Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (32)

29

— Къде е тръгнала? — извика Пол в телефонната слушалка.

— Няма нужда да крещиш — отвърна му Сенди, след което му обясни всичко. — Вземи и Уиш — добави тя.

— Защо не я спря?

— Тя ме прегази като пикап V–10 — отговори Сенди.

 

 

Съвсем добросъвестно изоставен без постоянни грижи с цел да обезкуражи походите на туристите в уикенда, ограденият с дървета път, следващ южния бряг на езерото Фолън Лийф, скоро след пресечката с шосето се стесни и остана само с едно платно. Докато се люлееше зад волана заради огромните ями по пътя, Нина се питаше как Кърт е успял да се добере до тази местност, отдалечена на няколко мили от главното шосе.

Как би могла да се досети какви са плановете му? Дори и в най-смелите си предположения не би могла да си представи, че той ще предприеме подобна стъпка, с която бе компрометирал изцяло и себе си, и нея.

Ако Нина въобще имаше някакъв късмет, той би трябвало да бъде в такси или в шофьорската кабина на някой камион, носещ се с главоломна скорост по шосе 50, прекосявайки щата Невада, на път към Юта. Беглец отпреди толкова години, сега Кърт отново щеше да напусне живота й, живота на сина й. Така тя и Боб щяха да заживеят както преди.

Не. Никога нямаше да бъде същото.

Тя познаваше Кърт достатъчно добре, известен й беше начинът му на мислене, знаеше къде ще отиде той. Вероятно щяха да му бъдат необходими някакви инструменти.

На завоя след магазина за хранителни стоки Нина зърна металния покрив на хижата, издигаща се сред гъста гора. До нея водеше черен път.

Пикапът „Бронко“ вдигна цял водопад от прах, докато Нина се добере до малко по-широко място край хижата. Там спря. Пътеката към хребета Ангора започваше наблизо. Беше застанала сред откритото поле встрани от пътя. От мястото си виждаше част от покрива на противопожарната станция, която се издигаше в самия край на пътеката. Напрягайки очи, разбра, че може да проследи отделни участъци от нея, които продължаваха нагоре по самото било.

Не забеляза никакво движение наоколо.

Вятърът шумолеше в клоните на дърветата. Далеч в небето се носеше самолет. Беше тихо. Много от тези самотни хижи бяха празни през делничните дни. Туристите идваха само през уикенда.

Нина се изкачи върху хлътналата веранда и се опита да завърти кръглата топка на входната врата. Нещо се счупи и тя я отвори. Вътре подът беше покрит с прах. Това веднага й подсказа, че в хижата нямаше никой.

— Кърт — прошепна тя. Усещаше присъствието му. Езерото Фолън Лийф, хижата с каменната камина…

В спомените й се промъкна страх. Припомни си какъв беше Кърт тогава — толкова красив с младостта и силата си. Целувките му, ръцете му… Сега не знаеше. Не знаеше. Защо бе тръгнала след него? За да го върне обратно при себе си ли? Или искаше да го види свободен — без стъклената стена, която стоеше между тях?

Навесът за инструменти на гърба на хижата беше посещаван наскоро от някого. Ръждясалият катинар на вратата беше разбит.

Нина отблъсна паяжините пред очите си и огледа старите инструменти, разпръснати по пода. Гребло. Пластмасова дъска за почистване на сняг. Мотика, окачена на един гвоздей. Мистрия без дръжка. Едно сравнително по-чисто място на пода показваше, че Кърт беше намерил инструмента, който му бе нужен.

Нина направи всичко възможно да сложи отново катинара на вратата на навеса, вдигна лопатата, която бе взела от дома, в дясната си ръка и измина с решителни крачки разстоянието от около двеста метра, отделящо я от началото на пътеката към хребета Ангора.

Слънцето надничаше между боровете. Въздухът беше изпълнен с чуруликане и плясък на птичи криле. Невидимите птици, дребните животни и насекоми си проправяха път сред гората, издавайки бодри звуци. Тя видя по пътеката различни отпечатъци от обувки, а след малко и отпечатъци от лапи на куче. Представи си как освободеното от нашийника куче се спуска стремително напред, изоставяйки бавния си двуног собственик. Нина спря. Чу как някой изсвирва рязко някъде далеч долу в ниските поляни около езерото.

Несвикнала с такива стръмни пътеки, Нина усети, че коленете й започнаха да треперят; беше изминала едва четвърт миля. Скоро забеляза, че храсталакът наоколо бе отъпкан, а на всеки петдесет-шестдесет фута имаше малки купчини от наскоро изкопана пръст.

— Кърт? — извика тя, ала не получи никакъв отговор. Даде малка почивка на коленете си и продължи напред.

Пътеката стана по-скалиста. Нина стигна до едно място, където се издигаха огромни гранитни блокове — обикновено избягваше подобни местности, защото мечките обичаха пещерите, образувани между камъните. Кърт наричаше убежищата на зверовете „мечи градове“… Споменът беше толкова ярък, че го усети как се спуска като прозрачна пелена над настоящето, насищайки гледката пред очите й с емоциите от миналото.

Чу звън на лопата, удряща се в камъка.

— Кърт!

Никакъв отговор.

— Кърт! Аз съм. Никой не ме придружава. Дойдох сама.

Шум от стъпки. Кърт се подаде зад гранитния блок, стиснал лопата в ръка.

Той я изтърва, махна ръкавиците от дланите си и протегна ръце към нея. Тя отново видя синкавия белег на мястото, където го беше засегнал куршумът.

Затича към него. Телата им се докоснаха. Двамата се притиснаха един към друг, Нина обви с ръце врата на Кърт, притисна глава към гърдите му и заслуша как тупти сърцето му, усещайки миризмата на пот и прах. Той помилва косата й.

— Кърт — прошепна тя. След миг повтори: — Кърт.

— Не се отдръпвай от мен.

— Няма.

— Обичам те.

Тя не отговори. Като лози от бръшлян, чиито корени се бяха вплели един в друг, те стояха, докосвайки се един друг. След това той я прегърна, притисна я към тялото си, вдигна я от земята и започна да я поклаща напред-назад, напред-назад.

Измина много време, преди да я пусне внимателно до себе си. Едва тогава Кърт прошепна:

— Сега имам всичко, което искам. Аз те прегръщах. Но…

— Открил си нещо, нали?

— Да.

— Покажи ми го.

Той я поведе през обраслата с треви поляна зад огромния гранитен блок, който Нина сега разпозна — беше го виждала във филма на Тери. Малък черен отвор, висок около осемнадесет инча, широк два фута се бе образувал на мястото, където масивният блок се опираше в други, по-малки скали. Кърт отново си сложи ръкавиците, които бе свалил по-рано.

Той пъхна ръка в отвора.

— Не се страхувай — каза и измъкна една дълга кост.

И късчета избелял плат, окъсани, вмирисани на плесен, мръсни. И още кости, много, много кости.

Череп, върху който все още висяха мръсни кичури руса коса.

Темара?

Тялото на Кърт се подпираше о скалата, надвесено над тъмната дупка, която той беше открил. След това мъжът продължи да копае с удвоени усилия, сякаш се страхуваше, че Темара щеше да остане изгубена навеки в пещерата. Ровеше трескаво в купчината от камъни, пръст и части от костите на момиче, открояващи се в сухата дупка, решен да завърши започнатото, съсредоточен до крайност в работата си, сякаш забравил, че очите на Нина наблюдават зловещата сцена.

Шокът, който бе преживяла при вида на костите, върна Нина към действителността.

— Кърт, спри! — извика тя. — Съдебният лекар трябва да види всичко това в неговия първоначален вид. Не докосвай нищо повече тук!

— Не мога да я изоставя тук — отвърна Кърт.

— Поседи до мен за минута. Моля те, позволи ми да поговорим.

Той погледна нерешително към костите, после сякаш силите му го напуснаха и той се строполи до нея. Нина осъзна, че той е крайно изтощен, на границата на припадъка.

— Как стигна дотук?

— Дойдох на автостоп до пътя край езерото — отговори той. — След това тичах. Знае ли полицията къде се намирам?

— Не. Ще ми се и аз да не знаех. Хубаво би било, ако не беше докосвал нищо.

— Бедната Тем. Не заслужаваше такъв край. Не възнамерявах да я изровя. Просто… след като я видях, просто не можах да я оставя така.

— Все още не знаем, че това е тя, нали? Искам да кажа, докато не направят проверка.

— Шегуваш ли се? Та аз й бях купил този колан, по дяволите.

Едва сега Нина забеляза сребърна катарама във формата на орлова глава, която Кърт стискаше в ръка. Той отново свали ръкавиците си, остави ги до лопатата и сложи катарамата върху равната част от скалата.

— Не мисля, че ще издържа повече — прошепна той. — Полудявам. Това са нейните кости, Нина.

— Постигна онова, което си беше поставил за цел. Сега трябва да се върнем обратно.

— По-добре да ме застрелят и да приключа с всичко това. Така за теб също ще бъде по-добре. Искам да те прегърна още веднъж.

Те се притиснаха един към друг. Нина се чувстваше объркана от всичките черти, които откриваше у себе си: беше майка, адвокат, любима, изоставена.

— Ще те закараме обратно. Бързо. Ще спасим положението — прошепна тя.

— Няма да се върна назад. Моля те, опитай се да разбереш. Не мога.

— Ще се страхуваш до края на живота си. Това е истински ад.

— По-добре, отколкото в проклетия затвор.

— Не губи надежда. Моля те… Трябва да ти кажа нещо… — Тя осъзна, че той щеше да си отиде, и инстинктивно притегли главата му към себе си. Кърт започна да я целува — бузите, носа, челото, влажните й очи. Устните му докосваха нейните и бяха топли, меки, притискаха се по-горещо, тялото й се отпусна до неговото. Нина отвори очи и погледна в неговите. Времето престана да тече. Те се целуваха край езерото Фолън Лийф и скоро щяха да се оженят…

— Трябва да тръгвам — прошепна той и отдръпна глава. След миг щеше да се изправи и да направи първата крачка, която щеше да го изведе завинаги далеч от нейния живот…

Пол скочи от храстите и блъсна Кърт далеч от нея. За миг Нина застина на мястото си, неспособна да разбере какво става пред очите й.

Двамата мъже се вкопчиха един в друг, завъртяха се към една скала, главата на Кърт се блъсна в камъка, ала той успя да отблъсне Пол встрани. Олюлявайки се, Кърт се опита да се изправи, ала не успя. Пол сграбчи краката му и отново го събори на земята. Лицето му беше изкривено от гняв.

— Престанете! Престанете! — извика Нина. Кърт натисна главата на Пол между два камъка. Тя усети, че започва да крещи. Едва сега забеляза, че Уиш стои зад купчината кости, размахвайки револвера на Пол в ръка, и вика с все сила на двамата мъже да прекратят схватката.

Кърт вдигна камък над неподвижното тяло на Пол. Нина изкрещя:

— Не! — Той я чу, обърна се към нея и я погледна уплашено. Пол се измъкна и светкавично се изправи.

Този път Кърт нямаше никакъв шанс. Детективът се втурна стремително срещу него и двамата отново се вкопчиха един в друг. Пол притисна противника си към земята и стовари юмрук в лицето му.

Уиш стърчеше като парализиран. Пистолетът висеше безсмислено в ръката му. Струйка кръв потече по лицето на Кърт.

Детективът се готвеше да нанесе още един удар в лицето на поваления си противник. Нина вдигна тежък камък, скочи върху широкия гръб на Пол и го удари по тила. Той изсумтя и падна по гръб на земята със затворени очи.

— Убихте ли го? — извика Уиш и изтича до тях. Кърт бавно се надигна, разкопча разкъсаната си риза и я вдигна към лицето си.

— По дяволите — изруга едва чуто Пол от земята. — Май че тази жена наистина ме утрепа. — Той се опита да вдигне глава и Нина му помогна да седне. — Какви са тези кости? — попита Уиш.

Нина се приближи към тримата мъже, ала Пол я предупреди, без да откъсва нито за миг поглед от Кърт:

— Стой далече от него.

— Ще поговорим по-късно — каза тя. — Ти с микробуса ли дойде? Помогни ми да отмъкнем тези двамата до него. — Пол изстена. — Отиваме в болницата „Боулдър“. Уиш, помогни на Кърт да се изправи. Дай ми пистолета — може да застреляш някого по невнимание. Хайде, помогни му да стане! Мини пред него, а аз ще помогна на Пол.

Сега щяха да върнат Кърт обратно в затвора. Почти му се беше удало да избяга, ала те му попречиха, отново промениха бъдещето му. Тази отговорност беше зашеметяваща. Защо го беше проследила дотук? Нима с тази своя постъпка не беше прочела тежката му присъда?

Кърт се бе облегнал върху Уиш и куцукаше бавно надолу по пътеката. Той не поглеждаше към Нина, дори не направи опит да побегне към гората. Ако го бе сторил, Нина може би щеше да му позволи да избяга. Никога не би могла да разбере как щеше да постъпи в такава ситуация. Кърт вървеше бавно и се опитваше да изтрие лице с разкъсаната си риза.