Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (45)

41.

Нина се забави само за миг върху тесния път по билото. Пикапът „Бронко“ беше останал далеч оттук сред дърветата при последната отбивка. След това пътят се стесни още повече, край него нямаше никакви отбивки. Единствената посока, в която можеше да продължи, беше да се спусне надолу по склона.

На около двадесет фута под пътя Нина започна отново да се катери по някакво стръмно възвишение. Беше притиснала корем към земята, плъзгаше се като змия, долавяйки пропукването на всеки смачкан лист под краката си. Беше изоставила пътя още преди да зърне наблюдателницата. Така Ралф нямаше да може да я забележи. Сега вече беше близо, ала не виждаше никакви следи от човешки същества. Или Ралф и Боб не бяха вътре, или Ралф беше паркирал колата си някъде нагоре по пътя. А може би той просто беше излъгал.

Да, вероятно беше излъгал. Сигурно я беше повикал тук, за да се срещне се нея, след това щеше да я заведе в скривалището си. Това би било умно от негова страна.

Но Ралф не беше нито умен, нито хитър. Беше непредсказуем, освен това държеше Боб в ръцете си.

Нина продължи напред, пълзейки по корем от храст до храст. Понякога под краката й се откъртваше камък или се скършваше клон — звуци, които гърмяха като експлозии в тихата нощ. Звездите и луната осветяваха планината, превръщайки всичко наоколо в пейзаж, какъвто човек вижда само насън.

Тя си отдъхна до голям объл камък. Дишаше тежко, опитвайки се да не вдига шум. Над върха на възвишението се различаваха очертанията на зеления покрив на станцията, а край нея — покривът на старата барака за инструменти.

Нина отпусна тежестта на тялото върху ръцете си и вдигна глава, за да вижда по-добре.

Ръка на невидим човек сграбчи глезена й и силно го стисна. Нападателят я блъсна със страшна сила надолу по склона, Нина не успя да се извърне и да насочи пистолета срещу него.

Нечие тежко тяло се стовари върху нея и я остави без дъх. Чужди длани връхлетяха върху нейните. Мъжът блъсна главата й в прахта, ще не ще, Нина пое песъчинките в дробовете си, започна да кашля, почувства, че се задушава, същевременно нападателят грубо изтръгна пистолета от джоба й. Притисната към земята, лишена от възможност да се движи, тя си помисли, че повече не е в състояние да диша. Ръката на непознатия я сграбчи за косата, вдигна главата й нагоре; така Нина успя да поеме малка глътка въздух. Колтът на Мат отскочи встрани и потъна някъде в храстите.

— Не спазваш правилата — прошепна тихо Ралф в ухото й. Дъхът му изскачаше на горещи тласъци, които докосваха тялото й и я караха да потръпва. — Е, сега те пипнах. Мога лесно да те убия. Ала имам план за тебе и дребосъка.

— Пусни… ме.

— Сама ли дойде?

— Не мога… да приказвам.

Той я пусна, главата й се удари в прахта и Нина още веднъж опита вкуса й. Ралф притисна гърба й с коляно, след това я изправи да застане на колене, така че сега Нина отново бе обърната с гръб към него. Ръката му се спусна по гръбначния й стълб към задните й части, милвайки я грубо. Мъжът изви лявата ръка зад гърба й, отново я дръпна за косата и с едно движение изхлузи плътната й памучна риза. Нина се чувстваше изумена. Нападателят не докосна тънката й фланелка, ала напъха лявата й ръка в ръкава на някакво дълго палто. След секунда стори същото и с лявата й ръка: дрехата беше мека като коприна, невероятно пухкава отвън.

Кожено палто. Палтото от рисови кожи на Тери.

— Тук е малко по-различно, отколкото в съда, а? Кой е сега на върха? Аз ще бъда съдията — той отново притисна лицето й в прахта, легна върху нея и започна да се търка в тялото й, възбуждайки се все по-силно, докато Нина трескаво се опитваше да диша, да го ритне…

Сред мрака се разнесе писък, отекна по двата склона на този затънтен хребет, достигна върха Талак, полетя над долината Тахо — пронизителен, виещ, безкраен. Тялото на Ралф потрепера, после се люшна и падна встрани от Нина. Тя пропълзя нагоре, сграбчвайки храстите по склона.

Боби се появи до нея, сякаш изплувал от нищото. Той наполовина изтича, наполовина пропълзя до майка си. Тя го хвана за ръка и се обърна с гръб към мъжа, който се гърчеше на земята. Ралф протягаше дясната си ръка към раненото си рамо, където Боб бе забил своя нож…

Мъжът изкрещя:

— Застанете неподвижно или ще ви застрелям и двамата. Ще гръмна детето, не мърдай. Стой неподвижно… — Нина се обърна към него, все още стиснала ръката на Боби. Ралф държеше друг пистолет в лявата си ръка, беше го насочил срещу сина й от шест фута разстояние.

— Няма да се движим — отговори му тя с тих, успокоителен глас. Под лъчите на лунната светлина изглеждаше, че очите на Ралф ще изхвръкнат от лицето му. Дясната му ръка стисна дръжката на ножа, след миг той отново нададе пронизителен писък, изтегляйки острието от лявото си рамо. Нина знаеше, че човек не бива да изважда ножа от раната. Той не позволява на кръвта да изтича… Тя започна да се моли Ралф да издъхне, така двамата щяха да имат възможност да се измъкнат до пътя. Очите му наистина се замъглиха, ала пистолетът потрепера в ръката му само за секунда.

— Ох! — измърмори Ралф. Лицето му се сви конвулсивно. Дясната му ръка стискаше ножа, от който се сцеждаха кървави капки и падаха по склона. Пистолетът на Ралф се насочи, без да потрепва, срещу тях.

Мъжът изтри окървавената си ръка върху брадата на бузата си. Сега той приличаше на страшна статуя, която Нина беше виждала по-рано — статуята на индийската богиня Кали — черна и ужасна, стиснала оръжия във всяка една от многобройните си ръце. От челюстите на богинята капеше кръв… Нина се опита да измисли нещо. Знаеше, че ако тя или Боби направеха някакво движение, Ралф щеше незабавно да ги убие.

Двамата го наблюдаваха, обзети от ужас. Ралф се надигна и се облегна на скалата, дишайки тежко. Той погледна към ножа, след това към тях, после го захвърли надолу по хълма към езерото, далеч, далеч в бездната под тях.

Прехвърли пистолета в дясната си ръка и измърмори:

— Непослушни сте, непослушни. — После посочи с пистолета към върха на хълма. Те започнаха бавно да се изкачват, следвани от Ралф, който сумтеше на всяка стъпка.

Когато стигнаха до пътя, Ралф се люшна зад тях и не им позволи да си поемат дъх.

— Влезте в бараката — заповяда той. Все още насочил оръжието срещу тях, мъжът с мъка изтегли връзката ключове от джоба си, отключи катинара и ги наблъска вътре.

Боб, притиснал се плътно до майка си, се дръпна назад.

— Накарай това момче да влезе или веднага ще ви застрелям — озъби се Ралф и я блъсна с дулото на пистолета. Нина си помисли дали да не помогне на Боби да се промъкне край него — така синът й щеше да бъде свободен. Изведнъж почувства ужас от риска, който щеше да поеме, и в последния момент се отказа. Повлече Боби след себе си и го въведе в бараката. Ралф ги последва. Вратата се затвори с трясък след тях и след миг Ралф запали лампата.

Намираха се в помещение, което по всяка вероятност е служело като място за съхранение на инструменти в наблюдателницата — помещение, пълно с паяжини, където не бе останало нищо, загатващо за първоначалното му предназначение отпреди години. Мръсен спален чувал, покрит с още по-мръсна дълга животинска кожа, лежеше в ъгъла на пода, отрупан с разкъсани списания, празни бутилки и почти изгнили, стари дрехи.

Виолетовата светлина от люлеещата се електрическа крушка освети лицата им: мъжът късаше някакъв парцал със зъби, без да снема втренчения си поглед от тях. Очите му бяха налети с кръв, лицето му изглеждаше ужасно, ризата му бе изцапана навсякъде с червени петна. Очите на уплашеното момче се стрелкаха напред-назад като на пленено зверче, което се стреми да побегне на свобода. Нина беше неотклонно нащрек. Умът й, притиснат от смъртоносната заплаха, се мяташе безпомощно, търсейки оръжие, с което би могла да убие кървавия изверг, решен да ги измъчва до смърт. Ножът все още беше скрит в ботуша й…

Ралф напъха парцала под ризата си, притисна го към раната на гърба си и се отпусна на пода, заемайки седнало положение.

— Наръга ме със собствения ми нож — измърмори учудено той. — Как, по дяволите, успя да се измъкнеш? — Погледът му попадна върху капака на голия под, той го посочи с пистолета и каза: — О. Минал си през килера, където си играя. Видял си играчките ми. Е, вие двамата ми причинихте много повече неприятности, отколкото струват кожите ви. Елате тук и двамата. Не се опитвайте да правите нещо, разбрахте ли?

Той ги накара да изпълзят при него, да се проснат по очи на пода, след това заповяда да сложат ръцете си зад гърбовете. Свали палтото от Нина, постави го внимателно до себе си, после завърза ръцете и краката им, стягайки толкова здраво кожения ремък, че крайниците на Нина веднага изтръпнаха.

— Така е по-добре — заяви Ралф спокойно. Олюля се, след малко се изправи, заключи вратата отвътре и угаси осветлението. Нина чу как тялото му се плъзна до стената на няколко фута от тях.

Тишина. Всъщност не, не беше съвсем тихо — трима човека дишаха в стаята и всяко дишане имаше свой собствен ритъм. Боби лежеше до Нина, без да помръдва. След няколко отчаяно дълги секунди дишането му стана дълбоко и равномерно. Синът й беше заспал! Нима това беше възможно? Беше ли изгубил съзнание? Беше ли го наранил Ралф? Тя започна да се движи бавно, внимателно. Мислеше си, че по някакъв начин може да се добере до ножа в ботуша си.

— Не прави това — изръмжа Ралф. — Мисля.

— Няма да кажем нищо на никого — каза Нина с тих, ласкав глас. — Пусни ни да си отидем.

— Как ли не, дявол да те вземе. Млъкни! — Тримата продължиха да седят един до друг в мрака. — Това беше последно предупреждение.

Нина искаше да му каже: „Убий мен, моля те, само остави момчето ми да живее“, ала се страхуваше, че ако произнесе дори една-единствена сричка, Ралф щеше да ги застреля. Наоколо витаеше тъмнина, изпълнена с ужас.

— Ти съсипа целия ми живот — измърмори Ралф в мрака. Дишането му беше станало по-равномерно. Гласът му едва се чуваше сред притихналия въздух. — Вчера ме уволниха и загубих „Копитото на Сатаната“ заради онова, дето го каза в съда. Механикът ме подразни, аз кипнах и го фраснах здравата. Собственикът веднага дотича и каза да изчезвам от камиона, иначе щял да викне полиция да ме арестуват. Сега вече никога няма да стана прочут. Никога няма да успея в живота си.

— Ще ти помогна да си намериш друга работа.

— Прекалено е късно.

— Ралф, ти имаш проблеми. Мога да намеря хора, които ще ти помогнат.

— Значи си казала и на някой друг да дойде тук? — измърмори Ралф със стържещ, заплашителен глас. — Опитваш се да ме накараш да говоря, за да не мога да мисля, така ли?

— Стори ми се, че искаш да разговаряш с мен, Ралф. Нещата просто се изплъзнаха от контрол. Съжалявам, ако съм те разстроила.

— От това сега на мен няма да ми стане по-топло.

— Тревожа се за сина си — отговори Нина с възможно най-раболепен тон. — Той е болен. Дали би могъл да…

— Дребосъкът ме наръга с ножа. Няма да го пусна да ходи никъде.

— Аз съм адвокат — продължи Нина. — Помисли за всички добри неща, които бих могла да направя за тебе… — Тя замълча. Ралф се смееше с глас в тъмнината.

— Да, адвокатка си — повтори Ралф. — Представи си — адвокат да направи нещо добро! Такова нещо не бях чувал. Би трябвало да ви застрелям веднага. Но сега мисля върху един по-добър план, затова си затваряй устата. — До слуха й долетя странен, едва доловим звук. Нина се досети, че той, легнал върху спалния чувал, притиска коженото палто на Тери до тялото си, както бебе своето одеялце.

— Разкажи ми за кожите, Ралф — изрече тя съвсем тихо, задъхано. — Изглежда ми толкова вълнуващо.

— Харесва ли ти?

— Обичам животинските кожи — отговори Нина, надявайки се, че е използвала подходящи думи.

— Те са ми необходими, за да изпитам удоволствие — отвърна Ралф. Нина почувства, че й призлява, за миг си помисли, че ще повърне, ала все пак успя да потисне този на пръв поглед непреодолим порив.

— Момичетата носят кожени палта. Всичко, което искам, е да допра лице до кожата и да отъркам леко тялото си в нея. Ето какво трябва да направи момичето — нима е трудно да облече палтото заради мен? Не е чак толкова много, нали? — изрече Ралф. Гласът му беше натежал от самосъжаление. — Плътни, здрави, дълги, щръкнали косми. Чувах, че ги наричали „кожи, наподобяващи мъжка брада“. Не харесвам грубите, чорлави косми. Те ме отблъскват.

— Ами кожите от заек? Те харесват ли ти?

— Не и евтините кожи — отговори Ралф. — Те са прекалено тънки. Най-доброто сред моята колекция е палтото от рисови кожи. Обожавам моя превъзходен рис. — Нина чуваше как Ралф отърква корема си о кожата. — Палтото беше нейно, тя ме гледаше как го докосвам. Когато бях на петнадесет години, Тери го облече и ми позволи да се допра до него — продължи Ралф. — Така ме възбуди, помислих си, че ще умра. Божичко, колко хубаво беше тогава.

— Палтото от рисови кожи — прошепна Нина. — Единственото, което имаш тук.

— Обикновено го държа под капака в моя килер за играчки. Но ти пък какво толкова си се загрижила? Млъквай — в гласа му отново се промъкнаха странните стържещи, застрашителни нотки.

— Хубаво е, че си приказваме за това, Ралф — изрече Нина много меко. — Приятно ми е да слушам.

— Ще имаш тази възможност още една-две минути — измърмори Ралф сякаш на себе си. — Не, глупако, не! Тя само те подвежда. Никак не я е грижа за тебе. Постъпи с тях, както беше планирал предварително. — Мъжът все още продължаваше да си мърмори, ала Нина вече не успяваше да улови отделните думи.

— Темара обличаше ли палтото си от заешки кожи заради тебе, Ралф? — изрече отчаяно тя, прекъсвайки потока от неразбираемо мънкане, като същевременно опитваше с все сили да освободи ръцете си от ремъка. Ножът стоеше безполезен в ботуша й.

— Какво? О, Темара. Това се случи преди толкова много години. Темара беше първата.

 

 

Пол се намираше в Плейсървил, до езерото му оставаше още един час път. Той отново спря до обществен телефон встрани от шосето. Беше обхванат от трескав страх за Нина.

— Сенди е тук — каза му Мат.

— Свържи ме с нея.

Сенди заговори:

— Тя изтъкна няколко несъстоятелни момента в показанията на свидетелите. — Секретарката говореше както всеки друг път с делови, спокоен глас.

— Вероятно всичко това е свързано с процеса — предположи Пол. — Достигна ли до някаква нова информация за убийствата?

— Нищо, което би могло да ни помогне.

— Чие спокойствие наруши Нина напоследък? Чии нерви изопна?

— Днес на свидетелската ложа беше Джесика Суит. Нина говори за това, че господин Суит е удрял Темара.

— Да. Аз й дадох полицейския доклад.

— Той е в инвалидна количка. Трудно е за вярване, че е убил Тери Ландън. Но предполагам, че тя би могла да го стори.

— Къде е Уиш.

— Тук, при мене.

— Изпрати го в къщата на семейство Суит. Накарай го да удря с юмруци по вратата, да направи всичко необходимо, за да се убеди, че семейство Суит си е у дома, а Нина и Боби не са при тях.

— Вече тръгва.

— Кажи да проверява дали някой не го следи. Кои бяха другите свидетели?

— Онзи ден свидетелства Джери Кетрик и Нина го разстрои, задавайки му въпроси за неговия син. Накара го да признае, че не знае дали Ралф Кетрик е бил у дома през нощта, когато е била застреляна Тери Ландън.

— Някой ходи ли до къщата на семейство Кетрик?

— Не мисля, че полицията разглежда този въпрос по същия начин. Както и да е, никой освен тебе не е питал какво е мнението ми за това.

— Ще се отбия при семейство Кетрик на идване — каза Пол. — Ще ги накарам да се размърдат. Зная къде живеят. Има ли нещо друго?

— Днес в кантората се обадиха семейство Ордуей. Госпожа Ордуей не желае да се яви като свидетел на процеса.

— Те може да са убили Темара. Били са с нея в нощта, преди да изчезне. Изпратих призовки до тях миналата седмица. Кажи на Мат да отиде до тях.

— Той буквално е едно кълбо от нерви — отговори Сенди. — Аз ще отида до семейство Ордуей.

— Това може да се окаже опасно, Сенди.

— Ще взема със себе си приятели. Отпусни се.

— Чувствам се като… само да бях останал с вас…

— Работата й е такава — да рови, да намира улики, да наблюдава отвратителни неща. Не можеш да я предпазиш от всичко.

— Аз я напуснах в най-тежкия момент.

— Стегни се — смъмри го Сенди. — Какво си се разкиснал? Мислех, че си опитно бивше ченге.

— Да, госпожо.

— Аз тръгвам. Внимавай да не се забиеш някъде по пътя с микробуса. Уиш смята да го откупи от теб някой ден.

Пол окачи слушалката и повлиян от несъкрушимия й здрав разум пред лицето на нещастието, си позволи да диша по-спокойно.

 

 

— Тери ми каза за Темара. Заведе ме до къщата й и ми каза да надничам в прозорците й. Тери я мразеше, не зная защо. Започнах да наблюдавам Темара. Тя носеше манто от заешки кожи, не толкова хубаво като палтото на Тери, ала беше хубава… заешката кожа е толкова мека… бяла, изглежда наистина много чиста.

— Ти искаше да я докоснеш…

— О, да. Така опознах навиците й. Тя обичаше да ходи по забави, пушеше марихуана, вземаше наркотици. Опитваше всякакъв боклук, който ми попадаше подръка. Друсаше се и ми позволяваше да си играя с палтото, което беше облякла… мислеше, че е смешно. Но после…

— Какво се случи после?

— Тя беше първа — измърмори Ралф. — Онази нощ Тери искаше да дойде и да заснеме мене и нея. Никой не знае защо. Предполагам, че е имала някаква причина. Пристигна на пътеката първа и се скри зад една скала. Тем чакаше, когато дойдох аз. Веднага усетих, че Тери е някъде наблизо. Надрусахме се, после Тем поиска да си тръгне.

Не ми позволи да помилвам мантото й. Започна да ми се подиграва. Бяхме на пътеката в тъмното — там не идваше никой друг. Тем започна да ми повтаря, че съм луд. Та аз не съм луд! Можеха да ме излекуват. Бях взел пушката на Тери в камиона — Тери каза, че мога да я използвам, когато ходя на лов. Веднага изтичах до камиона и взех оръжието. Опитах се да я накарам да си плати за подигравките. Бум, бум — тя се изпречи пред куршумите и падна на земята. Уплаших се. Извиках Тери, ала тя не дойде. По-късно ми каза, че си тръгнала по-рано и не видяла нищо.

— Било е нещастен случай — прошепна Нина. Беше охлабила едната си ръка, ала все още не можеше да я измъкне от ремъка.

— След това не я докосвах. Това би било извратено. Напъхах я в една малка пещера, земята беше замръзнала, след това изтрих ръцете си в снега. Задържах мекото й манто от заешки кожи — продължи Ралф, произнасяйки думата „кожи“ по такъв начин, сякаш самите звуци му доставяха огромно удоволствие. — Сега то е мое. Държа го в своя килер за играчки.

— Какво още има там долу, Ралф? — попита Нина. Опитваше да овладее тракането на зъбите си. Стремеше се да запази мекия, заинтересуван тон на малко момиче.

— Другите момичета са там. Алис и Ди и другата, как й беше името? Забравих. По дяволите, той ме намуши лошо. Още кървя. Дявол да го вземе.

— И другите момичета ли…?

— О, да. Те всички носеха хубави дрехи или украшения от животински кожи. Една от тях имаше яка от норка, толкова красива, мека като кадифе, крайчетата на космите бяха корави, ала надолу приличаха на пух. Яката е долу сега. Аз се държах добре с тях, но те рано или късно започваха да се отвращават от мен.

— И трябваше да ги накараш да замълчат.

— Да. Бях добър и състрадателен към тях. Давах им много, много наркотични прахчета, добро пиене. Те просто заспиваха и никога не се събуждаха. Започнах да идвам тук сам, след като Тем постави началото на моя килер с играчки. Винаги съм искал да я пренеса тук, ала все не ми стигаше време за това. Ала си донесох три други приятелки. През града често минават момичета, които са сами. Ходят в казината, разхождат се по плажа, пътуват на автостоп, идват на ралитата. Една от тях, Ди, се запозна с мен на едно рали…

— А сега ще трябва завинаги да се откажа от играчките си — Ралф въздъхна дълбоко. — Нямам работа. Нямам килер с играчки. Вече нямам нищо. Заради тебе.

— Какво каза Тери? За онова, което направи с Темара?

— Рече: „Добре, че се отърва от нея.“ — Ралф изсумтя, а може би се усмихна. — Добави, че ще се измъкна безнаказано от това. Много време след това сподели с мен, че тя самата се измъкнала. Убила някого, задушавайки го с възглавница.

— Убила е бебето си — произнесе Нина с приглушен глас. Мракът и вонята я задушаваха. Разбра, че е невъзможно да освободи лявата си ръка, затова съсредоточи усилията си върху дясната.

— Наистина ли? — попита Ралф. — Тери беше жестока. Понякога беше много жестока с мен, ала онова палто й принадлежеше, затова правех каквото ми нареждаше. Но то не беше свързано със секса. Просто не я беше грижа за това. Сигурно сексуалното й желание се беше превърнало в нещо друго.

— Знаеше ли, че Тери е направила филм за Темара? — „Опитай се да го накараш да продължи да приказва“ — помисли си Нина. Не знаеше какво друго би могла да направи. Боб дишаше, ала изглежда не беше в съзнание.

— Не, докато не го видях в съда. Баща ми казваше, че имало филм, ала не знаех за какво се говори в него. Имаше заснети кожи на животни. Палтото на Тем, пътеката. Тери не биваше да намеква за мене. Просто не можех да повярвам, че е запазила видеоматериала от онази нощ толкова много години. Веднъж ми каза, че ще направи филм за мен, но си помислих, че в него ще покаже Ралф шофьора от „Копитото на Сатаната“, а не Ралф… — Той млъкна, като че не беше способен да опише другия Ралф. — Никой не схвана намека, затова си помислих, че всичко ще бъде наред. Но днес, докато съдът беше в почивка, аз те видях какво надраска в бележника си.

— Какво?

— Картината, която нарисува, сещаш се коя. Заекът и котката с дълга козина. Внимателно те следях. Ти се държа отвратително с баща ми. Сега той проявява подозрение към всичко. Непрекъснато ми задава въпроси. Не можа ли да ни оставиш намира? Напъха носа си в неща, които са лично моя работа. Не съм ти направил нищо лошо.

— Съжалявам. Съжалявам, че ти причиних толкова неприятности. Ти… ти видя ли какво се случи с Тери, Ралф?

— Не! Обаче зная, че не съм я убил аз, а ти искаше да ме изкараш убиец! Спях, точно както казваше баща ми. Бях взел много силни приспивателни и не чух нищо, по дяволите! Обичаш ли ябълки? — скърцащият му, зловещ смях изпълни бараката. — Само се промъкнах в къщата и задигнах палтото, щом ченгетата се махнаха на следващия ден. Както винаги, то беше на леглото в спалнята. Тери нямаше да се съгласи да го взема. Винаги заявяваше, че съм момче от долнопробна класа и палтото било прекалено хубаво за мен, дявол да го вземе! — Ралф се изсмя и започна да стене. Боби въобще не помръдваше и Нина си помисли: „Той скоро ще умре.“ Изпита същото чувство, което сигурно бе изживяла Тери, виждайки ангела на смъртта.