Робърт Хауърд
Нещото в гробницата (3)

3. Нещото на трона

Макар кръвта му да бе изстинала и космите на тила му настръхнали, момчето с гняв се опита да се овладее. Проклинайки нощните си страхове, той се упъти с вдървена походка през гробницата за да погледне отдавна мъртвото нещо по-отблизо.

Тронът представляваше една квадратна канара от лъскав, черен камък, грубо издълбан в подобие на стол върху кръгъл пиедестал. Голият мъж бе или умрял докато бе седял на него, или бе поставен там в седнало положение след смъртта му. Каквито и да са били дрехите, които бе носил, те отдавна се бяха свлекли от тялото му на изгнили парчета. Бронзови катарами и ивици кожа от доспехите лежаха до краката му. Бронзов шлем с рога, сега покрит със зеленикава, мазна патина, коронясваше черепа над изсушеното, ужасно, кафяво лице.

С железни нерви, Конан се насили да надзърне в тези изядени от времето черти. Очите бяха потънали навътре, оставяйки след себе си два черни кладенеца. Кожата се бе опънала върху изсъхналите устни, оголвайки жълти зъби в едно лишено от радост ухилване.

Кой е бил той, това мъртво нещо? Войн от древността — някой велик вожд, от който са се страхували, докато е бил жив и е бил оставен на трона дори и в смъртта му? Никой не би могъл да каже. Стотици раси бяха кръстосвали и управлявали тези погранични планински райони откакто Атлантида бе потънала под изумрудените вълни на Западния Океан преди повече от осем хиляди години. Съдейки по украсения с рога шлем, кадавърът би могъл да бъде на някой вожд на древните ванири или езири или пък крал на някое забравено хайборейско племе, отдавна изчезнало в сенките на времето и погребано под праха на вековете.

И тогава погледът на Конан падна върху огромния меч, който лежеше напреко на костеливите бедра на трупа. Това бе едно ужасно оръжие: острието бе дълго над един метър. Бе изработен от синкаво желязо — не мед или бронз, както би могло да се очаква, съдейки по възрастта му. Трябва да е било едно от първите железни оръжия, създадени от ръката на човек; легендите на народа на Конан си спомняха дните, когато мъжете сечаха и мушкаха с грапави бронзови оръжия, а получаването на желязо бе непознато. Много битки бе видял този меч в мъглявото минало, защото острието му, макар и все още остро, бе нащърбено в местата, в които се бе срещало с остриетата на други мечове или бойни секири. Покрит с петна от времето и поръждясал, мечът все още беше оръжие, което плашеше.

Момчето почувствуа пулса си да се ускорява. Кръвта на родения за война закипя в него. Кром, какъв меч! Подобно острие бе много повече от достатъчно за да се оправи с изгладнелите вълци, които тичаха, виеха и чакаха без умора. Протягайки ръка към ръкохватката, той не забеляза предупредителния блясък, който присветна в сенките на очите в лицето на черепа на древния войн.

Конан претегли в ръката си меча. Тежеше като че ли бе от олово — меч от древността. Може би някой знаменит крал-герой го бе носил — някой легендарен полубог като Кул от Атлантида, крал на Валузия по времената преди Атлантида да изчезне в неспокойното море…

Момчето замахна с меча, чувствувайки как мишците му се изпълват със сила и сърцето му забива по-бързо от гордостта на придобивката. О, Богове, какъв меч! С такова острие не може да има съдба, която един войн да не пожелае! С меч като този, дори полуголият млад варварин от дивите пустоши на Цимерия, би могъл да си пробие път в света, да мине през реки от кръв и да намери мястото си между великите крале на Земята!

Той отстъпи от каменния трон, опитвайки лъжливи движения и разсичайки въздуха с острието, започвайки да чувствува износената от времето ръкохватка в твърдата си длан. Острият стар меч свистеше в задимения въздух, а играещата светлина на огъня се отразяваше в блестящи лъчи от плоската част на острието, стрелкайки се по стените на гробницата като малки, златни метеори. С такова могъщо оружие в десницата си, той можеше да се изправи не само срещу гладните вълци отвън, а и срещу всички войни на света.

Момчето пое дълбоко въздух в гърдите си и издаде ехтящият боен вик на неговия народ. Ехото от вика, като гръмотевица изкънтя в камерата, размърдвайки древните сенки и стария прах. Конан и за минута не помисли, че подобно предизвикателство в това място може да раздвижи и други неща освен сенките и праха — неща, които имаха правото да спят без да се нарушава покоя им през всички идни векове.