Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (5)

4.

Тери Ландън живееше в един от средно големите парцели недалеч от река Пайъниър, разположен сред местност, осеяна с големи обли скали, в края на пътя, наречен „Пътеката на койота“. Къщата се издигаше на върха на хълма, който почти изцяло беше заграден с типичната за местно ранчо ограда, а откъм улицата бе предпазена със залостена порта.

През портата Нина видя малка, украсена с гипсова мазилка сграда, потънала сред зеленината на боровете и почти изцяло затрупана от стария сняг — това вероятно беше студиото, където работеше Тери. Стръмна, тясна пътека свързваше неголямата постройка с къщата над нея. Макар че завесите на студиото бяха сложени, светлина отвътре хвърляше слаби отблясъци върху прозорците. Нина паркира пред портата, търсейки домофон или някакво друго средство да се обади в сградата.

Когато излезе от колата, пред нея изневиделица изникна черно куче, голямо почти колкото санбернар. От муцуната му, която изглеждаше постоянно усмихната, се точеха лиги. Кучето я накара да се разтрепери, близвайки студената й длан с влажния си, горещ език.

Върху малка табелка, закована върху един от диреците на портата, беше написано:

След тези думи, изразяващи радушното посрещане, бяха нарисувани контурите на пушка. Нина не забеляза нито звънец, нито домофон.

Бездруго вече бе сменила решението си. Това място не й допадаше и тя не желаеше да се вижда с Тери. Вятърът щеше да изтръгне плика от ръката й. Не можеше просто да го окачи на някое клонче, нито да го пъхне в цепнатина в оградата, защото следващият порив на вятъра щеше да го отнесе. Щеше да се върне в колата, а Сенди можеше да изпрати решението по пощата утре…

— Тери ли търсите? — изрече басов глас зад нея и тя рязко се обърна.

Един мъж стоеше на около три крачки пред нея, стиснал пушка в ръка. Той имаше бяла коса, бяла брада, зачервено лице и бели мигли. Вече облечен във вълнена риза и мръсно яке с дебела подплата. Панталоните бяха увиснали под дебелия му корем. Нина се приготви да отговори, ала вятърът изведнъж задуха силно и разпиля бялата му коса.

— Надявам се, че не сте дошли тук да предлагате нещо за продан — заяви мъжът. Беше стиснал небрежно приклада на пушката, насочвайки дулото към земята.

— Тъкмо си тръгвах.

— Този плик за нея ли е?

Нина се поколеба и той продължи:

— Тя е тука. Просто заключва портата, когато не очаква никого. Знае ли, че ще дойдете?

— Не.

— Ще й го занеса, ако искате. Аз съм неин съсед. Джери — Забелязвайки, че погледът й неотклонно следи пушката, той добави: — Тази година зайците са истинска напаст. Ловците не обръщат внимание на предупреждението „Не влизай. Частна собственост“. Гърмят по всичко, което се движи. Не се разхождайте много-много из горите. Пълни са с калпави стрелци. Хълмът е частна собственост — нейна и моя. Те нямат право да ловуват тук.

— Благодаря. Но…

— Джери! Махни се оттам! — извика високо женски глас от студиото между два бръснещи порива на вятъра. Силует на глава се бе очертал върху спуснатите завеси.

— Тя не ме харесва — обясни Джери.

— Предполагам, че и мен не харесва — каза Нина.

— Тя не харесва никого — обясни мъжът. Без да произнесе нито дума повече, той се обърна и тръгна надолу по хълма, оглеждайки одобрително пикапа й.

— Аз съм, Тери. Нина Рейли — извика Нина, след като мъжът бързо се отдалечи. Няколко минути по-късно вратата се отвори. Несресани кичури кестенява коса покриваха по-голямата част от лицето, което се показа навън.

— Какво правите тук?

Задавайки си същия въпрос с всяка изминала минута, Нина отвори куфарчето си.

— Донесох съдебното решение — извика тя. — Забравихте да си вземете вашия екземпляр.

— Защо първо не се обадихте по телефона?

— Разбирате ли, ще замръзна тук, сред този вятър. Ако не желаете да ме поканите вътре, добре. Ще оставя плика тук и ще го затисна с някой камък.

Тери излезе навън, обличайки шуба с дебела подплата.

— Почакайте, почакайте — викна тя. Закрачи по пътеката и отключи портата, зад която чакаше Нина.

— Влезте — разпореди се Тери и отметна косата си назад. След това тръгна напред, стъпвайки енергично с дългите си крака по пътеката към студиото. Когато влязоха вътре, тя свали шубата. Беше облечена в широк, ръждивокафяв пуловер, покриващ наполовина бедрата й, стегнати в черен клин. Без грим лицето й изглеждаше по-старо, по-бледо и по-мъжествено.

Тя посочи на Нина канапе, върху което бяха поставени няколко възглавници с плюшени шнурове, все още носещи отпечатъка на главата й.

— Седнете.

— Всъщност не разполагам с много време, Тери — каза Нина и седна скромно в самия ъгъл на канапето. Тери я наблюдаваше, разположила се върху въртящ се стол в средата на стаята. В очите й проблеснаха весели искри: тази жена знаеше, че на Нина не й е приятно да сяда там, където бе лежала Тери.

— Закъснявам — Нина започна да рови из куфарчето си и намери документите. Тя ги постави върху малката стъклена масичка пред нея.

— Кафе? — попита Тери.

— Не, няма нужда…

— Това няма да ме затрудни ни най-малко — безапелационният тон на Тери й даде да разбере, че ще бъде проява на истинска грубост, ако си тръгне сега. Още докато приказваше, домакинята се бе насочила към барче недалеч от вратата, където имаше малък хладилник и кафе машина; така тя даваше шанс на Нина да разгледа студиото.

Единствената продълговата стая имаше бели стени и прозорци от пода до тавана, вградени в една от дългите страни. Между тях бяха разположени единствено вратата и барчето. От срещуположната стена се подаваше дълъг тезгях, върху който цареше истински хаос от стерео оборудване, лазерен диск плейър, двоен касетъчен дек, компактдиск плейър, компютър, видео, голям монитор и сред останалите апарати — оборудване за редактиране на филмов материал, което Нина не беше в състояние да назове. Кабели, окичени със старателно надписани етикети, бяха включени в цяла редица от устройства, осигуряващи защита срещу токов удар; последните бяха вградени отзад, по продължение на целия тезгях.

— Какво е цялото това оборудване тук? Наистина ли имате нужда от толкова много и разнообразна апаратура? — попита Нина, търсейки неутрална тема за разговор, докато й се удаде удобен случай да си тръгне.

— Ами хайде да видим — измърмори Тери и постави стъклената кана в кафе машината, натискайки едно от копчетата. — Два високоговорителя VIFA, два високоговорителя UIFA, два високоговорителя за възпроизвеждане на звукове с ниска честота — обясни тя. — Всичко това е необходимо, ако искате да направите съвършен звуков запис на човек, който отправя клевети срещу вас. След това идва ред на три четвърти инчовото видео оборудване, с което без особена трудност се правят груби извадки от филм, заснет с видеокамера.

Използвам тейп-дековете за редактиране на звуковите ефекти и за създаване на саундтрак. Някои от тях са предназначени за по-малко форматни ленти, на тях гледам взетите под наем видеокасети, те ми помагат да планирам предварително какво ще заснема във филма си. Използвам ги и за други неща, като например създаване на саундтрак на филма за Темара Суийт, така че, като го пуснат на домашното видео, роднините й ще получат нервен срив.

Обаче не е хубаво човек да гледа филм по този начин. Видео лентата е беден братовчед на истинския филм, дори ако разполагате с осемдесетинчов екран и възможно най-качественото възпроизвеждане на саундтрака. Двеставатов усилвател за високоговорителя, възпроизвеждащ звукове с ниски честота…

Нина вдигна ръка.

— Достатъчно. Предполагам, че разполагате с надеждна алармена система.

— Не се тревожа особено. Имам килер със солидна врата, където заключвам камерите, докато не съм тук. В това помещение оставям само масивното оборудване. Преносимите апарати прибирам в килера, ако наистина представляват някаква ценност. Така Джери и глупавият му син Ралф няма да бъдат изкушени да сторят нещо необмислено.

— Твърде внушителна колекция от техника.

— Занимавам се с тази работа от дълго време насам. Човек натрупва оборудване и се оказва, че винаги има нужда от още и още. Винаги му трябва нещо по-ново. Естествено, за това са нужни пари — тя взе парче мека кожа и изтри с нея обектива на една от видеокамерите. — Знаете ли, натрупах доста дългове, за да направя този филм. Просто не можах да устоя. Каква тема. Тя буквално ме разтърси. Освен това, разбира се, възнамерявам да възвърна парите, които вложих, както и да спечеля още.

— Слушайте, Тери…

— Някога Боб трябва да дойде и да види всичко това. Той обича да гледа филми. Мечтаел да имате видеокамера. Каза ми го в стаята за поверителни разговори с клиентите.

— Исках да ви попитам за… — започна Нина, ала след това промени решението си. Щеше да разговаря с Боби.

В съда вече се беше събрало достатъчно кафе. Тери наля две чаши, Нина изпи бързо своята, възнамерявайки да си тръгне при първа възможност. Намираше се у дома на Тери, на нейна територия и чувството, което изпитваше, никак не й харесваше. Струваше й се, че е попаднала в примка, в капан, откъдето не можеше да контролира положението. Тя даде цяла поредица отговори, лишени от каквато и да било информация. Всъщност домакинята й бе започнала да я обстрелва с истински артилерийски огън от въпроси за нея и Боби. Каква странна смесица от черти притежаваше тази жена — с цялото й скъпо оборудване, идеите й за света, желанието й да се меси в живота на другите!

Изведнъж Тери вдигна малка записваща видеокамера и я насочи към Нина.

— Вие сте много фотогенична — отбеляза Тери иззад черната кутия. — Дребните хора изглеждат по-внушителни на екрана. Камерата им вдъхва внушителност, каквато не притежават в живота.

— Това не ми харесва — отбеляза Нина. — Моля, изключете я.

— Къде е баща му? — попита Тери. Камерата пред нея неумолимо бръмчеше. — Той, изглежда, не знае.

— Какво? — Нина, изумена от въпроса, забрави за камерата.

— Той каза, че дори не знае кой е баща му. Какво е мнението ви за това? Кажете на Тери. Беше ли таткото лош човек? Той ли ви напусна, или вие него? — в гласа й се промъкнаха ласкателни, предразполагащи нотки.

— Разговаряли се със сина ми за неговия баща?

— Мисля, че той заговори пръв на тази тема.

— И какво каза?

— Всъщност вече не помня.

— А вие какво му казахте?

— Забравила съм. Може би го посъветвах, че е крайно време да научи.

Нина се изправи и постави ръка пред обектива на камерата.

— Не се намесвайте в живота ми — изрече тихо тя.

Тери отскочи встрани, продължавайки снимките.

— Споделете с мен — подкани я тя. — Няма да кажа никому.

— Не ви разрешавам да ме заснемате. — Нина пристъпи към вратата, преследвана от камерата.

— Не е нужно да разполагам с разрешението ви, щом не възнамерявам да показвам заснетото пред публика. Ще гледам този филм по-късно, когато съм сама, Нина, и ще науча всичко за вас. Ще разкрия някои тайни. И тогава ще разтърся вашия свят.

— Никога повече не говорете със сина ми. Освен това повече не мога да ви представям. Ако се нуждаете от допълнителни юридически услуги, обадете се в кабинета ми и ще представим случая ви на избрания от вас колега — каза й Нина. Защо ли пък да чака повече? Тази жена беше невъзможна. Спускайки се бързо по пътеката, тя се обърна леко назад, видя камерата и тъмната фигура зад нея с развени от вятъра коси на фона на тъмната гора и почти затрупаната от сняг сграда.

— Вие се борихте заради мен в съда, заради правото ми да прониквам в живота на другите хора — извика високо Тери от входа и свали камерата надолу, ала все още насочена към нея; сега Нина виждаше бялото й лице. — Какво има, Нина? Защо към вашия вътрешен мир трябва да се отнасяме по-различно от този на другите хора?

Нина стигна бързо до колата, запали я и се отдалечи, без да обръща внимание на олигавеното куче, което я преследва чак до края на хълма.

 

 

В сряда през нощта Боб остана буден в леглото си дълго след като майка му излезе от стаята. Той изчака, докато всички заспят, вслушвайки се в шумовете на гората. Мислите му се унесоха отново в същата посока, където често го отвеждаха — при неговия баща. Когато се опиташе да си го представи, в ума му се появяваха герои от телевизионните сериали. Момчето знаеше, че не беше така. Би дал всичко само за да узнае кой е баща му, какъв е в действителност. А може би къде е, къде живее.

За миг затаи дъх, вземайки решение. Добре, щеше да наруши правилата. Щеше да отиде в ада, ако това се налагаше, също като Хъкълбери Фин.

 

 

Струваше си. В четвъртък сутринта Нина стана рано, за да се наслади на първите скъпоценни моменти с изпускащото пара кафе и сутрешния вестник. След няколко минути всички останали от семейството нахлуха при нея като вулканична лава. Дойде Андреа с децата си, помогна им да си приготвят пшеничена каша с мляко, след това набързо се облече, вдигна телефона и отговори, наливайки си кафе. Мат ръководеше всичко на закуска, ангелският израз, който обикновено владееше чертите на лицето му, сега бе заменен от вид на изпит, изтощен човек, който изчезна едва когато изпи няколко чаши от ароматната течност.

Нина прочете две рубрики от вестника, преди да осъзнае, че не бе виждала сина си. Вероятно се бе успал. Ето какво става, когато човек чете комикси до късно през нощта. — Боби събуди ли се? — обърна се тя към Трой.

— Не съм го виждал. Той стана преди мене. Сигурно е в тоалетната.

Нина тръгна да го търси. Първо провери в двете тоалетни, ала от Боби нямаше и следа. След това надникна в спалнята му.

— Къде е Боби? — попита тя в кухнята. Всички от семейството на Мат вдигнаха глави, за миг откъснати от закуската си. — Не мога да го намеря.

— Провери ли в килера? Може би е отишъл да вземе плик пшеничена каша или нещо друго — предположи Андреа, хвана Нина подръка и я заведе до вратата на килера. — Ами в гаража?

Когато Нина се отказа и седна до масата, неспособна да мисли и да се движи, Андреа се обади в полицията.