Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (7)

6.

Още не бяха открили Боби. Седнала в колата си пред портата на Тери, Нина постави длан върху клаксона и не я вдигна оттам.

Тери рязко отвори вратата на къщата на върха на хълма и застана на верандата. Косата й танцуваше сред яростния мартенски вятър, сякаш беше отделно живо същество. Беше се наметнала с палтото от рисови кожи.

— Какво искате? — извика тя.

— Слезте при мен и ще ви кажа.

Тери се спусна надолу по пътеката. Беше по-висока от Нина и в широките си дрехи изглеждаше по-едра от обикновено — като животно с настръхнала козина, стремящо се да уплаши врага си. Когато стигна до портата, тя застана неподвижно, свила ръце пред гърдите си.

— И така? — рече тя.

— Просто отвръщам на визитата ви.

Тери изви устни в едва доловима усмивка.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Искам да разговарям с вас.

— Заета съм.

— Ако не ме пуснете да вляза, ще се обадя в полицията. Те ще получат заповед за обиск на къщата ви. Вие влязохте с взлом в моя дом. Синът ми изчезна. Не съм дошла тук да си губя времето.

Тери изглеждаше изненадана, ала Нина не знаеше дали може да вярва на повдигнатите вежди и отворената й уста.

— Нека бъде както искате — отстъпи тя.

Тя отвори за втори път портата и Нина я последва нагоре по хълма, ала този път двете се насочиха по главната пътека към къщата. Ручеи от топящ се сняг се спускаха надолу, затова сега беше по-трудно да се върви.

Погледнато отблизо, ставаше ясно, че фасадата на къщата се нуждаеше от боядисване, а верандата от нови подпори.

На дъбовата маса до прозореца седеше мъж и пушеше цигара. Млад, русокос, снажен, облечен в мръсно карирано яке, в кални ботуши и бейзболна шапка, той много приличаше на човека, когото Тери бе срещнала при първото си идване дотук. Ала за разлика от Джери по-младият нямаше брада, просто не беше бръснат от няколко дни. Той вероятно беше неговият син.

— Отивай си, Ралфи — подкани го Тери. — Сега съм заета.

— Аз дойдох пръв — възрази младият мъж. — Ти ми обеща.

— Изчезвай.

— Това ли е адвокатката? — той приказваше с решителен тон, оставяйки неголеми паузи между думите, сякаш фразите от езика едва-едва се движеха в ума, за да заседнат по-късно в гърлото.

— Това не е твоя работа — заяви Тери, ала той се изправи и застана до нея, разнасяйки миризма на бензин и машинно масло наоколо. Протегна ръка и разсеяно потупа дланта на Тери. Тя свали палтото си и направи кисела гримаса. — Ти си мръсен.

— Радвам се да се запозная с вас — обърна се той към Нина. — Харесва ми яката на вашето палто. От норки ли е?

— Изкуствена е — отговори Нина. — Не нося дрехи от естествена кожа.

— Обзалагам се, че носите кожени обувки — рече мъжът със смях.

Тери, извадена от търпение, изрече високо:

— Ралфи, вече казах — тръгвай си! — Тя го изтика към вратата, отвори я пред него и го помоли да напусне.

— Отивам си, отивам си — той хвърли цигарата си върху пода, направен от букова дървесина, и настъпи фаса с тежките си ботуши.

— Махай се — изрече презрително Тери, наблюдавайки го как се отдалечава по пътеката. Ако Ралф й беше любовник, връзката очевидно бе обречена. Тери затвори вратата след него, след това се обърна към Нина, която стоеше учудена пред солидните мебели и картините с маслени бои по стените, рисувани от ранноамерикански художници.

— Те са на родителите ми. Така и не си направих труда да ги махна. Живея предимно в студиото си — обясни Тери. — Хайде да приключим по-бързо с вашия проблем. Не съм чувала, че детето ви е изчезнало.

— Вие влязохте с взлом в къщата ми и преобърнахте наопаки стаята ми — заяви Нина. — Видях ви.

— Наистина ли? Докажете го.

— Къде е той?

— Вижте, говоря съвсем открито. Не зная.

— Добре — рече Нина. — Мисля, че мога да направя оплакване в полицията. А това ви гарантира седемдесет и два часово задържане в психиатрично отделение, за да освидетелстват психическото ви състояние. Може би след това ще ви пуснат да си вървите, но е възможно и да не го сторят. Запозната ли сте с интериора на психиатрична болница, Тери? О, виждам, че сте.

Лицето на Тери пребледня.

— Не можете да направите това. Та аз съм ваша клиентка, по дяволите!

— Вече не сте.

— Детето ви не е при мен. Претърсете къщата. Той не е тук.

Ако Боби наистина се намираше тук, тя нямаше да позволи на Нина да си пъха носа наоколо.

— Снощи вие съсипахте стаята ми, нали?

— Ами ако наистина съм го направила? — попита Тери с неподправено любопитство. — Ще ме арестуват ли за това, че съм прочела любовните ви писма.

— Ударихте ме по главата — каза Нина. — Опитахте се да ме нараните.

— Струва ми се, че сте оцеляла — подчерта Тери. — Засега.

Нина продължи:

— Не ми причинявайте повече неприятности. И не се доближавайте до дома ми, не ме тероризирайте и не плашете семейството ми. Имам пистолет и ще го използвам, ако това се наложи. — Тя нямаше оръжие, ала не бе необходимо Тери да знае това. — Следващия път ще бъда нащрек.

Веднага щом изрече тези думи, й се прииска да не го беше правила. Този факт можеше да увеличи сериозните последствия от вандализма на Тери и да я възбуди още повече. Въоръжените с пистолети безумци станаха твърде много напоследък.

Тъй като все още се надяваше да намери Боби, тя претърси щателно малката, разхвърляна къща. Тери не се опита да я спре. От момчето нямаше и следа. Тери съблече палтото си в спалнята и го хвърли на леглото. То остана там — внушителна купчина от кожа, като някой екзотичен домашен любимец. Под мивката в кухнята Нина намери писмата си — разбъркани, някои от тях разкъсани на парчета.

Тери я следваше навсякъде, без да приказва. Тя наблюдаваше кутията с писмата. За пръв път от началото на претърсването лицето й стана безизразно.

— Ето, възвърнахте си я. Просто я взех на заем за известно време. Хайде да забравим всичко — предложи тя.

— Защо сте се загрижили толкова за личния ми живот?

— Просто проверявах нещо.

— Какво?

— Исках да разбера дали сте онази личност, която мислех, че сте.

— И коя е тя?

Изразът на Тери беше студен както пейзажът зад прозорците. Тя не отговори нито дума.

— Защо правите всичко това?

Тери отвори външната врата и заяви:

— Ако знаете кое в действителност е добро за вас, веднага ще се махнете оттук.

— Какво съм сторила?

— Само съсипахте живота ми.

— Свързано ли е със съдебния процес? Може би мога да поправя нещата.

— Вече е прекалено късно — отвърна спокойно Тери и я съпроводи до изхода. — Няма да можете да се измъкнете — планина от омраза се издигна зад жълтите й очи. Тя затръшна вратата пред лицето на Нина.

 

 

През последните две години Пол работеше в малък кабинет на третия, последен етаж на една сграда недалеч от авеню „Оушън“ в Кармел. Имаше множество клиенти от градовете Монтерей и Биг Сър, разположени южно от Кармел.

Кабинетът му имаше следното преимущество: главният му прозорец разкриваше изглед към вътрешния двор на заведението „Дъхът на шопара“ — ресторант и бар, където той прекарваше по-голямата част от свободното си време.

Пол беше вдигнал щорите на прозореца над бюрото си, набираше телефонни номера и писма върху клавиатурата и прочиташе бегло информацията от монитора, макар че така му беше малко по-трудно да я чете. Той не обичаше твърде работата зад бюрото, ала този проект трябваше да бъде изпълнен на компютър.

Клиентът му, фирма, разработваща биотехнологии в Сан Хосе, искаше от него да открие някакъв неприятен тип, който наскоро бе открил своя собствена уебстраница. Досадникът наричаше себе си der Fliegel — Мухата — и обещаваше, че ще сподели с всички огромен обем информация, свързан с формула, разработвана от фирмата. Пол търсеше следите на този тип в електронния ефир.

Докато работеше, Пол поглеждаше към вътрешния двор на заведението — там туристи, облечени в шорти, се смесваха с местни бизнесмени. Сведе очи към часовника си, помечта, че е дошло време за обяд — сочна пържола с пържени картофи, може би и салата от зеле — не, по-добре да вземе салата „Цезар“, хрупкава и възкисела… Долу имаше и няколко привлекателни жени. Едно тъмнокосо момиче с бледа бяла кожа, облечено в блуза с деколте, разкриващо великолепните й гърди. То седеше, прехвърлило крак върху крак, тъжно, самотно. Може би трябваше да прекъсне работа по-рано и да слезе долу?

Един тип, облечен в бяла фланелка, с татуировки чак до мишниците седна до нея и отпусна ръката си върху финото й бяло коляно. Истинска наглост, ала сега Пол втренчи поглед върху висока, русокоса дама от Калифорния, която бе влязла току-що, непрекъснато полюлявайки дамската си чанта в такт с тесния си задник… „Дъхът на шопара“ беше най-прекрасното място, където човек можеше да се отпусне след работа, да се срещне с приятни жени, нека не забравяме, разбира се, и факта, че заведението беше собственост на любимия му артист със стоманеносивите очи.

От време на време Клинт наистина се появяваше в ресторанта си, приказваше бавно и тихо, здрависваше се с местните посетители, питаше ги какъв е вкусът на пържолите тази вечер и дали не се нуждаят от още нещо. Веднъж, преди около година, когато Пол остана да работи до късно вечерта в кабинета си, Клинт дойде с неколцина приятели и отвори ресторанта единствено за тях. Запали камината, после всички те насядаха около нея, разговаряха и се смяха.

Пол го беше срещал веднъж — на рецепцията на една търговска камара, докато Клинт все още бе кмет на Кармел. Клинт беше по-висок с инч или два от него, но изглеждаше доста изгърбен и видимо остарял. От него се излъчваше достойнството на виден държавник, ала имаше големи длани като борец. Той рече:

— Как сте, Пол? — с тихия си, почти зловещ глас и Пол отвърна:

— Наистина ми хареса онази сцена в „В мъртвото езеро“, където вие… — ала отзад изтласкаха Клинт към другите му почитатели.

Всъщност Пол не завиждаше на Клинт. Той обичаше свободата си, а Клинт, изглежда, не беше кой знае колко свободен — ала му се щеше някоя вечер да изпие две чаши „Бърбън“ с актьора и да поговорят за филмите на Мръсния Хари — да, Пол наистина много ги обичаше, ала те бяха пълни и с твърде много глупости — всички онези полицейски процедури и шеги.

Навремето Пол бе работил като детектив в отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско и винаги му се искаше да сподели с Клинт, че инспектор Калахън щеше да бъде надупчен като решето, ако в действителност се държеше така, както във филмите. Пол знаеше това от собствената си практика.

Компютърът изписука и Пол отново се върна в настоящето.

— Прекъсването на работата продължи твърде много — прочете той на екрана. Той погледна замечтано още веднъж през прозореца, след това се обърна към монитора, за да продължи търсенето по случая.

Едно дете, което много приличаше на сина на Нина, прекоси, без да бърза, вътрешния двор на ресторанта, смесвайки се с посетителите. Пол се изправи и се взря съсредоточено надолу.

Момчето беше на около единадесет години, с рошава черна коса, високо за възрастта си, нахлупило шапка с надпис „Не ме е страх“ на главата си, с раница на гръб. Веждите му бяха същите както на Нина — да, това беше синът й.

Момчето се приближи до сервитьора и го попита нещо. Той вдигна рамене и продължи по работата си.

Къде е Нина? Пол изтича по коридора, слезе по стълбището, отвори задната врата на сградата и се сблъска с момчето, което политна назад, загубило равновесие от удара. Пол го хвана за ръка, помогна му да се задържи изправено и каза:

— Охо! Спокойно, спокойно!

След като се изкачиха на третия етаж, момчето остави раницата си и се отпусна върху канапето на Пол, тапицирано с черна италианска кожа. Пол му предложи газирана вода, която малкият изгълта почти на един дъх, наблюдавайки го предпазливо.

— Бездруго щях да дойда тук — заяви той.

— Защо като начало не ми кажеш къде е майка ти? — попита Пол. Не би могъл да си спомни името на хлапето, дори ако от това зависеше животът му, макар че го беше виждал много пъти с Нина.

— Тя не ти ли се е обадила?

— Никой не ми е съобщавал, че ще се отбиеш при мен тук — на двеста и осемдесет мили от Тахо. Не, не е. Какво става?

— Нищо особено — отговори момчето весело; въпреки че панталоните му бяха съвсем изкаляни, лицето му беше усмихнато.

— Идвам да посетя дядо си. Той живее в Монтерей.

— Значи той е с теб тук, в града? Или си сам?

— Взех автобуса. Исках да си уредя среща с теб.

— Съжалявам, но не мога да си спомня името ти — каза Пол.

— Казвам се Боб.

— Добре. Дядо ти е забравил да ти измие лицето тази сутрин, Боб.

Ръката на момчето посегна към бузата, но след секунда то се овладя и отново я отпусна надолу.

— Значи имаш време за среща с мен?

— Да, предполагам — отговори Пол. Той седна срещу канапето, отпусна длани върху коленете си и попита:

— С какво мога да ти помогна?

— Искам да те наема да намериш един човек за мен.

— Разбирам.

— Ще те наема аз, а не майка ми. Тя казва, че си добър.

— Наистина ме бива в някои неща. Кого търсиш?

— Баща си.

А-ха.

— Знае ли майка ти с какво точно си се заел, Боб?

— Не съвсем — той надигна мръсната си риза и измъкна няколко банкноти. — Днес мога да ти платя тридесет долара. Ще ти давам по три долара на седмица, докато свърши — малкият постави банкнотите на масата и го изгледа предизвикателно.

Пол не взе парите.

— Струва ми се, че първо трябва да науча някои подробности по случая — каза той. — Подбирам за кого да работя, разбираш ли.

— Мама не ще да ми каже нищо за моя баща, затова ще го намеря без нейна помощ.

— Съвсем нищо ли не ти е казвала?

— Абсолютно нищо — отговори детето. — Отказва да говори за него. Но — продължи то, заравяйки пръсти във външните джобове на раницата си — аз си взех свидетелството за раждане. Там е написано името му — Боб измъкна триумфално прегънат на две лист хартия, който Пол разгледа внимателно.

— Ами дядо ти? — Пол се бе запознал с Харлан Рейли преди няколко години. Все още го помнеше — умел играч на голф с широко, румено лице и нова съпруга, която наричаше Ейнджи Бейби. — Той знае ли нещо за това?

— От него няма никаква полза. Мама няма да му разреши да ми каже каквото и да било.

— Трябва да помисля няколко минути, Боб — заяви Пол. — Искаш ли през това време да отидем до „Дъхът на шопара“ и да обядваме? Ако не ти се налага веднага да се прибереш у вас. След това ще те закарам до дядо ти.

— Бих изял един сандвич — призна детето. — Ала не е необходимо да ме водиш при дядо ми. Имам среща с един приятел тук.

— Добре — прие Пол. — Иди в тоалетната в края на коридора и измий лицето си. Аз ще си взема портфейла и ще отидем да ядем. — Момчето кимна с глава, оставяйки раницата и спалния си чувал на рогозката.

Пол затвори вратата след себе си и се обади в кабинета на Нина.

Сенди веднага го свърза с Нина. Той чу гласа й — ясен и близък, сякаш се намираше в съседната стая.

— Мислех си, че може би ще ти бъде приятно да узнаеш: синът ти е при мен, в тоалетната на долния етаж, където се мие, преди да отидем на обяд.

— Боби ли?

— Зная, че имаш само един син — той й даде минута да дойде на себе си. Гласът й потрепваше. Вероятно беше оставила слушалката за миг. Когато Пол отново чу дишането й по линията, попита: — От колко време го няма у дома?

— От сряда вечер. Полицията тук претърсва целия град, не оставя място непроверено. Никога не съм си представяла, че ще замине толкова далеч — тя си издуха носа някъде далеч, далеч. — Добре ли е?

— Всичко е наред. Не е разстроен, няма и следа от физическа травма. Значи е избягал от къщи?

— Посред нощ. Не беше оставил никаква бележка, ала е взел малко храна и спалния си чувал. О, божичко, Пол, така се тревожех. Върна ли се вече при тебе? Искам да поговоря с него.

— Чакай малко — възпря я Пол. — Значи синът ти е изчезнал, а ти не ми се обади?

— Опитах веднъж. Но… съсредоточихме усилията си тук, Пол. Никой не го е виждал на автобусната спирка, нито пък на гарата. Кой би си помислил, че едно единадесетгодишно момче ще стигне само толкова далеч? Не затваряй — той я чу как вика: — Сенди, Пол го е намерил! Обади се на Мат и Андреа — тя отново се свърза с него. — При тебе ли е?

— Не. Беше твърде мръсен. Не се тревожи. Ще се върне. Обсъждахме един бизнес проблем. Той още не знае, че съм ти се обаждал.

— Обещай ми, че няма да му позволиш да си отиде.

— Не се тревожи.

Почти цяла минута никой не каза нито дума. Най-сетне Нина попита:

— Пол, защо дойде при тебе той?

— Предложи ми да свърша една работа.

— Какво?

— Струва ми се, че търси някого. Умно дете. Наема най-добрия в професията.

— Иска да открие баща си — изрече Нина с равен тон.

— Точно така. Кърт Джефри Скот.

Гласът на Нина не му позволи да разбере дали тя е изненадана, или не е.

— Говори му каквото искаш, ала го задръж при себе си. Заведи го при баща ми. Идвам веднага, но ще ми бъдат нужни пет часа…

— Не можеш ли да дойдеш със самолет?

— Отново вали сняг, видимостта е лоша, летището е затворено…

— Ще се погрижа за него.

— Благодаря! Много благодаря! Бях толкова уплашена!

— И се чудиш защо не искам никакви деца — възкликна Пол. Тя затвори телефона и на него му се прииска да си удари главата в стената, че бе изрекъл тези думи.

Пол обясни на момчето, че все още мисли дали да приеме случая, но вече бе задържал Боб колкото му позволяваха силите и изобретателността, а майка му имаше нужда от него. След това двамата си купиха обилен обяд, за който плати момчето и разказа накратко на детектива какво е преживяло през изминалите два дни.

Докато се придвижваха с колата, Пол от време на време поглеждаше малкия крадешком. Той беше само на единадесет години, а бе прекосил целия щат, бе извършил известно проучване, за да се добере до необходимата му информация, бе прекарал една цяла нощ и част от втора съвсем сам, бе посещавал различни ресторанти, поръчвайки си храна, бе обиколил полуостров Монтерей с различни автобуси.

Не му се искаше да мисли какво ли щеше да бъде това хлапе на петнадесет.

Никога през живота си не беше разговарял с вманиачено единадесетгодишно момче. Как ли щеше да постъпи с него Нина? Щеше ли да го напердаши хубаво? Не, така са постъпвали през петдесетте години. Никой вече не биеше децата. Трябваше да го заведе при някакъв добър психолог, който щеше да му даде полезен съвет, а след това задълженията й на майка бяха да следи внимателно дали синът следва предписанията на специалиста. Пол се запита как ли щеше да постъпи самият той, ако Боб беше негов син.

Щеше да го напердаши добре, след това щеше да му разкаже за неговия баща, разпръсквайки тайнствения облак, с който Нина бе обвила името на онзи тип.

Можеше да съчувства на Боб единствено по следната точка: Нина задържаше прекалено много информация единствено за себе си — неща, които въобще не биваше да скрива от сина си.

Детективът остави момчето при дядо му Харлан Рейли и изчака пред входа на къщата, опитвайки се да разбере какво е мнението му за бившия любовник на Нина.

Харлан настоя да изпият чаша кафе. Закръглен както любимите си топки за голф, със силни ръце и съвършен тен, бащата на Нина заведе Пол във вътрешен двор, от който се откриваше изглед към възвишения, обрасли с изкривени ниски борове, типични за Монтерей.

Навсякъде по двора цъфтяха червени и жълти цветя, събудили се за живот в ранната пролет. Въздухът блещукаше със слънчевите лъчи на късния следобед, температурата през деня се установи около седемдесет градуса по Фаренхайт. Пол не успяваше да прогони от ума си мисълта как Нина се бори с бурите, преминавайки през планинския проход. Не й ли бе омръзнало да живее там с толкова много месеци студено време? Тахо беше един от курортите, които жителите на Калифорния посещаваха, жадувайки за зимен сняг, и когато визитата им приключеше, с удоволствие го напускаха в полза на по-слънчеви кътчета. Щеше да й хареса да живее тук, само ако успееше да я убеди да се върне…

Двамата си наляха в чашите много уиски и малко кафе, изпиха ги и започнаха второто питие, докато Харлан реши, че изпитва достатъчно доверие в Пол, за да му разкаже нещо от онова, което му беше известно.

— Естествено, тя никога не е разговаряла с мен за бащата на Боб. След като безделникът изчезна, Нина бе прекалено горда, за да тръгне подире му.

— Значи не знаете нищо? — попита Пол разочаровано.

— Зная много неща — отговори Харлан. — Та аз съм й баща, нали?