Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (36)

36.

При първата ни среща кучето беше дружелюбно и весело. Харесваше ме. И никак не ми беше лесно да го убедя, че трябва да си стои у дома.

Какво бе станало с него през тия няколко часа?

Или по-скоро какво бе станало с мен?

Мислех за кучето и имах чувството, че нагоре-надолу по гръбнака ми бягат влажни, космати крачета.

Може да е от тъмното, помислих аз. Сигурно денем е дружелюбно и весело псе, но с падането на нощта се превръща в свиреп пазач на семейните владения.

Само че обяснението звучеше малко фалшиво. Сигурен бях, че има и още нещо.

Часовникът на таблото показваше шест и петнайсет. Щом пристигнех в мотела, щях да се обадя на Доу и Гевин, за да разбера какво знаят. Не очаквах някакви съществени промени, но все пак трябваше да се уверя, че всичко е както преди. После щях да позвъня на Том Андерсън и колелото щеше да се завърти; за добро или за зло, заровете бяха хвърлени.

Едър заек пробяга през шосето пред колата и се хвърли в буренясалата канавка. На запад, където сетните гаснещи лъчи на залеза обливаха хоризонта с мътно зеленикаво сияние, няколко летящи птици се очертаваха като петънца от сажди на небесния фон.

Излязох на магистралата, минах в дясното платно и потеглих към града.

Студените влажни крачета вече не бягаха по гърба ми и аз взех да забравям за кучето. Отново ме изпълваше радостта, че съм намерил човек, който да вярва в мен — та макар и да беше само някакъв стар чудак, живеещ като отшелник сред горските дебри. В края на краищата, сред всички хора на този свят именно старият чудак можеше да ми помогне най-добре. Много по-добре, отколкото сенаторът, Стария или който и да било представител на властта. Разбира се, ако планът вървеше успешно, ако нещо не ни минеше път в последния момент.

Студените влажни крачета бяха изчезнали, но сега пък ме засърбя ухото. Нерви, помислих аз, целият съм се стегнал от нерви.

Опитах да вдигна ръка от волана, за да се почеша — и не успях. Беше прикована, залепнала там и не можех да я откъсна.

Отначало помислих, че си въобразявам или греша — че съм се наканил да вдигна ръка, но не съм го сторил поради някакъв странен пропуск на мозъка или тялото. Което само по себе си би било ужасяващо.

Опитах отново. Мускулите в ръката ми дръпнаха китката нагоре, ала тя не помръдна и от нощния мрак ме връхлетя вълна на неописуем ужас.

Изпробвах другата ръка — тя също не се подчиняваше. И сега забелязах, че от волана са израсли пипала, които плътно обгръщаха китките ми. Бях прикован към колата.

Отчаяно стоварих крак върху спирачния педал — натисках го прекалено силно, разбрах това още преди петата ми да е стигнала докрай. Но не се случи нищо. Сякаш изобщо нямах спирачки. Колата дори не трепна. Продължаваше да се носи напред, като че изобщо не бях докосвал педала.

Опитах пак — спирачките не работеха.

Дори и без спирачки, скоростта трябваше да намалее, след като бях вдигнал крак от педала за газта. Но колата не спираше. Продължаваше да лети по магистралата със сто километра в час.

Знаех каква е причината. Знаех какво е станало. И знаех защо бе ръмжало кучето.

Това не беше кола, а имитация!

Капан на пришълците, който ме държеше в плен, можеше да ме задържи колкото си иска и да ме отведе където пожелае.

Опитвайки да се освободя, аз бясно задърпах волана, неволно го завъртях и трескаво побързах да го върна обратно, облян в пот от мисълта какво може да причини подобно завъртане при сто километра в час.

Сетне осъзнах, че макар да бях завъртял волана, колата не трепна. Значи нямаше смисъл да се тревожа за управлението. Колата беше изцяло извън моята власт. Не се подчиняваше нито на волана, нито на газта и спирачките.

Както и трябваше да се очаква. Защото това не беше кола. Беше нещо съвсем друго, нещо ужасно.

Но нали сам се бях убедил, че е обикновена кола. Доказваха го събитията от днешния следобед, когато на хълма преследвачът ми се разпадна от вонята на скунс. За разлика от него колата остана на място; не се превърна в стотина черни топки, които да се търкулнат стремглаво към жадуваната миризма.

Оставаше да предполагам, че през изминалите няколко часа е станала подмяна — най-вероятно докато седях край бараката и разказвах премеждията си на Чарли Мунц. Защото когато пристигнах във фермата, кучето нямаше нищо против колата. А когато се върнах, ръмжеше срещу нея.

Значи някой бе пристигнал във фермата с тази кола, която сега ме държеше в плен, бе оставил там тази фалшива кола и бе откарал истинската. Не би имал никакви затруднения да го стори — когато пристигнах, наоколо не се мяркаше жива душа. А дори по-късно да бе имало някой, подмяната можеше да мине незабелязано, или най-много да предизвика леко учудване.

Отначало колата беше истинска; нямах съмнения в това. Те навярно се бяха досетили, че ще я прегледам и може би ще открия нещо нередно. А не бяха искали да рискуват, защото трябваше непременно да ми заложат капан. Но след като я бях прегледал, след като се бях убедил, че е истинска, можеха спокойно да я подменят, без да предизвикат подозрения.

Навярно техните способности също си имаха граници и те отлично ги познаваха. Може би в най-добрия случай умееха само да имитират външния вид на нещата. Може би даже и там допускаха неточности. Например колата, която обстрелях на шосето, имаше фар в средата на предното стъкло. Разбира се, онова беше бърза и калпава работа. Те можеха много повече и навярно го знаеха, но все пак се съмняваха в способностите си, или пък се бояха, че има неизвестни за тях начини да се открие фалшификацията.

Затова бяха заложили на сигурна карта. И спечелиха. Сега бях в тяхна власт.

Седях безпомощен и изплашен от безсилието си, но вече не се дърпах, защото разбирах, че никаква сила не е в състояние да ме освободи от колата. Вероятно имаше други начини и аз се помъчих да измисля някакъв заобиколен подход. Можех например да поговоря с колата — звучеше нелепо, разбира се, но си струваше да опитам, защото това не бе кола, а враг, който несъмнено следеше всеки мой жест. Възпираше ме само едно — тя сигурно щеше да ме чуе, обаче едва ли имаше с какво да ми отговори. В такъв едностранен разговор моите думи щяха да звучат като малодушна молба, а високомерното мълчание на колата нямаше да ми донесе нищо освен унижение. Не, въпреки безнадеждната ситуация не исках да моля и да се унижавам.

Съжалявах, разбира се, но не за себе си. По-скоро съжалявах, че планът ми няма да успее, че вече нищо не може да се направи и заедно с моята гибел безвъзвратно ще отлети единственият нищожен шанс да проваля играта на пришълците.

Срещахме други автомобили и аз крещях с надеждата да привлека нечие внимание, но техните прозорци бяха затворени, моите също и никой не чуваше виковете.

След няколко километра колата намали скоростта и зави по друг път. Опитах да разбера къде се намираме, но не успях — теренът ми се стори съвършено непознат. Тесният път лъкатушеше из гъсти гори и тук-там заобикаляше високи скални зъбери, издадени от гънките на хълмовете.

Оглеждайки околностите, аз не толкова разпознах, колкото се досетих за посоката. От този момент почнах да наблюдавам по-внимателно и постепенно се убедих, че догадката ми е правилна. Отивахме към имението Белмонт — отново там, където бе започнало всичко. Там, където щяха да ме чакат мрачни и яростни врагове… ако ония твари изобщо можеха да бъдат мрачни и яростни.

И всичко щеше да свърши — просто и ясно. Прелистена страница. Освен ако някъде някой друг продължаваше да се бори — съвсем сам, разбира се, защото никой не би му повярвал. Нищо чудно да има такъв човек, казах си аз. И след моята гибел можеше друг да успее.

В дъното на душата си знаех колко нищожен е шансът за подобно чудо, ала това бе единствената ми надежда и с цялата сила на въображението аз се вкопчих в нея, удържах мечтата и опитах да я превърна в действителност.

Отпред изникна остър завой, колата навлезе в него с прекалено широка дъга и сред мрака изплува плътна стена от дървета. Носехме се право към тях, сетне колелата напуснаха пътя. Автомобилът се килна настрани, подскочи и полетя по склона.

А после колата изчезна изведнъж и аз се озовах в мрак и пустота — бях сам и летях към дърветата.

Остана ми време само колкото да надам един последен вик на ужас, преди да се стоваря върху дънера, който сякаш изникна ненадейно в нощта.