Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (28)

25

— Държат запалени лампите през цялата нощ — каза Кърт иззад стъклото. — Хора говорят, пеят, плачат. Не мога да спя, вече не мога и да чета. Не съм в състояние да се съсредоточавам. Нещата не вървят добре и навън, нали?

Нина се беше отбила при него на път към съда, където в девет часа имаше разглеждане на дело. Кърт беше отслабнал. Изразът на лицето му беше обезверен. Това я разтревожи.

— Справяме се добре — увери го тя. — Ала ти не бива да падаш духом. Бих искала да се прегледаш при лекар, той е мой приятел. Може би изпадаш в депресия.

— Събуди ме, когато всичко приключи — отвърна Кърт. — Да пия лекарства? Не е в моя стил.

— Просто обикновен медицински преглед. Ще получа разрешение от съдията Милн да бъдеш прегледан в болницата „Боулдър“.

Кърт не прие, ала поне не изрази гласно несъгласието си.

— Е? Какво ще кажеш? — попита Нина.

— Добре. Всичко се дължи на безсилието, на това, че не мога да помогна сам на себе си. Това е влудяващо.

— Зная. Зная. Слушай, има нещо, чрез което би могъл да облекчиш положението си. Ще ти оставя един видеоматериал и филм, които трябва да гледаш. Ще дойда отново в сряда. Искам да разбера как ще реагираш на видяното.

— Какъв е този филм?

— Видеоматериалът показва твоя арест. Филмът е направен от Тери във връзка с изчезването на Темара Суит.

— Ще го гледам, разбира се — Кърт изглеждаше заинтересуван. Това беше добре. — Какво искаш да научиш?

— Искам да си спомниш точно какво си казал на полицая — припомни си всяка дума, която си изрекъл, докато си лежал притиснат върху полицейската кола. Видео материалът може да ти помогне да си спомниш. И… виж и филма. Ти си познавал Темара. Познавал си и Тери. Защо Тери е направила такъв филм? Какво всъщност се е опитвала да постигне чрез него? — Нина искаше да прогони безсилието от гласа си, ала то винаги се промъкваше в сърцето й, когато си помислеше за филма.

— Има още един видеоматериал — добави тя. Разказа на Кърт за материала, където беше заснета смъртта на Тери, като през цялото време го наблюдаваше внимателно. Той поклати глава, след това продължи механически да я люлее напред-назад, докато приказваше Нина, сякаш не можеше да повярва на думите й.

— Невероятно — изрече той. — Кога ще мога да го гледам?

— Сега правим копия. Скоро ще бъдем готови — отговори тя. Представяше си Кърт, отпуснат на леглото в килията, непрестанно потънал в мрачни мисли. Тя не искаше да го обърква допълнително, а филмът оказваше поразяващо въздействие. Може би, след като Кърт минеше на преглед при лекаря, тя щеше да му позволи да го гледа.

— А ти как се чувстваш, Нина?

— Имам прекалено много работа и почти никакво време — отговори тя. — Както винаги.

— Какво правиш вечер? Разбираш ли, опитвам се да си представя какъв е животът ти.

— Отивам си у дома… Живея при брат ми и неговата съпруга…

— Значи и Мат се е преселил тук?

— Преди няколко години. Разхождам се, карам велосипеда си, плувам, когато ми се удаде случай. Опитвам се да водя спокоен живот — тя внимаваше как се изразява, не желаеше да спомене нито дума за съществуването на Боби.

— Много съм благодарен, че Пол Ван Уегънър се е съгласил да работи по случая — продължи Кърт. — Определихте ли… искам да кажа споразумяхте ли се на коя дата ще се състои сватбата ви?

— Какво?

— Ами говоря за датата на сватбата ви.

После Нина си спомни лъжата, която бе използвал Пол.

— Кърт, Пол и аз не сме сгодени. Просто сме…

— Значи е излъгал?

— Да.

— Ти влюбена ли си в него? — попита Кърт. Беше стиснал челюсти, лицето му изглеждаше напрегнато. „Това не е твоя работа“ — би трябвало да му отвърне Нина съвсем учтиво. Сега имаше възможност да сложи точка, ала тя не можа да си наложи да стори това и му отговори честно:

— Не съм сигурна — в този момент осъзна, че подсъзнателно бе сравнявала Пол и Кърт, внимателно преценявайки качествата на двамата мъже. Очите на Кърт й даваха ясно да разбере колко щастлив са го направили думите й. Почувства се замаяна. Обикновено майката гледа сина си и открива, че той много прилича на баща си. Сега тя гледаше бащата и виждаше Боб в него. — Той наистина ме помоли да се омъжа за него, тази част от историята е истина.

— Но ти не си казала „да“. Защо? О, зная, че нямам право да ти задавам такъв въпрос, но…

— Няма нищо. Не зная дали въобще искам да се омъжвам.

— Би трябвало да се омъжиш и да имаш деца — каза й Кърт. Начинът, по който изрече тези думи — толкова настоятелно, сякаш зад тях имаше скрито послание, едновременно я уплаши и я заинтригува.

Тя отвърна:

— Трябва да тръгвам. Ще разговарям с родителите на Темара Суит. Ти чакай тук — тя стана, усещайки, че погледът му я следва, позвъни да отворят вратата и излезе сред пълния с ярки светлини свят, който Кърт може би никога повече нямаше да види.

 

 

Във вторник сутринта сержант Флетчър Чени покани Пол в полицейската си кола и му показа новата видеокамера, монтирана неособено стабилно върху таблото на колата, изкривено от многото часове престой под лъчите на слънцето в планината. Учебните занятия във всички училища в щата вече бяха приключили и по Шосе 50 движението беше натоварено.

— Дежурството ми завършва днес. Прочетох бележките си, след като се обадихте, така че сега съм готов да отговарям на въпросите ви за онзи случай.

— Благодаря, че ме взехте в колата си. Но вие не работите ли като детектив в отдел „Убийства“? — попита Пол. Автомобилът се наклони леко, след това пое напред и полека спря, подчинявайки се на уверените движения на мъжа, който контролираше изцяло работата на двигателя.

— Да, детектив съм в отдел „Убийства“ — потвърди той, проследявайки с поглед тротоарите от двете страни на улицата. Те бяха окупирани от пъстри тълпи туристи, снабдени с пълен комплект атрибути за отдих, разсъблечени в различна степен, влачещи след себе си цялото туристическо снаряжение, с което възнамеряваха да прекарат ваканцията: пояси за плуване, шезлонги, чадъри в ярки цветове, които бяха пъхнали под мишница, чанти за пазар, които висяха върху китките им. Няколко красавици с дълбоко изрязани деколтета и плътно прилепнали по телата карирани фланелки се разхождаха лениво по улицата, търсейки си белята, ала по-голямата част от хората бяха майки, татковци и техните вечно изцапани дечица. Те владееха улиците.

— Двама от подчинените ми офицери се разболяха от летен грип. Аз поех част от задачите им. Хайде, започвайте да ми задавате въпросите си. Мога да карам и да мисля едновременно, ако положа достатъчно усилия да се съсредоточа.

— Разкажете ми малко по-подробно за вашето участие в този случай. Кога се включихте в разследването?

— Ами чакайте да видя — лицето на Чени, подобно на излъскан до блясък тъмен бронз, се усмихваше с лекотата на човек, който може да се разбира с всички, ала не разкрива чувствата си пред хората. — Късно се захванах с тази професия. Започнах да работя като охрана в бара на един хотел. Имаше доста напрежение в този бизнес. Развих истински нюх към отрепките, докато се трудех там, казвам ви. В края на деня винаги се чувствах мръсен. Както и да е, исках да си намеря работа, където да върша повече от това да сграбчвам някой вбесен пияница за раменете и да изхвърлям окаяното му тяло през вратата. Затова отидох в полицейската академия и преди двадесет и две години получих първата си работа като моторизиран полицай, патрулиращ по улиците с кола. Тогава бях на тридесет години. Занимавах се с това почти десет години. Осъществих няколко забележителни ареста. Давах свидетелски показания по редица съдебни дела. Повишиха ме и станах детектив преди около дванадесет години. Темара Суит беше първият ми случай, затова бихте могли да кажете, че наистина съм запознат добре с него.

— Във филма, който Тери Ландън е направила за изчезването на Темара Суит, вие казахте нещо твърде интересно.

— Божичко, бързо се обадете до съпругата ми. Тя смята, че аз никога не съм изричал нищо интересно през живота си. Какво съм казал?

— Казахте, че освен Темара Суит и други момичета са изчезвали от Тахо.

Сержант Чени престана да се усмихва и въздъхна.

— Да, така е. Възрастта на изчезналите е от четиринадесет до деветнадесет години. Стигнахме до следния извод: между тях няма нищо общо, освен че са от женски пол и попадат в изброената възрастова група. Изглеждат по различен начин, имат различно обществено положение, различна съдба. Съвсем различни са една от друга.

— Имате ли нещо напротив да прегледам досиетата ви и да си водя бележки?

— Прегледайте ги, разбира се. Ала ми е трудно да си представя как смъртта на една не млада дама кинорежисьор, убита по всяка вероятност от бившия си съпруг, би могла да бъде свързана с тези стари досиета. Горещо бих желал да споделите с мен мнението си, в случай че успеете да си съставите такова. Непрекъснато си мисля, че някой ден нещо ще излезе наяве.

Двамата излязоха от колата и се запътиха към сградата на полицейския участък. Всички пътища в града водеха дотам. Прекосявайки вътрешния двор, Пол си помисли за Кърт Скот, който седеше в килията си.

— Хайде да си вземем кафе — предложи Чени. — Ще ви оставя да се занимавате с досиетата, а пък аз ще поработя върху документацията — двамата подредиха папките в стаята за разпити.

— Може би, преди да излезете, да ме запознаете с онова, което се е случило на тези момичета? — попита Пол.

— Знаете ли колко човека посещават южните райони на Тахо всяка година?

— Не.

— Три милиона. Запомнете — те идват в град, където броят на постоянните жители е тридесет хиляди. Посетителите са най-различни, уверявам ви. Хора, които обичат развлеченията и харесват някой да ги развлича. Други пък обичат да се катерят по планините или да се спускат със ски по планинските склонове. Някои просто обикалят от място на място, има мечтатели, телефонни терористи. Все някога всички те се появяват в Тахо. Невъзможно е да предскажем какво ще бъде поведението им, разбирате ли какво имам предвид? Местните жители също варират от категорията на изключително спокойните хора до тази на извънредно опасните типове. Много е лесно момиче, жадно за приключения, да попадне на някой лош човек.

Затова наистина е трудно да открием какво става, когато някое момиче напусне къщата на родителите си. Дали е отишла в Сан Франциско, за да избегне неприятна сцена у дома? Дори момиче, което работи в бакалия, разполага с неограничени възможности да се среща с много хора. Дали не е избягала някъде с приятели? Или с някого, когото е смятала, че познава добре, ала истината се е оказала съвсем друга? В този град е трудно човек да бъде родител. Просто не може да защити децата си.

— Това важи за всички останали места — изтъкна Пол. — И така, вие казвате, че четири момичета все още не са намерени, в това число и Темара Суит. Полицията не е ли успяла да открие нещо поне за една от тях? Вие смятате, че между случаите на изчезване има връзка, ала не знаете каква е тя — така ли?

— Да, мнението ми е точно такова. Ще ми се да не беше така. Сигурен съм, че винаги се повтаря един детайл — всички те са тръгнали през зимата. Януари и февруари, най-студените месеци. Не е ли странно това?

— Всички ли са местни жители като Темара Суит?

— О, не. В един от случаите момичето пристигнало тук заедно със семейството си, за да прекара ваканцията в планините. Друго момиче живеело в Сидър Флет, недалеч от Тахо Сити.

— Ала вие не мислите, че момичетата са избягали.

— Лесно е да бъде заровен труп в гората на такова място, че никой никога да не го намери. Или просто го хвърлят в езерото. Но това са просто тъжни предположения, на които ме навежда опитът ми като полицай. Истината е, че не зная какво се е случило с онези момичета. Поддържам връзка с родителите им, от време на време преглеждам досиетата — просто в случай, че навремето някоя улика е убягнала от вниманието ми. Работя и върху други случаи. Това е всичко, което мога да сторя. — След това полицаят остави Пол при папките и оръфаните си тетрадки.

Четири момичета. Пол взе първо фотографиите и ги разгледа. Сузана Делауеър, шестнадесетгодишна, момиче с мургава кожа, фин орлов нос, високи скули, трапчинка на брадичката, кръгли черни очила. От Сидър Флет. Една прекрасна сутрин преди осем години отишла заедно с брат си и две приятелки да кара ски в Къркуд. Въобще не се върнала. Моментална снимка, направена в деня, преди да изчезне, я показваше край един ски влек в Къркуд — загоряла от слънцето, усмихната, облечена в дебело яке и тесни скиорски панталони.

Алис Грицети, също на шестнадесет години, имаше тъмни очи, бледа кожа, рядка кестенява коса и пъпки от акне по носа и челото. Тя бе отседнала в хижа край езерото в местността Бижу заедно със своите родители и още едно семейство, където всички възнамерявали да посрещнат Коледа. Преди шест години излязла да се разходи след вечеря и никога не се прибрала при родителите си. Фотографията й беше със стандартна големина — такива използваха в училище. На нея се виждаха единствено лицето и раменете на момичето. Алис изглеждаше прилежна и много сериозна в бялата си блуза.

Дейдри Джейкилсън от Колорадо. Деветнадесетгодишна. Косата й беше подстригана на остри, щръкнали кичури, клепачите й бяха очертани с очна линия. Пристигнала в града с приятели с намерение да организират увеселение; решила да опита ледената пързалка на река Скуо в срещуположната страна на езерото. Опитна състезателка по фигурно пързаляне, с надежди за участие и изява на Олимпийските игри, тя била изоставена в частен дом от младежа, който я довел на увеселението. Дейдри си тръгнала от веселбата преди три години и оттогава досега никой не я видял отново в Колорадо — нито приятелите й, нито изпитващият угризения младеж.

И Темара Суит. Пол си припомни фотографията от гимназията, показана във филма — момичето беше с черни ботуши и очна линия. Имаше още няколко моментални снимки, които детективът не беше виждал във филма — те разкриваха друга страна от характера на момичето — Темара се смееше, седнала върху хавлиена кърпа на плажа на езерото; Темара, яхнала кон, облечена в джинси, пуловер, с каубойски ботуши; момичето на фона на планините и небето. Изглеждаше по-красива и по-атлетична, отколкото във филма. Будно, умно лице на човек, влюбен в приключенията, правилни черти, големи сини очи.

Тя вероятно е щяла да се съпротивлява, да дращи, да рита с тези свои каубойски ботуши, да нарани противника си по някакъв начин.

Пол подреди фотографиите на момичетата една до друга. Две красиви и две грозни момичета. Две светски дами и други две, които изглеждаха невинни. Една от тях беше местен жител, другите три бяха пришълки. Детективът разгледа внимателно записите на разговорите с приятели и съседи — те бяха отпечатани на пишеща машина. Ъглите на страниците бяха подгънати — пръстите на сержант Чени многократно бяха обръщали все едни и същи листа. Намери списъци от номерата на обувките им, номерата на пръстените, които носеха, другите им бижута, марките дрехи, предпочитани от момичетата. Знаеше какъв парфюм са използвали онези от тях, които са имали предпочитание към парфюми. Знаеше кога и с кои младежи са се срещали изчезналите момичета — онези от тях, които са се срещали с момчета, разбира се. Знаеше какво бяха казали тези младежи пред приятелите и пред членовете на семействата си след трагичната случка.

Сред документите от досиетата Пол откри, че Чени беше разпитвал Кърт Скот преди дванадесет години във връзка със случая Суит. Кърт твърдеше, че не е виждал Темара Суит месец преди тя да изчезне. Твърдеше също така, че в нощта на изчезването й той се намирал в главната библиотека на Университета в Рино, щата Невада — изявление, което не бе потвърдено от други свидетели. Кърт беше съобщил на Чени, че Темара прекратила кратката връзка помежду им — същата история беше разказал и на Нина.

Много от подробностите в доклада на Чени съответстваха с тези, посочени във филма на Тери Ландън. Те потвърждаваха, че Тери беше изложила събитията от последната нощ на момичето в правилна последователност. Ала те потвърждаваха още един факт: Темара не беше нещастно, непрекъснато ядосано момиче, което винаги губи. А Тери Ландън се беше опитала да я представи тъкмо такава.

Пол въздъхна и прочете всичко още веднъж. Четирите момичета бяха изчезнали по различно време от денонощието. Местата на изчезването също бяха различни. Характерът, социалното положение, интересите им — също не съвпадаха.

Какво общо имаха тези момичета, освен факта, че бяха изчезнали от лицето на земята в района на езеро Тахо и интервал от няколко години разделяше изчезването на всяка една от тях?

По всяка вероятност нищо. Ала Пол реши да разговаря с родителите на момичетата. Трябваше да провери дали Чени не бе пропуснал нещо. Дали не са научили нещо ново в домовете им.

Той си записа телефонните номера на родителите и друга, необходима му информация.

Не престана да гледа фотографиите на момичетата, докато погледът му плувна в мъгла и главата му запулсира от болка. Искаше му се да изпие един аспирин, ала все още не смяташе да се отказва. Щеше да провери списъка на пътниците от самолетните полети до Тахо няколко дни преди изчезването на момичетата. Скот беше казал на Нина, че не е идвал със самолет в Тахо цели дванадесет години, но как можеше да бъде проверено твърдението му? Невъзможно беше да направи пълна проверка. Кърт би могъл да долети в Сан Франциско, използвайки чуждо име за полета… но защо да изминава толкова голямо разстояние? За да отвлече три момичета, които бездруго никой не свързва с него? Следователите, работещи в областната прокуратура, вече се бяха свързали с полицейските управления в местата, където Скот бе живял, след като напуснал Тахо. В нито едно от тях не бяха регистрирани подобни изчезвания на млади жени. Моделът на престъплението очевидно нямаше никаква връзка със Скот.

Но ако Скот не беше извършил престъплението, кой тогава беше? Може би Тери Ландън? Жените, убиващи заради възбудата от извършеното престъпление, бяха истинска рядкост и почти винаги техни жертви се оказваха мъже. Ландън наистина беше необикновена личност, в това нямаше никакво съмнение, ала тя също не беше свързана нито чрез родителите си, нито чрез някакви приятели с останалите три момичета. Пол просто не можеше да повярва на тази теория.

В такъв случай оставаха две възможности. Или между изчезванията не съществуваше никаква връзка — всъщност това, изглежда, беше най-вероятният сценарий, — или съществуваше някаква трета сила, неизвестен хищник, бродещ наоколо, който излизаше на лов веднъж през около три години. Чени беше направил списък от известните сексуални насилници в областта, бе проверил къде са се намирали те през съответните нощи и не беше успял да открие нищо. Сержант Чени вече беше премислил всичко, мярнало се в ума на детектива, и го беше подложил на щателна проверка. Единственото нещо, което Пол откри, беше следното: Тери бе направила връзката между отделните изчезвания във филма, водена или от някакъв каприз, или от злоба, или от някакъв чисто артистичен мотив.

Чени надникна в стаята.

— Аз излизам на обиколка. Намерихте ли нещо в досиетата? Напрегнахте ли добре ума си?

— Добра, щателна работа от страна на полицията — отвърна Пол. — Както казахте, чувствам, че между тях съществува някаква връзка, макар че няма нищо конкретно, за което бих могъл да се заловя. Останах с впечатлението, че само да можех да добия по-голяма яснота за случаите, щях да открия какво е то. Дайте ми още пет минути.

Чени се засмя.

— О, Боже. Ето че и той налапа въдицата. Връщал съм се към тези документи десетки пъти. И още не съм постигнал никакъв резултат. Ще ми се обадите, ако попаднете на нещо, нали?

— Разбира се. Благодаря ви, Чени.

— Не виждам никакъв проблем, Ван Уегънър. Мислили ли сте някога да се върнете отново в полицията? Красиво малко градче, редовна заплата, закуска за два долара в заведение, което ви предлага толкова, колкото можете да изядете, при това всеки божи ден от седмицата?

— Това ми звучи адски привлекателно — отвърна Пол и се усмихна. — Обаче човек всеки ден рискува кожата си и може би затова очаква с такова нетърпение следващата закуска.

Сержант Чени се разсмя. Смехът му беше дълбок, плътен и толкова силен, че цялото му тяло се разтресе.

— Синко, човек рискува кожата си всяка сутрин дори когато става от собственото си легло. Този момент никога не може да бъде избегнат — сержантът махна с ръка и си тръгна.

Седнал на стола, Пол се наведе напред, затвори очи, представяйки си как момичетата се обличат, за да излязат навън. След това тръгват и полека се отдалечават, докато накрая се изгубят от погледа в някоя улица, сред някой планински склон…

Той провери бюлетина за метеорологичната обстановка при всеки един от четирите случая. Не, момичетата не бяха изчезнали нито през някой изключително ясен, нито през мъглив или мрачен ден, когато небето е било покрито с облаци. И четирите случая бяха регистрирани, когато времето било много студено. Момичетата били облечени в красиви малки кожени палта, топли панталони, ботуши за сняг…

И какво от това?