Жан-Пол Сартр
Погнусата (20)

Петък

На булевард „Рьодут“ мъглата беше тъй гъста, та реших, че ще е по-разумно да вървя плътно покрай стената на казармата; вдясно от мен автомобилните фарове пръскаха пред себе си мокро сияние и беше невъзможно да се разбере къде свършва тротоарът. Наоколо ми имаше хора, чувах шума от стъпките им, а понякога и тих брътвеж, но никого не виждах. По едно време женско лице се очерта на височината на раменете ми, но мъглата тутакси го погълна; после някой ме докосна, като дишаше тежко. Не знам накъде крачех, бях твърде съсредоточен, погълнат от усилието да напредвам, да опипвам земята с крак и дори да протягам ръце пред себе си като слепец. Впрочем никак не ми беше приятна цялата тази гимнастика. И все пак през ум не ми минаваше да се прибера, бях като омагьосан. Най-сетне, след половин час, забелязах в далечината синкава омара. Насочих се нататък и скоро навлязох в пределите на ярко зарево; насред него разпознах кафене „Мабли“, което пронизваше мъглата със светлините си.

В кафене „Мабли“ има дванадесет електрически лампи, но само две бяха запалени — една над касата и друга на тавана. Самотен келнер насила ме избута към някакъв тъмен ъгъл.

— Не оттук, господине — виждате, че почиствам.

Носеше сетре, бе свалил жилетката си и подвижната яка на бялата си риза с лилави райета. Прозяваше се и ме гледаше е досада, като прокарваше пръсти през косите си.

— Кафе и кифли.

Без да отвърне, той разтърка очи и се отдалечи. Обгръщаше ме сянка, отвратителна ледена сянка. Радиаторът положително не беше включен.

Не бях сам. Восъчнобледа жена седеше срещу мен и ръцете й непрекъснато шареха — ту приглаждаха блузата, ту наместваха черната шапка. Беше с висок рус мъж, който ядеше кифла, без думица да отрони. Мълчанието ми се стори тягостно. Искаше ми се да запуша, но нямах желание да привлека вниманието им, като драсна клечка кибрит.

Отекна телефонен звън. Ръцете застинаха и останаха вкопчени в блузата. Келнерът се размайваше. Невъзмутимо доизмете, преди да вдигне слушалката.

— Ало, господин Жорж, вие ли сте? Добър ден, господин Жорж… Шефа го няма… Да, би трябвало вече да е слязъл… Е, да, в такава мъгла… Обикновено идва към осем… Да, господин Жорж, ще му предам. Дочуване, господин Жорж.

Мъглата плътно се спускаше пред стъклата като тежка завеса от сив плюш. Някакво лице за миг се долепи до прозореца, сетне изчезна.

Жената жаловито рече:

— Вържи ми обувката.

— Не е развързана — каза мъжът, без да погледне.

Тя се подразни. Ръцете й сновяха по блузата и шията като едри паяци.

— Хайде де, вържи ми обувката.

Той се наведе с досада и леко докосна крака й под масата.

— Готово.

Тя доволно се усмихна. Мъжът извика келнера.

— Сметката, моля.

— Колко кифли имате? — попита келнерът.

Бях свел очи, за да не личи, че ги наблюдавам. Подир малко чух скърцане и в полезрението ми се появиха крайчец на пола и две ботинки, изцапани със засъхнала кал. Следваха ги обувките на мъжа, лачени и островърхи. Те пристъпиха към мен, спряха, после се обърнаха кръгом — човекът обличаше палтото си. В този миг по полата се заспускаха пет пръста и след леко колебание взеха да драскат по плата.

— Тръгваме ли? — каза мъжът.

Пръстите се разпериха, докоснаха голямо звездообразно петно върху дясната ботинка, после изчезнаха.

Мъжът изпухтя.

Изпод окачалката измъкна куфар. Двамата излязоха и видях как потъват в мъглата.

— Пътуващи артисти — обясни ми келнерът, като донесе кафето. — В кино „Палас“ изпълняваха номер през антракта. Жената си слага превръзка на очите и отгатва имената и възрастта на разни зрители. Днес си заминават, понеже е петък и програмата се сменя.

Отиде да вземе чиния с кифли от масата, която артистите бяха напуснали.

— Няма нужда.

Не ми се ядеше от тези кифли.

— Трябва да угася електричеството. Две лампи за един-единствен клиент, и то в девет сутринта — ще си имам разправии с шефа.

Кафенето потъна в полумрак. Оскъдна светлина, размътена от сиви и кафяви сенки, се процеждаше през високите прозорци.

— Бих искала да видя господин Фаскел.

Не бях забелязал кога е влязла старицата. Потръпнах от нахлулия леден полъх.

— Господин Фаскел още не е слязъл.

— Изпраща ме госпожа Флоран — продължи тя. Не й е добре. Днес няма да дойде.

Госпожа Флоран е червенокосата касиерка.

— Такова време й действа зле — рече бабичката.

Келнерът вещо заяви:

— От мъглата е. И на господин Фаскел не му понася. Чудно ми е, че още го няма. Търсиха го по телефона. Обикновено слиза в осем.

Старицата машинално погледна към тавана:

— Горе ли е?

— Да, там е стаята му.

С провлачен глас, сякаш сама си говореше, старицата каза:

— Да не е умрял…

— И таз добра! — лицето на келнера изрази силно негодувание. — И таз добра! Що за приказки.

Да не е умрял… И на мен ми бе минала подобна мисъл. Тъкмо такива неща ти идват наум в мъгливо време.

Старицата си тръгна. Би трябвало да последвам примера й — беше тъмно и студено. Мъглата проникваше изпод вратата, щеше бавно да нахлуе и всичко да обгърне. В градската библиотека можех да намеря светлина и топлина.

Към стъклото отново се долепи лице — кривеше се.

— Ще те науча аз теб — гневно рече келнерът и излезе тичешком.

Главата изчезна и останах сам. Горчиво се упрекнах, че съм напуснал стаята си. Мъглата навярно вече бе проникнала вътре; страх ме беше да се прибера.

В сумрака зад касата нещо пропука. Звукът идеше от вътрешната стълба; дали управителят най-сетне слизаше? Не, никой не се появи, стъпалата скърцаха от само себе си. Господин Фаскел още спеше. А може да бе умрял над главата ми. Собственик на заведение открит мъртъв в леглото си през една мъглива утрин. Подзаглавие: В кафенето клиентите закусвали, без нищо да подозират…

Но дали още бе в леглото си? Дали не се е свлякъл заедно със завивките и не е ударил главата си о пода?

Много добре познавам господин Фаскел: понякога ме пита как съм със здравето. Той е дебел веселяк с грижливо поддържана брада; ако е умрял, сигурно е от мозъчен кръвоизлив. Ще бъде морав, с изплезен език. Брадата му ще стърчи нагоре, вратът ще е синкав под валмата й.

Стълбата тънеше в мрак. Едва можах да различа месинговата топка на парапета. Ще трябва да прекося дрезгавината. Стълбата ще проскърца. Горе ще намеря вратата на стаята…

Тялото е там, над главата ми. Ще превъртя електрическия ключ, ще докосна хладната кожа, за да проверя. Не издържам повече, ставам. Ако келнерът ме свари на стълбата, ще кажа, че съм чул шум.

Келнерът рязко влезе задъхан и се провикна:

— Да, господине!

Глупак! Приближи се.

— Два франка.

— Чух шум горе — казах му.

— Крайно време е!

— Ама нещо май не е наред — някой като че хриптеше, а после глухо изтрополя.

След мрачното помещение, сред мъглата зад прозорците думите прозвучаха съвсем естествено. Няма да забравя с какви очи ме погледна келнерът.

— Би трябвало да се качите да видите — добавих коварно.

— А, не! — каза той, после се оправда: — Ще вземе да ме скастри. Колко е часът?

— Десет.

— Ще отида в десет и половина, ако дотогава не е слязъл.

Понечих да се отправя към вратата.

— Тръгвате ли? Няма ли да останете?

— Не.

— Наистина ли бяха хрипове?

— Не знам — рекох на излизане. — Може и да съм си внушил.

Мъглата едва се беше разсеяла. Побързах да стигна до улица „Турньобрид“ — нуждаех се от светлините й. Останах разочарован: светлина имаше, тя струеше по витрините на магазините, но не беше ведра — белееше се от мъглата и се сипеше по раменете като водни капки.

Пълно беше с народ, особено с жени — домашни прислужници, чистачки, тук-там някоя господарка — от онези къщовници, които заявяват: „Аз сама си пазарувам, така съм по-сигурна.“ Те леко душеха изложените пред магазините стоки, после влизаха.

Спрях пред колбасарницата на Жулиен. От време на време виждах през стъклото ръка, която посочваше гарнираните свински крачета и наденичките. Тогава пълна руса девойка се навеждаше, главата й се полюшваше, а тя поемаше с пръсти късчето мъртва плът. На пет минути оттук господин Фаскел лежеше мъртъв в стаята си.

Подирих наоколо твърда опора, закрила против мислите си. Не намерих: мъглата постепенно се бе разсеяла, но из улиците все още витаеше нещо тревожно, макар че надали представляваше същинска заплаха — беше бледо, прозрачно. Върху майонезата на едно фаршировано яйце забелязах тъмночервена капка. Кръв. Догади ми се от червеното на жълтия фон.

Внезапно ми се привидя, че някой е паднал ничком и кървища струят в блюдата. Яйцето плуваше в кръв; колелцето от домат върху него се бе търкулнало и пльоснало отстрани, червено върху червено. Майонезата леко се беше разтекла езерце от жълтевина разделяше кървавата вадичка на два ръкава.

„Глупости, трябва да се съвзема. Ще отида да поработя в библиотеката.“

Да работя ли? Знаех си, че и ред няма да напиша. Още един пропилян ден. Пресякох градската градина и на пейката, където сядам обикновено, видях неподвижно застинала широка синя пелерина. Този явно не мръзнеше.

Когато влязох в читалнята, Самоукия точно се канеше да тръгва. Спусна се към мен:

— Толкова съм ви признателен, господине. Благодарение на вашите снимки прекарах незабравими часове.

При вида му за миг се обнадеждих — с друг човек може би по-лесно щях да изкарам деня. Със Самоукия обаче сме двамина само наглед.

Той потупа едно томче. Беше „История на религиите“ от някой си Нусание.

— Господине, нали Нусание е нямал равен по вещина и единствен е могъл да се заеме с тъй всеобхватно дело?

— Изглеждате зле — рекох.

— Ах, господине, че как иначе! Да знаете каква ужасия ме сполетя.

Пазачът идваше към нас: той е дребен сприхав корсиканец с юнашки засукани мустаци. С часове снове между масите, като чатка с токове. Зиме храчи в носни кърпи, които после просва до печката да съхнат.

Самоукия се приближи плътно до мен. Дъхтеше ми право в лицето.

— Не искам да говоря пред този човек — заяви той поверително. — Господине, нали ще склоните?

— За какво?

Той поруменя, снагата му кръшно се изви.

— Господине, ах, господине, не смея да се пресрамя… Ще ми окажете ли честта да обядвате с мен в сряда?

— На драго сърце.

Да обядвам с него, ме блазнеше не повече, отколкото да се обеся.

— Как ме ощастливявате! — каза Самоукия. — Ще дойда да ви взема от вас, стига да нямате нищо против — добави той бързо и изчезна, навярно от страх да не се разколебая, ако ми остави достатъчно време.

Беше единадесет и половина. Работих до два без четвърт. Нищичко не свърших: книгата лежеше пред мен, но мислено все се връщах в кафене „Мабли“. Дали господин Фаскел вече е слязъл? В дъното на душата си не вярвах, че е починал, и тъкмо това ме глождеше! Мержелееше ми се смътна представа, която не можех нито да приема, нито да отхвърля. Обущата на корсиканеца скърцаха по пода. На няколко пъти той се закотви пред мен, сякаш искаше да ми каже нещо. После се разколебаваше и отново се отдалечаваше.

Към един часа и последните читатели се разотидоха. Не бях гладен и най-вече не ми се тръгваше. Поработих още малко, сетне изведнъж се сепнах — почувствах се погребан в тишината.

Вдигнах глава — бях сам. Корсиканецът вероятно бе слязъл при жена си, която е вратарка на библиотеката; жадувах за тропота от стъпките му. Дочух обаче само тих звук от свличане на въглища в печката. Мъглата бе нахлула в помещението — не същинската, отдавна разсеяла се мъгла, а другата, която все още изпълваше улиците, излъчваше се от стените, от настилката, придаваше на всичко някаква невещественост. Естествено, книгите все така си стояха, подредени по азбучен ред върху лавиците, гръбчетата им бяха черни или кафяви, с етикети, на които пишеше „ОП фл 7996“ (обществено ползване — френска литература) или „ОП ен“ (обществено ползване — естествени науки). Само че… как да кажа? Обикновено от тях лъхат мощ и твърдост и заедно със зелените лампи, високите прозорци и стълбичките те сякаш образуват бент пред бъдещето. Докато се намираш между тези стени, каквото и събитие да се случи, то неминуемо ще се осъществи било вдясно, било вляво от печката. Дори лично свети Дьони да се появи, понесъл в ръце главата си, той ще трябва да влезе отдясно, да мине покрай стелажите за френска литература и масата, отредена за читатели. И даже ако не докосва пода, ако се носи на двадесет сантиметра над него, окървавената му шия ще стига едва до третия рафт с книги. Така предметите служат ако не за друго, то поне да установят границите на правдоподобното.

Само че днес вече нищичко не установяваха; наглед сякаш съществуването им беше поставено под въпрос и те неимоверно трудно се вместваха във времето. Здраво стиснах в ръце томчето, което четях, но и най-силните ми усещания бяха притъпени. Нищо не изглеждаше истинско; чувствах се сред мукавен декор, който внезапно можеше да бъде отмахнат. Светът чакаше със затаен дъх, свиваше се — очакваше своя пристъп, своята Погнуса, досущ като господин Ашил онзи ден.

Станах. Вече не ме свърташе между обезсилените предмети. Отидох да надзърна през прозореца, към главата на Емпетраз. Промълвих: „Всичко може да настъпи, всичко може да се случи.“ Разбира се, не някоя от страхотиите, измислени от хората; Емпетраз нямаше да се разтанцува на пиедестала си — нещо съвсем различно щеше да стане.

Боязливо погледнах крехките твари, които след час, след минута дори щяха да грохнат: е, да, аз бях тук, живеех сред претъпкани със знания книги, от които едни описваха устойчивите животински видове, а други разясняваха, че количеството енергия се запазва във вселената непроменено; бях тук, изправен пред прозореца, чиито стъкла пречупваха светлината според точно определен ъгъл. Ала колко неустойчиви бяха тези прегради! Предполагам, че само от леност светът си остава същият ден подир ден. Днес обаче той сякаш се стремеше да се промени. Значи всичко, всичко можеше да се случи.

Няма време за губене — причината за моя смут се корени в историята от кафене „Мабли“. Трябва да се върна там, да видя дали господин Фаскел е още жив, ако се наложи, да докосна брадата или ръцете му. Тогава навярно ще се избавя.

Припряно грабнах пардесюто си, но не го нахлузих, само го наметнах и хукнах. Докато прекосявах градината, видях, че човекът с пелерината не бе помръднал от мястото си; лицето му беше огромно и бледо между пламналите от студ уши.

Кафене „Мабли“ отдалеко искреше — навярно и дванадесетте електрически крушки бяха запалени. Ускорих крачка; трябваше да се сложи край на всичко това. Първо надникнах през големия прозорец — нямаше жива душа. Не се виждаха нито касиерката, нито келнерът, нито господин Фаскел.

С голямо усилие на волята влязох, но не седнах. Извиках: „Моля!“ Никакъв отговор. На една от масите имаше празна чаша. В чинийката — бучка захар.

— Няма ли никой?

На окачалката висеше палто. Върху масичка бяха струпани списания в черни кашони. Със затаен дъх се вслушвах и в най-малкия шум. Вътрешната стълба леко проскърца. Отвън се чу корабна сирена. Излязох заднишком, без да изпускам стълбата от очи.

Ясно ми е, че в два часа следобед посетители рядко се отбиват. Господин Фаскел вероятно е грипозен; сигурно е изпратил келнера да свърши някоя работа, може би да доведе лекар. Само че аз имах нужда да видя господин Фаскел. В началото на улица „Турньобрид“ се извърнах, с отвращение се взрях в грейналото от светлини безлюдно кафене. Щорите на първия етаж бяха спуснати.

Обзе ме същинска паника. Вече не знаех накъде вървя. Затичах се по доковете, после обиколих пустите улици в квартал Бовоази; с унили очи къщите ме гледаха как бягам. Тревожно си повтарях: „Къде да отида? Къде да отида? Всичко може да се случи.“ От време на време рязко се завъртах кръгом с разтуптяно сърце. Какво ли става зад гърба ми? Може би щеше да започне зад мен, а когато в един миг се обърна, ще е твърде късно. Докато все още бях в състояние да се съсредоточавам в предметите, нищо нямаше да се случи: втренчвах се в тях, доколкото бе по силите ми — павета, къщи, газени фенери; очите ми бързо сновяха от едни към други, за да ги издебна и спра посред тяхното преобразяване. Не ми се струваха съвсем естествени, но насила си внушавах: „Това е газен фенер, а това — каменна чешма“, и с поглед се мъчех да ги сведа до обичайния им вид. Неведнъж минавах покрай пивници: „Бретонско кафене“, „Флотски бар“. Спирах, поколебавах се пред розовите тюлени завески, може би тези закътани помещения бяха пощадени, може би още съхраняваха частица от вчерашния свят, обособена и забравена. Ала би трябвало да бутна вратата, да вляза. Не смеех и отново поемах. Вратите на домовете особено ме плашеха. Боях се да не би от само себе си да се отворят. Накрая закрачих по средата на уличното платно.

Внезапно излязох на кея към северните предградия. Рибарски лодки, малки яхти. Стъпих върху закрепена в камъка халка. Тук, далеч от къщите, далеч от портите, бе възможен миг отдих. По тихата, изпъстрена с тъмни точици вода плуваше тапа.

„А под водата? Не се ли замисляш какво има под водата?“ Животно? Голяма, полузатънала в тинята черупка? Дванадесет чифта крачка бавно пъплят в мътилката. От време на време животното се понадига. На дъното, под водата. Приближих се, дебнех на повърхността движение, трепет. Тапата си стоеше неподвижна сред черните точици.

В този миг чух гласове. Крайно време беше. Обърнах се и отново хукнах.

На улица „Кастильоне“ догоних двамата мъже, които си говореха. При звука от стъпките ми те се сепнаха и едновременно се извърнаха. Видях как разтревожените им очи се вторачват в мен, после зад гърба ми, за да видят дали няма нещо друго. Значи между нас не съществуваше разлика, значи и те се бояха? Когато ги задминах, се спогледахме: насмалко да се заприказваме. Ала на лицата им внезапно се изписа недоверие — в такъв ден човек не говори с кого да е.

Дъх не ми бе останал, когато се озовах на улица „Булибе“. И тъй, жребият беше хвърлен — ще се върна в библиотеката, ще взема някой роман, ще се помъча да чета. Докато крачех покрай оградата на градината, съгледах човека с пелерината. Той все още седеше там, сред пустите алеи; носът му аленееше наравно с ушите.

Тъкмо да бутна вратата и да вляза, но от израза му застинах: той присвиваше очи, захилен глуповато и мазно. Взираше се право пред себе си в нещо, което не можех да видя, а погледът му беше тъй суров и настойчив, та рязко се обърнах.

Пред него стоеше на куц крак десетгодишно момиченце и с полуотворени устенца го гледаше като хипнотизирано, трескаво подръпваше шалчето си и протягаше напред островатото си личице.

Човекът се усмихваше някак вглъбено, като че кроеше шега. Изведнъж стана; двете му ръце бяха мушнати в джобовете на пелерината, която се спускаше до петите му. Пристъпи две крачки напред и очите му се изцъклиха. Стори ми се, че ще се свлече на земята. Той обаче продължаваше да се усмихва унесено.

Внезапно разбрах: пелерината! Прииска ми се да му попреча. Достатъчно бе да се изкашлям или да отворя металната врата. Ала и аз на свой ред бях като омагьосан, само че от лицето на момиченцето. Чертите му бяха изопнати от страх, сърчицето му навярно биеше до пръсване, но по мишата муцунка се четеше и нещо друго, властно и зло. Не любопитство, по-скоро някакво уверено очакване. Почувствах се безсилен — намирах се извън градината, извън тяхната дребна драма, а те бяха приковани един към друг от тъмната сила на своите желания — представляваха двойка. Затаих дъх, исках да видя какво ще се изпише на състареното личице, когато човекът разтвори пешовете на пелерината.

Ала изневиделица малката се освободи от вцепенението, тръсна главица и се затича. Човекът в пелерината ме беше видял — само това го бе възпряло. За миг той остана неподвижен насред алеята, после си тръгна сгърбен. Пелерината се мотаеше в нозете му.

Тласнах вратата и с един скок го настигнах.

— Ей, вие! — извиках.

Той се разтрепера.

— Голяма заплаха е надвиснала над града — рекох вежливо и отминах.

Влязох в читалнята и от една маса взех „Пармският манастир“. Опитвах да се вглъбя в книгата, да намеря убежище във ведрата Италия на Стендал. На моменти успявах, пред мен изникваха бегли видения, сетне отново пропадах в застрашителния ден, озовавах се срещу дребен старец, който се прокашляше, и младеж, унесено отпуснат на стола си.

Часовете минаваха, прозорците помръкваха. Бяхме четирима, без да се брои корсиканецът, който описваше на бюрото последните придобивки на библиотеката. Седяхме си там — дребното старче, русокосият младеж, едно девойче, което подготвяше дипломна работа, и аз. Сегиз-тогиз някой от нас вдигаше глава, хвърляше бърз и подозрителен поглед към тримата си съседи, сякаш се боеше от тях. По едно време старчето се разсмя и видях как девойката потръпва от глава до пети. Аз обаче бях разчел заглавието на разгърнатата книга: беше хумористичен разказ.

Седем без десет. Внезапно се сетих, че библиотеката затваря в седем. За пореден път щях да бъда запокитен в града. Къде да отида? Какво да правя?

Старецът бе свършил книгата. Ала не си тръгваше. Отчетливо и отмерено почукваше по масата.

— Господа — каза корсиканецът, — подир малко затваряме.

Младежът се стресна и ме стрелна с очи. Девойката се извърна към корсиканеца, после отново взе книгата си и наглед се вдълбочи в нея.

— Затваряме — рече корсиканецът пет минути по-късно.

Старецът нерешително кимна. Девойката остави томчето, но не стана.

Корсиканецът се видя в чудо. Колебливо направи няколко крачки, сетне превъртя електрическия ключ. Настолните лампи угаснаха. Остана запалена само крушката на тавана.

— Трябва да си тръгваме, така ли? — кротко запита старецът.

Младежът бавно и със съжаление се надигна. Всички се помайваха да облекат палтата си. Когато излязох, девойката все още седеше, положила ръка върху книгата.

Долу входната врата зееше към мрака. Начело вървеше младежът — той се обърна, мудно слезе по стълбата, прекоси преддверието; на прага спря за миг, после се гмурна в нощта и изчезна.

Като стигнах в подножието на стълбището, вдигнах глава. След малко старецът се зададе от читалнята, закопчавайки пардесюто си. Щом той се спусна по първите три стъпала, набрах сили и се хвърлих напред със затворени очи.

Почувствах върху лицето си лека, прохладна ласка. В далечината някой си подсвиркваше. Вдигнах клепачи: валеше. Дъждът бе тих и гальовен. Площадът мирно се осветяваше от четири газени фенера. Провинциален площад, оросен от дъжд. Младежът се отдалечаваше с широки крачки; него бях чул да си подсвирква. Другите двама още не бяха наясно и ми се прииска да им отправя възглас, че могат без страх да излязат, че заплахата е отминала.

Старчето се появи на прага. Смутено се почеса по бузата, сетне грейна в усмивка и разтвори чадъра си.