Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (24)

22.

— Срещнахме се веднъж, когато дойдох да видя Тери, спомняте ли си? — обърна се Нина към Джери Кетрик няколко дни по-късно през същата седмица.

През първия топъл предобед, дошъл след три дъждовни дни, връхчетата на новопоявили се растения най-сетне бяха пробили замръзналата дълго време почва. Дори и в занемарената къща на Кетрик светът, поне на пръв поглед, изглеждаше почти съвършен. Прозорците не пропускаха много светлина вътре в къщата, във въздуха плуваше прах и създаваше съвсем различна вселена.

— Спомням си — отговори Кетрик.

Преметнал крак върху крак, той се беше отпуснал върху вмирисаното на плесен канапе във всекидневната стая на къщата. Черното куче на Тери дъвчеше топка за тенис в краката му. Пол беше седнал край одрасканата маса от борова дървесина, поставена до стената. Дървеният под беше изметен, ала бе потъмнял от мръсотия, сякаш никога не бе виждал мокър парцал.

На път дотук Нина бе изслушала колоритния доклад на Пол на тази тема.

— Той е наполовина селско момче, наполовина хипи — беше й разказал Пол. Родителите на Джери Кетрик избягали от тежкия физически труд сред полетата на Сан Хоакин, заменяйки го с неособено прекрасен живот в Тахо. През петдесетте години и двамата намерили работа като готвачи в малък ресторант, наречен „Кухнята на мама“, и когато петте им деца пораснали достатъчно, започнали да работят след училище и през уикендите в същия ресторант. След като направило хиляди торти и милион порции бъркани яйца, семейството откупило ресторанта от болнавия му собственик и Джери прекарал най-важните години за формиране на характера с ръце, потопени до лактите в коритото с мръсни чинии.

В края на шейсетте години ветровете на промяната засегнали Тахо и Джери отплувал напред по пътя си до Сан Франциско. Нанесъл се в порутена викторианска къща в района с най-висока престъпност, известен с прозвището Тендърлойн, заедно с десетки тийнейджъри. Там се научил да свири на китара; в ръцете му попаднал инструмент с престижната марка „Силвърстоун“, който някакъв човек бил оставил вместо наем. Джери открил, че има чевръсти и точни пръсти. Скоро след това се включил в рок съставите „Еърплейн“ и „Мъртъвците“.

Той и приятелката му известно време можели да си позволяват охолен живот и скъпи наркотични възбуждащи вещества, скоро им се родило бебе, което нарекли Рембо, ала то през целия си живот останало известно с името Ралфи.

Личната културна революция на Джери завършила през 1972 година. Приятелката му получила психиатрично разстройство и въпреки уменията на лекарите в Обединената градска болница на Сан Франциско не успяла да възстанови здравето си. Местата, които Джери обитавал по-рано и където се дрогирал и бил изпълнен с жизненост, сега предизвиквали кошмарни спомени. Никой не го наемал, защото китаристът бил станал прекалено избухлив. Семейство мормони осиновили Ралфи и поели грижата за живота му. Грейс Слик, приятелката на Джери, постъпила в клиника за алкохолици, а „Мъртъвците“ се впуснали в нескончаеми турнета из цялата страна.

Джери се върнал в Тахо и отново станал готвач. Баща му вече бил умрял; братята и сестрите му били напуснали град Тахо и ресторантския бизнес. Джери заживял в къщата на майка си и един прекрасен ден успял да върне Ралфи при себе си. Майка му се грижела за момченцето, което тъкмо се било научило да ходи, а Джери поел управлението на ресторанта „Кухнята на мама“.

Когато и майка му умряла, той отново заживял бохемски живот, връщайки се към наркотиците. Ала това вече никак не му било приятно. Джери бил на четиридесет години, амфетамините не му позволявали да спи и вместо да го ободрят, му внушавали мания за преследване. Бил арестуван и въдворен в клиника за наркомани, където го лекували по специална програма. След като го освободили, Джери изпаднал във вцепенение, типично за бивши наркомани на средна възраст, и останал в Тахо. Работел в ресторанта, грижел се Ралфи да има чисти чорапи и гледал записи на различни филми и телевизионни програми. Понякога старият му гняв отново го сграбчвал, той излизал на верандата с изподраскана електрическа китара „Телекастер“ и усилвател марка „Пийви“, увеличавал звука да крайност, наоколо се разнасяло скърцане, гръм и трясък. Известно време Джери се връщал в годините на разцвета си, пръстите му изтръгвали от струните пронизителни тонове, с които той бил прочут за кратко.

После позвънявал телефонът, Тери Ландън, съседката му, изкрещявала, че ако не престане с този идиотски шум, тя ще разбие електрическата китара „Телекастер“ на трески в собствената му глава.

Ето как Джери се запознал с нея преди години.

 

 

Нина се огледа наоколо и разбра защо в помещението беше толкова тъмно — оръфани одеяла бяха прикрепени с пирони върху ниските прозорци вместо завеси. Върху лавици от издадени напред леки тухли и дъски имаше множество окъсани книги. Два спални чувала бяха сгънати и изтикани в ъгъла. Кетрик проследи погледа й и обясни:

— Мои приятели. Дойдоха от Лос Анжелис да ловят риба тук.

— Синът ви ходи ли на училище?

— Ралфи ли? Вече не учи. Той порасна, на двадесет и осем години е. Кара огромен тежкотоварен камион. Пътува навсякъде из областта Тахо, ходи и на запад на различни състезания.

— Това е необичайна професия — отбеляза Пол.

— Много е опасна — заяви Кетрик и започна да си свива цигара — поне Нина се надяваше, че е така. Джери носеше същата риза от мека червена кожа, в която Нина го беше видяла преди убийството на Тери. Сега бе облякъл и сини джинси, изцапани с някаква изсъхнала кафява течност, на главата си беше сложил бейзболна шапка с емблемата на моторните масла „Валволин“. Щръкналите дълги бели коси, бялата му брада, невидимите мигли и порозовелите по краищата клепачи върху сбръчканото лице на Джери накараха Нина да си зададе въпроса дали този човек не е албинос. — Ралфи казва, че се занимава с шоубизнес. Има амбиции в тази област — Джери бръкна в джоба си и подаде на Пол няколко оръфани билета от едно голямо тесте. — Ето — продължи той. — Старият Ралфи участва в състезанието, организирано от Центъра на животновъдите в Рино. Вземете си един билет.

— Днес не сте ли на работа? — попита Пол и облегна гръб назад. Той изглеждаше съвсем спокоен, не излъчваше никакво напрежение — поза, която караше събеседниците му да се отпуснат, поощряваше ги да забравят опасенията си и да разказват различни неща, за които по-късно съжаляваха.

— По дяволите, днес отидох в пет часа сутринта да отворя „Кухнята на мама“ — заяви Ралф. — Вече отработих осемте часа за деня. Племенницата ми се занимава със заведението до затварянето му вечер. Сега е сезонът, когато имаме много работа. Аз правя бисквитите и соса, действам като готвач, изпълняващ поръчките на най-претенциозните клиенти, водя счетоводството. Понякога ми се налага да сервирам по масите, нали разбирате. Не е както рокендрола, но ми помага да си платя данъците върху собствеността. Отбийте се някой път. За тридесет секунди ще ви направя специалитет с пържени яйца; за тридесет и две ще го покрия със специална глазура. Най-добрата храна, приготвена по домашни рецепти в Тахо.

— Наистина ли? — Пол изглеждаше заинтересуван.

— Да. „Кухнята на мама“ няма равна на себе си — рече Кетрик, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. Той остави цигарата, която сам си беше свил, взе още полупрозрачна хартия и тютюн от една торбичка и продължи да си сгъва още цигари.

— От дълго време ли живеете тук? — попита Пол.

— Почти двадесет и пет години. Истинска воняща дупка, но тя си е моя.

— Научих в града, че навремето сте били виден соло китарист.

— Да, бях. Но сега се оттеглих от този бизнес. Свирех в съставите „Мъртъвците“ и „Еърплейн“. Посочете ми който искате от другите музиканти в тях, аз ги познавам всичките. Бях известен навремето. Звезда на рокендрола. Казваха, че много съм приличал на Едгар Уинтър. Разбирате ли?

Той посочи към един плакат, изобразяващ полуголи мъже, прикрепен с кабарчета върху стената в кухнята. Типичен за поколението, злоупотребяващо с наркотици, афиш, обявяващ концерт в зала „Филмор“ в Сан Франциско през 1969 година. Рошавите бели кичури на Кетрик се люлееха диво около лицето му, наподобяващи змии. Нина и Пол започнаха да кимат окуражително с глави.

Джери се усмихна.

— Вие четете ли Библията? Родителите ми често цитираха откъси от Светото Писание пред мен. „Как бидоха низвергнати могъщите… щитът на могъщите бе захвърлен по най-безчестен начин в прахта.“ Това ви казва всичко за мен. Сега чета, гледам телевизия, грижа се за Ралфи. О, от време на време стар приятел, който още не ме е забравил, ми се обажда и заработвам някой и друг долар, свирейки на китарата. Но печеля повече като готвач.

— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си — каза Нина.

— Имам време в изобилие — отбеляза Кетрик. — Предпочитам да бъда на ваша страна, ако това е възможно. Чувам, че свидетелите получавали хонорар за показанията си. Но не мога да си кривя душата и ще опиша онова, което видях.

— Предполагам, че сте познавали Тери от много години. Семейството й се е преселило тук преди около двадесет години, нали?

— Тя живееше все в тази къща, с изключение на времето, когато се беше омъжила и когато пътуваше по различни места. Родителите й умряха много отдавна, а тя беше самотница. Канех я на увеселенията в околността, ала тя не позволяваше някой да я безпокои. От време на време ме викаше, когато й бях необходим да свърша някоя работа по къщата — например тоалетната се запушила и така нататък, освен това всяка пролет аз и Ралфи се качвахме на покрива и измитахме оттам нападалите борови иглички. Ралфи й поправяше комина. Той е мършав и може да се напъха вътре, разбирате ли? Излизаше толкова черен, че кучето не можеше да го познае, веднъж едва не го ухапа…

— Всъщност Тери беше истинска досада — продължи Кетрик. — Да си призная честно, беше точно така. Все се оплакваше от шума, казваше, че моето куче хапело нейното. Не й харесваше, че вдигаме прах, когато прекосявахме улицата към нейната къща. Преди пет години сложи портата и аз престанах да се отбивам у тях. Вместо мен ходеше Ралфи.

— Виждам, че сте взели кучето на Тери — отбеляза Нина.

— Тя го наричаше Хичкок. Непрекъснато гледаше неговите филми. Добро куче е. — Щом чу, че споменават името му, Хичкок вдигна рунтавата си глава и изплези розовия език, който Нина още не беше забравила. Върху муцуната му се покатери щастлива, влажна усмивка. — Той виеше срещу луната, обикаляйки къщата й. Беше гладен, а нашата стара кучка наскоро се бе споминала, затова го прибрах. Бедната стара Бетси, живя петнадесет години. Изяде някакво отровно растение навън, обърна се на гърба си и умря миналата година — гласът му се превърна в шепот. — Всъщност, чудех се дали… дали Тери не бе направила нещо на нашето куче. Тя беше… нали разбирате, как да кажа, малко особена… — Кетрик разтърси пръстите на ръцете си и се облещи страшно, припявайки мелодията от телевизионния научнопопулярен сериал „Зоната на здрача“. Къщата, заобиколена отвсякъде с гора, изглеждаше все така мрачна, макар че Нина забеляза как лъчите на слънцето си пробиват път отвън. Тя почувства, че кожата започва да я сърби навсякъде; надяваше се, че столът, върху който бе седнала, не е любимият на Хичкок.

Тя извади от куфарчето си свидетелското показание на Кетрик, подаде му го и каза:

— Бихме желали да разговаряме с вас по повод на това.

Той хвърли поглед към листа и отговори:

— Да, госпожо, това са показанията, които дадох на полицаите за всичко, което видях тогава.

— Според тях вие сте гледали телевизия във всекидневната си стая, когато около единадесет часа същата нощ сте чули шум — започна Пол. — Какъв беше този шум?

— Викове, крясъци и така нататък — обясни Кетрик, облиза цигарената хартия и с чевръсти движения я залепи. — Той викаше, тя пищеше.

— Колко души бяха в къщата й? — попита Пол.

— Според мен бяха само двама — Тери и той. Аз останах до прозореца вкъщи да гледам какво става, защото по звуците се досещах, че е нещо лошо. Помислих си, че го е застреляла.

— Защо помислихте така?

— Ами ето защо. Тя беше истинска кучка. Имаше си пушка, веднъж ме заплаши, че ще я използва срещу мен.

— Каква беше пушката й? — поинтересува се Пол.

— Марка „Ремингтън“ 306, стара, но много хубава.

— Колко пъти сте виждали пушката у нея през тези дванадесет години? — попита Нина.

— Само веднъж, преди пет години. Оттогава престанах да ходя у тях… Но Ралфи е пълен глупак, който направо заслужава наказание, казвам ви. „Не ходи там“ — съветвах го аз, но той искаше да изкара няколко долара в повече. Опитвах се да го спра. Знаех, че тя му влияе зле. Ала това момче ще удуши с голи ръце мечка гризли за няколко долара в брой. Тери беше на четиридесет години, Ралф — дванадесет години по-млад от нея. Били ли са любовници?

Нина обърна глава към Пол и погледите им се срещнаха. И двамата бяха отбелязали важния факт: сега разполагаха с доказателство, че Тери е държала при себе си пушката на Кърт. Това беше голям пробив за тях. Тери е разполагала с пушката, тя е заплашила Кърт, помежду им е започнала борба, той е затичал… Нина отново съсредоточи вниманието си върху Пол, който отново питаше:

— Господин Кетрик, можахте ли да разберете какво си приказват Тери и мъжът, когото сте видели?

— Не, но видях, че тя е много ядосана. Отначало мъжът говореше тихо и спокойно, но после и той се вбеси.

— Защо не ни разкажете какво сте чули и видели — рече Пол. — Забравете за показанията, които сте дали на полицията. Бихме искали да чуем всичко от вашите уста.

— Ами наистина имаше шум, разгорещен спор за около пет минути. После отекнаха два изстрела — непосредствено един след друг. След това той изхвръкна тичешком през вратата на студиото, ризата му беше разкопчана и се вееше на вятъра… В лунната светлина виждах ясно лицето му…

— Виждахте ли вратата на студиото от вашия прозорец? — попита Пол.

— Елате тук — покани го Кетрик. Всички се приближиха до прозореца. — Застанете тук, в левия ъгъл. — Отдръпна одеялото настрани и в мръсната стая се плъзна златен слънчев лъч.

Нина се възползва от възможността и бързо открехна прозореца, надявайки се, че в стаята ще влезе малко чист въздух. Оттук се виждаше фасадата на студиото, пътеката към него и верандата, където тя бе стояла с Колиър в деня, когато бяха открили трупа. Оттук Кетрик беше видял всичко съвсем ясно и в това не можеше да има никакво съмнение.

— Той излезе тичешком…

— Забелязахте ли кръв по дрехите му?

— Не — отговори Кетрик. — Не можах да различа цветовете на лунната светлина. Видях само, че дрехите му са тъмни.

— Господин Кетрик — изрече Нина. Застанал точно до нея, той не беше много по-висок от Нина и не гледаше през прозореца заедно с детектива. Кетрик гледаше нея. Изведнъж в полъха на благоуханния летен бриз, повдигащ одеялото върху прозореца, Нина усети миризмата му — мъжът миришеше на вкиснато. Върху лицето му бе грейнала дружелюбна усмивка, виждаше се, че няколко зъба в устата му бяха станали кафяви, ала този мъж излъчваше чувство на страх. Той се боеше от нещо.

— Сигурен ли сте, че сте чули два изстрела, а не един, преди господин Скот да изтича през входната врата?

— Сигурен съм — отговори Кетрик. — Ако лъжа, нека моят Бог ми отнеме живота. Тя вдигна поглед към клепачите му с бели мигли, срещна очите му, взря се дълбоко в тях и забеляза как бледосинкавите му ириси се свиха като малки точици. Нито мускулче върху лицето му не потрепна. Кетрик се отдръпна от нея.

— Какво стана след това? — попита Пол. Той наблюдаваше сцената, без видимо да проявява особено внимание, всичко в него изглеждаше небрежно отпуснато с изключение на присвитите светлокафяви очи.

— Той побягна към колата си, запали я и изчезна. Това беше всичко. На следващия ден чух врявата в къщата й и отидох дотам, полицаите ме накараха да отида в участъка и да дам свидетелски показания, после отново ме извикаха. Вече бяха хванали мъжа и аз го разпознах в редица от седем-осем мъже. Така си беше — заяви Кетрик. — Съжалявам.

— Е, трябва да кажете истината — рече Пол.

Нина му зададе няколко въпроса за мъжете от редицата, измежду които е трябвало да разпознае Кърт, след това заключи:

— Смятам, че засега получихме необходимата информация.

— Тези билети за състезанието с извънгабаритни камиони струват по петнадесет долара парчето — обади се Кетрик. — Дадох ви два билета. Разбирам, че не можете да ми платите за това, че разговарях с вас днес. Но ако искате да закупите тези билети от мен, искам да кажа, разбирате ли…, ако направите дарение в полза на онези момчета, дето карат камионите…

Пол изрече въпросително:

— Нина?

Нина извади портмонето си.

— Дори ще купя още един и ще взема сина си на състезанието — обяви тя и подаде банкнотите на Кетрик. — Може би ще имам възможност да разговарям със сина ви след шоуто. Отново ви благодаря, че си направихте труда да поговорите с нас.

— Наистина няма защо, госпожо. Ще кажа на Ралфи да ви потърси. Обадете ми се, ако имате нужда от още нещо. Съжалявам… — той млъкна и впи поглед към пода.

— Съжалявате, че моят клиент може да бъде осъден за убийство заради вашите показания? — попита Нина. — Вие казвате истината, затова не бива да изпитвате чувство на вина, нали?

— Наистина видях всичко това — каза Кетрик. — А сега ви пожелавам приятен ден.