Жан-Пол Сартр
Погнусата (25)

Сряда

Върху книжната покривка трепти слънчево зайче. Подире му замаяно пъпли муха, грее се и търка предните си крачка. Ще й направя услугата да я смачкам. Тя не вижда как изниква огромният показалец, чиито златисти косъмчета блестят от светлината.

— Не я убивайте, господине! — възкликва Самоукия.

Тя се размазва, дребни бели карантии висват от търбухчето й; избавил съм я от съществуването. Сухо казвам на Самоукия:

— За нейно добро е.

Защо съм тук? А защо пък не? Пладне е, чакам да стане време за лягане. (Слава богу, не страдам от безсъние.) След четири дни ще се видя с Ани: засега друго не осмисля живота ми. Ами сетне? Когато с Ани се разделим? Съзнавам на какво тайничко се надявам: че занапред няма да се разделяме. Би трябвало да ми е ясно обаче, че Ани никога не ще приеме да остарее пред очите ми. Аз съм слаб и сам, имам нужда от нея. Ще ми се да бъда в по-цветущо състояние за срещата: Ани е безжалостна към отрепките.

— Приятно ли ви е, господине? Приятно ли се чувствате?

Самоукия ме стрелка косо, със засмени очи. Диша тежко, с отворена уста, като запъхтяно куче. Признавам, че тази сутрин почти му се зарадвах, имах потребност да говоря.

— Много съм щастлив, че се отзовахте на поканата ми — изрича той. — Ако ви е студено, можем да седнем до калорифера. Господата скоро ще стават, поискаха сметката.

Някой проявява към мен загриженост, пита ме дали ми е студено, приказвам с друг човек: от години не ми се е случвало.

— Тръгват си, искате ли да заемем местата им?

Двамата мъже палят цигари. Излизат, ето ги сред бистрия въздух, на припек. Минават покрай голямата витрина, като придържат шапките си с две ръце. Смеят се; вятърът издува палтата им. Не, не искам да сменям мястото си. Какъв смисъл има? Освен това през стъклата, между белите покривчета на плажните кабини, съзирам морето, зелено и плътно.

Самоукия изважда от портфейла си две четвъртити виолетови картончета. Подир малко ще ги връчи на касиерката. Върху едното разчитам наопаки:

Гостилница „Ботане“ — домашни гозби

Обяд с определено меню: 8 франка

Предястия по избор

Месно блюдо с гарнитура

Сирене или десерт

20 купона — 140 франка

Сега разпознавам човека, който се храни на кръглата маса до вратата: той често отсяда в хотел „Прентания“, търговски пътник е. От време на време спира върху мен съсредоточените си усмихнати очи, но не ме вижда; твърде е погълнат да следи зорко какво яде. От другата страна на касата двама набити червендалести мъже похапват миди и пият бяло вино. По-дребният, който има тънки жълтеникави мустачки, разправя някаква история и му е много забавно. Говори с паузи и се хили, като разкрива ослепително бели зъби. Сътрапезникът му не се усмихва, гледа строго, но често кима в знак на съгласие. До прозореца седи слаб мургав мъж с изящни черти и сресани назад красиви бели коси; умислено чете вестник. До себе си, на скамейката, е положил кожена чанта. Пие минерална вода. След малко всички тези натежали от храна хора ще се озоват навън, ветрецът ще ги милва и те, разгърдени, с откопчани връхни дрехи и с леко бучене в позамаяните си глави, ще поемат по крайбрежния булевард, ще гледат децата по плажа и корабите в морето; ще отидат на работа. А аз не ще отида никъде, работа нямам.

Самоукия простодушно се засмива, а слънцето играе в рядката му косица.

— Какво ще изберете?

Подава ми листа; полага ми се предястие по избор: пет резенчета салам, репички, сивкави скариди или салата от целина. Има и охлюви по бургундски, но те не са включени в „определеното меню“.

— Дайте ми салам — поръчвам на келнерката.

Той изтръгва листа от ръцете ми.

— Няма ли нещо по-хубаво? Тук виждам охлюви по бургундски.

— Охлюви не обичам особено.

— Аха! Тогава стриди?

— Ще трябва да доплатите четири франка — казва келнерката.

— Значи порция стриди, госпожице, а за мен репички.

Поруменял ми обяснява:

— Много обичам репички.

Аз също.

— А за после? — пита той.

Преглеждам изброените месни ястия. Блазни ме телешкото задушено. Но отнапред си знам, че ще ми бъде предложено пиле по ловджийски, понеже е единственото блюдо, невключено в менюто.

— За господина пиле по ловджийски — казва Самоукия. — А за мен телешко задушено, госпожице.

Обръща листа; на гърба са изброени вината.

— Ще поръчаме вино — заявява някак тържествено.

— Я виж ти — учудва се келнерката, — днес сте го ударили на живот! Та вие никога не пиете.

— Не ми вреди чашка вино при случай. Госпожице, бихте ли ни донесли каничка анжуйско розе?

Самоукия оставя листа, раздробява на малки късчета едно хлебче, после изтрива приборите си със салфетката. Хвърля поглед към белокосия мъж с вестника, сетне ми се усмихва:

— Обикновено си нося книга, макар че е непрепоръчително в здравословно отношение — човек поглъща храната прекалено бързо, не я сдъвква добре. Ала моят стомах е като желязо, всичко смила. През зимата на 1917 година, когато бях военнопленник, яденето беше толкова лошо, че всички се изпоразболяха. Естествено, и аз се писах болен като останалите, но нищо ми нямаше.

Бил е военнопленник… За първи път споменава пред мен; просто умът ми не го побира. Трудно ми е да си го представя другояче освен като Самоукия.

— Къде сте били военнопленник?

Той не отговаря. Положил е вилицата си на масата и ме гледа извънредно настойчиво. Ще ми разправи за неприятностите си — сега се сещам, че беше загатнал за някаква досадна случка в библиотеката. Целият се превръщам в слух: готов съм да откликна съчувствено на чуждите несгоди, поне ще се разнообразя. Аз нямам несгоди, разполагам с пари като рентиер, нямам началник, нито жена и деца; съществувам и толкова. Но тъкмо това е тъй неопределено, тъй отвлечено, че ме хваща срам.

Самоукия май няма намерение да говори. Хвърля ми странен поглед, сякаш иска не да види нещо, а по-скоро да установи съпричастие между душите ни. Неговата се е въздигнала чак до прекрасните му очи на слепец и прозира в тях. Ако и моята стори същото, ако се подаде иззад своите прозорчета, двете ще полюбезничат една с друга.

Не желая никакво душевно съпричастие, не съм паднал толкова ниско. Отдръпвам се. Самоукия обаче се навежда през масата, без да ме изпуска от очи. За щастие сервитьорката му донася репичките. Отпуска се на стола, душата изчезва от взора му и той чинно започва да се храни.

— Разминаха ли се неприятностите ви?

Той се сепва и слисано пита:

— Какви неприятности, господине?

— Нали онзи ден споменахте нещо такова?

Той пламва.

— Аха! — изрича сухо. — Аха, вярно, онзи ден. Ами ставаше дума за корсиканеца, господине, корсиканеца от библиотеката.

Пак се колебае, запъва се като магаре на мост.

— Клюки са това, господине, не искам да ви отегчавам.

Не настоявам. Той яде някак между другото, но неимоверно бързо. Вече е привършил с репичките, когато ми поднасят стридите. В чинията му са останали само снопче зелени дръжки и купчинка овлажняла сол.

Млада двойка спира отвън, пред изложеното меню, което мукавен готвач държи в лявата си ръка (в дясната стиска тиган). Младите се двоумят. На жената й е студено, сгушила е брадичка в кожената си яка. Мъжът първи решава, отваря вратата и вежливо пропуска спътницата си да мине първа.

Тя влиза. Озърта се с любезен израз и леко потръпва.

— Топло е — казва сериозно.

Младият мъж затваря вратата и поздравява:

— Добър ден, дами и господа.

Самоукия се възвива и мило откликва:

— Добър ден.

Останалите клиенти не отговарят, но изисканият господин леко снишава вестника си и проницателно оглежда новодошлите.

— Благодаря, няма нужда.

Сервитьорката се е завтекла да помогне на младия мъж, но преди още да е посегнала, той пъргаво е съблякъл шлифера си. Вместо сако носи кожено яке с цип. Поразочарована, сервитьорката се обръща към жената. Мъжът обаче отново я изпреварва и с плавни, точни движения помага на своята спътница да си свали палтото. Сядат близо до нас, един до друг. Май не се познават отдавна. Младата жена има уморено и невинно, леко нацупено лице. Рязко маха шапката си и с усмивка тръсва черните си коси.

Самоукия дълго и благо ги съзерцава, сетне се извръща към мен и смига разнежено, сякаш иска да каже: „Колко са прекрасни!“

Не са грозни. Мълчат, радват се, че са заедно, радват се, че хората ги виждат заедно. Навремето се случваше да влезем с Ани в някой ресторант на „Пикадили“ и да се почувстваме прицел на умилено съзерцание. Ани се дразнеше, но признавам, че аз изпитвах известна гордост. Всъщност по-скоро изумление; никога не съм се отличавал със спретнатата външност, която тъй добре приляга на младежа тук, а надали може да се каже, че грозотата ми е затрогваща. Бяхме млади обаче: сега съм на възраст сам да се умилявам от чуждата младост. Не се умилявам. Жената има тъмни и кротки очи; кожата на младежа е румена, леко зърнеста, а волевата му брадичка е очарователно издадена напред. Действително са трогателни, но леко ме отвращават. Чувствам ги тъй далечни; от топлината ги обзема нега, в сърцата си лелеят една и съща мечта, тъй сладостна, тъй крехка. Хубаво им е, доверчиво гледат жълтите стени и хората, одобряват света, какъвто е, тъкмо такъв, какъвто е, и всеки от тях временно черпи смисъла на живота си от живота на другия. Скоро двамата ще имат един-едничък живот, бавен и вял, лишен от всякакъв смисъл — но това ще им убягва.

Наглед се стесняват един от друг. Накрая младежът непохватно и решително улавя с връхчетата на пръстите си ръката на своята спътница. Тя дълбоко си поема дъх и двамата заедно се навеждат към листа. Да, щастливи са. Е, и?

На лицето на Самоукия се изписва развеселен, някак загадъчен израз.

— Видях ви завчера.

— Къде?

— Ха-ха! — възкликва той с почтителна закачливост.

За миг ме държи в напрежение, после изрича:

— Излизахте от музея.

— А, да — казвам. — Не е било завчера, а в събота.

Завчера със сигурност не ми беше до музеи.

— Видяхте ли знаменитата дърворезба, на която е изобразено покушението на Орсини?

— Не ми е известна.

— Как е възможно? Намира се в една малка заличка, вдясно от входа. Дело е на един участник в Парижката комуна, който до обявяването на амнистията живял в Бувил и се укривал на някакъв таван. Опитал се да отплава за Америка, но тукашната пристанищна полиция зорко бдяла. Прекрасна личност. Използвал принудителното си бездействие, за да измайстори голяма дъбова дърворезба. Нямал други инструменти освен джобно ножче и пила за нокти. С пилата вършел по-тънката работа: ръцете, очите. Паното е с размери метър и петдесет в дължина и метър в ширина; представлява монолитна композиция от седемдесет фигури, без да се смятат двата коня, запрегнати в каляската на императора. А лицата, господине, изваяните с подръчни средства лица са така изразителни и одухотворени. Господине, бих си позволил да кажа, че тази творба заслужава да се види.

Не желая да се обвързвам с обещания.

— Просто исках да разгледам отново картините на Бордюрен.

Самоукия внезапно помръква.

— Портретите в голямата зала ли, господине? — изрича той и се усмихва треперливо. — Нищичко не разбирам от живопис. Естествено, проумявам, че Бордюрен е велик художник, ясно ми е, че има замах, собствен почерк или както там се казва. Но насладата, господине, естетическата наслада ми е чужда.

Дружески заявявам:

— При мен е така със скулптурата.

— Ах, господине! Уви, и при мен. Същото е и с музиката, и с балета. А не ми липсва известна начетеност. Ето на обаче, необяснимо е, ала съм виждал млади хора, които не притежават и половината от моите познания, но застанат ли пред някоя картина, явно изпитват удоволствие.

— Сигурно се преструват — казвам ободрително.

— Може…

За миг Самоукия се вглъбява.

— Мъчно ми е не толкова, че съм лишен от определен вид наслаждение, а по-скоро, че ми е недостъпна цяла област от човешката дейност… Та нали и аз съм човек, а човеци са създали картините…

Внезапно додава с променен глас:

— Господине, веднъж се осмелих да помисля, че прекрасното е само въпрос на вкус. Та нали за всяка епоха изискванията са били различни? Ще позволите ли, господине?

С изненада виждам как от джоба си измъква бележник с черна кожена подвързия. Известно време го прелиства: много от страниците са празни, тук-там личат по няколко реда, изписани с червено мастило. Пребледнял е. Полага разтворения бележник върху масата и притиска към листа едрата си ръка. Сконфузено се прокашля:

— Понякога ми хрумват разни… не смея да кажа, че са мисли. Чудна работа: намирам се някъде, чета и изневиделица, не знам как се получава, спохожда ме някакво просветление. Отначало не обръщах внимание, после се реших да купя бележник.

Млъква и се взира в мен с очакване.

— Аха! — откликвам.

— Господине, тези максими, естествено, не са доизгладени: още не съм приключил с образованието си.

Поема бележника в треперещите си ръце; много е развълнуван.

— Ето именно нещичко за живописта. Бих се радвал, ако ми позволите да ви го прочета.

— На драго сърце — отвръщам аз.

Той чете:

— „Никой вече не вярва в онова, което през XVIII век е минавало за истина. Защо тогава се иска от нас да ни доставят наслада творбите, които навремето са минавали за прекрасни?“

Гледа ме умолително.

— Какво бихте казали, господине? Може би звучи донякъде парадоксално? Стремежът ми беше да облека разсъждението си в шеговита форма.

— Ами… намирам, че е много интересно.

— Случвало ли ви се е да попаднете на сходна мисъл в някоя книга?

— Не, определено не.

— Така ли? Никога, никъде? Тогава, господине — заявява той помръкнал, — значи не е правдиво. Ако беше правдиво, все някой щеше да си го е помислил.

— Чакайте, чакайте — отвръщам, — сега се сещам, че някъде май съм срещал нещо подобно.

Очите му заблестяват и той вади молив.

— У кой автор? — пита прилежно.

— У… у Рьонан.

Превъзнася се на седмото небе.

— Ще имате ли добрината да ми цитирате откъса дословно? — замолва той, като наплюнчва върха на молива.

— Знаете ли, отдавна съм го чел.

— Е, нищо, както и да е.

Изписва в бележника името на Рьонан под своята максима.

— Единомислие с Рьонан! Добавих името с молив — обяснява той очарован, — но довечера ще го повторя с червено мастило.

Известно време гледа бележника прехласнато и очаквам да ми поднесе още максими. Той обаче внимателно го затваря и напъхва в джоба си. Навярно преценява, че не му се полага повече щастие наведнъж.

— Колко приятна е възможността от време на време да побеседваш без задръжки — добавя задушевно.

Както може да се предположи, това обременяващо обобщение прави на пух и прах и без това замиращия разговор. Следва дълго мълчание.

Откакто са влезли младите, атмосферата в гостилницата се е преобразила. Двамата червендалести мъжаги са замлъкнали и без свян разучават прелестите на жената. Изисканият господин е оставил вестника и гледа двойката доброжелателно, почти съучастнически. Мисли си, че старостта е мъдра, а младостта прекрасна, клати глава някак игриво: знае си, че все още е представителен, добре запазен и привлекателен, със загоряла кожа и стройно тяло. Приятно му е да се преструва пред себе си на бащински настроен. Чувствата на келнерката са явно по-простички: тя е застанала пред младите хора и ги съзерцава със зяпнала уста.

Те си приказват тихо. Поднесени са им предястия, но не ги докосват. Като напрегна слуха си, мога да дочуя откъслеци от разговора. По-ясно долавям какво изрича жената с дълбокия си, леко дрезгав глас.

— Не, Жан, не.

— Защо не? — шепне младежът с плам.

— Вече ви казах.

— Това не е основание.

Няколко думи ми убягват, после младата жена прави прелестно, морно движение.

— Твърде често съм опитвала. Прехвърлила съм възрастта, когато човек е способен да започне живота си отново. Стара съм, не разбирате ли?

Младият мъж иронично се засмива. Тя продължава:

— Непосилно ми е да понеса още едно… разочарование.

— Трябва да имате вяра — отсича мъжът. — В сегашното си положение вие просто не живеете.

Тя въздъхва:

— Знам!

— Вижте Жанет.

— Да — отвръща тя и се нацупва.

— Е, според мен тя постъпи чудесно. Прояви смелост.

— Всъщност — заявява младата жена — тя по-скоро се хвана за първата възможност. Разбирате ли, стига да бях поискала, щяха да ми се предоставят стотици подобни възможности. Предпочетох да изчакам.

— Имали сте право — продумва той нежно. — Имали сте право да ме чакате.

Тя на свой ред се засмива:

— Ама че сте самомнителен! Нищо такова не съм казала.

Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.

В края на краищата нали трябва да се убие времето. Те са млади и със здраво телосложение, имат пред себе си още тридесетина години. Така че не бързат, размайват се и не грешат. След като преспят, ще се наложи да изнамерят друго, за да забулят безкрайния абсурд на своето съществуване. И все пак… непременно ли е необходимо да се лъже?

Обхождам залата с поглед. Същински фарс! Хората седят със сериозен вид; хранят се. Не, не се хранят: набират сили, за да доведат до успешен край предопределените им дела. Всеки от тях упорито се посвещава на своята дребна задача и тя му пречи да забележи, че съществува; няма ни един, който да не се смята незаменим по отношение на някого или на нещо. Както Самоукия ми казваше онзи ден: „Нали Нусапие няма равен по вещина и единствен е могъл да се заеме с тъй всеобхватно дело?“ Всеки от тях се занимава с някаква незначителна дейност и няма равен в извършването й. Седналият там търговски пътник няма равен в продажбата на зъбна паста „Суан“. Интересният млад човек няма равен в бърникането под фусти. А аз съм сред тях и като ме гледат, те навярно си мислят, че нямам равен в своята област. Аз обаче знам. Не ми личи, но знам, че съществувам и че те съществуват. И ако владеех умението да убеждавам, бих приседнал до представителния беловлас господин и бих му разкрил какво представлява съществуването. При мисълта каква физиономия ще направи избухвам в смях. Самоукия изумено се взира в мен. Мъча се да спра, но не мога: чак сълзи избиват в очите ми.

— Весел сте, господине — казва Самоукия мнително.

— Замислих се как всички ние цял живот ядем и пием, за да опазим скъпоценното си съществуване, а няма нищо, нищичко, никакъв смисъл да съществуваш.

Самоукия се съсредоточава, прави усилие да разбере. Смял съм се твърде гръмко: виждам как няколко глави се извръщат към мен. Пък и съжалявам за изпуснатите думи. В края на краищата това никого не засяга.

Той бавно повтаря:

— Никакъв смисъл да съществуваш… Господине, навярно искате да кажете, че в живота няма цел? Това не е ли песимизъм?

Разсъждава още малко, после кротко заявява:

— Преди няколко години прочетох една книга от американски автор, озаглавена „Струва ли си да живееш?“. Такъв ли е въпросът, който си задавате?

Не, естествено, не такъв е въпросът, който си задавам. Само че не ми се обяснява.

— В заключение той се обявяваше в полза на оптимизма, постигнат със силата на волята. Животът има смисъл тогава, когато се постараеш да му го придадеш. Първо трябва да действаш, да се посветиш на някакво начинание. Дори впоследствие да размислиш, жребият вече е хвърлен, поел си по определен път. Какво мислите по въпроса, господине?

— Нищо — казвам.

Или по-скоро мисля, че в това именно се състои особената по рода си лъжа, непрестанно предъвквана от търговския пътник, от двамата млади, от белокосия господин.

Самоукия ми отправя някак лукава и много тържествена усмивка.

— И аз не споделям подобно мнение. Смятам, че няма защо да търсим тъй надълбоко смисъла на живота.

— Нима?

— Има цел, господине, има цел… хората.

Правилно: бях забравил, че той е хуманист. Остава безмълвен за миг, колкото да омете добросъвестно и неумолимо половината от телешкото задушено и цяла филия хляб. „Хората…“ Това го обрисува изцяло — нежна душа. Ала не умее да го изрази. Душата безспорно прелива от очите му, обаче не е достатъчна. Навремето в Париж общувах с хуманисти, стотици пъти ги чувах да казват: „Хората…“, но думата звучеше другояче! Вирган беше ненадминат. Сваляше очилата, сякаш се разголваше в своята човешка плът, втренчваше в мен затрогващите си очи, погледът му уморено тегнеше и като че ли ме разсъбличаше, за да обозре човешката ми същност. После напевно промълвяваше: „Хората, братко, хората“, и придаваше на думата някаква тромава мощ, сякаш неговото човеколюбие, неувяхващо и всякога удивено, се заплиташе в огромните си криле.

Мимиките на Самоукия още не са придобили подобна кадифена мекота; човеколюбието му е простодушно и първично: той е провинциален хуманист.

— Хората — изричам, — хората… така или иначе, май много не ви е грижа за тях: все сте сам, заболи нос в някоя книга.

Самоукия плясва с ръце, усмихва се хитро:

— Грешите. Ах, господине, позволете да ви кажа, че дълбоко грешите!

За миг се съсредоточава и скришом преглъща залъка си. Лицето му сияе като росна капка. Зад него младата жена кръшно се разсмива. Спътникът й се е навел към нея и шепне на ухото й.

— Грешката ви е съвсем естествена — заявява Самоукия, — би трябвало отдавна да ви обясня… Но аз съм тъй плах, господине — очаквах да ми се представи сгоден случай.

— Налице е — отвръщам вежливо.

— Дано, дано! Господине, това, което ще ви кажа… — млъква поруменял: — Но може би ви досаждам?

Опровергавам го. Той щастливо въздъхва.

— Господине, не се срещат на всяка крачка хора като вас, у които широтата на възгледите се съчетава с проникновение на ума. От месеци вече исках да говоря с вас, да ви разкрия какъв бях и какъв станах…

Чинията му е празна и без ни едно петънце, сякаш е току-що измита. А до своята аз внезапно забелязвам метално блюдо, в което сред кафяв сос плува пилешко бутче. Ще трябва да изям това нещо.

— Преди малко ви споменах за пленничеството си в Германия. Тогава започна всичко. Преди войната бях сам, но не го съзнавах; съжителствах с родителите си, които бяха добри хорица, но не се разбирах с тях. Като се сетя за онова време… Та как съм могъл да живея така?… Бях мъртъв, господине, а дори не го подозирах; събирах пощенски марки.

Поглежда ме и внезапно прекъсва разказа си:

— Господине, блед сте и имате уморен вид. Да не ви отегчавам?

— Много ми е интересно.

— Избухна войната и се записах доброволец, без да съм наясно защо. Докато разбера, изминаха цели две години, понеже на фронта нямаше много време за размисъл, пък и войниците бяха твърде недодялани. В края на седемнадесета попаднах в плен. По-късно са ми казвали, че при подобни обстоятелства множество бойци си възвръщали набожността от детството. Господине — заявява Самоукия, като свежда клепачи над пламенните си очи, — аз не вярвам в бога; неговото съществуване се опровергава от науката. Но в лагера се научих да вярвам в хората.

— Защото те смело са понасяли участта си?

— Да — отвръща той разсеяно, — затова също. Впрочем с нас се отнасяха добре. Но имах предвид и друго. През последните месеци от войната не ни претоварваха с работа. При дъжд ни вкарваха в голяма дъсчена постройка, където се смествахме по двеста души, наблъскани един до друг. Залостваха вратата и ни оставяха там, скупчени в почти пълен мрак.

За миг се поколебава.

— Не знам как да ви обясня, господине. Всички тези хора бяха там, едва ги съзирах, но ги чувствах край себе си, долавях дъха им. Веднъж, в началото, ни затвориха в постройката и бяхме тъй натясно, та помислих, че ще се задуша. После мощна радост нахлу изневиделица в мен и почти ми прималя: тогава осъзнах, че обичам хората като братя, и ми се прииска поред да ги разцелувам. И впоследствие всеки път ме обземаше същата радост.

Трябва да изям пилето, което навярно е изстинало. Самоукия отдавна се е нахранил и келнерката чака да смени чиниите.

— За мен постройката се превърна в своеобразно светилище. Понякога успявах да се изплъзна от бдителността на надзирателите, промъквах се там самичък и в сумрака изпадах в някакъв екстаз при спомена за изпитаната отрада. Часовете минаваха неусетно. Случваше ми се да ридая.

Сигурно съм болен: няма друго обяснение за неимоверната ярост, която ме разтърсва. Болестно състояние — ръцете ми затреперват, кръвта нахлува и лицето ми и като връх на всичко устните ми също потръпват. И то само защото пилето е студено. Впрочем най-мъчителното е, че студен съм и аз, искам да кажа, че в дълбочина си оставам такъв, какъвто съм от денонощие и половина — студен, безчувствен. Яростта преминава през мен като вихър, като гърч, като порив на съзнанието ми да откликне, да се пребори с понижението на температурата. Безплодно усилие — няма съмнение, че за някоя дреболия съм готов да се нахвърля с удари върху Самоукия или келнерката, да ги наругая. Ала няма да ми идва отвътре. Гневът ми кипи на повърхността и за миг изпитвам болезненото усещане, че съм обгърнат от пламъци леден къс — нещо като фламбиран омлет. Беглата възбуда се изпарява и чувам как Самоукия обяснява:

— Всяка неделя присъствах на църковната служба. Господине, никога не съм бил вярващ. Но нима не би могло да се каже, че същинското тайнство на литургията се състои в единението между хората? Военният свещеник беше еднорък французин. Имаше хармониум. Слушахме прави, гологлави, и докато се превъзнасях от звуците на хармониума, чувствах как се сливам с хората около мен. Ах, господине, да знаете каква наслада ми доставяха тогавашните литургии! В името на спомена за тях и досега ходя понякога на черква в неделя сутрин. В „Света Сесил“ свири забележителен органист.

— Навярно често сте съжалявали за този живот?

— Да, господине, особено през деветнадесета година. Тогава ме освободиха. Прекарах крайно тежки месеци. Чудех се какво да правя, залинях. Видех ли някъде събрани хора, промъквах се сред тях. Случвало ми се е — добавя той с усмивка — да се присламча към някое погребално шествие. Един ден от отчаяние хвърлих в огъня сбирката си от марки… Ала намерих своя път.

— Наистина ли?

— Посъветваха ме… Господине, знам, че мога да разчитам на вашата дискретност. Аз съм — може би не споделяте подобни възгледи, но сте тъй свободомислещ, — аз съм социалист.

Свежда поглед и дългите му ресници почват да пърхат.

— От месец септември двадесет и първа съм член на Социалистическата партия. Това исках да споделя с вас.

Сияе от гордост. Гледа ме, отметнал глава, леко спуснал клепачи, с полуотворена уста; прилича на великомъченик.

— Много хубаво — казвам, — много доблестно.

— Господине, знаех си, че ще ме подкрепите. Та нима е редно да бъде упрекнат човек, който заявява: посветил съм живота си на еди-какво си дело и сега съм напълно щастлив?

Ръцете му са разперени, дланите — извърнати към мен, а пръстите — отпуснати надолу, сякаш очаква да бъде разпнат. Очите са изцъклени, виждам как в устата му се гърчи тъмнорозова маса.

— Е — отвръщам, — щом сте щастлив…

— Щастлив? — Погледът му дълбае като свредел, той е вдигнал очи и сурово се е втренчил в мен. — Ще прецените лично, господине. Преди да взема решение, самотата тъй ми тежеше, че ми мина през ум да сложа край на живота си. Възпря ме единствено мисълта, че никой, съвършено никой няма да се трогне от смъртта ми и мъртъв ще бъда още по-самотен, отколкото жив.

Изпъчва се, надува бузи.

— Вече не съм самотен, господине. Никога.

— Аха, значи имате много познати? — питам.

Той се усмихва и тутакси схващам какво простодушие съм проявил.

— Искам да кажа, че вече не се чувствам сам. Но естествено, господине, не ми е необходимо да бъда с някого.

— И все пак — възразявам, — във вашата организация…

— А, там познавам всички, но повечето само по име. Господине — пита той закачливо, — та нима човек е длъжен да подбира приятелите си според тъй ограничени показатели? Мои другари са всички хора. Когато сутрин отивам в службата, пред мен, зад мен има хора, тръгнали на работа. Виждам ги, ако смеех, бих им се усмихнал, мисля си, че съм социалист, че те неизменно въплъщават смисъла на моя живот, на моите усилия, а дори не подозират. Това е празник за мен, господине.

Отправя ми въпросителен поглед; кимам в знак на съгласие, но долавям, че е поразочарован, че жадува за повече възторг от моя страна. Какво мога да сторя? Нима аз съм крив, че във всичко казано от него мимоходом различавам заимстваните думи, цитатите? Че докато той говори, пред очите ми изникват всички хуманисти, които съм срещал? А те, уви, са тъй многобройни! Хуманистът радикал е особено топло настроен към чиновническото съсловие. Хуманистът, който си приписва леви убеждения, има за основна грижа да съхранява човешките стойности; той не членува в никоя партия, понеже не иска да извърши предателство спрямо човешкото, но симпатиите му клонят към нищите; на тях отдава възвишената си класическа култура. Обикновено той е вдовец с обаятелни и вечно нажалени очи; просълзява се на рождени дни. Освен това обича котки, кучета, всички висши млекопитаещи. Писателят поборник е започнал да милее за хората със закъснение; той им налага наказания, понеже истински ги обича. Сдържан като всички силни по характер люде, той умее да прикрива чувствата си, но и умее с поглед, с извивка на гласа да загатне за взискателната и топла обич към своите братя, стаена под суровите му думи на радетел за правда. Хуманистът католик, късно роден изтърсак, говори за хората прехласнато. „Каква чудна приказка се съдържа и в най-обикновения животец — заявява той, — например на лондонски докер, на бедна шивачка!“ Той е избрал хуманизма на ангелите; и за да възпитава в този дух, пише дълги прочувствени романи, които често биват удостоявани с наградата „Фемина“.

Това са великите, първостепенните роли. Но има и други, рой други: философът хуманист, който бди над себеподобните си като техен по-голям брат и има изострено чувство за отговорност; хуманистът, който обича хората такива, каквито са, и този, който ги обича такива, каквито би трябвало да бъдат; този, който иска да ги спаси с тяхно съгласие, и онзи, който ще ги спаси против волята им; този, който иска да създаде нови митове, и онзи, който се задоволява със старите; този, който се прекланя пред смъртта на човека, и онзи, който се прекланя пред живота му; хуманистът веселяк, който винаги намира повод за шега, и хуманистът черногледец, често срещан по погребения. Те всички се мразят помежду си — като индивиди, естествено, а не като хора. Самоукия обаче не го знае: затворил ги е в себе си като котки в кожен мях и неусетно за него те взаимно се разкъсват.

Той ме гледа с поотслабнала доверчивост.

— Не споделяте ли моите чувства, господине?

— Как да ви кажа…

Пред тревожното му, леко неприязнено изражение за миг съжалявам, че съм го разочаровал.

Ала той любезно додава:

— Да, ясно ми е, че вие сте зает с вашите изследвания, с вашите книги — но посвоему служите на същото дело.

Моите книги, моите изследвания — глупак такъв. По-голям гаф не можеше да направи.

— Не затова пиша.

Лицето на Самоукия мигом се променя: той сякаш надушва вражеско присъствие. Между нас нещо е прекършено.

С престорена изненада той пита:

— Но… ако не е тайна, тогава защо пишете, господине?

— Ами… не знам; просто така, заради самото писане.

Усмихва се с превъзходство, мисли, че ще ме постави натясно.

— А бихте ли писали на необитаем остров? Та нали човек винаги пише, за да го четат?

Само по навик е придал на изречението си въпросителна форма. В действителност това е твърдение. Лустрото от благост и стеснителност се е свлякло; той е неузнаваем. Чертите му разкриват тъпо упорство — той е същинска стена от самомнителност. Още не съм се съвзел от изумлението си, когато го чувам да изрича:

— Ако някой ми каже: „Пиша за определена социална прослойка, за кръг от приятели“, готов съм да повярвам. Може би пишете за потомството… Но, господине, независимо от собствената си воля, вие все за някого пишете.

Очаква отговор. Понеже такъв не следва, той леко се усмихва.

— Да не сте мизантроп?

Знам какво се таи зад лицемерното му усилие да прояви сговорчивост. Всъщност иска от мен нещо съвсем дребно: просто да ми лепне някакъв етикет. Това обаче е клопка: ако се поддам, Самоукия ще възтържествува, тутакси ще бъда оборен, вместен в рамки, изопачен, тъй като хуманизмът преосмисля и претопява в едно всички човешки становища. Ако му се опълчиш, само го подпомагаш — той се подхранва от своите противоположности. Има една категория хора — твърдоглави, тесногръди и безогледни, които неизменно губят почва пред него: той смила всички техни буйни пориви и изстъпления, превръща ги в белезникава, пенеста слуз. Ето как са били претопени антиинтелектуализмът, манихейството, мистицизмът, песимизмът, анархизмът, еготизмът: те вече са просто етапи, незавършени умотворения, които единствено в хуманизма намират своето оправдание. И на мизантропията е отредено място в този концерт: тя е само неблагозвучие, необходимо за цялостната хармония. Мизантропът е човек, така че няма начин хуманистът да не е в известен смисъл мизантроп. Неговата мизантропия обаче е научна, той е съумял да отмери точно своята човеконенавист и изначалната му омраза към хората само облагородява по-сетнешната му любов към тях.

Не искам да ме приобщават, нито здравата ми алена кръв да оросява туловището на тази лимфатична твар: не ще извърша и глупостта да се обявя за „антихуманист“. Аз просто не съм човеколюбец.

— Според мен — казвам на Самоукия — хората не могат да бъдат нито мразени, нито обичани.

Самоукия ме гледа с покровителствен и далечен израз. Уж несъзнателно промълвява:

— Трябва да бъдат обичани, трябва да бъдат обичани…

— Кои да бъдат обичани? Хората тук ли?

— Те също. Всички.

Обръща се към лъчезарната млада двойка: ето кой трябва да бъде обичан. За миг съзерцава беловласия господин. После отново ме заглежда; на лицето му прочитам безмълвен въпрос. Поклащам отрицателно глава. На него като че му дожалява за мен.

— Та и вие не ги обичате — заявявам раздразнено.

— Нима, господине? Ще ми позволите ли да не споделям мнението ви?

Пак е станал почтителен до крайност, но ме стрелка с ирония, сякаш му е крайно забавно. Ненавижда ме. От моя страна щеше да е голяма грешка, ако се бях разчувствал пред този маниак.

На свой ред го питам:

— Значи обичате двамата млади зад вас?

Той наново се взира в тях и размишлява.

— Целите да кажа, че ги обичам, без да ги познавам — отвръща той недоверчиво. — Е, да, господине, не крия, че не ги познавам… Освен ако именно любовта не е същинското познание — добавя със самонадеян смях.

— А какво точно обичате?

— Виждам, че са млади, и у тях обичам младостта. Между другото, господине. Млъква и се вслушва.

— Разбирате ли какво си говорят?

Дали разбирам! Насърчен от заобикалящата го симпатия, младият човек на висок глас описва един футболен мач, който любимият му тим спечелил миналата година срещу отбора на Хавър.

— Разправя й някаква случка — казвам на Самоукия.

— Аха! Не чувам добре. Обаче долавям гласовете, нежния глас, плътния глас — редуват се. Толкова е… толкова е мило.

— Аз пък за жалост чувам и какво си приказват.

— Е?

— Е, преструват се.

— Наистина ли? Може би се преструват на млади? — пита той насмешливо. — Ако нямате нищо против, господине, според мен подобни преструвки са твърде ползотворни. Нима е достатъчно да се преструваш, за да се върнеш на техните години?

Оставам глух за насмешката му и продължавам:

— Вие сте с гръб към тях, думите им ви убягват… Какъв цвят са косите на младата жена?

Той се запъва.

— Ами… — поглежда крадешком към двойката и си възвръща самоувереността. — Черни!

— Ето, виждате ли!

— Какво?

— Виждате ли, че не обичате тези двама души? Навярно дори не бихте ги познали, ако ги срещнете на улицата. За вас те са просто символи. Не пред тях се умилявате, а пред Младостта на човека, пред Любовта между мъжа и жената, пред Човешкия глас.

— Е, и? Нима те не съществуват?

— Разбира, се, че не съществуват! Нито Младостта, нито Зрелостта, нито Старостта, нито Смъртта…

Лицето на Самоукия, жълто и кораво като дюля, е застинало в укоризнен гърч. Все пак добавям:

— Същото е и с възрастния господин зад вас, който пие минерална вода. Предполагам, че у него обичате Зрелия мъж; Зрелия мъж, който смело крачи към заника на живота си и полага грижи за външността си, понеже не иска да се запуска?

— Именно — потвърждава той предизвикателно.

— А не виждате ли, че е мръсник?

Той се засмива, явно смята, че съм си загубил ума, хвърля поглед към хубавото лице под белите коси.

— Но, господине, дори да приемем, че видът му отговаря на казаното от вас, как можете да преценявате човека по неговия облик? Когато е в покой, лицето не разкрива нищо, господине.

Слепи хуманисти! Това лице говори, то е тъй прозрачно — ала техните нежни и абстрактни души никога не долавят същността на даден образ.

— Как можете — отронва Самоукия — да спрете един човек, да кажете, че е такъв или инакъв? Кой е способен да изчерпи човека? Кой е способен да обхване човешките възможности?

Да изчерпи човека! Бегло приветствам католическия хуманизъм, от който Самоукия несъзнателно е заимствал израза.

— Зная — отвръщам, — зная, че хората са прекрасни. Вие сте прекрасен. Аз съм прекрасен. В смисъл на божии творения, естествено.

Той ме поглежда недоумяващо, сетне с крива усмивка изрича:

— Навярно се шегувате, господине, но е истина, че всички хора заслужават да се прекланяме пред тях. Трудно е, господине, много трудно е да бъдеш човек.

Неусетно за себе си той вече е загърбил олицетвореното от Христос човеколюбие; кима с глава, но по силата на някаква любопитна мимикрия заприличва на разпнатия Исус от Геенската черква.

— Простете — заявявам, — в такъв случай не съм съвсем сигурен, че съм човек: това никога не ми се е виждало особено трудно. Струвало ми се е, че е достатъчно да се оставиш на произвола на събитията.

Самоукия чистосърдечно се засмива, но очите му са все така зли.

— Скромничите, господине. За да понасяте участта си, човешката си участ, и вие като всички имате нужда от много смелост. Господине, ей сегичка може да удари часът на вашата смърт, вие си знаете и все пак сте способен да се усмихвате — нима това не е прекрасно? И в най-незначителното от действията ви — додава той кисело — се съдържа безкраен героизъм.

— Какво ще желаете за десерт, господа? — пита келнерката.

Самоукия е пребелял, клепачите му са полуспуснати пред окаменелите очи. Прави немощно движение с ръка, сякаш да ме подкани към избор.

— Сирене — казвам героично.

— А вие, господине?

Той се сепва.

— А? Ами нищо не искам, нахраних се.

— Луиз!

Двамата дебелаци плащат и си тръгват. Единият накуцва. Собственикът ги изпровожда до вратата: те са клиенти на почит, бутилката вино им беше поднесена в кофичка с лед.

Наблюдавам Самоукия с леко угризение: цяла седмица е лелеял мечти за днешния обяд, когато ще има възможност да сподели с другиго своето човеколюбие. Толкова рядко има случай да се изприказва. А ето че му развалих удоволствието. Всъщност той е също тъй самотен, както и аз; никой не го е грижа за него. Ала не съзнава самотата си. Така е, но не на мен се полагаше да му отварям очите. Много ми е неловко: действително ме е яд, но не на него, а на Вирган и останалите, на всички, които са отровили този клет мозък. Ако можех да ги изправя тук, пред себе си, хубавичко щях да ги скастря. На Самоукия нищо няма да кажа, към него изпитвам единствено симпатия: той е човек от рода на господин Ашил, човек от моята мая, и предателството му се дължи на незнание, на добронамереност!

Изблик смях откъм Самоукия ме изтръгва от мрачния унес:

— Ще ме извините, но се замислих колко бездънна е любовта ми към хората и колко силни са поривите ми към тях, докато ние тук с вас умуваме и си привеждаме доводи… и ме досмеша.

Мълча, усмихвам се насила. Келнерката поставя пред мен чиния с късче тебеширеноподобен камамбер. Оглеждам залата и ме обзема остро отвращение. Какво правя тук? Какво ме прихвана да си чеша езика за хуманизма? Защо са тук тези хора? Защо ядат? Наистина те поне не знаят, че съществуват. Имам желание да си тръгна, да отида там, където действително ще бъда на мястото си, където ще мога да се врасна… Но аз никъде нямам място; излишен съм.

Самоукия омеква. Опасявал се е, че ще окажа по-силен отпор. Готов е да тегли чертата на всичко изречено от мен. Свежда се напред и с поверителен израз промълвява:

— Дълбоко в душата си вие ги обичате, господине, обичате ги като мен: само думите ни разделят.

Вече не съм в състояние да говоря и просто кипвам. Лицето на Самоукия е почти долепено до моето. Той доволно се усмихва току пред очите ми, като в кошмар. Мъчително дъвча залък хляб и все не мога да го преглътна. Хората. Хората трябва да бъдат обичани. Хората са прекрасни. Гади ми се — и внезапно нахлува Погнусата.

Пристъпа си го бива: разтърсва ме от глава до пети. От един час го предусещах, но не исках да си призная. Сиренявият вкус в устата ми… Самоукия дърдори и гласът му тихичко ромоли в ушите ми. Ала изобщо не знам за какво говори. Машинално кимам в знак на съгласие. Ръката ми е сгърчена около дръжката на десертния нож. Чувствам тъмната дървена дръжка. Ръката ми я стиска. Моята ръка. Лично аз съм склонен да оставя ножа на мира: нима има смисъл непрекъснато да докосвам нещо? Вещите не са създадени, за да бъдат докосвани. По-добре е да се шмугваш между тях, да ги отбягваш, доколкото е възможно. Понякога вземаш в ръка някоя, но си принуден бързо-бързо да я пуснеш. Ножът пада върху чинията. От шума беловласият господин се сепва и ме поглежда. Отново поемам ножа, притискам острието към масата и го огъвам.

Това ли било Погнусата: сегашната заслепяваща очевидност? Колко си блъсках главата! Какво ли не писах! Сега знам: съществувам — светът съществува — и аз знам, че светът съществува. Нищо повече. Ала ми е безразлично. Странно, че всичко ми е тъй безразлично; става ми страшно. Така е от знаменателния ден, когато ми се прииска да мятам камъчета в морето. Щях да хвърля камъчето, погледнах го и тогава се започна: почувствах, че то съществува. Сетне последваха и други Погнуси; от време на време предметите някак започват да съществуват в ръката ми. Помня Погнусата в „Железничарска среща“ и друга преди нея, в една нощ, когато се взирах през прозореца; неделната от градската градина и по-сетнешните. Никога обаче не е била тъй силна като днес.

— … за древния Рим, господине?

Самоукия май нещо пита. Обръщам се към него и му се усмихвам. Е? Ама какво му става? Защо се свива на стола си? Значи вече плаша хората? Друго не можеше да се очаква. Впрочем все ми е едно. Не грешат напълно, като се страхуват: знам си, че съм способен на какво ли не. Например да забия ножа в окото на Самоукия. А после всички тук ще ме повалят с ритници, ще ме тъпчат, ще ми изкъртят зъбите с обущата си. Ала не това ме възпира: между вкус на кръв и вкус на сирене разлика няма. Би трябвало обаче да извърша някакво действие, да породя ненужно събитие: излишни ще бъдат викът, нададен от Самоукия, кръвта, която ще рукне по бузата му, и стъписването на хората. И без това предостатъчно неща съществуват.

Всички са се вторачили в мен; двамата представители на младежта са прекъснали сладостния си разговор. Жената е зяпнала като риба. Все пак би трябвало да им е ясно, че съм безобиден.

Надигам се от стола: наоколо всичко се върти. Самоукия е втренчил в мен големите си очи, които няма да избода.

— Тръгвате ли вече? — мълви той.

— Леко съм уморен. Много мило, че ме поканихте. Довиждане.

На ставане забелязвам, че още стискам в ръка десертния нож. Хвърлям го върху чинията, която изтраква. Прекосявам залата всред мълчание. Те спират да се хранят: наблюдават ме, залъците им пресядат. Ако пристъпя към младата жена и кажа „Бау!“, тя положително ще се разнищи. Не си струва труда.

Преди да изляза, все пак обръщам към тях лице, та да могат да го запечатат в паметта си.

— Довиждане, дами и господа.

Не откликват. Отивам си. Сега страните им ще си възвърнат руменеца; те отново ще се разбъбрят.

Не знам къде да се дяна. Вися пред мукавения готвач. Не ми е необходимо да извивам глава, за да разбера, че ме гледат през стъклото: гледат гърба ми с изненада и отвращение; смятали са, че съм като тях, че съм човек, а аз съм ги заблудил. Изневиделица съм загубил човешки облик и те са съзрели някакъв рак, който заднишком се измъква от тъй човешкото помещение. Понастоящем разкритият натрапник се е оттеглил: сборището продължава. Дразня се, че усещам зад гърба си гъмжило от стреснати очи и мисли. Пресичам платното. Отсрещният тротоар се простира покрай плажа и кабинките.

Много хора се разхождат по морския бряг, извръщат към водната шир пролетни, поетични лица — чувстват се празнично, понеже грее слънце. Има жени в светли дрехи, подносили тоалетите си от предишната пролет; те минават, стройни, бели като дълги официални ръкавици; има и снажни юноши, поели към колежа или към търговската гимназия, има окичени с ордени старци. Не се познават, но се споглеждат съучастнически, тъй като времето е хубаво, а те са хора. В дните, когато се обявява война, хората се прегръщат, макар и непознати, а всяка пролет се усмихват един другиму. Свещеник пристъпва бавно, вглъбен в требника си. На моменти вдига глава и одобрително гледа морето: то също е требник, нашепва за бога. Леки багри, леки ухания, пролетни души. „Времето е ясно, морето е зелено, предпочитам сухия студ пред влагата.“ Поети! Ако сграбча някой от тях за ревера, ако му кажа: „Ела ми на помощ“, той ще си помисли: „Откъде се взе този рак?“, ще побегне и само палтото му ще се изхлузи в ръцете ми.

Загърбвам ги, опирам се с две ръце на парапета. Същинското море е студено и черно, гъмжи от животинки; то пъка под тънкия зелен слой, предназначен да мами хората. Безплътните същества около мен са се подвели по тази уловка, те виждат само тънкия пласт, който им свидетелства, че има бог. Аз обаче виждам под него. Лустрото се отмива, ослепителните кадифени кожи, прасковените кожи, сътворени от дядо господ, се пропукват пред моя поглед, раздират се, зейват. Ето го трамвая от Сент Еломир, врътвам се кръгом и нещата се въртят заедно с мен, бледи и зеленикави като стриди. Излишно, излишно е да се хвърлям вътре, след като никъде не искам да отида.

Отвъд стъклата на талази се нижат синкави силуети, изпружени и трошливи. Хора, стени; през разтворените си прозорци една къща ми разкрива черната си утроба, а стъклата просветляват и обагрят в синьо чернилката, синее голяма сграда от жълти тухли, която плахо и треперливо настъпва, сетне внезапно се заковава на място. Някакъв мъж се качва и сяда срещу мен. Жълтата сграда отново потегля, на един дъх се приплъзва покрай прозорците, толкова е близо, че се съзира вече само част от нея, помръква. Стъклата се тресат. Сградата се издига, съкрушителна, далеч по-нависоко, отколкото погледът може да стигне, стотици прозорци зеят към черни сърца; после тя пролазва покрай сандъка, докосва го; между потреперващите стъкла се възцарява мрак. Зданието се проточва до безкрай, жълто като кал, а прозорците са небесносини. И отведнъж вече го няма, изостанало е назад, яркосиво сияние нахлува в сандъка и се разлива навред с неумолимо безстрастие: небето. През прозорците се съглеждат все нови и нови пластове небе, понеже се изкачваме по възвишението Елифар и ясно се вижда от двете му страни; вдясно чак до морето, а вляво — до аеродрума. Пушенето забранено.

Полагам ръка до себе си, но припряно я отдръпвам: седалката съществува. Нещото под мен, на което опрях ръка, се нарича седалка. Направили са го нарочно, за да се сяда отгоре, взели са кожа, пружини, плат, заловили са се за работа с мисълта да измайсторят столче, а като са привършили, създадено е било това. Донесли са го тук, в сандъка, който сега се движи и друса, стъклата му се тресат, а в утробата му се гуши червеното нещо. Шепна си като заклинание: седалка, седалка. Думата обаче застива на устните ми, отказва да се нагоди към нещото. То си остава каквото е, с червения си плюш, хиляди червени лапички, навирени във въздуха, вцепенени, мъртви лапички. Огромният, обърнат нагоре търбух, кървав, подут, отекъл, осеян с безброй безжизнени крачка, търбухът, който се люшка в сандъка, из сивото небе, не е седалка. Той спокойно би могъл да бъде например удавено магаре, подпухнало от погълнатата вода, подмятано от течението, с корем, подал се над повърхността на голяма сива, придошла река; а аз седя върху магарешкия търбух и нозете ми са потопени в бистрата вода. Нещата са освободени от названията си. Те са тук, уродливи, упорити, огромни, и някак е глупаво да ги наричаш седалки или да казваш каквото и да е за тях: аз съм сред Нещата, сред неназоваемите. Сам съм, без думи, без закрила, а те ме обграждат отдолу, отзад, отгоре. Не изискват, не се налагат, просто са тук. Под възглавничката на седалката, до дървената преграда, има сенчеста ивица, тясна тъмна ивица, която се вие загадъчно и закачливо, почти прилична на усмивка. Много добре знам, че не е усмивка, и все пак съществува, пробягва под белезникавите стъкла, под грохота на стъклата, натрапничи под сините образи, които се носят зад стъклата, спират и отново се задвижват, натрапничи подобно на смътен спомен от усмивка, подобно на полузабравена дума, от която ти се върти в главата само първата сричка, затова най-добре е да отвърна поглед и да мисля за друго, за полегналия на седалката мъж, ето тук, срещу мен. Синеоко лице с цвят на спечена пръст. Цялата дясна част на туловището се е килнала, дясната ръка е прилепена към тялото, дясната половина почти не живее, живее мъчително, скъпернически, сякаш е парализирана. В лявата половина обаче се долавя някакво дребно паразитно съществуванийце, плъзнало като срамна болест; ръката затреперва, сетне се помества, а в края й пръстите са вдървени. После пръстите също се разтреперват, издигат се до главата, един от тях се изпъва и започва да я чеше с нокът. Някакъв сладострастен гърч се прокрадва в лявата част на устата, а дясната остава мъртва. Стъклата се тресат, ръката се тресе, нокътят чопли ли, чопли, устата се хили под втренчените очи и човекът несъзнателно понася съществуванийцето, обсебило лявата му ръка и буза, така че цялата лява половина бъбне под напора. Кондукторът ми препречва пътя.

— Изчакайте спирката.

Аз обаче го изблъсквам и скачам от трамвая. Повече не мога. Не мога да издържам нещата да са тъй близки. Отварям някакъв вратник, влизам, леки съществувания се реят и устремно се въздигат по върхарите. Сега ми просветва, ясно ми е къде се намирам: насред градската градина. Тръшвам се на една пейка между черните възлести ръце, протегнати към небесата. Дърво чопли с черния си нокът пръстта под нозете ми. Така бих искал да се отпусна, да се унеса, да заспя. Ала ми е непосилно, задушавам се: съществуването нахлува в мен отвред, през очите, през носа, през устата…

И изведнъж, отведнъж булото се разкъсва, разбирам, виждам.