Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (40)

36.

Съдебната зала отново стана единствено възможният свят, където живееше Нина. Очите на някои от жените съдебни заседатели бяха непрекъснато устремени към Кърт.

Във вторник бе представено писмото на Тери, изпратено до Кърт през 1990 година. То бе намерено в апартамента му във Визбаден. Докато съдебните заседатели се запознаваха с него, Нина отново прочете своето копие:

Скъпи Страхливи Лъвчо,

Един малък горски дух ми прошепна, че си в Лондон, затова и посетих този град. Но ти отново избяга и аз трябва да се връщам у дома. Така че може би ще получиш писмото ми, ала може и да не стигне до тебе.

Някой ден ще те намеря. Не е справедливо ти да се наслаждаваш на живота, докато аз да страдам. Ти ми причини всички нещастия. Мисля за тебе всеки ден. Припомням си лъжите ти, че ме обичаш, и онова, което ме накара да направя. Ако на този свят има някаква справедливост, ти трябва да бъдеш наказан.

Нима наистина мислиш, че ще спра сега? Или въобще някога? Аз съм от онзи тип жени, които обичат само веднъж в живота си.

Кърт… докога ще успяваш да ми избягваш? Аз съм непоколебима. По-силна съм от тебе. Аз съм твоя Съпруга, Кърт. И като такава имам своите права, разбираш ли?

Писмото беше подписано „Тери“.

След него Колиър представи отговора на Кърт, който Тери бе запазила. В него той й пишеше, че ще я накара да съжалява, ако продължи да го измъчва с преследването си.

 

 

В сряда Колиър призова Джейсън Джойс, полицая от участъка Южно Тахо, който беше арестувал Кърт призори. Офицер Джойс носеше сивата си, гъста като четка коса много късо подстригана. Той беше заел стойка „мирно“ като новобранец в армията.

— Той се движеше на зигзаг около осевата линия по улицата „Пайниър Трейл“ — заяви полицаят в отговор на въпрос, отправен му от Колиър, след като огледа бележките си. — Това се случи в пет и четиридесет часа сутринта. Аз започнах да карам успоредно с него. Главата му беше отпусната, сякаш беше много уморен или болен. Когато ме видя, лицето му придоби уплашен израз. Не си беше сложил предпазния колан.

Накарах го да спре в аварийната лента след град Джикарилоу. Помолих го да ми покаже шофьорската си книжка, по ръката му имаше кръв, която течеше изпод ръкава на ризата му. Насочих светлината на фенера към него, накарах го да слезе и да притисне гърди към колата. Отляво дрехите му бяха изцапани навсякъде с нещо, което наподобяваше изсъхнала кръв. Попитах: „Какво е това?“. Той отговори: „Кръв.“ Отново попитах: „Ранен ли сте?“, той кимна с глава утвърдително, затова му зададох още един въпрос: „Сбили ли сте се с някого?“ Скот отговори: „Имаше престрелка. Тя беше застреляна.“

— Значи той е изрекъл именно тези думи? „Тя беше застреляна“ — повтори Колиър и вдигна вежди пред съдебните заседатели, за да подчертае важността на това изявление.

— Да, така си записах след това.

— Какво се случи по-нататък?

— Повиках подкрепление и линейка. Подсъдимият беше приет в болница „Боулдър“ в шест часа и двадесет минути. Беше прострелян в лявата ръка — рана в меките тъкани. По пътя той ми каза къде живее тази жена. Разказа ми, че през цялата нощ е карал в околностите на града, паркирал някъде и спал известно време, след това решил да отиде в полицейския участък, да съобщи за случая и да получи лекарска помощ. Точно тогава го спрях.

— Какво направихте след това? — попита Колиър.

— Офицер Буут и аз отидохме на посочения от него адрес и се насочихме директно към студиото недалеч от голямата къща.

— Защо постъпихте така?

— Поради две причини. Пътеката към студиото беше осеяна с тъмни капчици. Вратата беше широко отворена. Температурата беше около четиридесет градуса по Фаренхайт. Ако имаше някой в помещението, по всяка вероятност бе в беда. Затова обявихме присъствието си пред вратата. Вътре беше тъмно, но видях множество най-различни уреди. После забелязах нещо, което ми заприлича на приклад на пушка. Извадихме оръжията си и влязохме.

— Какво намерихте в студиото?

— Жена, просната на пода на около десет фута от вратата. Тя не дишаше. Тялото беше студено, вкочанено, покрито с кръв, която отчасти беше изсъхнала. Обадих се за още една линейка, ала ми беше ясно, че е мъртва.

Джойс продължи с дългия разказ, подробно описан в полицейските доклади: пушката „Ремингтън“ на пода до Тери, следите от борба, видеокамерата, подпряна между краката й. Група от отдел „Убийства“, състояща се от фотограф, двама криминолози и детектив — лейтенант Джулиън Оскъл, беше пристигнала след час на местопрестъплението и бе започнала своята работа.

— Какво направихте след това?

— Върнах се в полицейския участък и започнах да пиша доклада си по случая.

— Благодаря ви, офицер Джойс. Вашият свидетел, моля.

* * *

Нина започна да задава въпроси на полицая във връзка с разговора му с Кърт.

— И не сте направили запис на показанията му? — попита тя.

— Не. Филмирах ареста чрез засипващото устройство в колата си. Това е стандартна процедура. Звукът беше изключен.

— Нека видим филма — каза Нина. Светлините в съдебната зала отново угаснаха. Те гледаха филма: Джойс спря Кърт, приближи се към колата му с запалено електрическо фенерче, Кърт отвори вратата и опря гърди о капака. Беше кристалночиста утрин в Тахо, камерата бе внимателно монтирана, за да улови всеки, намиращ се пред полицейската кола. Лице, което без съмнение принадлежеше на Кърт, се обърна към камерата и заговори сериозно.

— Спрете тук — помоли Нина. — Какво точно казва той в този момент?

— Добре — отвърна търпеливо Джойс. — Отговарям ви според бележките, които съм си водил. Аз попитах: „Какво е това?“ Той отговори: „Кръв.“ Зададох въпрос: „Ранен ли сте?“, той кимна с глава утвърдително, затова казах: „Сбили ли сте се с някого?“ А той отговори: „Имаше престрелка. Тя беше застреляна.“

— Имате ли спомени от случилото се, при положение че не ползвате бележките си?

— Спомените ми са смътни. Това стана преди няколко месеца. Разчитам на бележките, които съм водил.

— Кога точно сте направили записките си?

— Тук, в горния ъгъл на страницата е посочено: седем часа и тридесет минути сутринта.

— А кога точно подсъдимият е изрекъл тези думи?

— Сигурно е било… можете да видите точното време от видеозаписа. Било е пет часът и четиридесет и четири минути.

— Обсъждахте ли с някого кои точно думи е използвал подсъдимият, преди да направите записките си?

— Точно кои думи е използвал ли? Не.

— Следователно между времето, когато Скот е дал показания, и времето, когато сте направили записките си, е изтекъл един час и четиридесет и шест минути?

— Да.

— А през това време вие сте направили ужасяващо откритие — намерили сте тяло, покрито с кръв, осъзнавайки всички последствия от това?

— Да.

— Възможно ли е през изтеклото време да сте забравили точно кои думи е изрекъл подсъдимият?

— Не. Обучен съм да запомням такива неща.

— Вашата памет е привикнала да запомня точно какви думи използват хората в показанията, които ви дават, нали?

— Да — младият полицай я погледна със самодоволна усмивка. Той знаеше, че единственото, което трябва да стори сега, бе да се придържа към предначертаната линия — „Тя беше застреляна“. Тези думи са почти равнозначни на самопризнание.

— Е, в такъв случай нека да подложим на изпитание вашата памет за по-малък период от време. Ще го направим, нали? — предложи Нина. Усмивката на офицер Джойс бързо повехна. — Ето нашия тест: Кой беше въпросът, който ви зададох преди три въпроса? — попита Нина.

— Възразявам. Този тест не е подходящ за случая, Ваша чест.

Двамата юристи започнаха да спорят по този току-що възникнал проблем. Офицерът Джойс стоеше в свидетелската ложа. Лицето му беше мъчително изопнато от усилията да се съсредоточи, използвайки допълнителните минути за мислене, които му бе осигурил Колиър.

— Какво не ви задоволява в теста? — обърна се Милн към Колиър. Колиър повтори, че подобна стъпка не е честна, изреждайки аргументите в своя полза. През цялото време Джойс мислеше. Милн видя, че прокурорът поглежда към свидетеля, забеляза израза на лицето му и рязко заяви:

— Възражението се отхвърля.

Нина се върна до масата на защитата и каза:

— Какъв е отговорът ви, офицер Джойс?

— Не разбирам какво имате предвид „Преди три въпроса“ — какво искате да кажете с това?

— Дори ще започна началната фраза на въпроса: „А през това време…“

— А през това време… вие сте били зает, откривайки тялото и всичко останало… — започна нерешително офицер Джойс.

— Значи си спомняте само това?

— Трудно е човек да си спомни точно как е бил формулиран въпросът. Искам да кажа, тук, в съда, нивото на стрес е много високо.

— А нима нивото на стрес не е така високо, когато сте спрели човек, опръскан с кръв, и след това сте намерили простреляната жертва?

Офицер Джойс не можа да даде отговор на този въпрос.

— Моля да бъде прочетен въпросът, започващ с фразата „А през това време…“, Ваша чест.

След секунда съдебният стенограф прочете:

— А през време вие сте направили ужасяващо откритие — намерили сте тяло, покрито с кръв, осъзнавайки всички последствия от това?

— Точно така — заяви офицер Джойс. — Бях си припомнил по-голямата част от въпроса.

— Твърдя, че отговорът ви дори не се доближава до думите, които бях употребила във въпроса си, офицер Джойс. Колко време изтече между мига, когато ви зададох въпроса си, и вашия опит да го повторите?

— Три или четири минути — отговори младият полицай и се отпусна на мястото си.

— Това е всичко. Благодаря ви — каза Нина. Тя погледна към съдебните заседатели. Те седяха с изправени гърбове — точно каквато беше и позата на офицер Джойс преди няколко минути, — след това се раздвижиха. Добре. Успя да ги събуди.

 

 

— Кажете цялото си име — каза Колиър от масата на обвинението. Беше четвъртък, рано сутринта, и делото срещу Кърт беше в разгара си. Денят щеше да бъде горещ, а климатичната инсталация не работеше.

— Уили Гершуин Евънс. Наричайте ме Уили, моля.

Експертът, разчел фразите по движението на устните при видеоматериала от смъртта на Тери, беше заел свидетелската ложа. Беше прехвърлил седемдесетте, изглеждаше здрав човек, приемащ редовно необходимите витамини с храната си. Той носеше очила без рамки и раирана вратовръзка, беше облечен в колосана бяла риза.

— Къде работите?

— Сега съм пенсионер, но по-рано работех в службата за изплащане на обезщетения в случай на злополука към здравния отдел в Плейсървил. — Той приказваше ясно, макар че гласът му звучеше глухо и създаваше впечатлението, че се разнася от необичайно място.

— Били ли сте призоваван по-рано като експерт за разчитане на казаното по движението на устните в нашата административна област?

— О, много пъти в продължение на четиридесет години. Помагах на хора, имащи затруднение със слуха, при попълването на молби за изплащане на полагащите им се обезщетения. В съда съм правил жестомимичен превод за свидетели, които владеят езика на глухонемите, възприет в САЩ. В тази област съм добър, а разчитането на думите по движението на устните е от полза при ползването на този език. Също така съм оказвал помощ на полицията, когато инспекторите наблюдават хора зад стъкло и е необходимо да научат за какво става дума в разговора.

— Вашият слух увреден ли е?

— Беше. Навремето наричаха хора като мене направо глухи. Боледувах от дифтерит като дете. Въобще не можех да чувам нищо до тридесет и осем годишна възраст. Тогава съпругата ми ме заведе на преглед в Станфорд. Неочаквано специалистите решиха, че могат да ме оперират, вследствие на което щях да възвърна слуха си. Възстановиха седемдесет и осем процента от слуха ми, останалото свърши слуховият ми апарат. Ала не успяха да помогнат на съпругата ми, затова аз продължих заниманията си с езика за глухонеми и с разчитането думите по движението на устните.

— Смятате ли себе си за експерт в областта на разчитането на думите по движението на устните?

— Правя го по-добре от всеки друг, когото съм срещал — отговори уверено старият човек.

— Моля, този свидетел да бъде квалифициран като експерт в областта на разчитане на думите по движението на устните — заяви Колиър.

— Госпожо Рейли?

Нина се замисли. Можеше да извлече огромна полза от компетентността на Евънс, беше възможно да направи опит и да използва показанията му за собствените си цели. Реши да не се залавя за дреболии и отговори.

— Не възразявам, Ваша чест.

Колиър каза:

— Бих искал да демонстрирам как разчитате казаното по движението на устните. Ще напиша едно изречение и ще ви го прочета, движейки устни, без да издавам звук. Моля ви да съобщите какво съм казал. Заявявам пред съда и защитата, че не съм правил предварителна репетиция със свидетеля. Говоря истината, нали?

— Всичко, което казахте, беше, че ще ми дадете малък тест — отговори свидетелят и кимна с глава. Колиър се замисли за миг, написа нещо и предаде листа хартия на Милн. После пристъпи към свидетеля и попита:

— Готов ли сте?

— Действайте.

Колиър започна да движи устните си срещу свидетеля.

— Направете го отново — помоли го господин Евънс.

Щом Колиър затвори уста, свидетелят заяви:

— Сега го разбрах. Вие казахте: „Цената на яйцата се повиши до четиридесет и девет цента за дузина.“ Кога за последен път сте купували яйца, господине?

Зрителите се разсмяха, Колиър също се усмихна и взе листа хартия от съдията. Той го подаде на Нина, която прочете написаното от мястото си, и след това добави:

— Мога ли да го покажа на съдебните заседатели?

— Не възразявам — отговори Нина. Листът премина от ръка в ръка. Свидетелят беше прочел съвсем точно всичките думи. Колиър се приближи до чиновника, обслужващ обвинението, и взе няколко документа.

— На тридесет и първи март тази година вие бяхте помолен от представител на полицейската служба в Южно Тахо да предоставите експертните си услуги във връзка с разследване по повод смъртта на Тереза Ландън. Потвърждавате ли това?

— Да.

— Опишете какви услуги бяхте помолен да окажете на полицията.

— Те имаха видеозапис на… хмм… покойната дама. Тя е била простреляна, не е била в състояние да приказва, ала е движела устните си, като че е приказвала нещо. Те искаха да видя дали наистина е казала нещо.

— Гледахте ли записа, предварително представен като доказателство номер 45? — Свидетелят се обърна към видеозаписа, показан от Колиър, и заяви:

— Да, гледах го. Когато приключих, веднага написах името си на етикета. След това добавих и датата.

— Къде се намирахте, когато гледахте видеозаписа?

— В залата за конференции към вашия кабинет. Един полицай пусна лентата и когато приключихме, той я пренави и я прибра в касетката.

— Оставахте ли някога сам при видеоматериала?

— Не.

— Какво се случи след това?

— Написах онова, което казваше дамата. Там, където не бях сигурен, оставях празни места. Вашият секретар го напечата, а аз проверих дали напечатаният текст е напълно идентичен с моя. След това го подписах.

— Документът, отбелязан като Свидетелство 46, представлява всъщност вашите ръкописни бележки, които сте водили по време на работа си, нали?

Свидетелят наведе глава и разгледа внимателно листа хартия.

— Точно така.

— А вие се подписахте върху напечатания документ, означен като Свидетелство 47 — документа, напечатан от секретаря?

Евън отново направи същата щателна проверка.

— Точно така.

— Моля свидетелства 46 и 47 да бъдат приети като веществени доказателства по делото — каза Колиър.

— Не възразявам — отвърна Нина.

— Посочените документи се приемат като веществени доказателства със съответстващите им номера — потвърди Милн и отрази този факт в собствените си бележки.

Колиър заговори:

— Кажете ми сега, господин Евънс…

— Уили.

— Моля, прочетете бележките си пред съдебните заседатели.

— Възразявам. Нека приложим правилото за най-убедителното доказателство — заяви Нина.

— Обявявам кратко съвещание между съдията, прокурора и адвоката на подсъдимия.

Когато тя, Колиър и Милн започнаха съвещанието, Нина прошепна така, че не можеха да я чуят съдебните заседатели:

— Най-доброто доказателство са спомените на свидетеля, дори ако той използва своите бележки, за да опресни паметта си. Следователно свидетелят би трябвало да даде показанията си по памет, доколкото позволяват това възможностите му.

Милн се обърна към Колиър:

— По принцип тя има право, ала конкретно в нашия случай греши. Най-убедителното доказателство е видеоматериалът. Свидетелят всъщност е само преводач. Защо не започнете с това?

— Смятах, че се нуждаем от по-широка основа. Трябва да покажем, че не са нарушени правилата за съхранение на видеоматериала. Освен ако адвокатът на подсъдимия не поиска да постави условие, че…

— Че сте променили нещо в записа? Ако материалът е същият, който гледах онзи ден в кабинета ви, няма да повдигна възражение по въпроса — заяви Нина. — Нека покажем видеозаписа. Няма да повдигам каквито и да било възражения.

— Благодаря. Това ще спести много време — отбеляза Колиър и хвърли озадачен поглед към нея. Нина знаеше: прокурорът се питаше защо тя не бе използвала всичко възможно да възпре излъчването на видеоматериала.

Те отново се върнаха на местата си. Колиър прошепна нещо на един заместник-шериф. След няколко секунди беше монтиран екран, заместник-шерифът донесе прожектор и го инсталира на пътеката между пейките в залата.

— Възражението на защитата е прието — обяви Милн.

— Сега съдът би желал да се запознае с доказателство 45 — видеозапис, направен очевидно от Тери Ландън, след като тя е била простреляна.

— Не възразявам.

— Почакайте секунда — каза Милн, когато светлината угасна. — Дами и господа съдебни заседатели, уведомявам ви, че записът е твърде натуралистичен и показва физическото въздействие, причинено от стрелба срещу човешко същество. Ще видите много кръв. Ако в даден момент почувствате, че не можете да издържите, моля, вдигнете ръка и ще бъдете изведени от съдебната зала.

Съдебните заседатели почти едновременно вдигнаха вежди. Госпожа Бъргъни пое дълбоко дъх и отпусна ръце на скута си. Няколко от останалите дами веднага я последваха.

— Пуснете записа.

Колиър махна с ръка. Изведнъж всички се пренесоха в мрачното студио на Тери. Високоговорителят започна да бълва шокиращи звуци. Ужасената публика в съдебната зала гледаше и слушаше как Тери се кискаше, сякаш изпитваше наслада от собствената си кръв. Устните й се движеха с отблъскваща решимост, оформяйки беззвучно цяла поредица от думи.

Записът свърши. Съдебните заседатели, изглежда, бяха преживели шок. Кърт изрече тихо:

— Божичко, това е ужасно, ужасно! — той бе попаднал в плен на някакъв огромен смут, имаше вид на човек, който всеки момент може да скочи от мястото си и да изрече неща, за които после ще съжалява. Нина сложи ръка върху дланта му, опитвайки се да го успокои.

Видеоматериалът бе изтръгнал Нина от борбата за надмощие между защитата и обвинението. Сега тя се беше пренесла в света на едно човешко същество, чийто живот угасваше пред очите й. И все пак… и все пак… Тери Ландън бе изпълнена с омраза в мига на смъртта си. Тя трябваше да помни това.

— Това ли е материалът, който гледахте? — обърна се Колиър към Евънс с делови тон.

— Да.

— И го гледахте няколко пъти?

— Точно така.

— Вашите записки, доказателство 46, са направени в резултат от усилията ви да разчетете думите по движението на устните на жертвата, нали така?

— Да.

— Можете ли да си спомните точно кои думи е използвала тя, без да се консултирате със записките си?

— Не, не мога.

— Добре. Прочетете записките си — каза Колиър.

Евънс се поколеба, погледна към Нина, сякаш тя възнамеряваше да го прекъсне.

— Започвайте, Уили — отново се намеси Колиър.

— Добре. Запознавам ви с бележките си, които си водех докато гледах видеоматериала няколко пъти поред. Жертвата каза: „Не ме боли… пауза… ох, ох умирам… пауза… Ти си виновен, Кърт… пауза… ох, ох, умирам… пауза… Ти… празно място, празно място, натисна спусъка пауза… каква изненада… пауза… Ангелът на смъртта… пауза… Ще се срещнем в ада.“ След това гласът й заглъхва: — „Ох, ох, ох.“

Всички в съдебната зала се бяха смълчали. Думите, прочетени с глухия глас на възрастния човек, бяха толкова въздействащи, толкова смразяващи. Една млада жена от съдебните заседатели притисна ръка към устата си.

Колиър изчака хората да нарушат тишината, след това попита:

— Какво имате предвид, когато казвате „пауза“?

— О, Тери Ландън не е изричала думата „пауза“. Аз я използвам, за да покажа, че тя е направила пауза между съответните фрази.

— А когато казвате „празно място“?

— Когато казвам само „празно“, означава, че не съм уловил една сричка. „Празно място“ означава, че не съм разбрал две срички.

— И така, за да улесним разбирането, ще прочета онова, което е казала Тери Ландън без паузите и празните места: „Не ме боли. Умирам. Ти си виновен, Кърт. Ох, ох. Умирам. Ти натисна спусъка. Каква изненада — Ангелът на Смъртта. Ох, ох, ох.“

— Да, това са думите, които успях да разчета по движението на устните й.

— Благодаря ви. Свидетелят е на разположение на защитата.

* * *

— Добро утро — поздрави Нина.

— Добро утро — отговори Уили Евънс и изкуственото му чене проблесна към нея.

— Нормален ли е слухът ви с помощта на слуховия апарат?

— Да.

— А в какво състояние е зрението ви?

— Зрението ми ли? Каквото човек би могъл да очаква на моята възраст. Добро е, когато нося очилата си.

— Припомнете си конферентната зала, където сте гледали видеоматериала. Приблизително на какво разстояние се намирахте от телевизионния монитор?

— Почти толкова далече, колкото се намирам сега от вас.

— Това е добре — отвърна Нина. — Защото бих желала да ви подложа на малък тест, също както господин Хелоуел. Само че сега разстоянието ще бъде същото, от което сте гледали телевизионния монитор.

— Добре — каза Уили. — Нека първо изтрия очилата си. — Докато той почистваше стъклата им с кърпа, Нина написа нещо на лист и го подаде на Колиър, а след това на съдията.

След това раздвижи устни и изрече беззвучно няколко думи, а Уили наведе напрегнатото си лице към нея.

— Още веднъж — помоли той. Тя повтори фразата, ала експертът заяви: — Ще бъде по-добре, ако се приближите към мене.

— О, но в такъв случай тестът ми няма да даде достоверни резултати — възрази Нина. — Съобщете на съдебните заседатели какво казах току-що.

— Ами аз пропуснах две думи. Вие ги сляхте една с друга.

— А жената във видеоматериала не сливаше ли думите една с друга, Уили?

— Естествено, че го правеше. Ако бях на нейно място, аз също щях да ги сливам. Затова оставях празни места в текста, който бях разчел.

— Добре, използвайте празни места и сега, ако това е необходимо — обърна се към него Нина. — Бихте ли искали да произнеса изречението още веднъж?

— Разбира се.

Нина отново започна да движи устните си.

— Според мене — започна бавно Уили — вие казахте: „Може и ти д’си натиснал спусъка.“ Повторете го отново.

Нина остана на мястото си и отново произнесе беззвучно въпросното изречение.

— Може и ти да си натиснал спусъка — изрече колебливо Уили. — Това бях в състояние да разчета.

Нина каза:

— Благодаря ви. — След това се изправи и занесе листа на съдебните заседатели. Докато те четяха, тя погледна госпожа Бъргъни и заяви: — Нека стенографът покаже какво бях написала: „Възможно е ти да си натиснал спусъка.“

— Както вече споменах, вие сливахте отделните думи.

— А възможно ли е жената във видеоматериала да е казала: „Възможно е“ на празните места, които сте оставили в записките си? — попита Нина.

Евънс отново взе бележките си, повдигна очилата на носа си, като че те можеха да му помогнат какво биха могли да означават празните места.

— Сега не съм състояние да дам отговор на този въпрос.

— Седейки тук, на свидетелската ложа, бихте ли могли да кажете дали съществува вероятност жената във видеоматериала да е изрекла: „Възможно е ти да си натиснал спусъка.“

— Възразявам! Този въпрос подвежда свидетеля и го принуждава да прави предположение! — намеси се светкавично Колиър.

— Оттеглям въпроса си — реагира Нина. — Знаете ли какво ще направим, Уили? Бих искала отново да видите онзи момент от записа. Приемате ли?

— Щом настоявате за това — отговори Евънс.

Записът отново беше показан. Този път Нина направи знак на заместник-шерифа да го спре по средата. Агонизиращото лице на Тери изпълни екрана. Евънс изпъна врат, за да вижда по-добре.

— Какво каза Тери Ландън точно в този момент? — попита Нина.

— Тя каза: „Ти… празно място, празно място… натисна спусъка.“

— Възможно ли е да попълните празните места в текста въз основа на онова, което видяхте сега?

— „Възможно е ти да си натиснал спусъка“ — изрече Евънс. — Да, такова тълкуване е допустимо.

— Аз не ви питам дали е допустимо, Уили. Питам ви дали тя е употребила тези думи.

— Не зная. Видеоматериалът е произведение на изкуството. Четенето на думите по движението на устните — също.

— Това ли каза Тери Ландън в записа?

— Възразявам! Свидетелят вече даде отговор на въпроса. Повторното му задаване води до безпочвени предположения.

— Възражението не се приема — реши неочаквано Милн.

— Възможно е Тери Ландън да е казала това. Не отричам, че е възможно. Ала вие искате да узнаете със сигурност, нали? Аз не бих могъл да твърдя това. Тери Ландън изрече няколко думи пред „ти“. Те трябва да се състоят от четири срички. Тя кашляше. Не бих могъл да ви кажа със сигурност.

— Ала има такава вероятност, нали, Уили? „Възможно е ти да си натиснал спусъка“?

— Възразявам! Спорно твърдение! Моля за съвещание между съдията, обвинението и защитата! Ваша чест…

Уили поклати глава и измърмори:

— Би могло да бъде така. Да, наистина би могло.

— Съдът приема отговора на свидетеля. Моля, адвокатът на защитата да продължи.

— Добре — каза Нина. — Беше ли част от видеоматериала обработвана с компютризирани техники, така че работата ви да бъде улеснена?

— Не, но аз гледах записа най-малко десет пъти. Не мисля, че бих…

— Благодаря ви. Гледахте ли отделно извадени неподвижни кадри от записа?

— Не, но това нямаше да ми бъде полезно.

Нина се спря върху останалите думи от записа, особено върху „Кърт“. Ала Евънс не отстъпваше, че Тери бе произнесла именно тази дума. Той говори почти до края на сутрешното заседание на съда. Наближаваше обедната почивка. Нина мислеше, че бе извлякла всичко, което би й послужило от този свидетел, ала изпитваше нежелание да освободи Евънс. Чувстваше, че в Уили е скрито цяло съкровище — само да можеше да проникне на необходимата дълбочина.

Най-сетне тя каза:

— Това изречение: „Ще се видим в ада“. „Д“ е звучна съгласна. Произнасяйки я, човек не движи устните си, само я чува. Така ли е?

— Да. Но думата „да“ се извлича без особено затруднение от контекста.

— Онова, което сте видели всъщност, е движението на устните при изречението „Ще се видими в АА“, нали?

— Да, но такова място АА няма. Разбира се, някои хора твърдят, че и ад няма — неколцина от съдебните заседатели се усмихнаха.

— Откъде знаете, че няма АА? — попита Нина. — Това биха могли да бъдат инициали на определено място, нали?

— Не. Не мисля, че е така — отвърна Евънс. — Тя каза „ада“. Очите й, изразът на лицето й, контекстът, всичко потвърждаваше значението на тази дума. Та каза „ада“.

Нина не постигаше нищо. Госпожа Бъргъни се прозя — дискретна, едва забележима прозявка, ала все пак прозявка. Най-сетне се отказа.

— Благодаря ви — каза тя. В този миг Сенди я докосна с лакътя си.

— Още една минута, Ваша чест — бързо добави Нина.

Сенди прошепна:

— Нека Евънс види филма, заснет от полицая при ареста на Кърт.

Нина се замисли за миг и едва чуто възкликна:

— О!

— Приключихте ли с въпросите си, госпожо адвокат?

— Остават още няколко, Ваша чест. Уили, вие заявихте, че разчитането на думите по движението на устните е изкуство…

— А пък аз съм човек на изкуството — прекъсна я Уили и се засмя. — Улавям толкова много думи, на които вие не бихте могли да повярвате. Искате ли да узнаете какво каза току-що дамата зад вас?

— Не! Ала предполагам, че се досещате какво бих желала да разчетете за всички нас.

— Да, наистина се досещам.

— С разрешението на съда бих желала господин Евънс да гледа записа, направен от офицер Джойс по време на арестуването на подсъдимия Кърт Скот на улица „Пайъниър Трейл“. Моля, господин Евънс да разчете думите по движението на устните на подсъдимия, използвайки посочения видео запис — Доказателство 14 по делото.

— Това е напълно неуместно, Ваша чест — заяви Колиър. — Подобна стъпка излиза извън рамките на прякото снемане на свидетелски показания. Става дума за умения, съществуването на които вече е потвърдено. Свидетелят вече демонстрира компетентността си. Госпожа Рейли използва нашия експерт като експерт на защитата.

Милн бе проследил с изострено внимание диалога между свидетеля и адвоката на защитата. Сега той заяви:

— Технически погледнато, възражението на обвинението е състоятелно. Ала по усмотрение на съда молбата свидетелят да види онази част от записа, в която устните на подсъдимия се движат, ще бъде удовлетворена в името на справедливостта.

Колиър седна на мястото си, шепнейки възбудено на своя правен съветник. Заместник-шерифът вече беше подготвил записа за излъчване.

Лишеният от звук филм, заснет от офицер Джойс, беше показан още веднъж. Бузата на Кърт се опираше о стъклото на колата „Патфайндър“, която той бе карал, преди да бъде арестуван. Той говореше нещо.

— Пуснете го още веднъж — каза Евънс. Той се наведе напред към екрана. Записът бе показан втори път.

— Добре — заяви свидетелят — Онези момчета от полицията не рискуват. Заснели са добре лицето му. Образът е много добър — отново пуснаха осветлението в залата.

Нина попита:

— Какво каза подсъдимият, докато стоеше, притиснал гърди о колата, Уили?

— Той каза: „Кръв“. После кимна с глава и изрече: „Престрелка. Простреляха мен.“

Колиър удари шумно папката по масата. Нина никога не го беше виждала толкова ядосан.

— Възразявам! — извика разгорещено той. — Обвинението беше изненадано по крайно несправедлив начин…

— Адвокатът на защитата и прокурорът, елате на съвещание, моля. — Нина се приближи и през цялото време мълча, докато Колиър изтъкваше всички възможни аргументи последното изречение от свидетелските показания да бъде зачеркнато от материалите по делото. Милн го изслуша внимателно, след това заяви:

— Самият вие е трябвало да използвате свидетеля за тази цел. Той разкри недобре свършена работа от страна на полицията. Това би трябвало да сторите вие. Приемете го.

— Имате ли още въпроси към свидетеля? — обърна се Милн към Нина, след като Колиър се отправи към мястото си, разтреперан от гняв.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

— Господин Хелоуел? Ще изтъкнете ли някакви доводи, опровергаващи твърдението на свидетеля?

Колиър поклати глава.

— Свидетелят е свободен да си върви. Благодаря ви, сър.

— Удоволствието е изцяло мое — светлоокият пенсиониран експерт чевръсто напусна свидетелската ложа.

— Съдът излиза в почивка до един часа и тридесет минути — обяви Милн. Съдебните заседатели излязоха един след друг по централната пътека на залата.

Заместник-шерифът вече приближаваше към Кърт, за да го изведе, когато той се наведе към Нина и Сенди и каза:

— Не зная откъде ви дойде наум за това.

— Благодари на Сенди — отвърна Нина и му се усмихна окуражително. Кърт се отдалечи, подрънквайки с веригите.