Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (14)

13.

Съдебният пристав отвори вратата към дълъг коридор, в който бяха разположени поредица стаи. Върху едната от стените им имаше стъклени прозорци. От другата страна на прозорците бяха изградени подобни по размери помещения, в които бяха задържани обитателите на ареста. Нина седна, извади жълтия си бележник и зачака да види Кърт Скот за втори път след около дванадесет години.

Тя вдигна телефонната слушалка, облиза устните си, за да прогони жаждата, предизвикана от обзелата я възбуда. Беше пристигнала в затвора незабавно, преди да изпита каквото и да било. Чувствата, които сега се надигаха в гърдите й, бяха изцяло лични, съвсем несвързани със случая. Питаше се дали се е променила много. Щеше ли да забележи това той? След това си наложи да се успокои. Той би трябвало да се тревожи за други неща — като например това, че може би щеше да прекара целия си живот в затвора.

Тя прехвърли през ум цялата информация, която й беше известна: Скот беше убил Тери. Той познаваше Тери, а Тери познаваше нея и я мразеше. Защо? Какво се бе случило в действителност?

Щеше да го попита. Междувременно наоколо стана по-мрачно. Тя се вгледа в собственото си минало.

Припомни си как го бе очаквала в „Тинъри“, ресторанта, от който се разкриваше изглед към Носа на Влюбените на Тихия океан. Беше облякла най-хубавата си рокля, тръпнеше от възбуда за новината, която щеше да сподели с него. Кърт бе казал, че иска да дойде направо в къщата й, за да се запознае с нейния баща, ала Нина го беше разубедила. Той трябваше да научи първо за детето й. Искаше да му каже за това, да вдигнат тост за новия живот, който ги очакваше. Мечтаеше да вдигнат чаши тук, на това приказно място, откъдето се виждаха невероятните залези над океана. Скоро щяха да тръгнат за Европа. Ала Нина искаше да му покаже любимото си кътче, надяваше се Кърт да го обикне, както самата тя. Беше наела стая с камина в хотела „Седемте кули“; там от прозореца се разкриваше великолепен изглед.

Часовете отминаваха, той не идваше. Отначало Нина се разтревожи, след това изпита ужас, накрая почувства, че не е способна да се владее. Обади се на служебния телефон на Кърт в Калифорния в управлението на лесничейството, ала никой там не можа да й каже нищо за него. Обади се и в апартамента му, ала не получи отговор.

След това се стъмни, нощта доведе упорит, ситен дъжд. Нина отиде сама до хотела, качи се в стаята, която бе наела, и грохна в един фотьойл с пъстроцветна дамаска, без да съблича мократа си рокля. Дълго време стоя неподвижна, докато накрая заспа. На сутринта й се гадеше, чувстваше се слаба от бременността, ала отиде в ресторанта и попита дали някой не е оставил някакво съобщение за нея. Обади се по телефона отново без никакъв резултат.

Чака до обяд, седнала на пейка в самия край на скалата, наблюдавайки как щастливи хора влизат и излизат през вратата на ресторанта. Следобед започна да трепери.

След това се прибра у дома и отиде да си легне.

На следващия ден разопакова куфарите си, прибра паспорта си в кутията, където го съхраняваше, и се обади до юридическия факултет на Университета в Монтерей. Попита ги дали все още пазят мястото й за есенния семестър. Отговорът беше положителен.

Три или четири месеца не чувстваше нищо, когато мислеше за Кърт. Работеше, бременността й напредваше, ходеше на лекции, опитваше се да оцелее. Гордостта й беше огромна, като желязна стена в сърцето й.

После, един прекрасен съботен ден тя се събуди в малката викторианска къща на леля си и погледна през прозореца. На шест пресечки надолу по хълма се виждаше заливът Монтерей — изумруденозелени багри, смесени с проблясващи пръски тюркоаз на фона на сапфиреносиньото небе. Изгледът беше толкова покъртителен, че плака три дни. Отначало не знаеше защо, ала когато името му се промъкна през стиснатите й устни веднъж и още веднъж, Нина разбра. Когато сълзите й секнаха, тя го зарови дълбоко, дълбоко в съзнанието си, където Кърт вече не можеше да я нарани.

Отминаха дванадесет години.

 

 

Той изведнъж се появи от другата страна на стъклото — мъж, облечен в оранжев гащеризон, каквито получаваха затворниците в област Ел Дорадо. Човекът, който сега се беше отпуснал тежко на стола срещу нея и бе вдигнал телефонната слушалка, не приличаше на младежа, когото бе обичала. Левият ръкав на затворническата униформа бе повдигнат нагоре и разкриваше марлена превръзка; дългата мека коса не бе сресана; очите бяха вперени надолу; липсата на дух у него го правеше съвършено непознат. Ала когато сложи ръцете си на масата пред прозореца, Нина видя, че ръцете му бяха ръце на музиканта, когото познаваше — големи, с дълги пръсти, с чисти, квадратни нокти.

Той вдигна глава и тя усети, че лицето му все още я вълнува: очите — зеленикавосини, заобиколени с тъмни мигли; фино изваяният нос и изящните устни; тясната челюст. Ала надеждата го беше изоставила: този човек бе преживял много неща, челото му бе набраздено от бръчки, бузите изглеждаха хлътнали.

Тя чу незабравимия глас:

— Здравей — каза й той. — Застигна те полъх от миналото.

— Здравей, Кърт.

— Не трябваше да идваш.

— Това беше единственият начин да те видя отново.

— Не зная защо си поискала да го сториш. Не ми дължиш нищо.

— Това бе нещо, което дължах на себе си. Освен това изглежда, че си убил жена, която беше мой клиент. Изпитах любопитство — все още имаше пълен с гняв резервоар, който възпламеняваше думите й. Присъствието му зад стъклото разбуди старата скръб, накара я да възкръсне. Нина не искаше пак да я почувства. Трябваше да помни, че това е различен човек, характерът му бе оформен от събития, които бяха неизвестни за нея. — Защо се върна?

— За да те намеря — той се усмихна леко и продължи: — Изглеждаш прекрасно. Ала се беше заклела, че ще прекараш живота си, облечена в джинси. Виж се сега. Работиш като адвокат.

— А ти си коравосърдечен убиец. Никога не бих предрекла подобно бъдеще за тебе.

Чувство, подобно на болка, трепна в очите му и бързо изчезна.

— Хмм. Предполагам, че трябва да съм изненадан, задето си възприела официалното становище на полицията.

— Противно на версията, застъпвана във филмите по кината, човекът, когото полицията арестува, е именно престъпникът.

— Дори приказваш по различен начин, по-властно. И си си сложила червило. Ала зад всичко това отново виждам теб — той се усмихна и кимна леко с глава, сякаш изпитваше странно, меланхолично удоволствие. — И все още записваш какво ти хрумва от време на време.

Нина се сепна и хвърли поглед към жълтия бележник, който по навик бе взела със себе си. Беше нахвърлила няколко реда, бе нарисувала набързо с прави чертички жена отляво, мъж — отдясно, а между тях се простираше бялото книжно поле.

— Все още ли търсиш тайната на живота в учебника по психология и в съчиненията на философите? Масата край леглото ти още ли е отрупана с книги?

— Не — отговори Нина.

— Дълго ли ме чака в ресторанта през всичките тези години?

— Не. — През всичките кошмарни дни, през мъчителните седмици тя не бе престанала да го очаква. — Не дълго.

— Това е хубаво. Точно сега няма да ми повярваш, но аз те обичах, никога не съм обичал друга. Съжалявам, Нина.

— Това вече няма значение — каза тя. — Аз продължих да живея след това.

Той отклони хипнотичния си поглед, който бе вперил в нея. Изведнъж заприлича на много по-възрастен човек, отколкото беше.

— Поздравления — изрече той. Господин Ван Уегънър ми каза за вашия годеж.

Нина изтърва химикалката си. Беше й необходима цяла минута, докато го намери. Когато отново се изправи, попита:

— Кога си говорил с Пол?

— Не ти ли е казвал? Би трябвало да поприказваш с него.

— О, ще го направя.

Кърт наведе глава на една страна, за да я види под друг ъгъл. Изразът на лицето му й напомняше за нещо отдавна погребано.

— Продължаваш ли да се занимаваш с музика? — попита тя неохотно.

— Живях в Германия. През по-голямата част от времето работех в лесничейството на гората Таунус в Хесен, недалеч от Франкфурт, като природозащитник. Слагах табелки на различни дървета, ловях бракониери, почиствах храстите. Бях решил да се откажа от музиката и от всичко друго, ала след няколко години разбрах, че това не е по силите ми. Купих клавесин от една стара дама във Висбаден. Всяка вечер се прибирах у дома си на улица „Моцарт“ и свирех. Нямах други развлечения. Стените бяха дебели като на сградите през деветнадесети век. Участвах в местен музикален конкурс на името на Бах и го спечелих.

— Фугите.

— Да. И така от време на време изнасям концерти под чуждо име. Такъв беше животът ми досега, когато всичко отново се промени.

Докато той говореше, Нина също си припомни вълшебното щастие, последвано от толкова много болка.

— А с теб какво стана? — Кърт говореше с лек чужд акцент. Беше прекарал дванадесет години, заточен в чужбина. Защо?

— Животът ми се разви по съвсем прост начин. Завърших право, омъжих се за друг адвокат, станах съдружник във юридическа фирма в Сан Франциско. След пет години напуснах фирмата и се разведох. Това се случи миналата година. Брат ми се беше преселил в Тахо. Аз също се преселих тук и започнах самостоятелна практика.

— Само ако не беше пристигнала тук — продължи той след минута. — Само ако господин Ван Уегънър не ме бе открил в Германия…

— Пол е посетил Германия? — Нина обезателно щеше да проведе дълъг разговор с господин Ван Уегънър.

— Той спомена, че живееш в Саут Лейк Тахо. Знаех, че тя е тук. Реших да дойда, за да те предупредя.

— Да ме предупредиш… За какво? — Ала тя вече знаеше, само очакваше той да го каже.

— За твоята клиентка. Тери Ландън.

Нина продължи да чака.

— Тя беше моя съпруга, когато се запознах с тебе.

— Твоя съпруга!

— Не съм те лъгал. Бях подал молба за развод. Но… не споделих с тебе някои неща. Че тя се противопостави на развода ни. Че тя и аз имахме дете.

Нина издаде тих звук, дълбоко, сподавено стенание.

— Всичко бе изградено върху лъжи — изрече тихо тя. — Ти се върна тук и я уби. Би трябвало сега да си тръгна.

— Прекрасно. Иди си.

— Защо ли пък да остана тук!

— Не оставай.

— Ти си я убил!

— Не съм. Мразех я, ала не съм я убил. Една от причините, поради която живях далеч оттук, беше именно това чувство на ненавист. Не исках да бъда подлаган на повече изпитания. Не желаех никога повече да я видя. Когато я зърнах зад тебе в съда, ме обзе паника. Помислих си, че тя ще те нарани заради мен. Беше ме проследила до хотела, в който бях отседнал, ала не влезе в стаята ми. Може би се страхуваше от реакцията ми. Затова се обади по телефона. Отначало дори отказах да разговарям с нея.

— Ала си се срещнал с нея. Онази нощ си ходил в студиото й, нали? Защо го направи? За да я заплашиш ли?

— Вече събирах дрехите си в чантата, когато разговарях с нея по телефона. Бях решил да се махна колкото се може по-скоро оттук. Ала тя беше по-умна от мен. Разказа ми една история — лъжа, която със сигурност щеше да ме задържи тук. Може би се надяваше аз да помисля, че през цялото време напразно съм съсипвал живота си, опитвайки да избягам. Каза ми, че ти си родила дете от мен, син. Срещнала се с него в твоя кабинет и научила от момчето, че ти по всяка вероятност не си ми казвала нищо за него. Беше толкова убедителна! Всички тези подробности! Сприятелила се с детето, разказала му за мене и уредила то да дойде в къщата й онази нощ.

— Син? — прошепна Нина. — Казала ти е, че имаш син?

— Тя би могла да измисли каквото си ще, Нина. Но, разбира се, това ме накара да се замисля. Зная какво си изпитвала, когато не дойдох на срещата ни. Знаех, че е глупаво, но си помислих: ами ако е вярно? Ами ако си решила никога да не ми казваш за това? Има ли… възможно ли е това? Имам ли дете?

Смесицата от копнеж и надежда в погледа му почти разкъсаха предпазната й броня. Почти.

— Не — отговори тя. Лъжата притисна тежко сърцето й.

— Тази лъжлива…! По дяволите! — Кърт стовари длан върху масата.

— Онази нощ си ходил там — каза Нина.

Той пое дълбоко въздух и се опита да се успокои.

— Разбира се, че отидох. Трябваше да бъда там. Ако тя бе казала истината, ако наистина имах… дете, тя можеше да направи всичко… да го нарани. Ти не я познаваш. Никой не знаеше по-добре от мен на какво бе способна тя.

Отидох в къщата й, но тя беше сама. Всичко беше капан. Мисля, че искаше да ме убие.

Опитах се да си тръгна, но тя пожела отново да разровим една стара история. Спорихме. Тя сграбчи старата ми пушка и преди да успея да избягам, стреля срещу мен. Божичко. Никой не може да опише колко болезнено е, когато стрелят срещу теб. Изхвръкнах през външната врата, а тя крещеше след мен.

— Каква е пушката ти? — попита Нина.

— Марка „Ремингтън“. Познах я. Сигурно я е запазила през всичките тези години. Всеки човек тук има пушка.

— О, Божичко, Кърт. Трудно биха повярвали на думите ти. Значи не си занесъл оръжието в къщата й?

— Кълна се, че не съм.

Не би трябвало Кърт да й разказва това; помежду им не съществуваше връзка, типична за адвокат и клиент, ала тя не го прекъсна. Трябваше да научи.

— Тя само веднъж ли стреля срещу теб?

— Странно е, че спомена за това. Стигнах до колата си. Стори ми се, че чувам втори изстрел, когато се намирах на около една пресечка от къщата, но не съм сигурен. Прозорците на автомобила бяха затворени и не зная дали мога да се доверя на възприятията си точно от онзи момент. След това карах дълго време наоколо. Паркирах в местността Джикарила, в храсталака. Раната на ръката ми кървя известно време, но после престана. Знаех, че не е нещо сериозно. Нямаше да умра.

След това… Предполагам, че съм се поддал на шока от преживяното. Дълго време останах на мястото, където бях паркирал, може би дори съм задрямал. Когато се събудих, вече беше светло. Трябваше да отида на лекар, ала бях повече загрижен за онова, което трябваше да възпра, затова се отправих към полицейския участък. Останалото вероятно ти е известно. Заради раната си криволичех по пътя, затова един пътен полицай ме спря.

Нина имаше още един въпрос, единствения, който имаше значение. Искаше да бъде абсолютно сигурна.

— Припомни си. Напълно ли си убеден, че в къщата на Тери не е имало никого? На верандата, на някое затулено място?

— Имаш предвид дали съм видял истинския убиец?

Всъщност мисълта й по-скоро беше насочена към присъствието на очевидци по случая.

— Не видях никого, ала не съм претърсвал ъглите на стаята. Беше тъмно и не забелязах присъствието на друг човек.

Нина впери поглед към жълтия си бележник, за да прикрие облекчението, което я обзе изведнъж. Не искаше да чуе нищо повече.

— Трябва да си вървя, Кърт — каза тя.

— Разбира се.

— Разбрах, че си привлякъл Джефри Рийзнър да те представя в съда.

— Той ми беше препоръчан от съдебния пристав тук.

— А не си ли помисли да се обадиш на мен?

— Достатъчно болка ти причиних, Нина — изрече тихо Кърт. — Върви си у дома.