Жан-Пол Сартр
Погнусата (23)

Понеделник

Отказах се от книгата за Ролбон; край, вече не мога да диша. С какво ще запълвам живота си?

Беше три часът. Седях зад масата, до себе си бях поставил връзката задигнати от Москва писма. Започнах така:

„Постарали се да пръснат най-зловещи слухове. Господин Дьо Ролбон вероятно се подвел по тази уловка, тъй като на 13 септември писал на племенника си, че наскоро е изготвил завещание.“

Маркизът присъстваше: в очакване окончателно да го вместят в историята аз му отдавах назаем собствения си живот. Чувствах го в тялото си като топлинка.

Изведнъж ми дойде наум, че неминуемо ще ми бъде отправено следното възражение: Ролбон далеч не е бил откровен с племенника си, когото в случай на провал е възнамерявал да привлече като свидетел, за да оправдае действията си пред Павел I. Много възможно беше да е скалъпил измислицата със завещанието, за да се престори на лековерен.

Пет пари не струваше такова възражение; нямаше защо да правя капитал от него. Все пак то се оказа достатъчно, за да ме налегне униние. Внезапно си представих дебелата прислужница от „При Камий“, разстроения израз на господин Ашил, помещението, в което тъй ясно бях осъзнал, че съм забравен, изоставен в настоящето. Уморено си рекох: „Та нима аз, който се оказах безсилен да опазя собственото си минало, мога да се надявам, че ще съхраня миналото на друг?“

Взех писалката и се опитах да продължа работата си; до гуша ми бе дошло от разсъждения за миналото, за настоящето, за света. Исках само едно: да имам мира, за да завърша книгата.

Погледът ми обаче попадна на топчето бели листове, останах поразен от вида им и застинах с писалка в ръка, вторачен в снежнобялата хартия: тя беше тъй осезаема и очебийна, с тъй доловимо присъствие. В нея имаше само настояще. Буквите, които току-що бях изписал, още не бяха засъхнали, но вече не ми принадлежаха.

„Постарали се да пръснат най-зловещи слухове…“

Бях обмислял изречението, отпърво то беше частица от мен. Сега бе запечатано на хартията, опълчваше ми се. Вече не го разпознавах. Неспособен бях дори да го премисля. То беше там, пред мен; напразно бих дирил в него някакъв белег за произхода му. Всеки би могъл да го напише. Ала аз, аз не бях сигурен, че съм го написал. Буквите вече не лъщяха, бяха сухи. Това също бе изчезнало: нищо не оставаше от мимолетния им блясък.

Огледах се тревожно: настояще, нищо друго освен настояще. Леки, здрави мебели, вгнездени в настоящето: маса, креват, гардероб с огледало — и аз самият. Разкриваше ми се истинското естество на настоящето: то беше онова, което съществува, а всичко неприсъствуващо в него не съществуваше. Миналото не съществуваше. Ни най-малко. Нито във вещите, нито дори в мисълта ми. Естествено, аз отдавна бях разбрал, че моето собствено минало ми се е изплъзнало. Дотогава обаче смятах, че просто се е оттеглило извън моя обсег. За мен то сякаш беше един вид излизане в пенсия; друг начин на съществуване, състояние на необвързаност и покой. Когато ролята му приключваше, всяко събитие кротко и от само себе си заемаше място във въображаема кутия и понеже е трудно да си представиш небитието, се превръщаше в събитие „на почетна длъжност“. Сега знаех: нещата в своята цялост са такива, каквито изглеждат — а зад тях… няма нищо.

Няколко минути останах погълнат от тази мисъл. После рязко разкърших рамене, за да се отърся от нея, и примъкнах към себе си топчето хартия.

„…че наскоро е изготвил завещание.“

Внезапно изпитах безкрайно отвращение и писалката се изплъзна от ръката ми, като пръсна мастило. Какво се бе случило? Погнусата ли ме бе обзела? Не, съвсем не, стаята изглеждаше лепкаво уютна като всеки ден. Само дето масата ми се струваше някак по-тежка, по-плътна, а писалката — по-осезаема. Ала господин Дьо Ролбон току-що бе умрял повторно.

Миг по-рано той все още бе тук, в мен, спокоен и топъл, и час по час го усещах да шава. Беше жив, по-жив за мен от Самоукия или от съдържателката на „Железничарска среща“. Не ще и дума, действаше на своя глава, способен бе дни наред да не се мерне, но често, по време, което по необясними за мен причини му се стореше подходящо, той като човече от барометър си подаваше носа и съзирах бледото му лице и синкавите страни. А дори да не се появяваше, оставаше стаен в моето сърце и ме преизпълваше.

Сега от него нищичко вече не бе останало, тъй както по браздите от засъхналото мастило не бе останал дори споменът за изначалния им блясък. Моя си беше вината: бях изрекъл единствените слова, които не биваше да споменавам — бях казал, че минало не съществува. И отведнъж, тихомълком, господин Дьо Ролбон се бе възвърнал към своето небитие.

Взех в шепи писмата му, опипах ги с някакво отчаяние.

„И все пак — рекох си, — все пак именно той е очертал тези знаци един подир друг. Докосвал е хартията, придържал е с пръсти страниците, за да не се разместват от натиска на перото.“

Късно беше: думите ми вече нямаха смисъл. Вече не съществуваше друго освен снопче пожълтели листове, които стисках в ръце. Разбира се, изправен бях пред заплетен случай: племенникът на Ролбон бил убит през 1810-а от царската полиция, книжата му били иззети и отнесени в Секретния архив, а после, сто и десет години по-късно, след установяването на съветската власт били предадени в държавната библиотека, откъдето ги бях отмъкнал през 1923-а. Всичко това обаче някак не изглеждаше действително и от кражбата, която собственоръчно бях извършил, не ми е останал никакъв действителен спомен. За да обясня наличието на книжата в стаята си, не би било трудно да съчиня куп по-правдоподобни истории, но те до една биха изглеждали несъстоятелни и леки като сапунени мехури пред тези грапави листове. Да се осланям на тях, за да се докосна до Ролбон, беше безполезно — със същия успех спокойно можех незабавно да тръгна по врачки. Ролбон вече го нямаше. Във всякакъв смисъл. Ако от него още се бе съхранила шепа кости, те съществуваха самостоятелно, независимо, бяха просто незначително количество фосфати, карбонати, соли и вода.

Направих последен опит; повторих си думите на госпожа Дьо Жанлис, които обикновено ми помагаха да си представя маркиза: „сбръчкано, чистичко и ведро личице, цяло на решето от сипаница, което излъчваше особено лукавство независимо от старанието на маркиза да го прикрие“.

Пред мен покорно изникнаха лицето с острия нос и синкавите страни, усмивката. На воля можех да съзерцавам чертите му, дори като че ли с повече лекота отпреди. Само че всичко бе вече само образ в мен, измислица. Въздъхнах, отпуснах се назад и се облегнах на стола с чувство за непоносима липса.

 

Часовникът бие четири. Ето вече час, откак съм тук, седя на стола със скръстени ръце. Започва да се смрачава. Друго не се е променило в стаята: бялата хартия все така е на масата, до писалката и мастилницата… Ала никога не ще допиша започнатата страница. Никога вече не ще поема по улица „Мютиле“ и булевард „Рьодут“, за да отида в библиотеката и да се ровя в архивите.

Иде ми да скокна на крака и да изляза, да сторя каквото и да е, само и само да притъпя съзнанието си. Но ако помръдна пръст, ако не остана съвършено неподвижен, знам какво ще ми се случи. Не искам да се повтаря. И без това няма как да не настъпи. Седя, без да шавам; машинално прочитам на листа незавършения пасаж:

„Постарали се да пръснат най-зловещи слухове. Господин Дьо Ролбон вероятно се подвел по тази уловка, тъй като на 13 септември писал на племенника си, че наскоро е изготвил завещание.“

Пристрастието ми към Ролбон прегоря досущ като любовна страст. Ще трябва да измисля нещо друго. Преди години, в Шанхай, сред кабинета на Мерсие внезапно се отърсих от унеса си, пробудих се. После изпаднах в друг унес, живеех в царския двор, в старинни чертози, тъй мразовити, че зиме над дверите се образуваха ледени шушулки. Днес се опомням пред купчина бяла хартия. Факлите, празненствата в студени зали, униформите, красивите тръпнещи рамене са изчезнали. На тяхно място в топлата стая е останало нещо, което не искам да видя.

Господин Дьо Ролбон беше мой съдружник: той се нуждаеше от мен, за да има битие, а аз се нуждаех от него, за да не осъзнавам своето собствено. Набавях суровината, онази суровина, която притежавах в излишък, но не умеех да използвам: съществуването, моето съществуване. А неговата задача бе да представя. Стоеше пред мен и бе обсебил живота ми, за да ми представи своя. Аз вече не забелязвах, че съществувам, вече съществувах не чрез себе си, а чрез него; заради него дишах, всяко от движенията придобиваше смисъл извън мен, тук, точно насреща ми, в него; вече не виждах, че ръката ми очертава букви върху хартията, нито дори написаното изречение, но някъде отзад, отвъд хартията, съзирах маркиза, който бе изискал да бъде извършено действието ми и чието съществуване действието продължаваше и утвърждаваше. Аз бях просто способ да го съживя, докато той беше смисълът на моя живот и ме бе избавил от самия мен. Какво ще правя занапред?

Само да не мърдам, да не мърдам… Ах!

Не успях да овладея движението на раменете си…

Това и чакаше нещото, което ме дебнеше — ето че връхлита, прониква в мен, изпълва ме. Няма страшно — Нещото съм аз. Освободено, избавено, волно, съществуването обратно нахлува в мен. Аз съществувам.

Съществувам. Спокойно, тъй спокойно, тъй бавно. И леко — то сякаш от само себе си се носи във въздуха. Трепти. Отвсякъде докосвания, които напират, сетне отзвучават. Нежни, съвсем нежни. В устата ми има пенлива вода. Поглъщам я, тя се влива в гърлото, гали ме — и отново се възражда в устата, вечно езерце с белезникава вода, която тихо се плиска край езика. Езерцето също съм аз. Както и езикът. И гърлото — все съм аз. Виждам ръката си, която сякаш разцъфва върху масата. Тя живее — това съм аз. Разтваря се, пръстите се разперват, сочат на различни страни. Лежи по гръб. Открива ми тлъстия си корем. Прилича на паднало възнак зверче. Пръстите са негови крачка. Забавлявам се да ги мърдам бързо-бързо като щипци на обърнат рак. Ракът е мъртъв: щипците се сгърчват, прибират се към коремчето-длан. Съзирам ноктите — единственото у мен, което не е живо. Всъщност не се знае. Ръката ми се извива, просва се ничком, сега я гледам изотзад. Сребрист, леко бляскав гръб — досущ би наподобявал риба, ако не бяха червеникавите косъмчета около свивките. Чувствам ръката си. Двете животинки, които шават, прикачени за китките ми — това съм аз. Ръката ми почесва една от лапичките си с нокътя на друга своя лапичка; чувствам тежестта й върху масата, която не е част от мен. Дълго, предълго е усещането за тежест, не отминава, задържа се до непоносимост… Отдръпвам ръката си, мушвам я в джоба. Ала през плата тутакси чувствам топлината на бедрото. Веднага измъквам ръка от джоба; отпускам я край облегалката на стола. Сега тя виси надолу, леко ме тегли, едва-едва, смирена и морна — съществува. Не упорствам: където и да я сложа, тя ще продължи да съществува и аз ще продължа да чувствам, че съществува, не мога да я премахна, нито да премахна останалите части от тялото си, топлата влага, избила по ризата ми, нито сгрятата тлъстина, лениво заклокочила, сякаш я разбъркват с черпак, нито всички усещания, които пъплят из нея, сноват, пълзят от хълбока до мишниците ми или тихичко кротуват, от сутрин до вечер, на обичайното си местенце.

Скачам на крака. Ако поне можех да спра мислите си, бих се посъвзел. Нищо не е по-блудкаво от мислите. Те са по-блудкави дори от плътта. Точат се безкрай и оставят странен привкус. А вътре в мислите са думите, недовършените думи, наченки на изречения, които непрестанно се връщат: „Трябва да свърш… Съществ… Мърт… Господин Дьо Ролбон е мърт… Не съм… Съществ…“ Напират, напират… и никога не секват. По-неприятно е от всичко останало, понеже се чувствам отговорен и съпричастен. Например за своеобразното, мъчително предъвкване на съществувам съм отговорен Аз. Аз. Веднъж заживее ли, по-нататък тялото се справя от само себе си. Мисълта обаче я продължавам и развивам Аз. Съществувам. Мисля, че съществувам. Като дълга лента е усещането, че съществувам — и аз бавничко я размотавам… Ако можех да възпра мислите си! Опитвам се, успявам: главата ми сякаш се изпълва с дим… но ето че отново се отпочва: „Дим… да не мисля… Не искам да мисля… Мисля как не искам да мисля. Не бива да мисля, че не искам да мисля. Понеже и това е мисъл.“ Няма ли край?

Моята мисъл съм аз: ето защо не мога да спра. Съществувам чрез мислите си… и не мога да ги заприщя. Дори в сегашния миг — ужасно е, — ако съществувам, то е, защото ми е отвратително да съществувам. Аз, аз сам се изтръгвам от небитието, за което копнея: негодуванието и отвращението, че съществувам, са всъщност способ да се обуслови съществуването ми, да бъда тласнат в него. Мислите ми се зараждат в мен като шемет, усещам как напират в главата ми изотзад… ако им се поддам, ще нахлуят напред, между очите — а аз винаги се поддавам, мисълта нараства, нараства, става огромна, изпълва ме целия и обновява съществуването ми.

Слюнката ми сладни, тялото ми е топло, чувствам се блудкав. Ножчето е на масата. Разтварям го. Защо не? Все е някаква промяна. Полагам лявата си ръка върху купчината листове и забивам острието в дланта. Движението е твърде припряно, върхът се приплъзва встрани, раната е повърхностна. Кърви. Е, та какво? Нима нещо се е променило? Все пак със задоволство гледам как на бялата страница, върху изписаните преди малко редове, се образува кървава локвичка, която най-сетне е престанала да бъде Аз. Четири реда на бял лист, кърваво петно — за спомен. Отдолу ще трябва да напиша: „В този ден се отказах да завърша книгата за маркиз Дьо Ролбон.“

Дали да се погрижа за ръката си? Чудя се. Гледам тънката кървава струйка, която тихо се оцежда. Ето че се съсирва. Край. Около разреза кожата е като покрита с ръжда. Слабото усещане под нея не се различава от другите, може би дори е още по-вяло.

Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.

Пътьом купувам вестник. Гръмки новини. Открит е трупът на малката Люсиен! Мирис на печатарско мастило, хартията шумоли между Пръстите ми. Извергът е избягал. Момиченцето е било изнасилено. Намерили тялото със сгърчени в калта пръстчета. Свивам вестника на топка, пръстите ми се сгърчват около нея; мирис на мастило; божичко, колко мощно съществуват нещата в днешния ден. Малката Люсиен е била изнасилена. Удушена. Тялото й още съществува, с посиняла плът. Тя не съществува. Ръчичките. Тя вече не съществува. Къщите. Вървя между къщите, намирам се сред къщите, стърча върху настилката; настилката под нозете ми не съществува, къщите се прихлупват към мен, обгръщат ме като вода, притискат ме като купчина белоснежна хартия, аз съществувам. Съществувам — мисля, следователно съществувам; съществувам, понеже мисля, а защо мисля? Не искам повече да мисля, съществувам, понеже мисля, че не искам да съществувам, мисля, че… защото… пфу! Бягам, извергът е избягал, след като е насилил телцето. Тя е почувствала чужда плът върху своята. Аз… ето че аз… Изнасилена. Тихо кръвожадно желание за насилие ме обзема, нахлува в мен, чувствам как пълзи около ушите ми, ушите се веят над мен, червените коси се червенеят на главата ми, мокър треволяк, червен треволяк — все аз ли съм това? А вестникът пак ли съм аз? Държа вестника, съществувам редом със съществуване, нещата съществуват редом, пускам вестника. Къщата изниква, съществува пред мен; минавам покрай стената, съществувам покрай стената, пред стената; една крачка и стената съществува пред мен, раз-два, изотзад ме побутва пръст, чопли, чопли и измъква окаляното пръстче на момиченцето, окалян е пръстът, с който бъркам в калната вода, той се отпуска бавно, бавно, омеква, вкопчва се по-немощно от пръстчетата на удушеното от изверга момиченце, те ровят калта, почвата недотам силно, пръстът полека се плъзга, полита с главата надолу, сгушва се край бедрото ми; съществуването е пихтиесто, тресе се, клатушка се, клатушкам се и аз между къщите, тук съм, съществувам, мисля, следователно се клатушкам, съществуването е пропадане в бездна, дали ще се закрепи, или не, пръст почуква по прозорчето, съществуването е несъвършенство. Минава Господин. Представителният господин съществува. Господинът чувства, че съществува. Не, представителният господин, наперен и блудкав като разпукнало се грамофонче, не чувства, че съществува. Той цъфти; порязаната ръка ме боли, съществувам, съществувам, съществувам. У представителния господин съществува Почетният легион, съществуват мустаци, нищо повече; сигурно е голямо щастие да си просто Почетен легион и мустаци, а останалото не се вижда, той вижда засуканите връхчета на мустаците от двете страни на носа си; не мисля, следователно съм само мустаци. Не вижда нито мършавото си тяло, нито големите си ходила, а из джобовете му положително се валя някоя и друга сивкава предпазна гумичка. Той има Почетен легион. Мръсниците имат право да съществуват: „Съществувам, понеже е мое право.“ Имам право да съществувам, следователно имам право да не мисля: назидателно вирнат пръст. Дали да… галя сред цъфтежа на белите чаршафи разцъфнала бяла плът, която нежно се разлива, да докосна влажната тревица под мишниците, да осезая еликсира, слузта и лъха на плътта, да проникна в чуждо съществуване, в червени лигавици с тежък и сладък, сладникав мирис на съществуване, да чувствам как съществувам в снага, която тръпне от прилив на кръв и сълзи като овлажнели от съществуване очи? Моето тяло от плът е живо, в плътта напират и бавно кръжат жизнени сокове, плътта се вие ли, вие, нежна, блага роса по моята плът, кръвта по ръката ми, боли, приятно усещане за наранена плът, която се вие, върви, аз вървя, бягам, аз съм изверг с наранена плът, наранена от съществуване, от стени. Студено ми е, пристъпвам крачка напред, студено ми е, още една крачка, свивам вляво, той свива вляво, мисли, че свива вляво, луд, нима сън луд? Той казва, че се бои да не е луд, съществуването, дете мое, знай, че в човешкото съществуване… Той се спира, тялото спира, той мисли, че спира, откъде ли иде? Какво прави? Поема отново, бои се, много се бои, извергът, желанието е като мъгла, желание, отвращение, казва, че е отвратен от съществуването, отвратен ли е? Уморен, отвратен, че съществува. Тича. На какво се надява? Тича, за да избяга от себе си, за да се хвърли в изкуственото езерце? Тича, а сърцето празнично тупти. Сърцето съществува, краката съществуват, диханието съществува, те съществуват, като тичат, дишат, тропат, по-спокойно, по-полека, задъхват се, задъхвам се, той казва, че се задъхва, съществуването сграбва мислите ми изотзад и бавно ги разпилява изотзад; сграбват ме изотзад, принуждават ме да мисля изотзад, следователно да бъда нещо, зад мен то изпуска леки мехурчета от съществуване, то е мехурче от мъглата на желанието, пребеляло е в огледалото като смъртник, Ролбон е мъртъв, Антоан Рокантен не е мъртъв, нека се излича; той казва, че иска да се изличи, тича, тича като невестулка (изотзад), промъква се изотзад, изотзад, малката Люсиен е нападната изотзад, насилена от съществуването изотзад, той моли за пощада, срамува се да моли за пощада, милост, помощ, помощ, следователно съществувам, той влиза във „Флотският бар“, малки огледала в малък бардак, блед е в малките огледала на малкия бардак високият безжизнен риж мъж, който се отпуска на канапето, грамофонът свири, съществува, всичко се върти, съществува грамофонът, сърцето тупти: кръжете, кръжете, жизнени сокове, сладостно кръжете, слузи и плакнатини от моята плът… плочата се върти.

When the low moon begins to beam

Every night I dream a little dream?^[1]

Гръдният сипкав глас внезапно се извисява и изчезва светът, светът на съществуванията. Гласът е принадлежал на една жена от плът, която е застанала пред микрофон, пременена в най-хубавите си дрехи, и песента е била записана. Жената: та какво толкова! Тя е съществувала като мен, като Ролбон, нямам желание да я познавам. Това обаче е налице. Не може да се каже, че съществува. Плочата, която се върти, съществува, трептящият въздух, пронизван от гласа, съществува, гласът, запечатан на плочата, е съществувал. Аз, който слушам, съществувам. Всичко е цялост, съществуването е навред, плътно, тежко и благо. Но отвъд тази благост, недостижима, съвсем близка и, уви, тъй далечна, новородена, неумолима, безметежна, се таи някаква… някаква суровост.