Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (30)

27.

— Хей, човече, караш като умопобъркан индианец от племето Бронко — извика Уиш, стиснал ремъка върху тавана на пикапа с две ръце, докато Пол се спускаше по стръмния склон Кингсбъри Грейд в сгъстяващия се здрач.

— Благодаря — отвърна му детективът. — Аз карам истински пикап „Додж Рам“, колата на Нина е „Бронко“ за твое сведение — той включи дългите светлини. В плътните снопове светлина изплуваха два елена, изправили се точно на пътя им.

— Внимавай! — изкрещя Уиш. Пол рязко завъртя волана наляво, отби към банкета, оставяйки елените втренчени след колата.

— Рефлекси — заяви миролюбиво той. — Забелязвам, че си много по-словоохотлив, когато майка ти не е наблизо.

— Нима вие щяхте да се държите по-различно от мен?

— Схващам мисълта ти.

— Трябва отново да се върнете в дясното платно — всъщност вече бяха престанали да се движат в насрещното движение, летяха напред с шестдесет и пет мили в час по сребристата лента на планинския път, ограден от двете страни със силуети на дървета от гъстата гора.

Пол отвори прозореца и пое дълбоко дъх.

— А-а-х. Погледни онази голяма жълта луна, издигаща се над долината Карсън като лъскава златна монета от Африка.

— Караш ме да треперя от студ, човече.

— Облечи си ризата. Така. Да се върнем отново към Майкъл Ордуей. Казваше, че го познаваш.

— Да, познавам го. Отглежда крави и овце в ранчо на около миля след градчето Гарднървил. Притежава около сто и петдесет акра пустинна земя и надежден водопровод. Има деца и жена, която обича да флиртува с непознати.

— Дорийн Ордуей. Моминското й име е Дорийн Бенитес. Откога са женени?

Уиш вдигна рамене.

— Не знам. Такива неща не ме интересуват.

— Добре, какво знаеш тогава?

— Човекът плаща добре, отнася се както трябва към работниците си.

— Добре, това все пак е нещо. От начина, по който човек се отнася към подчинените си, можеш да си направиш извод какъв е характерът му.

— Съвсем наред е, като се има предвид, че е чужденец.

— Чужденец ли? О, имаш предвид, че е англичанин.

— Да, но той не се държи като човек от Великобритания, нали разбираш какво искам да кажа?

— Не, не разбирам — отвърна Пол. — Много съм любопитен да науча какво означава това.

— Ами няма нищо против да се изцапа като работниците си, макар че е собственикът на ранчото. Не седи по цял ден сякаш е господар на огромно имение — обясни Уиш.

— Разбирам. — Пикапът намали скорост, докато преминаваха през самотното градче Миндън. Единственото отворено заведение тук беше голямото, ярко осветено градско казино. Веднага след като се спуснаха по източния склон на Сиера он Грейд, навлязоха в пустиня, обрасла с храсти, приспособили се към температурите на голямата надморска височина. Дърветата изчезнаха и на тяхно място се появи небето. Нощта беше тиха.

— Гарднървил — обяви след минута Уиш. — Тук има хубав хотел, понякога се вижда оттук, понякога — не. Тук се хранят пастирите. Храната е хубава.

— Пастирите ли?

— Да, баските. Живеят навсякъде по тези места. Завийте наляво по черния път.

Поеха на втора скорост по осеяната с дупки повърхност на пътя, движейки се между огради от бодлива тел. Луната се носеше спокойно по небето и винаги успяваше да се задържи над главите им.

— След това бихме могли да похапнем в ресторанта на хотела. От сметката „разходи по разследването“.

— О, човече, обожавам работата си.

— Все още нищо не си направил. Хайде да проверим как си научил първия урок за частни детективи.

— Да слушам и да наблюдавам — започна Уиш. — Да си държа устата затворена, докато приказвате вие. Да отида в тоалетната и да проверя дали в шкафа за лекарства няма наркотици. Да се опитам да надникна в спалнята, да проверя дали там има бюро и какво е подредено върху него. Да душа навсякъде и винаги да имам готово някакво невинно обяснение. Да оставя касетофона включен в чантата си и да стоя близо до вас през цялото време. Да открадна чашата или кутията от бира, която той е държал в ръка.

— Направи всичко това и аз ще се постарая да получиш огромна купа с агнешка яхния — обеща Пол.

Стигнаха до обширен паркинг — голата земя не беше покрита с никаква настилка. На него бяха паркирани няколко счупени камиона и един трактор. Два малки кафяви териера изскочиха пред пикапа, не преставаха да лаят, размахвайки неспокойно опашки. Зад тях се появи мъж в работен комбинезон и кални ботуши.

— Майкъл Ордуей — представи се той и се здрависа с посетителите си.

Привлекателна жена с дълги крака, облечена в избелели, прерязани до бедрата джинси, се показа зад гърба му.

— Съпругата ми Дорийн. Марли, Уотсън, кротко! Укротете се, момчета! — Ордуей свали ботушите си пред вратата и продължи по чорапи в къщата, следван от двете кучета.

— Седнете, моля — покани ги Дорийн Ордуей. Двамата седнаха до масата от черешова дървесина, огледаха специалния шкаф, пълен с пъстри порцеланови блюда, възхитиха се на персийския килим, картините, изобразяващи пейзажи.

— Много е красиво — отбеляза Пол. — Не бях очаквал, че ще видя подобни неща в самия край на този дълъг път. — Докато приказваше, впери очи в Дорийн и тя отговори на погледа му.

Стопанката на къщата му подари по-широка усмивка, отколкото заслужаваше току-що изреченият комплимент.

— Не бях сигурен дали трябва да разговаряме с вас — започна Майкъл Ордуей. — Но и двамата бяхме много любопитни да научим повече за този процес.

— Много съм ви благодарен — отговори му Пол. — Това показва, че сте хора с широки възгледи.

Тези думи се понравиха на Дорийн.

— Бихте ли искали нещо за пиене? Чаша чай или кафе?

— Къде е клозетът? — попита Уиш. Пол го срита под масата, първо защото бе изгърмял такъв глупав въпрос, преди да завършат любезностите, и второ, защото младежът бе използвал грубата дума „клозет“.

— О, в края на краищата реших, че може да изтърпя още малко — бързо добави Уиш.

Пол си наложи да не вдига възмутено клепачи към тавана при тази неочаквана реакция и подхвана:

— Чух, че сте англичанин, който се е преселил в Америка.

— Роден съм в сянката на крепостта Тауър в Лондон — отвърна Ордуей. — Но от години живея тук. По време на медения си месец предприехме пътуване до Англия. Времето беше ужасно. Непрекъснато валя ситен, студен дъжд. Но разбира се, посещението в Британския музей компенсира всичките ни неприятности.

Дорийн се намеси:

— Можете ли да си представите — през цялото време разглеждахме разни мумии и стари ръкописи.

— Как стана така, че се озовахте в ранчо сред пустинята?

— Всъщност причината за това е решението на баща ми — отговори Ордуей. — Той се пресели с цялото ни семейство от Тахо скоро след изчезването на Темара. Самият той пораснал, гледайки каубойски филми в добрите стари времена, затова реши сам да подхване този бизнес. Превърна се в умел гледач на телета. Добре мяташе ласото, мир на праха му.

— Отдавна ли сте женени?

— От десет години — отвърна Дорийн, наливайки на детектива кафе. Неголемите й гърди изглеждаха възбуждащо под фланелката. Пол се опита да отклони поглед от тях. Тя забеляза отчаяните му усилия и съвсем случайно го докосна с бедрото си. — Имаме две близначки на четири години. Ани и Сара. Те вече си легнаха. Значи вие сте частен детектив? Като Сам Спейд и Лу Арчър. Никога не съм срещала човек с такава професия. Харесвате ли работата си?

— Предпочитам я пред службата в полицията — отговори Пол. — Помагате ли на Майк в грижите около ранчото?

— Наричайте го Майкъл. Непрекъснато съм заета с момичетата. Той се занимава с всичко във фермата.

Пол отпи няколко глътки кафе, зададе още няколко въпроса и отново срита големия крак на Уиш под масата. Уиш веднага скочи.

— Тоалетната е в коридора, първата врата вляво — обясни му Дорийн. — Знаете ли, искам да съобщите нещо на госпожа Рейли — продължи тя и се обърна отново към Пол. — Нещо във връзка с процеса за нарушаване неприкосновеността на вътрешния мир. Тази сутрин Джесика ми се обади и каза, че всичко е приключило. Благодарете на госпожа Рейли от мое име. Не толкова заради това, че филмът беше изопачил нашите характери, а защото бе очернил Тем. Тем ми беше приятелка. Филмът, който направи Тери Ландън, беше направо ужасен. Трябваше да предприемем нещо.

— О, филмът — възкликна Ордуей и поклати глава. — Тери наистина беше добра в работата си. Накара ни да изречем неща, за които по-късно наистина съжалявахме. Като например шегата, която използвах, че господин Суит бил пияница. Вбесих се, виждайки как изричам от екрана думи, извадени от контекста и използвани по начин, създаващ отблъскващи инсинуации. Чувствахме се пълни глупаци — бяхме се съгласили да ни заснемат на филм, без да имаме никакво право да поставим вето върху готовия продукт. Може би трябва да бъдем благодарни, че семейство Суит не ни дадоха под съд. — Лицето му беше открито, дружелюбно, дълго и тясно. Бузите му изглеждаха избръснати внимателно. Пръстите му бяха чисти, а гъстата му кестенява коса беше подстригвана съвсем наскоро. „Самото олицетворение на джентълмен фермер“ — помисли си Пол.

Дорийн добави:

— Днес ми се обади Джесика Суит. Каза ми, че Тери познавала Тем още преди приятелката ми да изчезне от Тахо. Имала ли е Тери нещо срещу нея? Знаете ли нещо по този въпрос, господин Ван Уегънър?

— Наричайте ме Пол.

— Добре — съгласи се тя и приглади касата си, поставяйки палаво кичурче зад ухото с ръка, която едва забележимо докосна зърното на гръдта й, което личеше изпод фланелката. Вълнистата руса коса с кестеняви кичури беше в приятен контраст с черните й вежди. Пол мислено свали ризата й, наслади се на открилата се пред очите му гледка и отново я наметна върху раменете й. Дорийн влезе в кухнята, полюлявайки бедрата си по начин, типичен за всяка привлекателна съпруга.

— Боя се, че не мога да разбера — подхвана Пол. — Значи казвате, че момичето във филма въобще не прилича на онази Темара, която сте познавали в живота?

— Ами филмът подчертаваше единствено отрицателните й черти. Тем беше умно момиче, беше много красива — отговори Ордуей. — Тя обичаше конете, искаше да стане ветеринарен лекар.

— Ала наистина е изляла чаша бира в лицето ви в нощта, когато е изчезнала.

— Аз си го заслужавах — призна Ордуей. — Аз… би могло да се каже, че й досаждах с прекаленото си внимание. Тя наистина не проявяваше интерес, а аз бях прекалено зает със себе си и не забелязвах това. Твърде неочаквано бе престанала да се среща с Кърт Скот — поне самата тя твърдеше така. Впрочем видях фотографията му във вестника и го разпознах. Бях го срещал веднъж с нея. Тогава той тъкмо беше завършил колежа — тя ми каза това, беше с няколко години по-възрастен от нас.

— Бащата на Тем никога не харесваше приятелите й — извика Дорийн от кухнята.

— Той се опитваше да задържи малкото си момиче у дома — добави Ордуей. — Тем трябваше да се съобразява с толкова много правила. Винаги съм си мислил, че тя просто се махна от дома си. Искаше да види света. Училището я отегчаваше, беше сърдита на родителите си. Такива неща често се случват, нали? Вероятно е машинописка в Мелбърн и някой ден ще ни се обади.

— Може би — рече Пол. — От друга страна, ми изглежда необичайно, че не е направила никакъв опит да се обади у дома си през всичките тези години. Питах се и друго нещо. Познавахте ли Тери, преди тя да се свърже с вас заради филма?

— Не. За пръв път видяхме тази жена миналата година. Разговаряхме с нея веднъж в студиото й, след това тя дойде в ранчото, за да заснеме Дорийн. Преди дванадесет години бяхме просто хлапаци от гимназията, разбирате ли. Тя очевидно живееше в Тахо, но е била значително по-възрастна от нас — по това време е била двадесет и осем, двадесет и девет годишна. Както и да е, Джесика ни помоли да й съдействаме за филма и когато Тери ни се обади, отговорихме: „Разбира се, ще дойдем и ще разговаряме с вас.“ Отначало ни се стори твърде приятна, но след известно време аз започнах да се чувствам неловко в присъствието й — разказа Ордуей.

От тоалетната се разнесе трясък.

— Няма нищо сериозно, не идвайте — чуха приглушения глас на Уиш.

— Може би вашият… хммм… сътрудник е болен? — предположи Ордуей.

— Не, не, просто изпи чаша „Торейд“, докато се спускахме по хълма — обясни Пол.

Ордуей вдигна вежди, ала не напусна мястото си.

— Какво още искахте да научите?

— Онази нощ, тъкмо преди да излезе, Темара е използвала обществения телефон. Имате ли някаква представа на кого се е обадила?

— И в полицията ни зададоха този въпрос — намеси се Дорийн. Тя беше угасила светлината в кухнята и се върна при мъжете, сложила зелена подобна на жабо престилка върху дрехите си. Завесите бяха спуснати върху най-големия прозорец, къщата изглеждаше топла и уютна. Ордуей се вписваше в обстановката наоколо, ала като че мястото на съпругата му въобще не беше тук. Дорийн изглеждаше съвсем нелепо в тази домакинска престилка, като скорпион, скрил се зад купчина непрани дрехи. — Сигурно на някое момче — предположи тя. — Искам да кажа, на кого другиго би могла да се обажда? Вероятно отново е започнала да се среща с Кърт, но ако е бил Кърт, защо не разговаря за това с мен? Ние останахме в ресторанта на Мани още два часа след това, но абсолютно никой друг не се появи там.

— Барманът в ресторанта на Мани каза, че сте си отишли няколко минути след нея.

— Че откъде ще знае той кога сме си тръгнали? Така и не разбрах защо е излъгал по този начин. — Уиш се беше забавил прекалено дълго в тоалетната, Пол виждаше, че Ордуей се готви да провери какво става с младежа.

Детективът бързо запита:

— Полицията свърза ли се с вас по повод смъртта на Тери Ландън?

— Тази сутрин. Дойдоха в къщата ми. Искаха да разберат къде сме били през нощта, когато застреляли Тери. Не е възможно да мислят, че толкова я мразим заради филма, че да я застреляме, нали? Казах им, че сме били в леглото, където се очаква да бъде човек нощем.

— Точно така — потвърди съпругата му и кимна с глава, както подобава на добра съпруга, ала въпреки това всяка нейна пора излъчваше сексуално притегляне.

— Бих желал да получа копие от вашите свидетелски показания, когато ви ги изпратят да ги подпишете — каза Пол.

— Разбира се, ще ви ги изпратим. — Ордуей се изправи, вперил поглед към коридора.

Две съвсем еднакви малки момиченца с прекрасни руси къдрици, облечени в съвсем еднакви нощници „Принцеса Жасмин“, дотичаха запъхтени от коридора.

— Мамо! Тате! В спалнята ни има един индианец!

— Сигурно Уиш се е объркал — предположи Пол.

— Ще отида да видя какво става — заяви Ордуей, но точно тогава се появи Уиш, докосвайки с главата си ниския таван.

— Съжалявам, че изплаших децата. Изгубих ориентация, докато се връщах насам.

— В къща с две спални? — попита Ордуей.

— Ами да, струва ми се, че се изгубих.

Дорийн отново отведе малките момиченца в спалнята, движейки се на безопасно разстояние от Уиш.

— Ужасно съжалявам, че няма да мога да ви поканя на вечеря — изрече Ордуей с категоричен тон. Пол нямаше друг избор, освен да се подчини на подхвърления намек. Той отново протегна ръка, ала маниерите на Ордуей се бяха променили изцяло. Пол и Уиш се озоваха извън топлата къща отново под хладната лунна светлина. Уиш каза:

— Съжалявам, човече.

По време на обратния път през планината младежът попита:

— Искате ли да карам аз?

— Не позволявам на никого да кара моя микробус — заяви Пол. — Добре. Какъв беше тоя трясък в банята?

— О-о. Направих опит да се премеря на кантара, но изгубих равновесие, сграбчих завесата пред душа и прътът, на който беше нанизана тя, падна във ваната. Едва не се осакатих.

— Хубаво — заключи Пол. — Направо прекрасно. Нещо свързано със случая?

— В боклука открих празна кутия от спанак с нейни отпечатъци, а от мивката взех една пресушена бутилка с отпечатъците на мъжа — докладва Уиш и измъкна от дънковото си яке намерените от него предмети, завити в червена кърпа.

— Може би той е отворил кутията, а пък Дорийн е изхвърлила празната бутилка.

— Жените не пият неразреден скоч — твърдо заяви Уиш. — Мъжете не отварят кутиите със спанак.

— Защо забравяш Попай Моряка? — Пол просто не искаше да приказва за десетките жени алкохолици, които беше срещал през живота си.

— Кой е този Попай Моряка?

— Няма значение. Дорийн и Майкъл са били в студиото миналата година, така че отпечатъците им няма много да ни помогнат. Друго нещо?

— Намерих чифт белезници и ключове в най-долното чекмедже на шкафа й. Това ми изглежда много подозрително. И малък камшик, подходящ за пони — докладва Уиш. — Смятате ли, че това е свързано по някакъв начин със случая?

След това младежът отново пъхна ръка под якето си и измъкна изброените по-горе предмети. Белезниците паднаха с трясък върху скоростния лост между двамата мъже.

— Взех ги заради Нина — обяви Уиш. — Може би ще се окаже, че са важни. — След това замахна с малкия камшик към таблото на автомобила. — Какво има? Защо издаваш такива смешни звуци?