Робърт Хауърд
Нещото в гробницата (2)

2. Вратата в скалата

През бялата вихрушка на падащия сняг, момчето видя зееща чернота между две големи, плоски скали и се хвърли към нея. Вълците бяха по петите му — струваше му се, че усеща горещия им, гаден дъх върху краката си, и в този момент се хвърли в черната цепнатина, която зейна пред него. Успя да се втисне в дупката в момента, когато най-близкият до него вълк скочи върху му. Челюстите, от които капеше слюнка, щракнаха във въздуха; Конан бе в безопасност. Но за колко дълго?

Навеждайки се, със слепешката протегнати в тъмното ръце, Конан опипа грапавия каменен под, търсейки някакъв предмет, с който да пропъди виещата глутница. Можеше да чуе леките им стъпки по пресния сняг отвън и драскането на лапите им по камъка. Както него, дишането им бе тежко и на пресекулки. Те душеха и виеха, искайки кръв. Но нито един не минаваше през прохода, който отвътре се виждаше като един неясен, сив процеп в тъмнината. И това бе странно.

Конан установи, че се намира в някаква тясна камера в скалата, непрогледно черна с изключение на слабата светлина на здрача, която проникваше през процепа. Неравният под на килията бе осеян с боклук, навят през столетията от вятъра или донесен от зверове и птици: сухи листа, смърчови иглички, клончета, няколко пръснати наоколо кости, камъчета, отломки от скалата. Нямаше нищо в целия този боклук, което да може да се използува вместо оръжие.

Изправяйки се в целия си ръст — вече сантиметри над метър и осемдесет, момчето започна да изследва стената с протегната ръка. И скоро попадна на друга врата. Докато слепешката търсеше път във вече непрогледната тъмнина, опипващите му пръсти му разказаха, че има следи от длето по камъка, оформящи загадъчните фигури на някакво неизвестно писмо. Неизвестно поне за необразованото момче от северните земи на варварите, което не можеше нито да чете, нито да пише и което презрително гледаше на подобни цивилизовани умения като на нещо женствено. Той трябваше да се сгъне надве за да се провре през вътрешната врата, но веднъж озовал се вътре, можеше отново да се изправи. Поспря, вслушвайки се предпазливо. Макар тишината да бе абсолютна, някакво чувство го предупреждаваше, че не е сам в камерата. Не бе нещо, което можеше да види, чуе или подуши, а бе някакво чувство на присъствие, различно от останалите.

Неговите чувствителни, тренирани в гората уши, долавяйки ехото, му казваха, че тази вътрешна камера е много по-голяма от външната. Мястото миришеше на древен прах и на изпражнения от прилепи. Краката му, които придвижваше с приплъзване, се докосваха до неща, пръснати по пода. Макар и да не виждаше тези предмети, усещането от тях не беше както от горския боклук, пръснат из преддверието. Това по-скоро бяха неща, сътворени от човешка ръка.

Правейки една бърза крачка към стената, той се препъна в един такъв предмет в тъмното. Докато падаше, нещото се разчупи с пукот под тежестта му. Някаква треска се заби в крака му, добавяйки още една драскотина към онези, причинени му от клоните на смърчовете и ноктите на вълците. Проклинайки, той се изправи и опипа в тъмното предмета, който беше строшил. Това бе стол, чието дърво бе така изгнило, че бе лесно да се счупи от тежестта му.

Сега той продължи изследванията си по-внимателно. Опипващите му ръце докоснаха друг, по-голям предмет, който той след малко разбра, че е колесница. Колелата се бяха счупили поради изгниването на спиците им, така че колесницата лежеше сред отломки от спиците и парчета от дъгите на самите колела.

Търсещите ръце на Конан попаднаха върху нещо студено и метално. Осезанието му подсказа, че това вероятно е ръждясало желязо от конструкцията на колесницата. Това му подсказа една идея. Извръщайки се, той се придвижи до вътрешния портал, който можеше едва-едва да различи във всеобхватната тъмнина. От пода на преддверието той събра в юмрука си трески и няколко каменни отломки. Обратно във вътрешната камера, той събра треските на куп и удари с камъните по желязото. След няколко неуспешни опита, той избра камък, който избиваше искри след удар в желязото.

Скоро след това пред него гореше малък огън с много дим, който той подхранваше със счупените парчета от стола и от колесницата. Сега вече можеше да се отпусне, да си почине след ужасното бягане и да постопли вдървените си ръце. Живият огън щеше да задържи на разстояние вълците, чийто вой все още можеше да се чуе отвън. Те явно чувствуваха някаква неувереност да го последват в тъмнината на пещерата, но и не искаха да се откажат от жертвата си.

Огънят хвърляше топла, жълта светлина, чийто отблясъци танцуваха по грубите каменни стени. Конан се огледа около себе си. Стаята беше квадратна и дори по-голяма, отколкото си бе помислил в началото. Високият таван се губеше в сянка и бе покрит с паяжина. Няколко други стола бяха поставени покрай стените, заедно с два разпаднали се сандъка, чието съдържание бе дрехи и оръжие. В голямата каменна стая имаше дъх на смърт — на древни, непогребани неща.

Изведнъж косата на тила му настръхна и момчето почувствува как по кожата му пробягват мравки на свръхестествен ужас. Защото там, на един огромен, каменен стол, в далечния край на камерата, седеше като в трон огромната фигура на гол мъж, с оголен меч върху коленете и лицето на черепа се бе втренчило в него през мъждукащата светлина на огъня.

В момента, когато забеляза голия гигант, Конан осъзна, че той е мъртав, мъртав от векове. Крайниците на трупа бяха кафяви и сгърчени като сухи клони. Плътта на огромния гръден кош бе изсъхнала, съсухрена и напукана, така че висеше на дрипи по виждащите се ребра.