Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (42)

38.

— Господин Кетрик — започна Нина, когато съдът възобнови работата си.

— Да, мадам — отговори Кетрик, накланяйки сериозно глава.

— Нека отново проверим последователността на събитията, започвайки от времето, когато сте чули първия изстрел.

— Добре.

— Вие сте дремели и сте чули изстрел.

— Точно така.

— Къде се намирахте?

— Седях в люлеещото се кресло пред телевизора.

— Прозорецът ви беше ли отворен?

— Не, навън беше много студено, направо мразовито. Печката гореше, прозорците бяха затворени. Леден ден, време за дебело палто.

— Тогава как сте чули изстрела?

— Звукът беше много силен, стъклата направо се разлюляха. Събудих се и се втурнах към прозореца.

— Телевизорът работеше ли?

— Разбира се. Напоследък спя при всякакъв шум.

— Бяхте ли пили някакво алкохолно питие?

— Нищо съществено, само няколко бири.

— Колко бири?

Кетрик се замисли за миг.

— О, предполагам, че са били шест в картонената кутия — отговори той. — Бутилки. Купих ги от веригата магазини „Севън — Илевън“. Светло пиво „Хенри Вайнхърд“. Предполагам, че съм стигнал до последната бутилка, когато съм заспал.

— Шест бутилки бира — повтори Нина. — Затворен прозорец. Печката гори. Телевизорът работи. Вие сте спели. Ала изстрелът е бил толкова силен, че сте подскочили от мястото си, така ли?

— Наистина беше толкова силен, госпожо. Какво искате да кажете?

— О, нищо — отговори Нина. — Просто се чудех как Ралф не се е събудил при всичкия този шум.

— Казах ви, че той слага възглавница върху главата си, когато спи. Все му повтарям, че някой ден ще се задуши.

— Влязохте ли в стаята му да проверите дали се е прибрал?

— Точно тогава не се тревожех за него.

— Влязохте ли в стаята да поверите дали се е прибрал?

— Не! Това не беше необходимо.

— Кога се прибра синът ви у дома тази нощ? — попита Нина.

— Преди десет — отговори Кетрик.

— И вие по това време вече сте дремели?

— Ами аз…

— Видяхте ли го да влиза вкъщи? Наистина ли го видяхте, господин Кетрик?

Бледото лице на Кетрик се изчерви. Аленото петно се появи първо на врата, стана розово, изкачи се бързо по бузите и обхвана цялото лице до челото.

Нина търсеше някакъв пробив. Изчервяването на мъжа й подсказа, че нещо става — ала тя не знаеше какво бе то.

— Тази нощ не сте виждали Ралф, нали, господин Кетрик? — изрече тя.

— Проявявате наглост — заяви Кетрик. — Какво си мислите, че правите…

— Отговорете на въпроса ми — призова го Нина. Дишането й беше станало тежко, всички мускули в тялото й бяха напрегнати. Сенди се беше отдръпнала леко от нея, за да й осигури повече свободно пространство. Кърт я гледаше, отворил леко уста.

Съдебните заседатели наблюдаваха Кетрик. Те виждаха червенината по лицето му, която той не можеше да контролира. Сякаш под бялата му кожа беше запалена розова електрическа крушка.

— Отговорете на въпроса — разпореди Милн. В гласа му бе стаена мъжествена тежест и сила, която тя никога не би могла да събере в себе си. Това беше гласът на селския старейшина отпреди стотици векове, който казваше на селянина, че лъжата е равносилна на смърт.

— Понякога той се прибира късно. Вече е възрастен мъж — каза Кетрик. Той впери поглед в публиката, търсейки Ралф Кетрик, който седеше на последния ред в ъгъла.

— И сте спали, когато той се е прибрал онази нощ?

— Дремех.

— Видяхте ли го?

— Възразявам. Няма основание за подобен въпрос. Това е проблем, свързан с виновността на трето лице.

— Позволявам на защитата да зададе въпроса — заяви Милн и думите му прозвучаха също като на съдията Ито.

— Не когато се е прибрал — отговори Кетрик. — На следващата сутрин, когато дойдоха полицаите, той беше в леглото си.

— Откъде знаете, че Ралф е бил в леглото си, когато чухте изстрелите?

— Той обикновено е у дома…

— Може и да е бил там, това искате да кажете, нали? Чули сте изстрел. Извикахте ли Ралфи? Извикахте ли го, господин Кетрик?

— Сигурно е било заради възглавницата. Той просто не чу нищо.

— Не е бил в леглото си, нали?

— Не бих могъл да кажа.

— Не знаете дали е бил в леглото си или не?

— Не зная.

— Благодаря ви, че казахте истината, господин Кетрик.

— Ваша чест… — намеси се Колиър.

— Продължавайте, госпожо Рейли — каза Милн.

— Значи след първия изстрел сте скочили от креслото си?

— Да, и отидох до прозореца.

— Знаехте ли от каква посока бе долетял изстрелът?

— Да, знаех, че е от къщата на Тери. — Умът на Кетрик все още беше съсредоточен върху въпросите за Ралф. Той се опитваше да си спомни какво бе казал току-що.

— Значи отидохте до прозореца, ослушахте се и след това отидохте да вземете пушката си?

— Да, да. — Сега лицето му отново се изчерви, този път от гняв, тъй като мъжът реши, че Нина го беше измамила.

— И това стана след първия изстрел?

— Чакайте, обърквате ме.

— Вие чухте изстрела, изтичахте до прозореца и го отворихте, ослушахте се и отидохте да вземете пушката си?

— Да, това ми звучи правилно.

— Наистина ли стана така?

— Да, бях го взел на мушка…

— А след това? А след това? Какво се случи?

— Чух още един изстрел — отговори Джери Кетрик. — Да, бях на прозореца и гледах.

— Втория изстрел ли?

— Да! Той тичаше. Стигна до колата си и потегли. И тогава прозвуча втори изстрел.

— Къде беше подсъдимият, когато чухте втория изстрел?

— Потегляше с колата си. Но как е възможно това?

— Точно така. Той не е стрелял по Тери Ландън. Тичал е — подчерта Нина. — Така ли е, господин Кетрик?

— Съвсем ме объркахте — заяви Кетрик и повтори: — Как е възможно това?

— Нямам повече въпроси — каза Нина.

— Вие се опитвате да натопите моя Ралфи.

— Нямам повече въпроси.

След това Колиър върна Джери Кетрик към собствения му сценарий, според който двата изстрела прозвучали, преди той да отиде за пушката си. През това време Ралфи се намирал на сигурно място в леглото си; ала Нина усещаше, че този вариант не бе приет от госпожа Бъргъни. Тя бе забелязала несъответствия и неясноти в свидетелските показания на Кетрик, които й бяха прозвучали неубедително.

Сенди приключи със записките си, наведе се към Нина и каза:

— Този човек пръсна прекалено много жлъч и с това си вкара автогол. Очевидно вместо мозък в главата си има пържени яйца.

Милн обяви кратка почивка; Барбет Кейн и останалите репортери се стълпиха около Нина.

 

 

— Доктор Клозън, кога ви повикаха на местопрестъплението на улица „Койот“? — обърна се Колиър към следващия си свидетел.

— В осем часа и тридесет и пет минути сутринта. — Доктор Клозън изглеждаше по същия начин, както го бе запомнила Нина: слаб, бледен, почти безкръвен мъж с оплешивяващо чело, дебели очила и пакет цигари, пъхнати в джобчето на ризата. Изглеждаше на същата възраст както Джери Кетрик, ала беше пълната негова противоположност. Нина също си припомни, че той беше отличен свидетел на обвинението. — Полицейска кола ме взе от дома ми. На местопрестъплението се срещнах със своя сътрудник, който беше донесъл необходимото оборудване. Фонтейн вземаше проби от стената.

Бяха показани диаграми и фотографии, Клозън отговори на предварителните въпроси, описвайки в каква поза било намерено тялото на Тери, кръвта под него, изтекла отпред и отзад от раната във врата.

— След като прегледахме трупа на местопрестъплението, го транспортирахме с линейка до моргата на улица „Емърълд бей“. Това стана много по-късно, следобед, след като направихме необходимите фотографии и събрахме веществените доказателства. На следващия ден извърших пълна аутопсия на трупа.

— Беше ли проведено дознание?

— Не. Тук години наред не сме провеждали дознание. Изключих самоубийството като възможност. Много е трудно човек да простреля врата си с пушка. Дължината на цевта, разположението на спусъка. С пушка човек трябва да използва жица, пръчка или нещо друго, за да задейства спусъка, макар и да съм чувал за един учител по йога, който го направил с пръстите на краката си. В такива случаи обикновено се получават контактни рани. От данните, които събрахме, стигнахме до заключението, че не е възможно тя да се е застреляла сама, макар че и това предположение бе проверено. Освен това Тери Ландън имаше синини по ръцете си, които говореха, че се е борила.

— Как определихте разстоянието, от което убиецът е стрелял с пушката?

— Посредством диаметъра на входната рана и остатъка от барут около нея — ние го наричаме „татуировка“ на мястото, където куршумът е попаднал в тялото.

— Коя според вас е причината за смъртта?

— Преминаване на единичен, изстрелян от пушка куршум, през врата. Засегнал е каротидната артерия, разкъсал е хиоидната кост, увредил е гласните струни и е излязъл отзад през врата. Не е засегнал гръбначния стълб. Изминало е известно време. Тя е запазила съзнание, докато най-накрая се е задушила. В дихателната тръба имаше неголямо количество кръв. Успяла е да пъхне възглавница под главата си. Когато пристигнахме на местопрестъплението, възглавницата бе пропита с кръв. Освен това е успяла да пусне видеокамерата.

Колиър изчака съдебните заседатели да осмислят неприятната информация.

— Странно нещо — продължи Клозън. — Телефонът се намираше на два фута от нея. Било е лесно да дръпне жицата, да вземе слушалката и да се обади на 911. Сериозна рана, но мисля, че е могла да оцелее. Но Тери Ландън не се е обадила.

Нина си помисли: „Още една от смразяващите странности на Тери.“ Имало е възможност да оцелее. Тя си припомни как Мат бе описал Тери Ландън след бягството на Кърт. Мат се беше измъкнал от шкафа. Тя е държала пушката небрежно, взирайки се в пространството пред себе си. След това се беше отпуснала върху възглавницата, вперила поглед в камерата, ала не бе спасила живота си. Не беше пожелала да живее.

Нина беше сигурна, че нито за секунда от последните минути на живота си Тери не бе изпитала съжаление за това, което причинява на Мат. Тя е била прекалено заета с омразата си, живеейки в ада, който бе създала далеч преди да умре.

Колиър продължаваше:

— И така, бих желал да ви попитам за времето, когато е настъпила смъртта.

— Готов съм да отговоря — отговори Клозън. Той извади пакета цигари от джоба си и започна да го върти като играчка в ръце. Беше очевидно, че изпитва непреодолимо желание да запали.

— Успяхте ли да установите точното време, когато е настъпила смъртта, въз основа на събраните от вас медицински данни?

— Не. Не въз основа на събраните от нас медицински данни. Но ако те се съпоставят с показанията на свидетеля, видял подсъдимия на местопрестъплението, времето на смъртта може да бъде установено.

— Възразявам! Липсва основание за подобно твърдение. То излиза извън квалификацията на свидетеля…

— Последното изречение ще бъде заличено от стенограмата на процеса. Съдебните заседатели няма да се съобразяват с него, вземайки решение по случая — обяви Милн. Колиър хвърли палав поглед към Нина. Той бе решил да прибегне до старите си трикове, затова се налагаше непрекъснато да бъде нащрек.

— До какво заключение стигнахте за времето на настъпване на смъртта, основавайки се единствено на събраните медицински данни? — Колиър беше достигнал обичайното си ниво на блестящ прокурор, сега работеше в пълен синхрон със своя свидетел, изваждайки необходимите факти един след друг в последователността, която му беше необходима.

— Вземайки предвид rigor mortis, загубата на кръв, сравнена с раната, съдържанието на стомаха, локвата кръв под тялото, посиняването на плътта, прецених, че смъртта е настъпила около девет, десет часа преди пристигането ми на местопрестъплението.

— В колко часа е било това, доктор Клозън?

— Времето на настъпване на смъртта? Между десет и тридесет и единадесет и тридесет предната вечер.

— Можете ли да бъдете по-точен?

— Не и аз — отговори Клозън. — Ала вие можете. — Нина остави последната му забележка без последствие.

— Добре. На двадесет и пети юни вие отидохте на мястото, където бяха намерени човешки останки, така ли е?

Милн се намеси:

— Напомням на съдебните заседатели да имат предвид информацията, която им съобщих на по-ранен етап от развитието на процеса. — Съдебните заседатели изглеждаха озадачени.

— Да. Това беше съвсем различен случай — заяви Клозън. Нещо в начина, по който изрече последното изречение, накара Нина да потрепери. Той погледна в доклада, който беше написал. — Пристигнах със сътрудника си в дванадесет и петнадесет — точно четвърт част след пладне. Заместник-шерифите бяха отцепили района на местопрестъплението. Първоначално останките са се намирали в пещерата, макар че, както разбрах, част от тях са били натрупани близо до нея от подсъдимия.

— Възразявам! — намеси се Нина. — Няма основание за подобно твърдение. То се базира на слухове.

— Възражението е прието — заяви Милн. — Съдебните заседатели трябва да игнорират последния коментар на свидетеля.

— Човешки кости, коса, парчета изгнил плат. Метална катарама и остатъци от кожен колан. Часовник „Таймекс“, както каза господин Фонтейн.

— Според вас възможно ли е покойната да е изпълзяла в пещерата и да е умряла там? — попита Колиър.

— О, не. Това е по-скоро дупка в земята под масивна обла скала. Прекалено малка, за да се пъхне човек вътре. Би трябвало да бъде акробат. Тялото е било натъпкано там след смъртта.

— Колко време е престоял трупът в пещерата?

— След смъртта насекомите и другите животни унищожават тъканите на тялото за твърде кратък период, поне през лятото. Не бяха останали меки тъкани, когато тялото беше намерено. От лигаментите, поддържащи гръбначния стълб, нямаше и следа. Всеки отделен прешлен можеше да бъде изтръгнат без никакво усилие от съседния, редът им беше изцяло нарушен. Лявата фибула липсваше — сигурно животните все пак някога са се добрали до тялото. Не успяхме да я намерим. Предположението ми е, че вероятно някой койот я е отмъкнал, след като останките били пренесени в пещерата. Използвахме обучени кучета, които душеха наоколо, но не постигнахме никакъв резултат. С две думи, тялото е престояло в пещерата няколко години.

— Направихте ли след това аутопсия на останките?

— Да, в същата морга. Не бързахме, все пак по тези места убийствата не са чак толкова много. Направих аутопсията веднага.

— Успяхте ли да определите причината за смъртта?

— Не мога да твърдя с положителност. Не е възможно да се направят изследвания за отрови и наркотици толкова години по-късно. Тазът беше разкъсан от два куршума за пушка. Те все още бяха потънали в костта, десния горен сектор. Предадохме ги на господин Фонтейн. Този вид нараняване причинява смърт твърде бързо, ако не се вземат незабавни мерки. И така, мнението, което съм посочил в доклада, е: рана, причинена от куршуми за пушка. Господин Фонтейн идентифицира оръжието, с което била застреляна жертвата. Същата пушка, с която е убита Тери Ландън.

Нина още не беше успяла да стане от мястото си, когато заговори съдията Милн:

— Доктор Клозън, известно ви е, че подобни изявления са недопустими. Моля, не правете повече изказвания в този дух. Съдебните заседатели трябва да игнорират двете последни изречения на свидетеля.

— Съжалявам, господин съдия, понякога човек му е трудно да се въздържа.

— Доктор Клозън — заговори Колиър. — Нека се върнем отново на въпроса за вашата работа…

— Ваша чест, възможно ли е да известите свидетеля да използва граматически правилни изречения?

— Винаги използвам граматически правилни изречения — прекъсна я Клозън.

— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, госпожо Рейли, че доктор Клозън не е в състояние да приказва по друг начин. Той дава свидетелски показания от двадесет години в този съд. Всички ние трябва да приемем начина му на изразяване — каза Милн. Някои хора от публиката започнаха да се кискат.

— Можете ли да определите кога е настъпила смъртта въз основа на събраните от вас медицински данни?

— Проучихме внимателно костите с цел да определим кога е загинала жертвата. Въпреки това не бихме могли да твърдим нищо със сигурност. Десет години. Възможно е и повече. Това е по-скоро догадка на експерти в тази област.

— Идентифицирахте ли след това чии са останките? — попита Колиър.

— Анализирах костите и зъбите, за да определя възрастта на покойната. Проверката на докладите във връзка с безследно изчезнали лица в областта Южно Тахо разкри случай на изчезване на младо момиче, живеещо на около петнадесет мили от мястото, където намерихме останките близо до хребета Ангора. Данните от зъболекарския картон и пръстовите отпечатъци потвърдиха, че останките принадлежат на Темара Суит. Намерихме катарама на колан. Близките й го разпознаха и потвърдиха, че е неин. Освен това върху часовника й имаше надпис „Темара“.

 

След като съдията Милн обяви края на заседанието и съдебните заседатели напуснаха залата с безизразни лица, Нина последва Колиър в тесния му кабинет в сградата на прокуратурата.

Голите стени и купчините с папки изглеждаха непроменени. Нина никога не би могла да изтърпи потискащата целесъобразност на всички предмети в този кабинет. Тук трябваше да се намеси Сенди с нейните кошници и планове за озеленяване на интериора. Така може би помещението щеше да се оживи. Колиър окачи сакото си върху дръжката на вратата и се отпусна в креслото си. Чувстваше се удобно, сякаш бе попаднал в леглото си, и веднага се зае да прегледа документите, които секретарят му връчи още на влизане в кабинета.

— Независимо от това как ще приключи процесът, след него ще ви купя едно растение в саксия — заяви Нина.

— Какво? О, не си правете труда. Подарявали са ми цветя, папрати, сукуленти и кактуси. Всичките загиват. Няма пряк достъп на слънчева светлина, забравям да ги поливам — той остави документите на бюрото, облегна гръб в креслото, след това сложи ръце зад главата си и въздъхна. — Тъжна работа — измърмори прокурорът. — Става въпрос за един извънредно важен свидетел по делото, над което работя, свързано с мексиканската мафия. Един от адвокатите на защитата открил, че жената е незаконна имигрантка в САЩ, и съобщил за това на Имиграционните власти. Сега тя ще бъде депортирана в Гватемала с децата си. Бог знае колко й е струвало да пристигне тук. Тя ще си помисли, че адвокатите са съсипали живота й, и в известен смисъл ще бъде права.

— Твърде лоша работа — отвърна Нина, изпитвайки чувството, че е проявила лицемерие. Колегата й се бе отървал по съвсем законен начин от враждебно настроен свидетел на обвинението. Това беше заслужаваща порицание, ала допустима тактика от страна на защитата.

Колиър изглеждаше толкова изтощен, толкова смирен. Ризата му очевидно бе престояла смачкана цялата нощ в сушилния агрегат. Беше затворил очи, ръцете му все още бяха скръстени на тила, като че за миг се беше унесъл в сън. Всекидневната работа, свързана със съдебни процеси, налагаше хората, които я практикуват, да излизат в пенсия на около четиридесет и пет години. Тялото реагираше на стреса или с инфаркти, или с пристрастяваше към още повече съдебни дела. На колко години беше Колиър? Четиридесет? Петдесет? Ако станеше областен прокурор на административния окръг Ел Дорадо, дните му в съда щяха да намаляват в естествена и логически приемлива прогресия, докато свършат съвсем.

Странно. Те бяха противници, а ето че Нина беше в кабинета му и се тревожеше за здравето му.

Седнала на сгъваем метален стол от другата страна на бюрото срещу него, тя го изучаваше внимателно. Той имаше повече възможности, по-богат професионален опит, повече колеги, с които можеше да споделя проблемите си. Ала Нина разполагаше с по-голяма свобода, повече шансове за финансов успех и не трябваше да се обременява със събирането на доказателства както него.

— Вие имате нужда от човек, който да се грижи за вас — каза тя и прокурорът подскочи.

— Тъкмо си мислех същото за вас — измърмори той. — Миналата година стреляха срещу вас, работите в тази презряна професия, млада жена сте, имате дете — трябва ви човек, който да топли нозете ви нощем и да ви слага да си легнете.

— Никой не би могъл да изтърпи моята програма — отговори Нина. — О, да не говорим за това.

— Да не говорим — съгласи се Колиър. Известно време двамата мълчаха.

Колиър предложи:

— Чаша кафе?

— Не й такова, каквото го правят тук.

— Обзалагам се, че ще си купите пица или хамбургер на път за кабинета си, където ще работите до осем-девет часа вечерта. Затова умираме толкова млади.

— Обзалагам се, че вашият план е съвсем същият — предположи Нина.

— Хайде да вечеряме заедно в казиното — предложи Колиър.

— Не зная. Това би било… хмм…

— Побратимяване между врагове? Вижте, трябва да се нахраним, освен това се налага да поговорим по делото. Хайде тогава да си придадем израз на съвършени професионалисти и да комбинираме двете неотложни задължения. Обещавам ви, че няма да ви бъде никак приятно.

— Приятно ли? Откъде накъде? — изрече въпросително Нина. — Добре. Да вървим. — Двамата тръгнаха, оставяйки без внимание многозначителните погледи на секретарките.

Казиното „Прайз Клаб“ беше препълнено. Опашката на бюфета се сливаше с хората, чакащи пред ротативките.

— Извинете — каза Нина и затърси по дъното на портмонето си за монети от двадесет и пет цента. Пръстите я сърбяха да опита късмета си на ротативките.

Две черешки се подредиха в линия, тя прибра вложените си пари плюс печалба от нови монети.

— Престанете да играете, докато още печелите — посъветва я Колиър, ала Нина продължи, докато в джобовете й не остана нито една монета.

— Посещавала съм това място толкова често, че цялата му привлекателност се стопи. Чудя се защо ли още пилея парите си тук? — измърмори тя.

— Просто не желаете никога да пропуснете някакъв облог, дори ако резултатът му бъде лош за вас — отвърна Колиър. На гишето поспориха кой ще плати. Нина спечели, заявявайки, че прокурорът ще й върне разходите под формата на бизнес обяд за нейния клиент. Тя сподели мимоходом мисълта дали въобще някога Кърт щеше да бъде в състояние да й плати и как да измъкне от Рийзнър сумата за адвокатския й хонорар.

В просторната бална зала заеха централна маса и отидоха към бюфета, където бяха изложени на показ огромни количества апетитна на вид храна. Когато се върнаха, сервитьорът вече беше донесъл кана червено вино.

— Вдигам тост за справедливостта с главно „С“ — обяви Колиър с чаша в ръка. — Нека тя победи всички глупости в света.

— И аз ще пия за това — подкрепи го Нина. Тя позволи на виното да спусне топлината си в кръвта й. Подхвана тихо сред шума от разговорите на стотици гости на заведението: — Тук сме напълно анонимни. Туристи от цял свят се срещат в това казино, за да изгубят парите си. Това създава такова чувство на топлина и уют. — Три от салатите се бяха смесили в чинията й. Резултатът се оказа неочаквано вкусен.

— Вероятно ще ми предложите: „Защо не изоставите обвинението в предумишлено убийство по делото Ландън, тъй като тя е съхранявала пушката в къщата си години наред и все още не са се появили доказателства за предумисъл?“ — Колиър взе първата хапка от вечерята си.

— Какво ще кажете по този въпрос?

— Ще го направя, ако спите с мен тази нощ — Колиър се плесна с длан по главата и рече: — О, съжалявам. Забравих. Не бива да поставям такова изискване.

— Ха, ха. Ще го направите ли? Имам предвид дали ще се откажете от обвинението в предумишлено убийство?

— Да, може би. Милн ще ви позволи да отправите искане до съда за издаване на решение в този дух. И двамата сме уморени. Хайде да си спестим спора по този въпрос.

— Това е прекрасно.

— Добре сте поработили. Нямах представа, че семейство Кетрик са познавали толкова добре Тери Ландън, за да им е известно, че пушката през цялото време е била в къщата й. Бихте ли искали да разговаряте с клиента си да приеме обвинението убийство по непредпазливост? Петнадесет години при смекчаващи вината обстоятелства, ако Милн е в добро настроение.

— А вие ще се съгласите да не предявявате никакви обвинения, свързани с Темара Суит?

— Не бих могъл да обещая това. Може да се появят нови доказателства.

— Забравете предложението ми. Вярвам, че той няма вина нито за първото, нито за второ убийство. Развих някои идеи по отношение на свидетелите…

— Повдигайки тези съмнения в разумни граници…

— Опитвам се да говоря искрено. Това не е просто тактика за съдебния процес.

— Всичко, което правим в това положение, е тактика за спечелване на процеса — възрази Колиър. — Дори искреността.

— Няма да пледирам единствено за това обвинението за предумишлено убийство да бъде снето от Кърт — заяви Нина. — Нека постъпките ми говорят сами за себе си.

— Просто все още не сте получили достатъчно добра оферта. Всъщност разигравате обичайната игра на защитата в такива случаи. Само вижте какво направихте — намесихте в делото Ралф Кетрик и го подхвърлихте на съдебните заседатели, за да отвлечете вниманието им от…

— Той няма алиби. Ралф е единственият човек, поддържал някакъв контакт с Тери. Баща му излъга, за да го прикрие…

— А може би вие просто объркахте баща му. Или твърдите, че и двамата са замесени в този случай?

— Нищо не твърдя. Само посочвам несъстоятелните моменти в становището ви, когато те попаднат в полезрението ми. Няма да ви помогне фактът, че въвлякохте убийството на Темара Суит в делото.

— Би трябвало да се откажете, докато все още водите.

— О, хайде да не приказваме повече за делото, Колиър. Прекалено съм уморена, за да споря с вас точно сега.

— Предложението ви е твърде добро — поднесе коментара си Колиър. Двамата приключиха вечерята сред приятна тишина. Прокурорът я закара до паркинга на съда и каза: — Ще ви призова на свидетелската ложа след госпожа Суит. Утре е петък и Милн ще обяви рано края на работния ден, затова предполагам, че ще трябва да отговаряте на въпросите ми в понеделник сутринта. Нервна ли сте?

— Не. — Нина лъжеше. Преди началото на процеса беше сънувала особен сън — още когато в първите дни се вдигна шум, че ще бъде призована като свидетел. Беше съвсем гола, държеше в ръка единствено куфарчето си, с което се опитваше да се прикрие, усещайки мъчително физическите си несъвършенства. Образните представи на публиката нахлуваха в ума й, тя разбираше критиките на хората, осъдителните им думи, отправяни към нея, докато я водеха към свидетелската ложа. Там трябваше да се обърне лице срещу лице със своя обвинител.

— И сте готова да направите самопризнание? — попита съдията, чието лице постепенно придобиваше безмилостните, изкривени от злоба черти на Тери Ландън. Съдът, публиката, прокурорът се сляха в една безлика тълпа, вторачила в нея обвинителен поглед.

— Какво трябва да призная? — беше попитала Нина в съня си. Прозвуча оглушителен смях. Всички присъстващи в залата знаеха какво трябва да признае, ала тя самата не знаеше. Объркването й, вцепенението, което я довеждаше до ужас, караше всички да се смеят още по-оглушително. Те виждаха всичко в нея, дори онези тайни, които Нина не желаеше да признае пред себе си. Съдията измъкна отнякъде видеокамера и започна да я заснема, докато тя се опитваше да прикрие срамните си части…

— Не ме е страх от нищо — каза тя, цитирайки надписа от емблемата върху шапката на своя син, която понастоящем се намираше в шкафа с веществените доказателства в полицията. Само ако Колиър знаеше…

— Е, добре. Желая ви успех в работата ви тази вечер.

— Довиждане. Желая всичко добро и на вас. — Изричайки това полуиронично пожелание за лека нощ, Нина се отдалечи с колата си.