Жан-Пол Сартр
Погнусата (26)

6 часът вечерта

Не бих казал, че се чувствам олекотен или задоволен: по-скоро съм смазан. Така или иначе, постигнах целта си: зная, каквото исках да узная; прозирам всичко, случило се от месец януари досега. Погнусата не ми дава мира и не вярвам скоро да го стори, но вече не съм нейна жертва, тя вече не е болест, нито временен пристъп: това съм аз.

И тъй, преди малко се намирах в градската градина. Коренът на кестена проникваше в почвата, току под пейката. Някак не помнех какво е корен. Думите се бяха заличили, а с тях и смисълът на нещата, тяхното предназначение, несигурните жалони, вбити от хората на повърхността. Седях леко сгърбен, склонил глава, сам пред тъмната, възлеста, непипната от човешка ръка маса, която ме плашеше. И тогава дойде просветлението.

Дъхът ми секна. Преди последните нощи никога не бях се догаждал какво означава „да съществуваш“. Бях подобен на другите, на онези, които се разхождат край морския бряг в пролетните си дрехи. Като тях твърдях как „морето е зелено, а бялата точица там горе е чайка“, но не чувствах, че всичко това съществува, че чайката е „съществуваща чайка“ — съществуването обикновено е стаено. То е тук, около нас, то — това сме ние, не можем две думи да изречем, без да го споменем, но в крайна сметка не го докосваме. Когато си въобразявах, че мисля за него, явно не съм мислил за нищо, главата ми е била празна или най-много една дума да ми се е въртяла в ума — думата „битие“. Или пък съм мислил… Как да го изразя? Мислил съм за принадлежността, разсъждавал съм, че морето принадлежи към категорията на зелените неща или че зеленината се числи към свойствата на морето. Дори когато гледах предметите, бях безкрайно далеч от представата, че съществуват: те ми се привиждаха като декор. Поемах ги в ръце, те ми служеха за сечива, предусещах съпротивата им. Всичко това обаче ставаше на повърхността. Ако ме бяха запитали що е съществуване, чистосърдечно щях да река, че не е нищо особено, само куха форма, която допълва външния облик, без ни най-малко да изменя неговата същност. А ето че съществуването изведнъж изпъкваше, ясно като бял ден, разбулваше се изневиделица. Загубило бе безобидния си вид на отвлечено понятие: то беше самата мая на нещата, а коренът беше цял изтъкан от съществуване. Или по-точно коренът, вратата на градината, пейката, рехавият треволяк — всичко се бе изличило; разнородността на нещата, тяхната самостойност бяха просто видимост, лустро. Лустрото се бе свлякло, оставаха безразборно струпани уродливи, пихтиести, аморфни маси, оголени в страшна и безсрамна голота.

Внимавах да не направя и най-малкото движение, но не ми бе необходимо да се помръдна, за да съгледам отвъд дърветата сините колонки, лампата на беседката за оркестъра и жрицата Веледа сред гъсталак от лаврови фиданки. Всички тези предмети… Как да кажа? Те ме гнетяха, искаше ми се да съществуват не тъй мощно, а някак по-пестеливо, по-абстрактно, с повече сдържаност. Кестенът напираше пред очите ми. Зелени лишеи пълзяха до средата на ствола му, а кората, черна и подкожушена, приличаше на гьон. Тихият ромол на водоскока пролазваше в ушите ми и в тях си виеше гнездо, изпълваше ги с въздишки; в ноздрите ми хлуеше мирис на зеленина и гнилоч. Нещата бавно и кротко се отдаваха на съществуването подобно на морна жена, която отстъпва пред напушващия я смях и със задавен глас мълви: „Ах, колко хубаво е да се посмееш от сърце!“ Нещата се разгръщаха едни пред други, непристойно си разкриваха своето съществуване. Разбрах, че няма средно положение между несъществуването и тукашното изнемогващо от нега разточителство. Ако съществуваш, трябва да съществуваш именно до тази степен, до плесенясването, разкапването, скверността. В друг един свят формите, мелодиите запазват ясните си, отчетливи граници. Съществуването обаче е разруха. Дървеса, сини като нощ колонки, сладостно гъргорене на шадраван, живи миризми, зареяни из мразовития въздух топли мъглици, а на една пейка риж мъж преживяше вечерята си и в своята съвкупност просъниците и храносмиланията придобиваха някак смехотворен облик. Смехотворен ли?… Не, дотам не се стигаше, нищо от онова, което съществува, не може да бъде смешно, но се натрапваше неясно, почти неуловимо сходство с някои комедийни ситуации. Ние бяхме гъмжило от съществуващи, притеснени, затормозени от самите себе си, ни едно от нас нямаше каквато и да било причина да бъде тук, всяко бе смутено, бегло обезпокоено и се чувстваше излишно спрямо другите. Излишество: това бе едничкото взаимоотношение, което можех да установя между дърветата, решетката, камъните. Напразно се мъчех да преброя кестените, да определя местоположението им спрямо статуята на Веледа, да ги сравня по височина с платаните: всеки от тях се изплъзваше от връзките, в които се стремях да го огранича, обособяваше се, надхвърляше ги. Тези връзки (които упорствах да изграждам, за да забавя разрухата на човешкия свят, на измеренията, количествата, посоките) осъзнавах като произволни; те вече не впримчваха нещата. Излишен беше кестенът пред мен, вляво. Излишна беше Веледа…

А аз — безволен, вял, пошъл, храносмилащ, предъвкващ мрачни мисли, — аз също бях излишен. За щастие не го усещах, по-скоро го проумявах, но бях на тръни, понеже се боях, че ще го усетя (и досега се боя — боя се да не ме сграби изотзад и да ме подеме като надигнал се от глъбини талаз). Смътно ми минаваше през ума да свърша със себе си, та да унищожа поне едно от ненужните съществувания. Ала дори смъртта ми щеше да е излишна. Излишен ще е моят труп, кръвта ми по камънака, сред растенията, в лоното на ведрата градина. И разложената ми плът ще е излишна в земята, която ще я погълне, и костите ми, оглозгани, остъргани, чисти и гладки като зъби, също ще са излишни: бях излишен за вечността.

Думата „Абсурд“ изниква сега изпод перото ми: преди малко, в градината, не ми бе дошла наум, но и не я търсех, не ми беше потребна: мислех безсловесно върху нещата, чрез нещата. Абсурдността не беше представа или внушение, тя се съдържаше в дългата мъртва змия в краката ми — дървената змия. Змия, хищен нокът, корен или граблива лапа, няма значение. И без да прибягвам до ясни определения, разбирах, че съм намерил ключа на Съществуването, ключа на своите Погнуси, на собствения си живот. Фактически всичко, което впоследствие обозрях, се свежда до тази същностна абсурдност. Абсурдност: отново се натъквам на дума; мъча се да се откопча от думите; там се докосвах до нещото. Действията и събитията в жалкия шарен човешки свят са абсурдни само относително, в зависимост от съпътстващите ги обстоятелства. Брътвежът на някой луд например е абсурден с оглед на състоянието му, но не и на неговото умопомрачение. Аз обаче преди малко се сблъсках с абсолюта: абсолюта или абсурда. Нямаше нищо, спрямо което коренът да не бе абсурден. Как да се изразя с думи? Абсурден по отношение на камъчетата, на снопчетата изжълтяла трева, на засъхналата кал, на дървото, на небето, на зелените скамейки. Абсурден, несъизмерим, с нищо необясним, дори не и с някакво дълбоко, незнайно изстъпление на природата. Разбира се, аз не бях в течение на всичко, не бях видял как семето е покълнало, как дървото е избуяло. Ала пред едрата грапава лапа нито неведението, нито познанието имаха значение: светът на обясненията и основанията не съвпада с този на съществуването. Окръжността не е абсурдна, тя може прекрасно да се обясни с въртеливото движение на отсечка около единия й край. Но пък окръжност не съществува. А коренът, напротив, съществуваше, в смисъл че ми бе непосилно да го обясня. Възлест, безжизнен, безименен, той ме хипнотизираше, изпълваше погледа ми, непрестанно ме връщаше към своето съществуване. Колкото и да си повтарях: „Корен е“, вече не ми се вярваше. Очевидно бе, че е недопустим преходът от действието на корена като всмукателна помпа към това, към твърдата, плътна като тюленова кожа кора, към мазната, мазолеста, неподатлива обвивка. Действието нищо не обясняваше: то позволяваше да се схване приблизително що е корен изобщо, но не и какво представлява този корен тук. Със своя цвят, с формата си, със застиналото си движение той беше… извън всякакво обяснение. Всяко от свойствата му някак се изплъзваше от него, изтичаше, придобиваше плътност, почти се овеществяваше; всяко от тях беше излишно в корена; в своята цялост стволът създаваше у мен чувството, че надхвърля своите граници, че се самоотрича и погубва в странен разгул. Застъргах с тока на обувката си по черния нокът: искаше ми се да го накърня. Просто така, напук, за да предизвикам върху ощавената кожа появата на абсурдно розова драскотина, за да си играя с абсурда на света. Ала като отдръпнах крак, видях, че кората си е останала черна.

Черна ли? Почувствах как думата се спихва, изпразва се от смисъла си с неимоверна бързина. Черна? Коренът не беше черен, не чернота обгръщаше парчето дърво — беше… нещо различно: черното, както и окръжността, не съществуваше. Гледах корена — повече от черен ли беше, или приблизително черен? Скоро обаче престанах да се питам, тъй като ми се стори, че се намирам сред позната обстановка. Да, и по-рано бях оглеждал със същия смут неназоваеми предмети, и по-рано бях долавял как свойствата им, студени и безжизнени, ми убягват. Тирантите на Адолф онази вечер в „Железничарска среща“. Те не бяха виолетови. Представих си двете неопределени петна върху ризата. Също и камъчето, бележитото камъче, поставило началото на цялата история: то не беше… вече не помнех какво именно се противеше да бъде. Не бях забравил обаче неодушевения му отпор. И ръката на Самоукия; веднъж в библиотеката я поех и стиснах, а сетне изпитах усещането, че не е точно ръка. Напомни ми едър бял глист, но и това не беше. А съмнителната прозрачност на халбата бира в кафене „Мабли“? Съмнителни — ето какви бяха звуците, уханията, вкусовете. Когато бързо пробягват под носа ти, прилични на подплашени зайци, много-много не им обръщаш внимание, можеш да повярваш, че са простички и безметежни, че на света има истинско синьо, истинско червено, истински дъх на бадеми или теменужки. Ала съсредоточиш ли се в тях за миг, чувството на покой и сигурност отстъпва пред дълбок смут: багрите, сладостта, уханията никога не са истински, никога не са просто самите те и единствено самите те. Най-обикновеното, най-неразчленимото свойство има излишък вътре в себе си, спрямо себе си, в своята същност. Чернотата до крака ми сякаш беше не чернота, а по-скоро неясен порив на някого да си я представи, без никога да е виждал нещо подобно — от незнание къде да спре той бе изградил във въображението си някакво противоречиво битие отвъд цветовете. То приличаше на цвят, но и на… на натъртеност, на секреция, на слуз, и още на мирис, преливаше в мирис на мокра пръст и влажна, топла дървесина, в черен лъх, разстлан като безир по витораслия ствол, в сладнина на сдъвкана беловина. Аз не само виждах чернотата — взорът е отвлечена измислица, избистрено и опростено понятие, човешко понятие. Това черно тук, аморфно и вяло присъствие, далеч надхвърляше рамките на зрението, осезанието и вкуса. Обхватността обаче прерастваше в безначалие и в края на краищата се свеждаше до нищо поради своето излишество.

Мигът беше изключителен. Стоях неподвижен и вледенен, потънал в ужасяващ захлас. Ала именно в разгара на захласа възникваше нещо ново; разбирах Погнусата, владеех я. Честно казано, не изразявах с думи откритията си. Мисля обаче, че сега ще ми е лесно да им придам словесна форма. Основното е случайността. Мисълта ми е, че по определение съществуването не е необходимост. Да съществуваш, означава просто да бъдеш тук; съществуването се проявява, може да се установи, но не и да се дедуцира. Струва ми се, че някои хора са го разбрали. Ала те са се опитали да оборят случайността, като са измислили едно необходимо самообуславящо се битие. Никакво необходимо битие обаче не е в състояние да обясни съществуването: случайността не е измама, привидност, която може да се разсее; тя е абсолют и следователно съвършена необоснованост. Всичко е произволно — градината, поселището, аз самият. Проумееш ли го, започва да ти се гади и всичко да блуждае както онзи ден в „Железничарска среща“: това е Погнусата; това именно Мръсниците от Зелено бърдо и всички останали се мъчат да потулят зад представата за право. Каква жалка лъжа: с право никой не разполага; подобно на другите хора, и те са напълно произволни, така че не смогват да не се чувстват излишни. А и дълбоко в тях се таи излишество и те са аморфни, неопределени, унили.

Колко ли време продължи този унес? Аз бях коренът на кестена. Или по-скоро цял бях съзнание за съществуването му. Осъзнах го, още бяхме разграничени, но той ме преизпълваше, не бях друго освен него. Затормозено съзнание, което при това с цялата си сила се вкопчваше в неодушевения къс дърво. Времето бе спряло и наподобяваше тъмна локвичка в нозете ми; изключено бе нещо да настъпи след този миг. Искаше ми се да се изтръгна от страшното наслаждение, но не бях в състояние дори да си представя, че е възможно; намирах се във вътрешността; черното коренище беше заклещено, заседнало в очите ми като твърде голям залък, който не може да се преглътне. Не бях способен нито да приема корена, нито да го отхвърля. С цената на какво усилие вдигнах поглед? И вдигнах ли го изобщо? Не изчезнах ли за миг, след който се възродих с отметната глава и вперени нагоре очи? Всъщност не си дадох сметка за прехода. Внезапно обаче ми стана непосилно да мисля за съществуването на корена. Той се бе изличил и, колкото и да си повтарях: съществува все още тук, под скамейката, до десния ми крак, това вече нищо не означаваше. Съществуването не позволява да го мислиш от разстояние; то трябва изневиделица да нахлуе в теб, да спре, да се сгуши в сърцето като тлъста, неподвижна твар — не е ли така, значи вече нищичко няма.

Вече нищичко нямаше, очите ми бяха празни и преливах от доволство, че съм се избавил. А сетне нещо внезапно се разшава пред мен с леки колебливи движения: вятърът поклащаше върха на дървото.

Общо взето, ми стана драго от разнообразието да видя как нещо мърда сред всички застинали съществувания, втренчени в мен като очи. Следях полюшването на клоните и си казвах: движенията никога не съществуват напълно, те са преходи, посреднически състояния от едно съществуване към друго, спадове. Готвех се да ги съзра как изникват от небитието, как постепенно назряват и разцъфват: най-сетне щях да проследя как се зараждат съществуванията.

Не минаха и три секунди, преди да бъдат пометени всичките ми надежди. По плахите клони, които слепешката опипваха наоколо си, не успявах да видя „преход“ към съществуване. Представата за преход също беше човешка измислица. Твърде ясна представа. Всички дребни пориви се обособяваха, действаха самостоятелно. Те отвред някак надхвърляха клоните и вейките. Виеха се около сухите им ръце, обгръщаха ги с леки вихрушки. Разбира се, движението е различно от дървото. Но все пак е абсолют. То е действително. Очите ми неизменно се натъкваха на запълненост. Покрай клоните гъмжеше от съществувания — съществувания, които неспирно се възобновяваха, но никога не възникваха. Съществуващият вятър кацаше на дървото като едра муха и дървото зъзнеше. Ала тръпката не беше зараждащо се свойство, преход от възможност към действие; тя беше нещо налично, нещо — тръпка проникваше в дървото, обладаваше го, раздрусваше го, сетне внезапно го изоставяше, отдалечаваше се и закръжаваше нависоко. Всичко беше запълнено, всичко беше в действие, спадове нямаше; всичко, дори най-недоловимите пориви, беше изваяно от съществуване. А съществуващите, които се суетяха около дървото, не идеха отникъде и не отиваха наникъде. Изневиделица започваха да съществуват, а сетне, също тъй изневиделица, замираха: съществуването е безпаметно — от изчезналите не се съхранява нищичко, дори спомен. Съществуване навред, до безкрай, в излишък, винаги и навсякъде; съществуване, неизменно ограничено единствено от съществуване. Отпуснах се на една пейка, замаян, зашеметен от изобилието на битиета без произход; отвред покълване, цъфтеж, ушите ми пищяха от съществуване, самата ми плът тръпнеше и се разпукваше, поддаваше се на всеобщото пъпкуване, отвратително беше. „Но защо — помислих си, — защо са необходими тъй много съществувания, след като те до едно си приличат?“ Защо има тъй много досущ еднакви дървета? Тъй много опропастени съществувания, упорито възобновявани и наново проваляни, прилични на тромави напъни у паднала по гръб буболечка? (И аз бях пример за подобен напън.) Това разточителство не внушаваше представа за обилие, тъкмо напротив. То беше унило, болнаво, затлачено. Дърветата с едри непохватни туловища… Разсмях се, понеже изведнъж се сетих за описваните в книгите величествени пролетни животрептения, кълнежи, напълвания и безмерен растеж. Разни глупци досаждат с приказки за могъществото на природата и борбата за оцеляване. Та нима никога не са се вглеждали в животно или дърво? За платана с окапала като от кел кора, за полуизгнилия дъб ще ми внушават, че са млади, напористи сили, устремени към небесата! Ами коренът? Навярно би трябвало да си го представям като хищна лапа, която раздира почвата и изтръгва от нея ядивото си?

Невъзможно ми е да виждам нещата по такъв начин. Разплутост, отмала — това да. Дърветата блуждаеха. Устрем към небето ли? По-скоро грохване; всеки миг очаквах да съгледам как стволовете се спихват като спукани балони, как се сгърчват и свличат на земята в черна, мека, надиплена купчинка. Те нямаха желание да съществуват, само че не можеха да се възпрат — ето каква беше работата. И тъй, те действаха в жалките си готварници кротко, без жар; мъзгата се изкачваше по жилките бавно, неохотно и коренищата бавно се вбиваха в земята. Но изглеждаха готови тутакси да зарежат всичко и да изчезнат. Безсилни и стари, те продължаваха да съществуват по принуда само защото бяха твърде немощни, за да умрат, защото смъртта можеше да дойде само отвън; единствено мелодиите гордо носят своята гибел в себе си, като вътрешна необходимост — те обаче не съществуват. Всяко съществуване възниква без причина, запазва се от безволие и замира по случайност. Отпуснах се назад и затворих клепачи. Ала образите тутакси се пробудиха, надигнаха се и наляха със съществувания склопените ми очи: съществуването е пълнота, от която човек не може да избяга.

Чудновати образи. В тях се съдържаха множество неща. Не като истинските, а техни подобия. Дървени вещи, прилични на стволове, на налъми; и други предмети, сходни с растения. Сетне две лица: съпрузите, които обядваха на съседната маса миналата неделя в бирария „Везелиз“. Охранени, разгорещени, похотливи, нелепи, с пламнали уши. Виждах раменете и гръдта на жената. Голо съществуване. Те двамата продължаваха да съществуват някъде из Бувил и това внезапно ме отврати; някъде, сред кой знае какви миризми, меката гръд продължаваше да се трие о хладни платове, да се гуши в дантели, жената продължаваше да усеща как гръдта й съществува под блузата, да си мисли за тези свои зрели плодове, загадъчно да се усмихва, съсредоточена в пищността на своя бюст, в гъдела, пробягващ по него… После нададох вик и се опомних, широко отворил очи.

Сън ли бе завладяващото присъствие? То беше тук, стелеше се из градината, провисваше от дърветата, размекнато, лепливо, гъсто като петмез. Нима и аз бях част от него заедно с цялата градина? Боях се, но главно ме беше яд, намирах, че е глупаво, неуместно, ненавиждах гнусното пелте. То беше много, тъй много! Набъбваше до небето, разливаше се навсякъде, изпълваше всичко с пихтиестата си сплутост, а аз съглеждах все нови и нови дълбини; то далеч надхвърляше и оградата, и къщите, и Бувил; вече не бях в Бувил, нито където и да е, блуждаех. Не бях изненадан, знаех, че това е Светът, оголеният Свят, който ненадейно се разкриваше, и се задъхвах от ярост към огромното, нелепо битие. Не можех дори да се запитам откъде се бе взело всичко, нито как е станало така, че съществува свят, а не нищо. Нямаше смисъл, светът присъстваше навсякъде, отпред, отзад. Преди него не бе имало нищо. Нищо. Не бе имало миг, в който той е могъл да не съществува. И тъкмо това ме дразнеше: разбира се, нямаше никаква причина да съществува пъплещата ларва. Не беше възможно обаче да не съществува. Немислимо бе — за да си представиш нищото, необходимо е да си вече тук, насред света, жив и с ококорени очи; нищото бе само представа в съзнанието ми, която съществуваше и витаеше в необятността: нищото не бе настъпило преди съществуването, то беше съществуване като всяко друго, възникнало сред много други. Извиках: „Каква гадост, каква гадост!“, и се отърсих, за да свлека от себе си лепкавата гадост, но тя се бе вчепкала в мен, порой от тонове съществуване, до безкрай: изнемогвах под невъобразимия гнет. Сетне, отведнъж, градината се оттече сякаш през широк отвор, светът изчезна, тъй както бе дошъл, или пък аз се пробудих — във всеки случай вече не го виждах, около мен бе останала жълта почва, от която стърчаха сухи клони.

Станах и поех. Като стигнах до изхода, се обърнах. Тогава градината ми се усмихна. Опрях се на вратата и дълго гледах. Усмивките на дърветата, на лавровия храст означаваха нещо; това беше истинската тайна на съществуването. Спомних си, че една неделя, преди не повече от три седмици, нещата ме бяха поразили със своя някак съучастнически вид. Мен ли имаха предвид? Огорчено съзнавах, че няма как да разбера. По никакъв начин. Все пак то беше тук, в очакването, и напомняше поглед. Беше тук, върху ствола на кестена… то беше самият кестен. Нещата наподобяваха недовършени мисли, които се самозабравяха, забравяха какво са искали да изразят, застиваха колебливо и излъчваха някакъв странен, бегъл смисъл, който надхвърляше възможностите им. Този смисъл ме глождеше, не можех да вникна в него, дори сто и седем години да останех облегнат на решетестата врата; за съществуването вече бях прозрял всичко, което бях способен да прозра. Тръгнах, прибрах се в хотела и ето на, писах.