно. Вече съм друга личност. Смятах, че ще го забележиш от пръв поглед. А ти ми говориш за „Историята“ на Мишле.

Приближава и застава пред мен.

— Ще видим дали си толкова проницателен, колкото си въобразяваш. Я помисли: в какво съм се променила?

Колебая се; тя потропва с крак, все още усмихната, но явно раздразнена.

— Навремето страшно се затормозваше от едно нещо. Поне така твърдеше. А сега от него няма и помен. Би трябвало да забележиш. Не се ли чувстваш по-свободно?

Не смея да я опровергая: както някога тръпна на ръба на стола, съсредоточен да избягна клопките, да не предизвикам необясними изблици на гняв.

Тя отново присяда на сандъка.

— Е, щом не разбираш — отронва, като убедено клати глава, — значи много работи си забравил. Дори повече, отколкото предполагах. Добре де, не помниш ли вече някогашните си грешки? Винаги идваше, приказваше и си тръгваше в неподходящи моменти. Представи си, че всичко е досущ както преди: влизаш, на стената висят маски и шалове, аз съм на леглото и ти заявявам (тя отмята глава, разширява ноздри и заговаря театрално, сякаш се присмива на себе си): „Е, какво чакаш? Сядай.“ Само че нарочно нямаше да добавя: „… където искаш, освен на креслото до прозореца.“

— Значи си залагала капани.

— Не бяха капани… А ти, естествено, щеше право натам да се насочиш.

— И какво щеше да ми се случи? — питам, като се извръщам и с любопитство се взирам в креслото.

На вид то е съвсем обикновено, изглежда меко и удобно.

— Само беди — отвръща кратко Ани.

Не настоявам: Ани открай време се е обграждала с вещи, върху които тегне едно или друго табу.

— Май нещичко подразбирам — казвам изведнъж. — Би било много чудно обаче, ако съм прав. Чакай, остави ме да разсъдя: стаята действително е гола. Ще ми признаеш заслугата, че веднага го отбелязах. Добре, да речем, че влизам, виждам по стените маските, шаловете и прочие. Хотелът винаги свършваше пред вратата ти. Твоята стая беше нещо съвсем отделно… Не идваш да ми отвориш. Намирам те свита в някой ъгъл, може би седнала на пода, върху червеното килимче, което всякога носеше със себе си. Гледаш ме без снизхождение, изчакваш… Щом изрека думица, направя движение или си поема дъх, ти започваш да въсиш вежди, а аз — да се усещам тъй, сякаш съм извършил непростим грях. После с всяка изминала минута трупам простъпка след простъпка и все повече задълбочавам вината си.

— Колко пъти се е получавало така?

— Стотици.

— Меко казано! Сега станал ли си по-досетлив, по-проницателен?

— Не.

— Хубаво, че си го признаваш. Значи?

— Значи няма вече…

— Ха-ха! — възкликва тя със сценичен глас.

— Не ми го побира главата!

После кротко продължава:

— Е, да, можеш да ми имаш вяра: вече ги няма.

— Няма съвършени мигове?

— Не.

Изумен съм. Упорствам.

— Все пак ти не… Тогава край на… на трагедиите, на внезапните трагедии, в които на маските, шаловете, мебелите и на мен самия се падаха второстепенни роли, а ти изпълняваше главната?

Тя се усмихва.

— Неблагодарник! Понякога съм ти отреждала по-важни роли, отколкото на себе си, но ти не си и подозирал. Е, да — край. Много ли ти е чудно?

— Ами да, чудно ми е! Смятах, че това е част от съкровената ти същност и отнемат ли ти го, ще е все едно да ти изтръгнат сърцето.

— И аз така смятах — заявява тя с вид, който говори, че за нищо не съжалява.

После, с някакво подобие на насмешка, което създава у мен много неприятно усещане, добавя:

— Както виждаш, мога да го преживея.

Сплела е пръсти и е обхванала с ръце едното си коляно. Зареяла е поглед в пространството с лека усмивка, от която цялото й лице се подмладява. Прилича на шишкаво девойче, загадъчно и самодоволно.

— Да, радвам се, че си все същият. Ако те бяха преместили, пребоядисали, поставили край друго шосе, нямаше да ми остане никакъв устойчив ориентир. За мен ти си незаменим: аз се променям, а ти си веднъж завинаги определен и по теб мога да съдя за промените у себе си.

Без да искам, леко се засягам.

— Ама никак не си права — възразявам отривисто. — Тъкмо напротив, напоследък претърпях развитие, всъщност аз…

— О! — възкликва тя с убийствено пренебрежение. — Интелектуални промени! А аз съм се променила чак до бялото на очите си…

До бялото на очите… с какво толкова ме разтърсва гласът й? Във всеки случай изневиделица в мен настъпва прелом. Преставам да търся някаква несъществуваща вече Ани. Именно тази жена, тази затлъстяла и повяхнала жена ме трогва; нея обичам.

— Изпитвам нещо като… осезателна увереност. Чувствам, че няма съвършени мигове. Чувствам го в краката си, когато вървя. Чувствам го непрекъснато, дори насън. Непосилно ми е да го забравя. Не че ме е споходило откровение; не бих могла да кажа: от този ден, от този час животът ми се е преобразил. Обаче все ми се струва, че внезапно съм го осъзнала току-що. Заслепена съм, скована, неспособна да се нагодя.

Изрича думите със спокоен глас, в който още се таи бегла гордост, че дотолкова се е променила. Седи на сандъка и се поклаща с неописуема грация. Откак съм дошъл, сега за пръв път долавям прилика с някогашната Ани от Марсилия. Тя пак ме завладява, затъвам отново в странния й свят отвъд границите на смехотворното, превзетото и проникновеното. Разпознавам дори леката трескавост, която винаги изпитвах в нейно присъствие, а в устата си усещам някогашната горчилка.

Ани разтваря ръце и пуска коляното си. Мълчи. Тази тишина е предварително обмислена, тъй както на оперно представление сцената бива опразнена, докато оркестърът изсвири точно седем такта. Ани отпива от чая си. После оставя чашата и застива, изопната като струна, опряла свитите си пестници на ръба на сандъка.

Внезапно изписва на лицето си страховития образ на Медуза, който толкова харесвах — налят с ненавист, разкривен, злъчен. Ани променя не израженията, а образите си, и то отведнъж, подобно на античните актьори, които надяват различни маски. Образът е предназначен да създаде определена атмосфера, да внуши какво ще последва. Той изпъква и остава непроменен, докато Ани приказва. Сетне се свлича, отронва се от нея.

Впила е в мен невиждащи очи. Ей сега ще заговори. Очаквам трагично слово на висотата на достолепния лик, траурен химн.

Тя изрича кратко:

— Надживявам себе си.

Гласът ни най-малко не съответства на образа. Не е трагичен, а някак затрогващ: в него звучи сухо отчаяние без сълзи, без самосъжаление. Да, у Ани нещо сякаш безвъзвратно е претръпнало.

Маската пада, Ани се усмихва.

— Изобщо не съм тъжна. Понякога дори сама се чудя, но няма на какво: откъде накъде ще бъда тъжна? Навремето бях способна на доста силни страсти. Страстно мразех майка си. А тебе пък — казва предизвикателно — страстно те обичах.

Очаква отклик. Не продумвам.

— Всичко е свършено, естествено.

— Нима можеш да знаеш?

— Знам. Знам, че вече никога няма да се встрастя в някого или в нещо. Разбираш ли, цял подвиг е да заобичаш. Нужни са енергия, любопитство, заслепение… Има даже един момент, съвсем в началото, когато се налага да преодолееш същинска бездна. Размислиш ли, ще се откажеш. Знам, че вече никога няма да я преодолея.

— Защо?

Тя ми хвърля насмешлив поглед и не отговаря.

— Сега — изрича — живея сред отмрели страсти. Мъча се да си припомня неудържимата ярост, която на дванадесет години ме подтикна да се хвърля от третия етаж, понеже майка ме беше набила с камшик.

С далечен израз и без видима връзка добавя:

— Зле ми се отразява да се взирам прекалено дълго в предметите. Поглеждам ги, колкото да разбера какво представляват, и после трябва бързо да отвърна очи.

— Но защо?

— Отвращават ме.

Нима и тя?… Във всеки случай сходство има. Веднъж в Лондон се случи нещо подобно — двамата поотделно си бяхме помислили едно и също по едни и същи въпроси и горе-долу едновременно. Толкова бих се радвал, ако… Разсъжденията на Ани обаче са лъкатушни; човек никога не е сигурен, че ги е проследил докрай. За да ми е чиста съвестта, трябва да съм съвсем наясно.

— Слушай, искам нещо да те питам. Нали помниш, че все не успявах да схвана какво представляват съвършените мигове, а ти така и не ми разкри.

— Да, прекрасно знам, че никакво усилие не положи, за да разбереш. Само дремеше край мен.

— Ех, аз си знам колко съм се тормозил.

— Пада ти се — беше много виновен. Дразнеше ме с непоклатимия си вид. Сякаш изтъкваше, че си нормален. Стараеше се да излъчваш здравомислие, направо пращеше от духовно здраве.

— Все пак поне сто пъти съм те молил да ми опишеш в какво се състоят…

— Ама тонът ти беше един! — възкликва тя ядно. — Просто благоволяваше да се заинтересуваш, това е истината. Разпитваше с разсеяна любезност, досущ като възрастните госпожи, дето едно време, в детството, ме питаха на какво си играя. Всъщност — добавя умислено — чудя се дали тъкмо теб не съм мразила най-силно.

С усилие на волята тя се съвзема и усмихва, но страните й още аленеят. Много е красива.

— Нямам нищо против да ти ги разтълкувам. Сега съм достатъчно зряла, та да мога без гняв да говоря за детските си развлечения. Хайде, казвай, какво искаш да узнаеш?

— Какво представляваха?

— Нали съм ти говорила за преимуществените положения?

— Май не.

— Напротив — заявява тя уверено. — Бяхме в Аахен, на един площад, чието име ми се губи. Седяхме в градината на една сладкарница, слънцето припичаше, имаше оранжеви чадъри. Не си ли спомняш? Пиехме цитронада и аз открих умрели мухи в захарта.

— А, да, като че ли нещо ми се върти…

— Е, там ти разправих за тях. Поводът беше пълното издание на „История на Франция“ от Мишле, имах го като малка. Форматът беше много по-голям, отколкото на това тук, а страниците бяха с мъртвешки бял цвят като сърцевината на гъба, пък и миришеха на гъба. След като баща ми почина, чичо Жозеф докопа „Историята“ и отмъкна всичките томове. Тогава го нарекох дърта свиня, майка ме наби с камшик и скочих през прозореца…

— Да, да… Положително си ми споменавала за тази „История на Франция“… Четяла си я на някакъв таван, нали? Ето че помня. Виждаш ли колко несправедливо ме обвиняваше преди малко, че всичко съм бил забравил.

— Не се обиждай. И тъй, както правилно си спомняш, отнасях огромните книги на тавана. В тях имаше съвсем малко картинки, около три-четири на том, обаче всяка заемаше цял лист, чиято обратна страна беше празна. Това дълбоко ме поразяваше, още повече че на другите страници текстът беше разположен в две колони, за да се пести място. Страшно харесвах гравюрите, до една ги познавах на пръсти и като препрочитах томовете, тръпнех в очакване цели петдесет страници, преди да стигна до някоя от тях. Винаги ми се струваше чудо, че са си там. Имаше и допълнителна сладост: пресъздадените сцени никога не бяха описани наблизо в текста, събитието трябваше да се търси тридесетина страници по-нататък.

— Моля ти се, говори ми за съвършените мигове.

— Сега ти говоря за преимуществените положения. Именно те бяха представени на гравюрите. Преимуществени ги бях нарекла аз, казвах си, че сигурно са имали особено значение, щом са послужили за сюжет на тъй редки изображения. Разбираш ли, те бяха избрани измежду всичките останали, макар да имаше епизоди, които предлагаха повече художествени възможности, а историческата важност на други да бе по-голяма. Към целия шестнадесети век например имаше само три илюстрации: смъртта на Анри II^[6], убийството на херцог Дьо Гиз^[7] и влизането на Анри IV^[8] в Париж. Тогава си въобразих, че въпросните събития са от по-особено естество. Впрочем самите гравюри затвърждаваха това мое убеждение: рисунъкът беше недоизпипан, крайниците не прилягаха добре към телата. Ала от всичко лъхаше величие. При убийството на херцог Дьо Гиз, да речем, зрителите изразяваха изумлението и негодуванието си, като вкупом протягаха длани напред и извръщаха глави; беше прекрасно, напомняше древногръцки хор. И не си мисли, че липсваха забавни или анекдотични подробности. Имаше пажове, които се подхлъзваха на пода, припкащи кученца, шутове, приседнали на стъпалата пред трона. Всички детайли бяха предадени тъй внушително и същевременно несръчно, та прекрасно се вписваха в цялостното изображение: едва ли съм виждала живописни творби, в които единството да е тъй пълно. Е, оттам дойде и другото.

— Преимуществените положения?

— Поне представата ми за тях. За мен бяха положения с много рядка и ценна същност, с определен облик, ако щеш. Когато бях осемгодишна, преимуществено положение ми се струваше да бъдеш крал. Или да умреш. Може да ти звучи смешно, но имаше толкова хора, увековечени в мига на смъртта си, и тъй много от тях бяха изрекли възвишени слова именно тогава, та аз чистосърдечно вярвах… мислех си, че когато встъпва в агония, човек надхвърля собствената си личност. Достатъчно беше дори само да се намираш в стаята на смъртник: тъй като смъртта бе преимуществено положение, нещо се излъчваше от нея и се предаваше на всички присъстващи. Някаква величавост. Когато баща ми почина, заведоха ме в спалнята да го видя за последен път. Докато изкачвах стълбата, се чувствах дълбоко нещастна, но и някак опиянена от благоговейна радост — най-сетне изпадах в преимуществено положение. Облегнах се на стената, помъчих се да налучкам подобаващото поведение. Край леглото обаче бяха коленичили леля ми и майка ми и всичко опропастиха с хленченето си.

Тя изрича последните думи с раздразнение, като че ли е жегната от някогашния спомен. Замълчава; с втренчен поглед и вдигнати вежди използва случая да изживее сцената още веднъж.

— По-късно разширих представата си; първо добавих едно ново положение, любовта (имам предвид любовния акт). Виж, ако още не си проумял защо се противях на… на някои твои щения, сега имаш възможност да схванеш: за мен съществуваше нещо, което трябваше да опазя. А после полека-лека стигнах до убеждението, че преимуществените положения вероятно са много повече, отколкото въображението ми може да роди, и в края на краищата приех, че са безброй.

— Добре, но все пак в какво се състояха?

— Нали вече ти казах — отвръща тя изненадано. — От половин час ти обяснявам.

— Ама кое всъщност е важното: хората да изпитват бурни страсти, да преливат от омраза, от любов — или пък да е величав външният облик на събитието, тоест видимото в него…

— И двете… зависи — отговаря тя неохотно.

— А съвършените мигове? Каква роля изпълняват в случая?

— Те са следствие. Първо се явяват предзнаменования. После преимущественото положение бавно и величествено се налага в човешкия живот и тогава възниква въпросът дали да се стремиш да го претвориш в съвършен миг.

— Да — казвам, — разбрах. При всяко от преимуществените положения трябва да се извършат определени действия, да се заемат определени пози, да се изрекат определени думи, докато други действия и думи са строго запретени. Прав ли съм?

— Да, в известен смисъл…

— Тоест, положението е суровина и е нужно да се преработи.

— Точно така — потвърждава тя. — Първо е необходимо да се озовеш при изключителни обстоятелства, а после съзнателно да внесеш в тях ред. Ако условията бъдат изпълнени, тогава мигът ще е съвършен.

— Значи става дума за нещо като творение на изкуството.

— И друг път си ми го казвал — отвръща тя сприхаво. — Не: това беше… беше дълг… Трябваше да се преобразят преимуществените положения в съвършени мигове. Въпросът се свеждаше до някаква нравственост. Да, колкото и смешно да ти звучи — нравственост.

Изобщо не ми е до смях.

— Слушай — изричам поривисто, — и аз ще си призная вината. Никога не съм те разбирал добре, никога не съм се опитвал искрено да ти помогна. Ако бях наясно…

— Хиляди благодарности — отговори тя насмешливо. — Надявам се, че не очакваш признателност за закъснялото си разкаяние. Впрочем не ти се сърдя; не съм ти обяснявала подробно, имах някакви спирачки, не можех да говоря по въпроса с никого, дори с теб, най-вече с теб. В тези мигове все нещо издишаше. И тогава просто ми причерняваше. А имах чувството, че върша каквото е по силите ми.

— Но какво трябваше да се прави? Какви действия да се предприемат?

— Ама че си глупчо, примери няма, всичко зависи от обстоятелствата.

— Все пак ми обясни какво се опитваше да постигнеш.

— Не, не ми се приказва. Но ако те интересува, ще ти разправя една история, която дълбоко ме потресе в ученическа възраст. Имало някакъв крал, който загубил битка и попаднал в плен. Стоял си в едно кътче на вражеския стан и видял как водят сина му и дъщеря му, оковани във вериги. Не се разридал, думица не проронил. После съгледал един от слугите си, също окован. Тогава застенал и взел да си скубе косите. Можеш и сам да си измислиш подобни примери. Разбираш ли, има случаи, при които не бива да се окайваш, в противен случай си нищожество. Но ако изпуснеш на крака си цепеница, можеш да правиш каквото си щеш, да хленчиш, да хлипаш, да подскачаш на здравия си крак. Глупаво би било да се държиш стоически винаги — тогава се изтощаваш нахалост.

Тя се усмихва.

— А в други случаи трябваше да бъдеш нещо повече от стоик. Естествено, не си спомняш кога за пръв път те целунах?

— Напротив, много добре си спомням — отвръщам тържествуващо. — Беше в парка Кю, край Темза.

— Не знаеш обаче, че седях върху стрък коприва, роклята ми се беше запретнала, бедрата ми бяха целите нажилени и при най-малкото движение се образуваха нови плюски. Е, тогава стоицизмът нямаше да е достатъчен. Ти изобщо не ме вълнуваше, нямах особено желание да те целуна, но ласката, която щях да ти даря, имаше далеч по-голямо значение, тя бе обвързване, единение. Разбираш ли, болката се натрапваше, но не ми беше позволено да мисля за бедрата си в подобен миг. Малко беше да не показвам страданието си — трябваше да не страдам.

Тя ме поглежда гордо, не можейки да се начуди на постижението си:

— Двадесет минути продължи твоята настойчивост да си изпросиш целувката, която аз и бездруго бях решила да ти дам, но се дърпах — нали трябваше да се спазят условностите, — и за това време успях да постигна пълно обезболяване. А само аз си знам колко е чувствителна кожата ми: не усетих нищо, докато не станахме.

Всичко съвпада. Няма приключения — няма съвършени мигове… ние сме изгубили едни и същи илюзии, следвали сме едни и същи пътища. Отгатвам останалото, дори мога да й взема думите от устата и сам да довърша:

— И тогава си осъзнала, че винаги има или разридани женици, или някой риж човечец, или нещо друго, което проваля твоите усилия?

— Да, естествено — казва тя вяло.

— Не е ли там работата?

— О, знаеш ли, навярно времето щях да се примиря с несъобразителностите на рижия човечец. В края на краищата чисто благородство бе от моя страна да се вълнувам как другите изпълняват ролите си… Не, по-скоро…

— По-скоро изобщо няма преимуществени положения?

— Именно. Вярвах, че омразата, любовта или смъртта ни поразяват като небесен огън. Вярвах, че можеш да бъдеш озарен от омраза или от смърт. Каква заблуда! Да, действително смятах, че съществува „Омраза“, че тя някак осенява хората и ги възвисява. А истината е, че всичко си е в мен — мразя аз, любя аз. И това мое „аз“ е все едно и също, някакво тесто, което се точи ли, точи… нещата са досущ подобни помежду си и дори се изумявам как на хората им е хрумнало да им измислят имена, да ги разграничават.

Разсъждава като мен. Струва ми се, че никога не сме се разделяли.

— Чуй ме добре — казвам й, — навеждаш ме на една мисъл и тя ми допада много повече от твоята представа за мен в ролята на километричен камък, която благородно си ми отредила — напоследък и двамата сме се променили по подобен начин. Далеч по-приятно ми е, отколкото да наблюдавам как все повече се отдалечаваш и завинаги да съм обречен да бележа отправната ти точка. Бях дошъл да ти разкажа всичко онова, което разказа ти, макар и с други думи. Срещаме се на излаза. Не мога да ти опиша колко се радвам.

— Нима? — казва тя кротко, но с упорит израз. — Е, все пак бих предпочела да не си се променял; по-удобно беше иначе. За разлика от теб аз не съм особено доволна, че друг си е мислил същото като мен. Впрочем сигурно се лъжеш.

Разправям й за своите преживелици, говоря й за съществуването — може би твърде надълго и нашироко. Тя слуша добросъвестно, с ококорени очи и вдигнати вежди.

Когато привършвам, на лицето й се изписва облекчение.

— Е, ама при теб е съвсем различно. Криво ти е, че нещата ти не се подреждат като букет цветя, и то без да си мръднеш пръста. А аз никога не съм искала толкова много: желанието ми беше да действам. Помниш ли играта на приключения — ти си представяше, че ти се случват приключения, а аз — че ги предизвиквам. Заявявах, че съм човек на действието. А сега смятам, че никой не може да бъде човек на действието.

Вероятно не изглеждам убеден, тъй като тя се оживява и още по-разпалено продължава:

— А има още сума работи, за които не ти споменах, понеже много време щеше да отнеме. В мига на действието например трябваше да си река, че стореното от мен ще има последици… съдбоносни последици. Не мога ясно да се изразя.

— Излишно е — отвръщам с всезнаещ вид, — и на мен ми е хрумвало същото.

Тя ме гледа подозрително.

— Ще изкараш, че всичко си мислил досущ като мен: много ми е чудно.

Няма начин да я убедя, само още повече ще я раздразня. Млъквам. Иска ми се да я прегърна. Изведнъж тя ме поглежда тревожно.

— Е, щом си разсъждавал за всичко това, какво може да се направи?

Свеждам глава.

— Дали… дали надживявам себе си? — натъртено повтаря тя думите си отпреди малко.

Какво да й кажа? Нима са ми известни някакви основания да се живее? Не изпитвам нейното отчаяние, понеже не съм очаквал кой знае какво. По-скоро се чувствам… изненадан пред този живот, който ми е дарен — дарен за нищо. Седя с все тъй склонена глава, не ми се ще да видя лицето на Ани в този миг.

— Пътувам — продължава тя унило, — връщам се от Швеция. Останах една седмица в Берлин. Мъжът, който ме издържа…

Да я прегърна… Защо ли? Нищо не мога да сторя за нея. Тя е сама като мен.

С малко по-ведър глас Ани добавя:

— Какво си мърмориш под носа…

Вдигам очи. Тя ме гледа с нежност.

— Няма значение. Просто се бях замислил.

— Ама че си загадъчен! Е, или говори, или мълчи, но избери едно от двете.

Разправям й за „Железничарска среща“, за плочата със стария рагтайм, за странното щастие, което тя ми носи.

— Питам се дали в тази насока не може нещо да се намери, или поне да се потърси…

Тя не отвръща, май не е особено заинтересувана от думите ми.

Подир малко все пак се обажда, но не знам дали продължава собствената си мисъл, или откликва на казаното от мен.

— Картините, статуите, неизползваеми: красиви са, но пред мен. Музиката…

— Театърът обаче…

— Какво театърът? Да нямаш намерение да подложиш на оглед всички изкуства?

— Навремето твърдеше, че искаш да бъдеш театрална актриса, понеже на сцената можело да се постигнат съвършени мигове!

— И ги постигнах, само че за другите. Стоях сред прахоляк, на течение, под ярки светлини, между мукавени плоскости. Партньор обикновено ми беше Торндайк. Мисля, че си го гледал в Ковънт Гардън. Все ме беше страх да не му се изхиля в лицето.

— А никога ли не си била завладявана от ролята си?

— До известна степен, на моменти, и то не особено силно. Основното за всички ни беше тъмният трап току пред нас, на чието дъно имаше невидими хора; на тях, естествено, ние представяхме съвършен миг. Само че и те не бяха в него — той само се осъществяваше пред тях. Нито пък ние, актьорите, го изживявахме. В края на краищата той не беше никъде, макар всички да мислеха за него. Затова, моето момче — изрича тя провлачено и някак махленски, — пратих всичко на кино.

— Аз пък се опитах да напиша книга…

Тя ме прекъсва.

— Живея в миналото. Премислям случките и ги нагаждам. От разстояние не изглеждат зле, почти сполучвам да си хвърлям прах в очите. Цялата история на нашата любов е доста красива. Като я пипна тук-там, се получава поредица от съвършени мигове. Тогава затварям очи и се мъча да си представя, че още я изживявам. Разполагам и с други действащи лица. Трябва да умееш да се съсредоточаваш. Знаеш ли какво прочетох? „Духовни упражнения“ от Лойола. Беше ми от голяма полза. Има си похват първо да разположиш декорите, а после да вкараш персонажите. Успяваш да виждаш — добавя тя като заклинание.

— Е, това изобщо не би ме задоволило — заявявам.

— Да не мислиш, че мен ме задоволява?

За кратко се умълчаваме. Свечерява се; едва различавам бледото петно на лицето й. Черната дреха се слива с нахлулия в стаята мрак. Машинално поемам чашата, в която има малко чай, и я поднасям към устните си. Чаят е студен. Пуши ми се, но не смея да запаля. Изпитвам мъчително чувство, че вече нямаме какво да си кажем. До вчера исках да й задам тъй много въпроси: къде е била, какво е правила, с кого се е запознала. Интересувах се обаче само дотолкова, доколкото Ани се е отдавала от все сърце. Сега от любопитството ми няма и помен — всички прекосени от нея страни и градове, всички ухажвали я мъже, които тя може би е обичала, всичко това сякаш не се е отнасяло до нея и всъщност й е било безразлично: слънчевите проблясъци по повърхността на мрачно и студено море. Ани е пред мен, не сме се виждали от четири години и вече нямаме какво да си кажем.

— А сега — изрича внезапно Ани — трябва да си тръгваш. Чакам някого.

— Твоя…

— Не, един германец — художник.

Разсмива се. Смехът прозвучава страшно в тъмната стая.

— Той поне не е като нас — още не. Действа човекът, изразходва се.

Ставам с неохота.

— Кога ще се срещнем пак?

— Не знам, утре вечер заминавам за Лондон.

— От Диеп ли?

— Да, а после вероятно ще отида в Египет. Може да се отбия в Париж идущата зима. Ще ти пиша.

— Утре съм свободен през целия ден — промълвявам плахо.

— Да, но аз пък имам много работа — отвръща тя сухо. — Не, няма начин да се видим. Ще ти пиша от Египет. Само ми дай адреса си.

— Добре.

В сумрака надрасквам адреса на късче от някакъв стар плик. Като напусна Бувил, ще трябва да заръчам в хотел „Прентания“ да ми препращат пощата. Дълбоко в себе си съзнавам, че тя няма да пише. Нищо чудно да я видя отново чак след десет години. Нищо чудно да я виждам за последен път. Не съм просто сломен от раздялата: ужасно се боя да се върна в самотата си.

Тя става; пред вратата ме целува леко по устните.

— Колкото да си припомня — заявява с усмивка. — Трябва да подмладя спомените си заради „духовните упражнения“.

Прихващам я над лакътя и я привличам към себе си. Тя не се съпротивлява, но поклаща отрицателно глава.

— Не. Тия неща вече не ме вълнуват. Не може да се започне отново… Пък и за целта първият срещнат с що-годе прилична външност не пада по-долу от теб.

— Тогава какво ще правиш?

— Нали ти казах, ще отида в Англия.

— Не, имам предвид…

— Ами нищо!

Не съм я пуснал. Тихо изричам:

— Значи трябва да те загубя тъкмо сега, когато те намерих?

Ясно съзирам лицето й. То изведнъж пребелява и посърва. Образ на старица, от ужасен по-ужасен; този път съм сигурен, че не го е призовавала: той се е явил без нейно знание, дори навярно против волята й.

Освобождава ръцете си. Отваря вратата. Коридорът е залят от светлина.

Ани се разсмива.

— Горкичкият! Нямаш късмет. Веднъж да изиграеш добре ролята си, а никаква признателност не получаваш. Хайде, върви си.

Чувам как вратата се затваря зад мен.