Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (4)

3.

НЕПИСАНИ ПРАВИЛА НА ЮРИДИЧЕСКАТА ПРАКТИКА:

Правило 1: Винаги е по-лошо, отколкото някога си сънувал.

Правило 2: Другият лъже и се възползва от това.

Правило 3: Човек никога не може да си позволи почивка.

Майката на Тайлър Нордхолм, с която разговаряше по телефона в понеделник рано сутринта, й напомни, че извън правото съществува и друг свят.

— Няма сътресение, дори и главата не го боли. Накарахме го да лежи в леглото си, ала всъщност това не беше необходимо. Каза, че се опитал да вземе бейзболната шапка на Боб. Надявам се, че Боб не си е създал неприятности.

— Ще разговарям с директора на училището тази сутрин — каза Нина, изпълнена с облекчение.

— Момчетата започват да се държат по-грубо, дразнят се един друг. Докато човек се огледа, настъпва краят на детството, а юношеството вече се задава зад ъгъла. Аз съм съветник по проблемите на брака и семейството, мога да ви уверя, че синът ви няма да стане хулиган, освен ако не запази този навик. Знаете ли какво — ще разговарям с Тайлър да покани Боб у дома. Ще ги накарам да запалят лулата на мира, фигуративно казано, разбира се.

— Вие проявявате изключителна любезност в случая.

— Тайлър казва, че вие сте пристигнали неотдавна в Тахо. Би трябвало да се срещаме, да пием заедно кафе. Понякога сутрините са наистина мъчително дълги. Работите ли?

— Адвокат съм в града. Идеята ви звучи добре.

Краткото мълчание в телефонната слушалка й подсказа, че госпожа Нордхолм бе срещала подобни хора по-рано. Нина не можеше да я вини, че е малко нервна. Наум тя вече готвеше аргументи, които щеше да представи пред директора на училището, подчертавайки страхливото нападение над Боби от страна на сина на госпожа Нордхолм.

— Е, успех с госпожа Полк — каза й госпожа Нордхолм, очевидно решила да прости на Нина за нейната професия. А за да отговори по подобаващ начин на добрината й, Нина реши да промени подхода си пред директора на училището.

За две минути взе топъл душ, среса косата си, обу панталон и зелено сако. В кухнята нахрани Боби с рохко сварени яйца и се забави при децата над любимия им комикс.

Навън й се наложи да сложи очила, за да не бъде заслепена от яркия, навалял през нощта сняг. Улиците бяха пълни със спортни коли, натоварени със ски. Виждаха се усмихнатите лица на онези, които все още не бяха счупили някой крайник.

Пристигнала точно в девет часа, Нина чакаше, седнала на много малък стол в приемната на началното училище „Джон Мюир“. След тридесет минути я поканиха да влезе в кабинета на директора, където се чувстваше гола без адвокатското си куфарче.

Госпожа Полк, едра жена, с тъмна коса и скъпи очила, чиято рамка беше направена от корубата на костенурка, й посочи стола пред себе си. След това не седна зад бюрото, а избра стола до Нина край малка масичка, отрупана с играчки и занаятчийски произведения от Централна Америка.

— В петък разговарях с учителката на Боб — започна госпожа Полк. — Той е умно дете.

— Госпожа Нордхолм ми съобщи, че Тайлър не е наранен тежко.

— Тайлър е отново на училище. Било е само драскотина. Тази сутрин разговарях с него. Той и Боб дойдоха в кабинета ми и се извиниха един на друг.

— Боби за пръв път участва в подобен инцидент. Не виждам особен проблем.

Госпожа Полк свали очилата си и ги остави на масата. Тя не носеше грим, но очите й бяха проницателни, те сякаш заповядаха: „Кажи ми истината“ — и това качество, изглежда, й беше много полезно.

— Но всъщност той има проблем — каза тя. — При него периодите на депресия се редуват с периоди на гняв. Не се държи спокойно в класната стая. През изтеклите два месеца сме изпратили три бележки до дома ви.

— Три бележки ли?

Директорката на училището се приближи до бюрото си, взе някакви листа и ги подаде на Нина.

— Не сте ли ги виждала?

Свири по време на час. Трябва да престане с буйното си поведение в класната стая. Крещи на площадката за игри, блъска съучениците си. Не пише домашните си, след като е отсъствал от училище. Нина не беше виждала нито една от бележките, макар че собствените й инициали бяха изписани самоуверено в дъното на листа.

— О, разбира се, онези бележки — внимателно отвърна Нина.

— Освен това от Коледа не е идвал шест пъти на училище. Има ли Боби някакви здравословни проблеми, за които трябва да ни уведомите, госпожо Рейли?

— Не съм омъжена — автоматично я коригира Нина. — Не, страдал е от неразположения, нормални за възрастта му. Леки настинки и така нататък.

Шест отсъствия. Доколкото й беше известно, Боби не беше пропуснал нито ден от учебните занятия в училище.

— Вие ли подписахте извинителните бележки? — случваше се същото както преди двадесет и пет години. Тогава Нина беше изпратена при директорката на училището; зад любезните маниери на дамата бе скрит истински палач, затова трябваше бързо да измисли някаква история…

— Естествено. Нима смятате, че Боби ги е подправил? — изрече тя, срещайки упорито погледа на госпожа Полк.

— Извинете, че ви задавам този въпрос, госпожо Рейли. Има ли някакви проблеми у дома ви, които разстройват сина ви? Например някакви семейни недоразумения. Единадесетгодишните деца разбират повече, отколкото си мислим, често дочуват разни неща и ги разбират съвсем погрешно…

— Боби претърпя много промени в живота си. Наскоро се разведох — отговори Нина. — И се преселихме в Тахо едва миналата пролет. Работата ми е такава, че голяма част от деня съм далече от него. Неотдавна бях ранена и се наложи да остана в болница. Но той е толкова буен във всяко нещо, с което се занимава…

— Боб редовно ли се среща с баща си?

— Боби няма баща — отвърна Нина.

Госпожа Полк не изглеждаше разколебана от тона на Нина. Тя беше много по-сурова, отколкото Нина бе предположила в началото.

— Макар че родителите не се разбират, детето все пак има баща — заяви тя.

— Бившият ми съпруг не е баща на Боби — обясни Нина.

— По-ранна връзка? И Боб знае за това?

— Знае, че Джек — бившият ми съпруг — не е негов баща. От по-ранната ми връзка не излезе нищо. Прекъснах всякакви контакти с бащата, преди Боб да се роди.

— Никога ли не сте разговаряли с него за баща му?

— Това е част от живота ми, която не обсъждам с никого.

Госпожа Полк поклати глава, отвори уста да изрече нещо, което Нина не желаеше да чуе — някаква съчувствена забележка, която щеше да измъчва Нина нощем. Тя се наведе напред, решила да прекъсне директорката.

— Вижте, госпожо Полк. Разбирам, че сте загрижена за доброто бъдеще на Боби. Ще разговарям с него, ще го наблюдавам по-отблизо. Сигурна съм, че поведението му ще се подобри.

— Той знае, че темата за баща му е табу. Това вероятно е трудно за момче на неговата възраст.

По дяволите, тази жена най-накрая бе хванала Нина натясно. Думите й се врязаха дълбоко в съзнанието й.

— Замислете се, че е необходимо да се разкриете пред сина си.

— Ще се справя с този проблем както сметна за нужно — заяви Нина и се изправи, уведомявайки госпожа Полк, че срещата е приключила. — Ще предприемете ли някакви по-нататъшни действия срещу Боби?

— Не, ако вие сте готова да ни помогнете и поведението му се подобри.

— В такъв случай много ви благодаря. Съжалявам, но имам предварително уговорена среща и трябва да тръгвам.

Госпожа Полк се изправи и стисна ръката й.

— Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожо Рейли. Съжалявам, че бързате толкова много.

— Госпожо Полк…

— Да, госпожо Рейли?

— Правя всичко, което е по силите ми. Моят син е най-важното нещо в света за мен. — След като изрече тези думи, тя бързо напусна кабинета, мина край секретарката, излезе от сградата и се озова в училищния двор. Тук някъде Боби имаше час по природознание. Тя наистина трябваше да отделя повече време на заниманията му в училище. Щеше да го стори. Щеше да поговори с Боби. Довечера.

Точно сега вече бе закъсняла за вземане показания от свидетелите под клетва.

 

 

Вечерта й се наложи да отиде на среща с членовете на градския съвет, за да протестира от името на свой клиент, чиито архитектурни планове за построяване на жилищна сграда бяха отхвърлени. Когато най-сетне се прибра у дома, лампите навсякъде бяха угасени и всички вече си бяха легнали.

На следващия ден закара Боби на училище и му каза, че ще разговаря с него, когато се прибере от работа. Остана във фоайето на училищната сграда, наблюдавайки как синът й влиза в класната стая.

След това отиде в съда; трябваше да се яви във връзка с дело, чиято цел беше да принуди крупна счетоводна фирма да предостави скрита незаконно информация. Ревизорът, отговарящ по процеса, приказваше глупости; адвокатът на противниковата страна държа убедителна реч в многословен, раболепен, дразнещ стил, който изкарваше съдиите из нерви; Нина се възмути. Тя спечели правото да представи някои отговори на въпросите на съдията и го загуби в други случаи. След два месеца щяха да се срещнат отново в съда в поредна схватка. Застрахователната компания беше възприела стратегията на бавното изтощаване на врага: те възнамеряваха да я заливат с документи, докато започне да бръщолеви като идиот, а клиентът й стигне до фалит.

Едва в шест и половина се разкри възможност да поговори със сина си. Зимното небе бе започнало да потъмнява, когато тя взе Боби от дома, заведе го в сладкарница до гарата, точно срещу киното „Стейтлайн“, откъдето тръгваха автобусите „Грейхаунд“ за междуградски пътувания. Двамата си поръчаха хамбургери и пържени картофки.

Боби седеше срещу нея и си играеше със сламките, които беше взел от кутията на гишето. Беше облечен в тъмносиня памучна фланела с красив скейтборд на гърба. Тази Коледа синът й я беше помолил да му купи скейтборд, стик за хокей и дрехи от точно определена марка.

— Винаги трябва да сваляме шапките си, когато влезем в някое обществено заведение, забрави ли? — напомни му тя. — И престани да издухваш хартиени топчета през сламката. Трябва да поговорим.

Той свали бейзболната си шапка и внимателно я постави на масата. Сега Нина го виждаше по-добре. Широките дрехи и черната шапка го предпазваха от внимателните погледи на другите хора. Той нямаше своя собствена стая, нито място, където можеше да остане насаме със себе си. Може би шапката му създаваше чувство за неприкосновеност и независимост.

— Свързано е с училището. Разговарях с госпожа Полк. Тя ми показа няколко бележки от училище, които ти не си представял пред мен.

Боб наведе глава, все още продължавайки да върти сламките в ръце.

— Не можах да повярвам, Боби. Написал си моите инициали в края на страницата и си предал бележките, нали?

Не последва никакъв отговор.

У Нина се събуди следователят, водещ кръстосан разпит. Реши да стигне до истината.

— Отговори ми.

Лицето му се стегна по начин, какъвто никога не бе виждала. Сякаш пред нея стоеше възрастният човек, какъвто щеше да стане той — нещастно пораснало момче, което се опитваше да се предпази, наблюдавайки я под око. Обзета от внезапен прилив на съчувствие, Нина почувства, че й се иска да го утеши. Защо го беше довела на това обществено място?

Защото нямаха собствен дом. Сервитьорката им донесе чинии с храна и Нина подаде на Боби кетчуп.

— Хайде — подкани го тя. — Говори. Кажи ми къде си ходил.

— Ходих…

Той притихна, свит напрегнато на мястото си.

— До ски гардероба в Хевънли.

— Онази голяма сграда до паркинга ли?

Момчето не я поглеждаше.

— Да.

— Сам ли отиде там?

— Да. Само веднъж… взех със себе си Трой.

Нина изстена.

— Защо?

— Какво те е грижа, мамо? Толкова си заета.

— Хайде. Наистина се тревожа за тебе — тя протегна ръка към дланта му и я докосна леко с пръсти, опитвайки се да установи контакт помежду им.

— Аз мога да се грижа за себе си.

— Аз също искам да се грижа за тебе — изрече Нина. — Ако нещо се случи с тебе, Боби…

— Бях на сигурно място. Седях на пейките близо до възрастни хора, разбираш ли, и сервитьорите си мислеха, че съм с баща си — той изрече думата „баща“ така официално.

Нина спечели няколко секунди, впивайки зъби в хамбургера си, след което отпи от млечния шейк.

— Разбира се, аз нямам баща, нали?

— Престани с тези приказки. Ти имаш баща, както всеки друг. Роди се в общинската болница в Монтерей…

— Аз съм незаконно дете, нали? Копеле. Така приказва Тайлър Нордхолм, пък и всички останали?

— Какво? Той не разбира нищо от това. Нито пък ти. Много от децата в твоето училище имат семейства, различни от тези на останалите хора. Също като мен и теб. Нека спрем дотук. Защо не си изядеш хамбургера, за да се приберем у дома?

— Ние нямаме дом.

— Къщата на Мат е твоят дом.

— Не е същото, мамо. И ти го знаеш.

Тя почувства как животът, който си бе изградила, се сгромолясва пред очите й.

— Точно сега не мога да направя нищо за това, Боби. Мястото, където живеем, е хубаво и през по-голямата част от времето ни харесва да бъдем там, нали?

— Мъртъв ли е баща ми? — Боби отново се върна в радиоактивната територия. — Къде се намира той все пак? Защо не искаш да приказваш за него? Винаги се вбесяваш, когато те попитам.

— Просто… — думите й изневериха.

— Кога ще ми кажеш?

— Някой друг ден.

— Искам да узная сега.

— Зная, че е така.

— Кога ще ми кажеш?

— Не зная кога! — Тя се опита да запази гласа си нежен, но непреклонен, ала усети, че той звучи гневно.

— Обещай ми.

— Ще помисля за това. А сега ти ми обещай, че никога няма да правиш така — да бягаш от училище. Училището е важно. Но най-важното нещо си ти. Искам да зная, че се намираш на сигурно място, там, където трябва да бъдеш.

— Добре — думите дойдоха прекалено лесно; Нина се съмняваше в искреността им.

— Ще си стиснем ли ръцете? — Тя протегна своята и Боб я пое автоматично, както правеше като малко момче. Тя отпускаше ръка с отворена длан и той я сграбчваше, сякаш притеглен от магнит. Ала сега дланта му заемаше повече място в нейната и лесно можеше да се отскубне. Пръстите му бяха силни, жилави и не останаха задълго в нейните.

Той порастваше и се отдалечаваше от нея и тя трябваше да намери някакъв начин да го приеме.

 

 

Човекът, с когото трябваше се срещне на следващата сутрин, не се появи. Беше й невъзможно да се съсредоточи. Съдебното решение на съдията Милн по случая Ландън щеше да пристигне днес или утре. Нина щеше да приключи с неприятностите на Тери Ландън.

— Какви са задачите ми за следобед? — попита тя, влизайки в приемната. Сенди попълваше някакви формуляри, които трябваше да бъдат изпратени по предназначение в края на деня.

— Трябва да се явите в полицейската служба и да направите опит да спасите шофьорската книжка на госпожа Одри — осведоми я Сенди.

— Предполагам, че в такъв случай най-добре ще бъде да прочета досието й.

— Това е случай, в който няма да спечелите — подметна Сенди. — През изтеклата година госпожа Одри е натрупала прекалено много глоби за превишена скорост.

— Ах, Сенди, Сенди. Всичко зависи от правилния подход. Човек трябва да се отнася с пътната полиция по подходящ начин.

— И какъв е той?

— Трябва да се държиш угоднически. Крясъци, оплаквания, обяснения, честни изявления, обещания, че ще поправиш поведението си: всичко това не струва и пукната пара. Трябва просто да паднеш на колене.

— Тя може да стори това и без вас.

— Госпожа Одри е аматьор. Нуждае се от експерт. Адвокатът трябва да раболепничи. Такава е политиката на пътната полиция.

Сенди, която никога не се смееше, се усмихна едва-едва.

Срещата в участъка на пътната полиция мина добре. Нина помоли за пощада и клиентката й я получи. Изпитвайки задоволство от тази малка победа, тя се върна в кабинета си и се зарови в огромната купчина на хорските неприятности.

Телефонът звънна. Сенди се обърна към нея:

— Бела се обади от канцеларията на Върховния съд. Съдебното решение по случая Ландън е готово.

— Бързо са се справили. Какво гласи то?

— Тя каза, че можеш да отидеш да го получиш, в противен случай ще го изпратят по пощата.

— Би ли отишла, Сенди?

— Ххм — измърмори Сенди и облече палтото си.

В три часа и петнадесет минути Боб дойде в офиса, натоварен с огромно количество домашни, докаран тук от Мат след малък спор с Трой. Нина го настани в помещението, където водеше поверителни разговори с клиентите си, и след като му изнесе кратка лекция, го остави с няколко добре подострени молива и строгата заповед да не се мярка в приемната.

Половин час по-късно Нина разговаряше с нов клиент в кабинета си, когато Сенди се прибра със съдебното решение по случая Ландън.

Беше спечелила. Милн беше отказал да издаде постоянно съдебно разпореждане, обосновавайки се с факта, че съществува малка вероятност ищците да спечелят делото, когато то бъде обжалвано в по-висша инстанция. Аргументът, че е имало предварително съгласие между страните по делото, бе наклонил везните в нейна полза — а не аргументът, свързан с конституцията; както и да е, Нина беше победителят в схватката.

* * *

— Тери Ландън пристигна, за да се види с вас — уведоми я Сенди. След няколко минути Нина приключи с клиента си и надникна в стаята за поверителни разговори.

Боби, чиито книги лежаха разхвърляни и пренебрегнати по масата от дъбова дървесина пред него, гледаше през прозореца с непроницаемо изражение на лицето. Черната му коса бе станала прекалено дълга, оставена задълго без внимание от страна на бръснаря. Очертанията на челюстта му, най-забележителната физическа промяна в единадесетгодишното момче, наподобяваха триъгълник, загатващ предстоящото юношество. Нина отклони поглед от него и забеляза Тери в срещуположната страна на дългата маса; клиентката й наблюдаваше ту нея, ту Боб.

— Тери, запознахте ли се със сина ми? — попита Нина.

— Забелязвам приликата между вас — отбеляза Тери, отваряйки устните си в широка, пълна с бели зъби усмивка. — Макар че той не изглежда съвсем като вас, нали? Ние двамата си поговорихме прекрасно. Той ми каза, че наскоро е навършил единадесет години.

Всичко, което изрече тази жена, изглеждаше някак фалшиво, като че произнесените от нея думи нямаха нищо общо със значението, което тя искаше да вложи в тях. Неспокойствието, което бе измъчвало Нина, отново я обзе.

След като Тери си отиде и Мат взе Боби, Нина осъзна, че бе забравила да предаде на клиентката си копие от съдебното решение, за което Тери изрично я бе помолила. Тя реши да й го занесе на път за вкъщи — така Тери щеше да се чувства щастлива, докато Нина намереше благовиден претекст да се измъкне от по-нататъшното разглеждане на случая.

— Направи ми една услуга, Сенди.

— Каква?

— Моля те, не оставяй повече Боб в стаята за поверителни разговори с клиентите. Това действа зле на нервите ми.

— След като заговорихте за това, ми се ще да ви кажа, че той изглеждаше малко разстроен на излизане оттам — подчерта Сенди. — Предполагам, че обстановката действа зле и на неговите нерви. Чудя се защо ли е така?