Жан-Пол Сартр
Погнусата (17)

Вторник след Заговезни

Напердаших Морис Барес^[1]. Бяхме трима войници и насред лицето на единия зееше голяма дупка. Морис Барес се приближи и ни каза: „Добре се справяте“, после ни връчи по букетче теменужки. „Не знам къде да го сложа“ — рече войникът с пробитата глава. А Морис Барес отвърна: „Трябва да го поставите в дупката на лицето си“. Войничето отговори: „Ще ти го туря в…“ Тогава проснахме възнак Морис Барес и му събухме панталоните. Под тях той носеше червени кардиналски одежди. Запретнахме расото и Морис Барес се разкрещя: „Внимавайте, наполеонките ми са с подвръзки под стъпалата.“ Ние обаче го нашляпахме до кръв, а върху меките му части изобразихме с теменужените венчелистчета лика на Дерулед^[2].

От известно време твърде често запомням сънищата си. Впрочем явно доста се мятам насън, тъй като всяка сутрин намирам завивките си на пода. Днес привършва карнавалът, но в Бувил това няма особено значение; в целия град надали ще се намерят и стотина маскирани.

Докато слизах по стълбата, хотелиерката ми подвикна:

— Има писмо за вас.

Писмо за последен път получих през май миналата година — от директора на библиотеката в Руан. Жената ме отвежда в канцеларията си; подава ми дълъг плик, жълт и издут: подателката е Ани. Вече пет години нямам вест от нея. Писмото е било изпратено на парижкия ми адрес; клеймото е от 1 февруари.

Излизам; въртя плика между пръстите си, не смея да го разпечатам — Ани използва все същата хартия за писма, чудя се дали още я купува от малката книжарница на „Пикадили“. Предполагам, че не е променила и прическата си — буйни руси коси, които не искаше да подстриже. Навярно търпеливо се бори пред огледалото, за да спаси лицето си — не от суетност или от страх пред старостта, а просто от желание да си остане каквато е, тъкмо такава, каквато е. Може би именно това харесвах най-много у нея — непоклатимата, твърда неотстъпчивост към най-незначителните подробности от образа си.

Стройните букви на адреса, изписани с виолетово мастило (мастилото също е непроменено), все още леко лъщят.

ГОСПОДИН АНТОАН РОКАНТЕН

Приятно ми е да чета името си върху пликове. Като в мъгла си припомних нейната усмивка, представих си очите й, сведената глава: когато седях, тя идваше и се изправяше пред мен с усмивка. Стърчеше над главата ми, хващаше ме за раменете и ме разтърсваше с протегнати ръце.

Пликът е тежък, вероятно съдържа поне шест листа. С красивия почерк се преплитат драскулките на някогашната ми вратарка:

ХОТЕЛ „ПРЕНТАНИЯ“ — БУВИЛ

Тези ситни буквички не лъщят.

Разпечатвам писмото и разочарованието ме подмладява с шест години.

„Не ми е ясно как Ани прави така, че пликовете да изглеждат издути — те никога нищо не съдържат.“

Това изречение стократно съм си го повтарял през пролетта на 1924-а, мъчейки се като днес да измъкна някое малко, разграфено листче от поредния плик. Сегашният е подлепен отвътре с разкошна тъмнозелена хартия на златни звездички, подобна на тежък колосан плат. Само на нея се падат три четвърти от тежината на посланието.

Ани е написала с молив:

Ще се отбия в Париж за няколко дни. Ела на 20 февруари в хотел „Испания“ да се видим, моля те (добавила е „моля те“ между редовете и го е свързала с „да се видим“ посредством чудновата спирала). Трябва да те видя.

Ани

Когато навремето в Мекнес или Танжер се прибирах вечер, понякога намирах на леглото си бележка: „Искам да те видя незабавно. Ани“ Отърчавах, Ани ми отваряше, изненадано вдигаше вежди: вече нямаше какво да сподели, дори леко я беше яд на мен, че съм дошъл. Ще отида; може би ще откаже да ме приеме. Или пък на рецепцията ще ми заявят: „Тук не е отсядала клиентка с такова име.“ Не ми се вярва да го направи. Само че не е изключено след седмица да ми пише, че е променила решението си и се налага да отложим срещата за друг път.

Хората са на работа. Карнавалният вторник се очертава твърде вял. Улица „Мютиле“ остро мирише на влажна дървесина, както всякога преди дъжд. Не обичам подобни странни дни: в кината има дневни прожекции, учениците са разпуснати, из града се чувства смътно празнично настроение, което непрекъснато се натрапва, щом му обърнеш внимание.

Положително ще се видя с Ани, но не бих казал, че тази мисъл определено ме радва. Откак съм получил писмото й, не мога да се захвана за работа. За щастие вече е обед; не ми се яде, но ще хапна, колкото да мине времето. Влизам в гостилница „При Камий“ на улица „Орлож“.

Заведението е уютно; денонощно предлага кисело зеле и яхния с фасул. Хората ходят да вечерят там след театрално представление; регулировчиците го препоръчват на пътниците, които пристигат прегладнели посред нощ. Осем мраморни маси. Тапицирани с кожа канапета опасват помещението. Две огледала, осеяни с ръждивочервени петънца. Двата прозореца и вратата са с матови стъкла. Барът е разположен в ниша. В съседство има още едно малко помещение, но никога не съм влизал в него — то е само за влюбени двойки.

— Дайте ми омлет с шунка.

Келнерката е едра, руменобуза девойка. Заговори ли с мъж, напушва я непреодолим кикот.

— Не ми е разрешено. Искате ли омлет с картофи? Шунката е под ключ — само шефът може да реже от нея.

Поръчвам яхния от зрял фасул. Шефът се нарича Камий и не си поплюва.

Момичето се отдалечава. Сам съм в мрачното овехтяло помещение. В портфейла ми има писмо от Ани. Безпричинен свян ме възпира да го прочета. Мъча се да си припомня фразите една по една.

Скъпи ми Антоан

Усмихвам се — не, Ани сигурно не е написала „Скъпи ми Антоан“.

Преди шест години, когато единодушно стигнахме до заключението, че трябва да се разделим, реших да замина за Токио. Изпратих й няколко реда. Вече не вървеше да я наричам „любов моя“ и съвсем чистосърдечно започнах със „Скъпа ми Ани“.

Възхищавам се от твоята непринуденост — отговори ми тя. — Нито бях, нито сега съм твоята скъпа Ани. Нито пък ти си моят скъп Антоан, имай го предвид. Ако не знаеш как да се обръщаш към мен, по-добре избягвай каквото и да е обръщение.

Измъквам писмото от портфейла. Не е написала Скъпи ми Антоан. В края също липсват любезни благопожелания: Трябва да те видя. Ани. По нищо не мога да определя отношението й. Няма защо да ми е криво — познат ми е нейният стремеж към съвършенство. Тя винаги искаше да постигне „съвършени мигове“. Ако моментът не бе подходящ, губеше всякакъв интерес, животът угасваше в очите й; тя лениво се помайваше, намусена като навлязло в пубертета девойче. Или пък се заяждаше с мен:

„Секнеш се тържествено като еснаф и покашляш в кърпата си самодоволно.“

Не биваше да й се отговаря, трябваше да се изчака: при някакъв недоловим за мен знак Ани се сепваше, красивите й морни черти се изопваха и тя като пчеличка започваше да се труди. Излъчваше завладяващ, пленителен трепет; тананикаше си през зъби, озърташе се на всички страни, после с усмивка се изправяше, идваше при мен, разтърсваше ме за раменете и в продължение на няколко минути сякаш отправяше разпореждания към околните вещи. С тих и припрян глас ми обясняваше какво се иска от мен.

„Хайде, поне мъничко се постарай! Така глупаво се държа миналия път. Представяш ли си колко прекрасен би могъл да бъде този миг? Виж небето, виж отблясъците на слънцето върху килима. Тъкмо съм си сложила зелената рокля и нямам грим, съвсем бледа съм. Отстъпи назад, иди да седнеш на сянка; разбираш ли какво трябва да правиш? Хайде де! Ама че си загубен! Кажи ми нещо.“

Съзнавах, че успехът на начинанието е в мои ръце: мигът притежаваше неясен смисъл, който се полагаше да бъде избистрен и огладен — за тази цел бе необходимо да се направят определени движения, да се изрекат определени думи; чувствах се смазан от бремето на собствената си отговорност, пулех се и нищичко не съзирах, заплитах се сред обредите, които Ани на място измисляше, и с едрите си непохватни ръце ги разнищвах като паяжини. В такива моменти тя ме ненавиждаше.

Положително ще отида да я видя. Още я ценя и обичам от все сърце. Дано някой друг е имал повече късмет от мен и е проявил по-голямо умение в играта на съвършени мигове.

„Проклетата ти коса всичко проваля — казваше тя. — Рижите хора за нищо не ги бива.“

Усмихваше се. Първо ми се изплъзна споменът за очите й, после за стройното й тяло. Възможно най-дълго съхраних представата за усмивката й, сетне, преди три години, и тя се изличи. Преди малко, докато поемах писмото от ръцете на хотелиерката, споменът внезапно се възроди — стори ми се, че виждам как Ани се усмихва. Опитвам се отново да го извикам: необходимо ми е да почувствам цялата нежност, която Ани ми вдъхва; тази нежност е тук, съвсем близко, готова е да бликне. Но усмивката не се появява — свършено е. Оставам празен и претръпнал.

Влиза зиморничаво свит мъж.

— Добър ден, дами и господа.

Сяда, без да съблече пардесюто си, което е тъй охлузено, че бие на зелено. Търка една о друга тесните си длани и сплита пръсти.

— Какво ще желаете?

Той се сепва, ококорва се тревожно.

— А? Дайте ми аперитив „Бир“ с вода.

Келнерката не се помръдва. В огледалото лицето й изглежда заспало. Всъщност очите са отворени, но образуват само цепки. Такава си е, никога не се разбързва да обслужи клиентите, отделя си мъничко време, за да помечтае над поръчките им. Навярно си въобразява как ще вземе от рафта зад тезгяха бутилката с бял етикет и червени букви, как ще налее гъстата течност — все едно че самата тя пие.

Мушвам в портфейла писмото на Ани: то ми даде каквото бе по силите му, но не ще ме отведе до жената, която го е пипала, сгънала, сложила в плик. Нима изобщо е възможно да мислиш за някого в минало време? Докато се обичахме, не допускахме да отминат и да се отронят от нас дори най-кратките мигове, дори най-незначителните болки. Звуците, уханията, окраските на дните, даже неизказаните мисли — всичко отнасяхме със себе си и всичко бе като незараснала рана; то не преставаше да ни радва и измъчва в настоящето. Нямаме ни един спомен; любовта ни беше неумолима и палеща, лишена от сенчести кътове, от отстояния, от убежища. Три едновременно присъстващи години. Затова и се разделихме — не ни достигнаха силите да носим подобно бреме. А когато Ани си отиде, трите години внезапно и отведнъж се продъниха в миналото. Дори не страдах, чувствах се кух. Сетне времето отново взе да тече и празнотата нарасна. Каквото все още се бе съхранило — непознати лица, площади, брегове на дълги реки, — и то се изличи в Сайгон след решението ми да се върна във Франция. И тъй, моето минало вече е само огромна яма. А моето настояще са замечтаната зад тезгяха келнерка с черна блузка и дребосъкът. Струва ми се, че от книгите съм научил всичко, което знам за живота си. Дворците в Бенарес, терасата на Прокажения владетел, храмовете на остров Ява с дългите си порутени стълби са се отразили за миг в очите ми, но са останали на място, не са проникнали в мен. Трамваят, който вечер минава пред хотел „Прентания“, не отнася върху стъклата си отражението на неоновата фирма; той само за миг припламва, сетне се отдалечава с тъмни прозорци.

Човекът не откъсва поглед от мен; дразня се. Придава си важност, която не подобава на ниския му ръст. Момичето най-сетне се наканва да го обслужи. Лениво протяга едрата си мургава ръка, докопва бутилката и я донася заедно с чаша.

— Заповядайте, господине.

— Господин Ашил — казва той любезно.

Тя му налива, без да отговори; той си чопли носа, но изведнъж чевръсто измъква пръста си и полага ръце върху масата. Отмята глава, а очите му заблестяват.

Студено изрича:

— Горкана.

Келнерката се сепва, сепвам се и аз: в израза на мъжа има нещо неопределено, може би удивление, сякаш не той е проговорил. И на тримата ни става неловко.

Дебеланата се съвзема първа, понеже й липсва въображение. Измерва господин Ашил отвисоко — знае си, че с една ръка може да го вдигне като перушинка и да го изхвърли навън.

— Че защо да съм горкана?

Той се колебае. Гледа я объркан, после се усмихва. Лицето му се набраздява от множество бръчки и той ситно кърши китката си:

— Обижда се. Ами така му е думата: горкана. Не го взимай навътре.

Тя обаче го загърбва и отива зад тезгяха; действително е засегната. Той отново се засмива:

— Ха-ха! Просто ми се изплъзна от езика. Сърдиш ли се? Сърди се — бегло се обръща към мен.

Извивам глава встрани. Той леко вдига чашата си, но няма намерение да отпие; примигва слисано и смутено, сякаш се мъчи да си припомни нещо. Момичето е седнало зад касата и измъква изотдолу някакво ръкоделие. Отново се възцарява мълчание, но сега то е различно. Завалява дъжд, който тихо трополи по матовите стъкла; ако из улиците още има деца в карнавални дрехи, от влагата мукавените им маски ще се разкашкат, а цветовете ще се размият.

Келнерката светва лампите: часът е само два, но небето е схлупено, мрачно и тя не вижда достатъчно ясно, за да шие. Блага светлина; хората са по домовете си, сигурно и те палят лампи. Четат, гледат небето през прозорците. За тях… за тях не е същото. Те са остарели другояче. Живеят сред наследени или подарени вещи и всяка част от тяхната покъщнина е спомен. Стенни часовници, медальони, портрети, раковини, преспапиета, паравани, шалове. Притежават шкафове, пълни с бутилки, с платове, с вехтории, с вестници — всичко са опазили. Миналото е разкош, достъпен за собственици.

Къде ли бих съхранявал своето? Не можеш да скъташ миналото в джоба си, трябва да имаш дом, за да го разположиш в него. Аз не притежавам друго освен тялото си; сам-самичък човек не може с тяло да заприщи спомените си — те минават през него. Нямам право да се оплаквам — та нали исках да бъда свободен.

Дребосъкът шава и въздиша. Сгушил се е в палтото си, но от време на време отмята глава и заприличва на човек. Той също няма минало. При повече старание навярно ще се открие нещичко у братовчеди, прекъснали връзките с него — например фотография от сватба, на която той е с корава яка, риза с нагръдник и щръкнали младежки мустаци. А от мен май и толкова не е останало.

Ето че пак ме гледа. Този път ще ме заговори, чувствам се нащрек. Не симпатия се поражда помежду ни — ние сме еднакви, там е работата. Като мен и той е сам, но е още по-затънал в самотата си. Сигурно чака своята Погнуса или някакво нейно подобие. Значи вече има хора, които ме разпознават, взират се в мен и си казват: „Той е нашего брата“. Е, какво иска? Сигурно му е ясно, че нищо не можем да сторим един за друг. Семействата са по домовете си, сред своите спомени. А ние сме тук — две безпаметни отрепки. Ако той изневиделица стане, ако ме заприказва, ще избухна.

Вратата се отваря с трясък: доктор Роже.

— Добър ден на всички.

Той влиза, троснат и мнителен; леко подгъва дългите си нозе, на които туловището му едва се крепи. В неделни дни често го виждам в бирария „Везелиз“, но не се познаваме лично. По телосложение напомня бивш треньор — ръце като бутове, сто и десет сантиметра гръдна обиколка, само дето краката не го държат. — Жана, милата ми Жана.

Ситни до окачалката, за да остави там голямата си филцова шапка. Келнерката сгъва ръкоделието си и без да бърза, като насън, пристъпва към доктора, за да го отмотае от шлифера му.

— Какво ще поръчате, докторе?

Той сериозно се взира в нея. Това се вика красива мъжка глава. Похабена, набраздена от живота и страстите. Докторът обаче е разбрал живота, овладял е страстите си.

— Чудя се… — казва той с гръден глас.

Отпуска се на канапето срещу мен и изтрива чело. Стига да не е на крак, чувства се свободно. Очите му са смущаващи — големи, черни и властни.

— Дай ми… дай ми един отлежал калвадос, моето момиче.

Без да помръдне, келнерката съзерцава широкото, прорязано от бръчки лице. Умислена е. Дребният човечец вдига глава и се усмихва, сякаш е дошло избавлението му. И наистина е така — исполинът действително ни е избавил. Тук имаше нещо ужасяващо, което щеше да ни погълне. Дълбоко си отдъхвам — сега вече си седим по мъжки.

— Е, какво става с калвадоса?

Момичето се сепва и тръгва. Той протяга едрите си ръце и обхваща ръбовете на масата. Господин Ашил прелива от радост; иска му се да привлече вниманието на доктора. Ала е толкова дребен, че макар усилено да клати крака и да се тресе на канапето, не поражда никакъв шум.

Момичето поднася калвадоса. Кимва към човечето, за да го посочи на доктора, който бавно извива торс — не може да си движи врата.

— Я, ти ли си, нищожество такова? — провиква се той. — Още ли си жив?

Обръща се към келнерката:

— Защо го пускате тук?

Вторачва се в човечеца със свирепи очи. Прям поглед, който преценява нещата според истинската им стойност. После обяснява:

— Перко — хлопа му дъската.

Дори не си дава труд да се престори, че говори на шега. Знае, че перкото няма да се разсърди, че ще се засмее. Така и става: човечецът смирено се усмихва. Перко — олеква му, чувства, че го закрилят от самия него; днес нищо лошо няма да го сполети. Най-чудното е, че и аз се успокоявам. Перко — значи такава била работата…

Докторът се засмива, хвърля ми радушен и съучастнически поглед — вероятно го дължа на своя ръст, пък и ризата ми е чиста. Благоволява да ме приобщи към шегата си.

Не се усмихвам, не отвръщам на неговите усилия да ме предразположи: тогава, все така ухилен, той изпробва върху мен унищожителния обстрел на зениците си. Мълком се разучаваме в продължение на няколко мига; той ме измерва с присвити очи, като се прави на късоглед, и ми отрежда определено място. В коя ли категория? На перковците? Или на хъшлаците?

Тъй или инак, той пръв отвръща глава: да биеш обаче лек отбой пред някакъв си самотник без значение в обществото, никак не е важно и веднага се забравя. Свива цигара и я запалва, сетне остава неподвижен, втренчил суровите си като на старец очи.

Какви великолепни бръчки; всички възможни са налице — напречните черти по челото, ветрилообразните резки край очите, гърчивите гънки от двете страни на устата, без да се броят жълтите вървища, виснали пред гушата. Това е то човек с късмет: дори и отдалече да го гледаш, си казваш, че много страдания и бури са му минали през главата. Впрочем заслужава да има такова лице, тъй като нито за миг не се е заблудил относно начина да задържи и оползотвори миналото си: той просто го е препарирал, превърнал го е в жизнен опит, предназначен за жените и младежта.

Господин Ашил е щастлив, което сигурно отдавна не му се е случвало. Прехласнал се е, пие аперитива си на малки глътки, като издува бузи. Бива си го доктора, умее да се справя с хората! Виж, той не би се разстроил от някакъв си перко дотолкова, че да му причернее — на такива трябва да им скръцнеш със зъби, да ги скастриш с една-две остри думи. Докторът има опит. Той е професионалист в жизнения опит: лекарите, свещениците, съдиите и офицерите познават човека, сякаш собственоръчно са го сътворили.

Срам ме е заради господин Ашил. С него сме от едно тесто, би било редно да се сплотим срещу останалите. Той обаче ме заряза, премина във вражеския лагер, понеже чистосърдечно вярва в опита. Не в своя, нито в моя. В този на доктор Роже. Преди малко господин Ашил се чувстваше особен, струваше му се, че е съвсем сам, а сега знае, че като него има и други — доктор Роже ги е виждал, способен е да разкаже на господин Ашил историята на всеки от тях и да му разкрие как е приключила. Господин Ашил е просто медицински случай, който при това лесно може да бъде сведен до няколко общи понятия.

Как ми се иска да му обясня, че го мамят, че го използват хора, които си придават важност. Професионалисти в опита? Те живуркат, вцепенени и в полусън, оженват се на бърза ръка и от немай-къде създават деца по силата на обстоятелствата. Срещат се с хора по кафенета, на сватби, на погребения. От време на време попадат в някой водовъртеж и се мятат, без да ги разбират какво ги е сполетяло. Всички засягащи ги явления започват и свършват извън тяхното полезрение; източени смътни форми, придошли отдалеко събития мимоходом ги докосват, а когато те се помъчат да ги съзрат, всичко вече е отминало. После, към четиридесетгодишна възраст, обявяват жалките си закостенели представи и десетина шаблонни израза за опит и започват да действат като автомати: две монети в левия процеп, и се изсипват увити в станиол анекдоти; две монети в десния, и се отронват ценни съвети, които лепнат по зъбите като горена захар. При такива изисквания и аз бих могъл да бъда канен на гости, а помежду си хората биха си казали, че съм голям пътешественик, на световно равнище. Ето например: мохамеданите уринират клекнали, индийските акушерки лекуват кръвоизливите със счукано стъкло, примесено с говежди фъшкии; по време на месечните си неразположения девойките в Борнео прекарват три дни и три нощи върху покривите на домовете си. Във Венеция съм виждал погребения с гондоли, в Севиля съм присъствал на тържествата през Страстната седмица, слушал съм оратории в Оберамергау. Естествено, всичко това е само бегъл образец от моите познания. Но ще се разположа на стола си и духовито ще отпочна:

„Чували ли сте за Иршава, драга госпожо? Чудновато градче в Моравия, където се отбих през 1924 година…“

А след като привърша разказа си, председателят на съда, пред чиито очи са минали толкова различни съдби, ще вземе думата:

„Колко правдиво, драги господине, колко човешко! Имах подобен случай в началото ма своята практика. Беше през 1902 година. Назначен бях за заместник-съдия в Лимож…“

Само че с подобни приказки ми проглушиха ушите още като дете. При това семейството ми не беше от професионалисти. Срещат се обаче и любители. Такива са секретарите, чиновниците, търговците, всички, които слухтят по кафенетата и попиват чуждите брътвежи. Чукнат ли им четиридесетте, те започват да се чувстват преизпълнени с опит, който не могат да изразходват. За щастие създали са деца и тях заставят да го поглъщат. Искат да внушат, че миналото им не е погубено, че спомените им са се напластили и плавно са прераснали в Мъдрост. Какво удобно минало! Преносимо минало, златно книжле, изпълнено с прекрасни максими. „Повярвайте, от личен опит ви говоря, каквото знам, от живота съм го почерпил.“ Да не би Животът да се е наел да разсъждава вместо тях? Те обясняват новото чрез старото, а старото чрез нещо още по-старо, подобно на историците, които определят Ленин като руския Робеспиер, а Робеспиер като френския Кромуел — в крайна сметка всичко им се изплъзва… Зад тяхната самомнителност се отгатват леност и униние: пред очите им се нижат привидности, докато те се прозяват, убедени, че няма нищо ново под слънцето. „Перко“ — и доктор Роже смътно се сеща за други перковци, макар ни един да не може ясно да си припомни. Сега каквото и да стори господин Ашил, то няма да ни изненада — та нали е перко!

Не е перко, ами се бои. От какво? Искаш ли да разбереш нещо, трябва да се изправиш пред него очи в очи, съвсем сам, без опора: цялото минало на света не би ти помогнало. После нещото изчезва и каквото си разбрал, изчезва заедно с него.

Обобщените представи влияят по-добре на самочувствието. Пък и професионалистите, та даже и любителите в края на краищата всякога излизат прави. Тяхната мъдрост повелява да вдигаш около себе си възможно най-малко шум, да живееш възможно най-малко, да си кротуваш. Назидателните им разкази са за дръзки хора, за чудаци, които получават съответно възмездие. Е, да, така става, никой не твърди противното. Навярно и на господин Ашил не му е много чиста съвестта. Сигурно си казва, че е нямало да изпадне дотук, ако се е вслушвал в съветите на баща си, на по-голямата си сестра. А на доктора му се полага да говори: той не е опропастил живота си, съумял е да принесе полза. Над тази дребна отрепка той се извисява спокоен и могъщ — същинска канара.

Доктор Роже е изпил калвадоса. Едрото му тяло се килва, а клепачите тежко се притварят. Зя пръв път виждам лицето му без очите: сякаш е картонена маска, подобна на онези, които днес се продават по будките. Страните му са със зловещ възрозов цвят… Истината внезапно ми се разкрива — този човек скоро ще умре. Той положително си го знае; достатъчно е да надзърне в огледалото — с всеки изминал ден се усилва приликата му с трупа, в който ще се превърне. Ето в какво се състои техният опит, ето защо все си казваш, че от него лъха на смърт: той е последната им защита. На доктора му се ще да си вярва, да потули от себе си непоносимата действителност: че е сам, без нищо придобито, без минало, със закърняващ ум и сплуващо се тяло. И за свое обезщетение той грижливо е изградил, стъкмил и уплътнил цял налудничав блян — убеждението, че бележи напредък. Мисълта му се губи, има мигове, когато умът му действа на празен ход? То е, понеже се е отърсил от младежката прибързаност в преценките. Непосилно му е да вниква в прочетеното? Просто вече няма отношение към книгите. Неспособен е да се люби с жена? Та нали го е бивало навремето? Да си любил, е много по-добре, отколкото да продължаваш да го правиш: от разстояние по-ясно осмисляш, сравняваш и разсъждаваш по въпроса. И за да съумява да понася ужасния образ на смъртник в огледалото, той се мъчи да си внуши, че върху него са изписани поуките на жизнения опит.

Докторът леко извръща глава. Клепачите му се приповдигат, той ме гледа с порозовели от сънност очи. Усмихвам му се. Бих искал тази усмивка да му разкрие всичко, което той се опитва да скрие. Положително ще се сепне, ако смогне да си каже: „Ето един човек, който знае, че ще пукна!“ Ала клепачите му отново се спускат и той заспива. Тръгвам си, оставям господин Ашил да бди над неговия сън.

Дъждът е спрял, въздухът е свеж, по небето бавно се търкалят прекрасни черни картини — обстановка, напълно подходяща за съвършен миг; за да запечата тези картини, Ани би отприщила в сърцата ни мътни, немощни талази. Аз обаче не умея да се възползвам от случая, вървя слепешката, празен и спокоен под неупотребеното небе.