Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (5)

5.

Човекът, седнал на почетното място до Брус Монтгомъри, беше плешив — агресивно плешив, сякаш се гордееше с това, толкова плешив, че неволно се запитах дали изобщо някога е имал коса. По черепа му лазеше муха, а той дори не й обръщаше внимание. Цял настръхвах като я гледах как пълзи самодоволно и безпрепятствено по гладката розова кожа. Направо имах чувството, че усещам противния гъдел от подтичващите лапки.

Но човекът си седеше преспокойно и гледаше не нас, а някъде над главите ни, като че върху стената в дъното на заседателната зала имаше нещо безкрайно интересно. На нас не обръщаше внимание, сякаш не съществувахме. Беше някак безличен, студен и напълно неподвижен. Ако не бях забелязал, че диша, можех да се запитам дали Брус не е домъкнал зад заседателната маса някой манекен от витрината.

Мухата прекоси темето му и изчезна от поглед, навярно сега лазеше по задната част на лъскавия череп.

Момчетата от телевизията продължаваха да се суетят с настройката на камерите и Брус нетърпеливо се озърна към тях.

Залата беше кажи-речи препълнена. Имаше екипи от радиото и телевизията, представители на Асошиейтед прес и Юнайтед прес интеренейшънъл, а на едно от челните места седеше местният кореспондент на „Уол стрийт джърнъл“.

Брус пак се озърна към бъркотията около камерите.

— Готово ли е? — запита той.

— След минутка, Брус — отвърна някой от навалицата.

Продължихме да чакаме, докато техниците настройваха камерите, разпъваха кабели и човъркаха разни машинарии. Така е с тия досадници от телевизията. Държат да бъдат навсякъде и вдигат олелия до небето, ако не ги поканят, обаче дадеш ли им воля, създават невъобразим хаос. Заемат всичкото свободно пространство и те карат да чакаш докато бъдат готови, а това винаги трае дълго.

Седях кротко и кой знае защо се замислих колко приятни бяха последните няколко месеца с Джой. Излизахме на екскурзии, ходехме за риба и трябва да призная, че по-свястно момиче не съм срещал през живота си. Беше добра журналистка, но при това не бе загубила своята женственост, а подобно нещо рядко се случва. Прекалено много жени смятат, че вестникарските традиции изискват от тях да станат груби и нахални, което си е чиста глупост. Журналистите нямат нищо общо с ония нахакани образи от филмите. Те са обикновени отрудени хора и гледат да си свършат работата колкото се може по-добре — това е всичко.

Мухата отново изпълзя иззад хоризонта на лъскавия череп. Спря за момент, после се изкатери до върха и взе да си чисти крилцата със задни лапки. След като свърши тая работа, огледа околностите и пак пролази някъде отзад.

Брус почука с молива си по масата.

— Господа — каза той.

В залата настана такава тишина, че чувах дишането на човека до мене.

И в мига на напрегнато очакване отново усетих колко достойнство и традиция е събрала тази старинна зала с дебел килим, изящна дърворезба по ламперията, тежки завеси и скъпи картини на стената зад заседателната маса.

Тук, казах си аз, е концентриран духът на рода Франклин, тук усещаш какво място заема техният магазин в живота на града и какво означава за всички нас. Тук от всяка стена лъха гордост, почтеност, гражданска доблест и стремеж към висок културен стандарт.

— Господа — повтори Брус, — няма защо да увъртам. Случи се нещо, което само преди месец бих сметнал за невъзможно. Ще ви го кажа, а после можете да задавате въпроси…

Той замълча за миг, сякаш се мъчеше да подбере най-точните думи. Лицето му беше пребледняло и безизразно.

После Брус изрече бавно и отчетливо:

— „Франклин“ е продаден.

За няколко секунди всички онемяхме — не от учудване или възмущение, а просто защото не можехме да повярваме. Бихме допуснали най-фантастичните предположения, само не и това. Защото името Франклин — както родът, така и магазинът — заемаше място сред най-уважаваните традиции на града. Да продадеш „Франклин“ беше все едно да продадеш църквата или съдебната палата.

Лицето на Брус Монтгомъри беше застинало като каменна маска и аз се запитах как е намерил сили да изрече тия думи, защото той беше свързан с магазина не по-малко от рода Франклин — а през последните години навярно и повече, тъй като именно той ръководеше търговията, той се грижеше за сделките и прекарваше безсънни нощи над плановете за бъдеща дейност. Правеше го от толкова време, че мнозина вече не помнеха кога е дошъл.

После тишината сякаш избухна и въпросите се посипаха от всички страни едновременно.

Брус вдигна ръка.

— Не се обръщайте към мене — каза той. — Мистър Бенет ще отговори на всички въпроси.

Плешивият мъж за пръв път ни обърна внимание. Той откъсна очи от задната стена и леко кимна.

— Един по един, ако обичате.

— Мистър Бенет — запита някой от дъното на залата, — вие ли сте новият собственик?

— Не, аз съм само негов представител.

— В такъв случай кой е собственикът?

— Не мога да отговоря на този въпрос — каза Бенет.

— Означава ли това, че не знаете кой е собственикът, или…

— Означава, че не мога да отговоря.

— А можете ли да ни съобщите размера на сделката?

— Предполагам, че питате каква сума е била заплатена за магазина.

— Да, точно…

— Това също не подлежи на разгласяване — заяви Бенет.

— Брус — възмутено се обади някой.

Монтгомъри поклати глава.

— Моля ви, обръщайте се към мистър Бенет. Той ще отговаря на всички въпроси.

— Можете ли да изложите накратко намеренията на новия собственик? — запитах аз. — Ще продължи ли търговията както преди? Ще се запази ли досегашният стремеж към високо качество, изгодни кредитни условия и обществена…

— Магазинът ще бъде затворен — равнодушно отвърна Бенет.

— Навярно предвиждате реконструкция и…

— Младежо — отсече Бенет дума по дума, — не се предвижда нищо подобно. Магазинът ще бъде затворен. Повече няма да се отвори. „Франклин“ вече не съществува. С него е свършено.

Зърнах лицето на Брус Монтгомъри. До сетния си час не ще забравя изражението на това лице, пламнало от изненада, потресение и страх.