Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (21)

19.

Обади й се Сенди.

— Господин Хелоуел е в приемната. Той няма предварително уговорена среща с вас, ала вие имате насрочен разговор след петнадесет минути.

— Веднага идвам — тя отвори вратата и пред погледа й изникна гърбът на Колиър. Той разглеждаше един от килимите за стена, направени от индианци Уашоу; беше облечен в обичайния си смачкан сив костюм, чийто цвят се сливаше със сребърните нишки в косите му — тази година побелели още повече в сравнение с миналата. Обикновено се получава така, когато човек е главен областен прокурор.

Той се обърна и се усмихна приятелски в нейна посока. Очите му бяха остарели в здравото му тяло на мъж на средна възраст. Той изглеждаше беззащитен, малко приличаше на човек, за когото никой не се грижи. Мъж, който обезателно трябва да се ожени.

Беше пъхнал под мишница голяма кутия, пълна с папки.

— Килимът е много хубав — обърна се той към Сенди. — Изглежда стар. От деветнадесети век ли е? Здравейте, Нина.

— Наистина е стар — потвърди Сенди. — Изтъкала го е прабаба ми. Как разбрахте, че не е нов?

— Съпругата ми колекционираше кошници на племето Уашоу — отговори той. — Все още ги пазя на една лавица в кухнята си.

— Зная откъде бихте могли да намерите още.

— Не, благодаря. Просто ми се иска за запазя нейните кошници точно така, както ги подреди тя.

— Разбира се — отвърна Сенди и Нина си помисли, че за пръв път невъзмутимата й секретарка изпитва смущение.

— Влезте — покани го Нина. Колиър я последва и се отпусна в едно от креслата за клиенти.

— Извинявам се, че се появявам без покана. Работих в неделя, тази сутрин бях на работното си място в седем часа. Седях в кабинета си, вече бях изпил петата чаша кафе, когато дойде куриерът — трябваше да занесе кутията с тези папки до вас. Реших да изляза навън, да се покажа най-сетне на слънце и ето че пристигнах тук.

— Радвам се да ви видя. Все още не сме се хванали за гушите, нали?

— Все още не. Вие не сте заявявали никога, че клиентът ви е пъхнат несправедливо в затвора. Аз от своя страна не съм казвал, че спринцовка, пълна с отрова, е единственият начин да защитим обществото от хора като него — отговори й Колиър.

— Необходимо е да измине известно време, преди човек да изпадне в това сурово настроение, когато е склонен да осъди всичко наоколо — отбеляза Нина.

— Забелязал съм, че запазвате здравия си разум далеч по-дълго време от мнозина адвокати, поели защитата на клиента си. — Той я погледна с интерес. Никога не я беше виждал без сако и сега изглеждаше хипнотизиран от оранжевия й пуловер.

— Заварихте ме неподготвена — каза тя. — С навити ръкави. Струва ми се, че вече изхвърлих всички формалности през прозореца.

— Изглеждате по-дребна — изтъкна той. — Като момиче, което са накарали насила да играе на война с момчетата.

Нина инстинктивно протегна ръка към сакото си.

— Може би не изпитваме същата наслада от това както мъжете — рече тя. — Предпочитаме да не съдим хората, да не ги наказваме. Ала когато се наложи да се бием, обикновено бързо унищожаваме врага, така че, уверявам ви, мъжете няма да страдат дълго.

— Разбирам. Не исках да ви обидя.

— Добре — измърмори Нина и му прости.

— Защо не опитаме да разговаряме като приятели тази сутрин? Чувствам се изморен от желанието да печелим победи на всяка цена. Ето — той съблече собственото си сако, под което се показа смачканата му официална бяла риза, след това го окачи върху облегалката на стола. — Сега сме квит.

— Добре, хайде да поговорим за работата си. Благодаря, че ми донесохте докладите.

Колиър остави кутията с папките на бюрото и огледа вътрешната част на кабинета. Нина го видя през неговите очи: лавиците за книги от дъбова дървесина, канапето, облицовано с кафява кожа, сертификатите от факултета по право на Университета в Монтерей, грамоти от различни съдилища, нейния безценен фикус, който вземаше слънчеви бани в ъгъла.

— Тук е много хубаво. Наистина жалко, че не можем да бъдем приятели. Аз ви харесвам.

Нина се сепна, ала все пак отговори:

— Аз също ви харесвам. Но в момента се намираме в състояние на война и сме от двете различни страни на фронтовата линия. Вие атакувате, аз се отбранявам и ако извадя късмет, контраатакувам. Та ние сме само човешки същества. Трябва да мобилизираме емоциите си и да ги посветим на битката, в противен случай силите ни отслабват.

— Аз също разглеждах нещата в професията си по този начин. Ала вече не смятам така. Опитвам се да си представям жертвата, която търси справедливост. Задачата ми е да възпирам злото. В това няма нищо лично.

Нина беше чувала и преди този стар афоризъм на областните прокурори — „Аз представям жертвата“, ала Колиър го изрече с особена искреност и тя му повярва. За нещастие повечето от съдебните заседатели също му вярваха.

— Вие сте ме изпреварили цяла светлинна година — каза му тя. — За мен мотивите често са чисто лични.

Колиър й отговори:

— Това вероятно означава, че няма да ме придружите след работа, за да изпием чаша прилично питие.

— Какво?

— Защо не? Ще се споразумеем въобще да не приказваме за съдебни дела. Ще говорим за вас, за това дали ви харесва тук, в планините. Ще обсъждаме майсторството на племето Уашоу, разни други неща… Просто ще си говорим.

— Не мисля, че може да стане така. Не бих се чувствала добре. Искам да кажа… — Изречението, което тя не довърши, може би щеше да прозвучи така: „Бездруго всичко е прекалено сложно, затова по-добре да не се тревожа как се чувства някой мой приятел от другата страна на барикадата.“

Колиър може би вече беше овладял трудното изкуство да се държи едновременно незаинтересувано и ангажирано в работата си, ала Нина все още не беше.

„Вие сте забележителен противник — помисли си тя. — Достойно предизвикателство, наистина.“ Може би той улови мисълта на Нина в очите й.

— Забравете за това — тихо произнесе той. — Това не е никакъв проблем. Хайде да поговорим за случая Тери Ландън. Преди всичко — поздравления, че го изтръгнахте от Джеф. Ала се пазете от него. Той никога не прощава и никога не забравя. Ще намери начин да изрази недоволството си.

— Наистина е лошо, че се получи така. Ако беше друг човек, можех да се извиня, ала той ще ми откъсне главата и ще я сложи в колекцията си от… екзотични скулптури.

Колиър се засмя при тази характеристика — отначало смехът му наподобяваше продължително ръмжене, завършващо с тихи, приятелски нотки.

— Да се заловим за работа — рече той. — Някъде в тази купчина хартии се намира документът, чрез който съдията Милн ви упълномощава да бъдете адвокат, поемащ защитата на Кърт Скот. Вероятно знаете, че вашият клиент е призован да се яви на дело във Върховния съд.

— Току-що започнах да чета записа от предварителното разглеждане на делото. Този голям пакет от документи е досието, което Джеф Рийзнър е подготвил за моя клиент. След като се запозная с всичко, ще ви се обадя, за да организираме конференция преди съдебния процес със съдията Милн.

— Добре.

Сенди отново й се обади.

— Човекът, с когото имате разговор в единадесет и тридесет, пристигна.

— Ще се забавя още няколко минути — уведоми я Нина. Тя остави телефонната слушалка на мястото й, след това се приближи до Колиър, който разучаваше изгледа, разкриващ се към връх Талак. От изток слънцето къпеше назъбените му, величествени стени със златистата си светлина.

Нина погледна прокурора, вперил очи в планинския връх. Въпреки волята си, тя го почувства като човек извън неговото служебно положение. Видя замислен, сложен, някак тъжен и самотен мъж.

— Снегът се топи бързо — отбеляза Колиър. — Едно лято ходихме там на екскурзия със съпругата ми. Пренощувахме на върха по време на метеоритния дъжд на Персеидите^[1]. Беше топла нощ, нямаше никакъв вятър. Видяхме как се носят в небето.

— Съжалявам — изрече тихо Нина. Представи си как той се е сгушил в спалния чувал до жената, която е обичал, наблюдавайки нощното небе, осеяно със сребристи отблясъци. — Съжалявам за съпругата ви.

— Аз също — отговори Колиър. — Тя беше малко по-възрастна от вас. Не мога да разбера как можа да се случи това. Нощем лежа буден и се питам как можа да се случи.

— Как умря тя?

— Работеше като офицер, следящ поведението на различни лица с условна присъда. Ана Мийд. Може би сте чули историята й.

Нина я беше научила няколко седмици след като се пресели в Тахо. Разказа й я колега адвокат. Съпругата на Колиър бе убита от свой подопечен. Беше страдала много, преди да умре…

— Имате ли деца? — попита Нина, без да отговори на изречените от него думи.

— Не. Нямахме това щастие — той прокара длан пред очите си и отново се върна към креслото. — Съжалявам, Нина. Изминаха три години оттогава, но все още понякога губя контрол.

— Не се тревожете — каза Нина и му подаде хартиена кърпичка. — Можете да си вземете още, имам неограничени запаси.

— Както и да е, Джеф наистина бе много настоятелен. Държеше да ви спра, за да не поемете защитата на Скот. Взех решение да не се намесвам. После прочетох статията във вестника и разбрах, че връзките между вас и Скот са много тесни…

— Да, ала това са стари връзки от миналото.

— Нека бъда откровен: мисля, че направихте грешка — той хвърли тоалетната кърпичка към кошчето за отпадъци, не улучи и се наведе да я вземе. — Говоря като човек, който ви желае доброто независимо от това, което предприемам срещу вас в съда.

— Аз зная как да се грижа за себе си.

— Разполагаме с видеозапис на малка портативна камера, с който все още работим — каза Колиър. — Тери Ландън го е направила точно преди смъртта си. Копието все още не е готово, ала е част от разкритата истина, която имате право да узнаете. Мисля, че ще е добре да дойдете в кабинета ми и да го видите незабавно.

Значи онова, което бе чула преди известно време в кабинета на Колиър, наистина се оказваше вярно. Тери бе заснела собствената си смърт.

— Филмът е дълъг едва десет минути — продължи Колиър. — Елате днес следобед, ако имате възможност. Разполагам с време към един часа — тогава не се налага да бъда в съда.

— Ще дойда.

— Възприемаме този филм като декларация на умиращ човек. Тери Ландън заявява, че човекът, когото защитавате, е дръпнал спусъка.

— Може би аз няма да приема тази идея със същата лекота както вас независимо от онова, което казва тя. Ала бих искала да видя филма. Ще дойда в кабинета ви днес следобед.

— Добре. Може и да промените решението си. Всичко, което искам да ви кажа, е: не му позволявайте да ви излъже. Борете се с влиянието, което Скот оказва върху вас. Проучваме възможността Кърт Скот да е бил замесен в изчезването на Темара Суийт. Този случай има особени недоказуеми, отблъскващи нюанси, които никак не ми харесват. Той е много опасен, непредсказуем човек, Нина. Радвам се, че в затвора между теб и него има стъкло.

— Контролирам положението — отговори Нина. — Не се тревожете, Колиър.

Той пристъпи към вратата и Нина си помисли, че задържа ръчката в продължение на няколко минути. След това прокурорът отново се обърна към нея.

— Жена ми използваше същите думи — каза той, натисна дръжката и си тръгна, без да каже „довиждане“.

 

 

Завари Пол отпуснал се на стол в приемната. Детективът беше пъхнал ръце в джобовете на бежовите си панталони, русата му коса беше щръкнала като гребен на петел, а очите му бяха скрити под правоъгълни слънчеви очила.

— Това ли е човекът, с когото трябва да разговарям в единадесет и тридесет? — обърна се Нина към Сенди.

— Той се надяваше, че ще може да си уреди среща с вас — Сенди продължи да съединява листове хартия с телбода, а широкото й кафяво лице изглеждаше строго и стоическо както статуите на Великденските острови. Може би тя се опитваше да се пошегува. Ала бе невъзможно човек да твърди това със сигурност, защото секретарката въобще не помагаше на зрителя с обичайната за такива случаи усмивка. Нина не помнеше Сенди някога да се е усмихвала.

— Толкова се радвам, че те виждам, та даже съм готова да те почерпя един обяд. Влез — покани го тя. — Какво правиш тук? — Пол я последва и затвори вратата след себе си.

— Едно птиченце ме повика — отвърна той. — Тук съм, за да работя за тебе, ако вече не си наела някой друг.

— Значи ще ми помогнеш по случая с Кърт? — Сигурно съвсем бе изгубила равновесието си. След секунда се почувства далеч по-добре. — Слава Богу.

— Не искам да кажа, че ти би могла да се справиш с положението и без мен.

— Това се подразбира от само себе си — детективът я възнагради с крива усмивка, приемайки едва доловимите нотки на упрек в гласа й.

— Откъде ще започнем?

— Наистина си изпълнен с решимост. Аз не си позволих дори да се надявам. Какво те накара да промениш решението си, Пол?

— Както вече казах, извика ме едно птиченце. Огромно птиче в маратонки с много остър език. Обади се вчера и заяви, че ще дойде в Кармел да ми откъсне главата. Нямах друга алтернатива, освен да ти помогна. Всъщност тя не използва точно същите думи, ала целта й беше кристално ясна.

— Сенди.

— Да, Сенди.

— Аз нямам нищо общо с това. Ще говоря с нея…

— Не си прави труда. Да разговаряш с нея, е равносилно на това да обсъждаш някакъв проблем с поток от лава. Освен това Сенди имаше право. Не беше необходимо да изрече много неща, за да ме накара да се засрамя, а след това веднага приех да дойда тук.

— Прекрасно. В хотел „Цезар“ ли си отседнал?

— Както обикновено.

Нина пъхна ръка в куфарчето си и му подаде полицейските доклади във връзка с арестуването на Кърт.

— Прочети ги. Искам да кажа, в състояние ли си веднага да започнеш работа?

— Аз съм изцяло на твое разположение. Току-що приключих една поръчка, възложена ми от Соли Лейзър. Той притежава мексикански ресторант в Монтерей. За това ми бяха необходими точно два дни.

— Бързо си се справил.

— Неговият служител с удоволствие ми разказа за всичките си рецепти, които се отклоняват от готварските книги. Работата ми отне пет минути. След това се съсредоточихме единствено върху десертите.

Нина се засмя. Нямаше желание да го разпитва за подробностите. Понякога просто не искаше да научава всичко.

— Можеш да накараш хората да разкрият пред теб всичките си тайни. Това е една от силните ти страни.

Поддавайки се на моментен порив, Нина обви ръце около врата му в сърдечна прегръдка.

— Ти си добър човек, господин Ван Уегънър. Сигурна съм, че ще победим, щом си на наша страна.

— Правя го за теб, Нина, не заради него. — Простотата на Пол беше наистина възхитителна. Той говореше единствено онова, което чувстваше.

— Зная.

— Ще изляза навън и ще прочета докладите. А после какво ще правим?

— После имам уговорена среща, за да гледам един филм.

 

 

Пол тръгна със своя пикап, а Нина с колата си „Бронко“. Тя пристигна първа в комплекса от сгради на съда.

— Не очаквам с нетърпение прожекцията — призна тя, ставайки от пейката, когато детективът започна да се изкачва енергично по стълбището.

Той я хвана за ръка, след това двамата тръгнаха напред с уверени крачки като семейна двойка с дългогодишен брачен стаж, преминавайки през дебелата стъклена врата.

Когато стигнаха кабинета на Колиър, Нина и Пол вече не се докосваха. Пол бе прибрал очилата в джоба на сакото си. Нина, потънала в мислите си, не каза почти нито дума; по всичко личеше, че Пол няма нищо против.

Колиър излезе да ги посрещне. Той докосна рамото на Нина, стисна ръката на Пол и ги настани на два стола, вмъкнати с мъка между шкафовете с папки в кабинета.

Нина осъзна, че й е твърде интересно да наблюдава как двамата мъже се изучават взаимно. Пол, прекалено едър за малкия стол, го бе преместил назад, за да осигури място за краката си, осъществявайки деликатно нашествие в територията на домакина си. Тялото му изглеждаше отпуснато, ала готово за всякаква мълниеносна реакция. Очите му оглеждаха любопитно всичко наоколо, без да скриват, че се стремят да дадат точна оценка на обстановката и на другия мъж.

Колиър, който бе предпочел да остане прав пред бюрото си, вместо да седне, поддържаше позиция на превъзходство, използвайки момента да извърши предпазливи, ала не по-малко проницателни наблюдения от тези на Пол.

Самата тя рисуваше. Хвърли поглед към бележника си с жълти листа. Две птици тукан, опрели клюн о клюн. Бързо прегъна листа, така че двамата мъже сега не можеха да го видят.

— Благодаря, че уреди тази среща, Колиър. Можеше да ни накараш да чакаме. Зная, че не ти е лесно да отделиш от времето си — обърна се към него тя.

— Както споменах, Нина, легализираното копие все още не е готово. Показвам ви оригинала на филма.

— Не е ли малко рисковано? — попита Пол. — Искам да кажа, че видеоматериалът може лесно да бъде повреден.

— Ще поема този риск, за да се справя без забавяне с този случай.

Думите му, държанието му като цяло — съчувствено, ала все пак много самоуверено, засилиха опасенията на Нина.

— Няма да ви карам да чакате дълго, за да направите собствените си изводи — осведоми ги прокурорът. Лицето му се сви в очакване на нещо неприятно, сякаш Колиър трябваше да изпие някакъв горчив хап. — Трябва да ви запозная с някои неща, преди да гледаме филма. Нина, зная, че жертвата е била твоя клиентка преди известно време…

— Аз съм готова да видя всичко, Колиър. От полицейските доклади научих, че камерата е запечатала смъртта й.

— Сцените са отблъскващи, Нина.

— Бихте ли ми подали допълнителна информация? — помоли Пол. — Доколкото разбирам, филмът показва смъртта й. Ала кой я е заснел?

— Видеокамерата е работила, била е всъщност малка, преносима камера, по всяка вероятност съборена на пода по време на разразилата се схватка. Изглежда, че жертвата по някакъв начин е успяла да натисне копчето за запис. Липсват отпечатъци от пръсти, констатирахме само наличието на петна. Като че е използвала пръстите на краката си.

Нина се подготви за филма, усещайки как нервите треперят Под кожата й. Помнеше Тери, просната на пода на студиото. Да, камерата е била наблизо, насочена към нея. Жълтеникавите й очи, главата й, отпусната така миролюбиво върху окървавената възглавница… Беше изтекло известно време, преди Тери да умре.

Пол попита със същия безстрастен тон, какъвто бе възприел Колиър:

— Имаше ли звук към филма?

— Мислех да ви осведомя тъкмо по този въпрос — отговори Колиър. — Да, има саундтрак. Ала куршумът е увредил гласните й струни.

— Имате предвид, че тя не казва нищо за Кърт?

— Имам предвид, че Тери се опитва да приказва.

Думите притиснаха тежко задушния въздух. Мъжете използваха сегашно време, забеляза Нина потресена. Тери продължаваше да живее в своя видеофилм.

— Искам да ви попитам дали искате да изключа звука, докато гледаме филма? Можете да го чуете някой друг път, когато получите копието си.

Пол изрече въпросително:

— Нина?

Тя трябваше да изпита цялата тежест на удара също както съдебните заседатели. След като го гледа и слуша хиляда пъти, филмът просто щеше да бъде поредното веществено доказателство.

А Колиър не би приказвал по същия начин с мъж адвокат, нали? Нима се опитваше да пощади чувствата й?

— Нека го чуем — предложи тя.

— Както пожелаеш — обърна се към нея Колиър. — Тя вдига глава и се опитва да говори, ала не може. Просто движи устните си, оформяйки отделни думи. Получихме помощ от един човек, който вече е пенсионер. Навремето е работел за здравния департамент на щата, казва се Уили Евънс. Той е глух и се смята, че е експерт при разчитането на думите по движението на устните. И по-рано ни е оказвал помощ. Той ни даде запис от онова, което Тери се е опитвала да изрече — прокурорът подаде на Нина и Пол отделни копия от напечатан на машина документ. Текстът беше само една страница. — Можете да я проследите на видеоматериала. Тя полага огромни усилия да съобщи нещо.

— Колко е дълъг филмът? — попита Нина. Тя си припомни как бе погледнала стенния часовник над главата на учителката в училището. Понякога беше полезно човек да има такава информация.

— Тя се отказва от опитите си след около единадесет минути — прокурорът посочи към вратата на кабинета. — Ще тръгваме ли?

 

 

Щорите върху прозорците на залата за конференции бяха спуснати, вътре цареше мрак. Нина и Колиър седяха от едната страна на дългата маса, Пол от другата. Заместник-шерифът, който блъскаше пред себе си масичка на колелца, включи някакви жици, използва механизми за проверка на системата, след това кимна на Колиър и излезе от помещението, затваряйки тихо вратата след себе си.

В самото начало от високоговорителя в ъгъла не долетя нито звук, после се разнесе шумно съскане, но когато се появи картината, шумът внезапно замря.

По всичко личеше, че механизмът за автоматично фокусиране на камерата не беше в състояние да реши върху какво трябва да се фокусира. Той се насочваше към различни обекти — украсения с различни фигури под, части от облеклото, ръка, крак.

Звуци, подобни на тези, когато някой мъкне чувал с картофи по пода и се блъска в различни предмети по пътя си, придружаваха абстрактните визуални картини, които бавно разкриха ужасяваща сцена.

Тери Ландън, чиято вълниста червеникава коса бе подгизнала в кръв, се взираше в обектива на камерата. Краката й бяха подпрени върху шкафовете, които покриваха стените в студиото, и камерата не можеше да ги заснеме. Жертвата гледаше директно срещу Нина. Изведнъж Тери примигна.

Разкрачените й крака, придържащи камерата, заемаха долната част от кадъра. Тялото й, което се повдигаше в мъчителни усилия да си поеме дъх, бе разположено в централната част. Главата й, обхванала най-горната трета секция от екрана, беше изцапана с крещяща червена огърлица от кръв. Тери гледаше към камерата на пода и се опита да отвори устата си.

Писък на жена, пронизителен и разкъсващ, мъчителен, изтръгнал се от дъното на душата й, се разнесе из стаята. Колиър изскочи от мястото си и се приближи към Нина.

— Само ми позволете да намаля звука — измърмори той, протягайки ръка към панела за дистанционно управление, който лежеше на масата близо до прожекционната машина. Той натисна едно копче, намали леко звука и за миг скри екрана от Нина, изтръгвайки я от света на мъчителната картина. — Съжалявам — добави той извинително, след това се върна на мястото си, стиснал решително панела за дистанционно управление в ръка.

Тери продължаваше да гледа директно в обектива на камерата, а от високоговорителя се разнесе ритмично, механическо хриптене. Тежките, всмукващи звуци прииждаха един след друг. За миг Нина си помисли, че още нещо не е наред, затова се обърна назад към Колиър — може би той отново трябваше да поправи някакъв механизъм. Ала очите му бяха прилепнали към екрана. Тя осъзна, че прокурорът нямаше да се намесва повече и отново съсредоточи вниманието си върху Тери.

Тери отвори уста; в мига, когато устните й се разделиха, върху тях се появи мехурче кръв, което се спука с лек шум. Тя я затвори, след това отново устните й се разделиха, изкривени, ужасни, сякаш се опитваше да стори нещо, което винаги бе правила с лекота, ала никога вече нямаше да може да повтори.

Давейки се в собствената си кръв, тя гледаше към червените ручеи, които изпълваха все повече от средната част на екрана. Зловещото червено петно нарастваше, кръвта от раната на врата й течеше все по-силно, образувайки локва на пода под нея.

— Оттук започва записът на експерта, прочел думите по движението на устните й — изрече тихо Колиър сред мрака, гъст и тежък както в рисунка на Бош^[2].

— Не боли — Пол прочете думите от записа върху масата, осветяван от тънък сноп светлина. Звуците, които издаваше Тери, движейки устни с огромно напрежение, бяха неразбираеми.

— Умирам — изрече след това тя. Устните й потрепераха; огромната тежест на осъзнатия факт едва сега беше притиснала съзнанието й. Думите, които Пол прочете след това, можеха да имат същата стойност както поздравът „Добро утро“ или „Здравей“. Те разкриваха края й по съвсем безучастен начин. Нина почувства, че изтласква назад стола си с крака, сякаш реагираше срещу приближаващата с бясна скорост смърт, искаше да дръпне спирачката, да намали скоростта, да задържи жената жива.

Лицето на Тери се надигна към камерата. От раната на врата й шурна кръв, прикривайки дупката от куршума. Лицето й казваше: „Сега никой не може да ми помогне.“

След това:

— Ти си виновен, Кърт.

Опит да си поеме дъх. Пращене.

— О, о. Умирам.

Гласът на Пол последва думите на Тери, сякаш някой певец пееше чужда песен в синхрон.

Правейки опит да изрече всяка отделна сричка, докато останалата част от лицето й бе изкривено в болезнени гримаси, Тери леко поклащаше глава напред-назад, сякаш се люлееше, за да се успокои. Като че беше малко дете, което се подрусва, за да заспи, макар че отдавна мястото й не беше в детската люлка.

Червената й кръв, синият цвят на дрехите й, шарките на пода се смесваха със светлината от лампиона върху работната маса над нея и придаваха на сцената фантастично, трагическо изящество. Нина си помисли — „Сякаш някой съзнателно е поставил този кадър на сцена, търсейки естетически сензационен ефект.“ Видеоматериалът не разполагаше с перспективата на истинския филм, нито с обработката, нито с красивата, далечна красота на художествено произведение. Тери би могла да лежи и тук, в тази зала за конференции, сега, в реалното време. Тя дишаше. Умираше.

Тери се изкашля и от устата й шурна кръв. Главата й се отпусна назад. Дълго време, може би в продължение на няколко минути на екрана се виждаше само главата й — изрядно оформеният бретон на върха на черепа й. Ала тримата все още чуваха дишането на Тери. За миг Нина погледна към Пол, който седеше край отсрещната страна на масата. Беше подпрял лакът върху коляното си. Брадичката му бе отпусната върху свитата му в юмрук ръка. Лицето му не се виждаше. Наблюдаван отзад, детективът имаше неспокойния вид на човек, който следи напрегнато резултата в последните секунди от бейзболен мач или може би гледа екшън минута преди да избухне бомбата, за което той бе сигурен, че ще стане всеки момент.

Нина отново впери поглед в екрана. Тери се опита да повдигне лицето си.

— Ти… натисна спусъка.

Тя кимна няколко пъти с глава. Как бе възможно тялото й да отдели толкова много сълзи по това време?

Направи леко движение — сякаш нестабилно поклати главата си. Напрегна сили да обърне лицето си, сега обляно в кръв, на една страна — към вратата, за която Нина знаеше, че се намира в тази посока. Сякаш там, извън обсега на камерата, Тери бе видяла някакъв призрак. Тя отново се отпусна и оголи зъби в карикатурно подобие на усмивка.

— Каква… изненада… Ангелът на Смъртта.

След това…

— Ще се срещнем в ада…

Устата й се затвори. Неописуема, приглушена кашлица й попречи да си поеме дъх. Сълзите се смесиха с кръвта по лицето й. Тя изви устни, все още напрягайки се да извърне глава настрани, очите й се взираха напред.

— О — изрече тя. — О, о…

Главата й се отпусна, сякаш се беше предала. Тялото й замръзна неподвижно. Екранът угасна.

— Това е всичко — каза Колиър. — В този момент тя е мъртва.

— Бедната жена — прошепна Нина. Тя мислеше за съпругата на Колиър, питаше се какво ли изпитва прокурорът дълбоко в себе си, гледайки този видеоматериал. — Стори ми се, че тя наистина вижда Ангела на Смъртта да се приближава към нея.

— Може би тъкмо затова е изключила филма накрая, проявявайки известна скромност — отбеляза Колиър.

Пол се намеси:

— Някои хора твърдят, че в мига на смъртта душата излитала между веждите на човека. Аз никога не съм я виждал. Това би било нарушаване неприкосновеността на интимния свят в най-отявлена форма.

— Имам нужда от чист въздух — каза Нина. Всички бързо станаха от местата си и напуснаха тъмното помещение, където Тери все още можеше да се движи и да приказва, завръщайки се от самотата на небитието сред тълпите от живи хора.