Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (32)

32.

— Паркър — каза сенаторът, — добре, че се обади.

— Може би този път ще ме изслушаш? — запитах аз.

— Разбира се — изрече той с онзи негов типичен мазен глас, — стига да не ме баламосваш пак за разни нашествия от космоса.

— Но сенаторе…

— Откровено ще ти призная — продължаваше той, — че назрява адски скандал… слушай, нали ти е ясно, че не искам да ме цитираш?

— Досещах се — рекох аз. — Колкото пъти си ми казал нещо интересно, все не е било за публикуван.

— Добре де, да си дойдем на думата. Адски скандал ще стане в понеделник сутрин, когато се открие борсата. Не знаем какво става, но в банките няма пари. Забележи, работата не опира само до една банка, а кажи-речи до всичките, мътните да ги вземат. Нито една не може да си оправи сметките. В момента всички банки мобилизират целия си персонал на извънредна работа, та дано да открият къде са изчезнали огромни суми в брой. Но това не е най-лошото.

— А кое?

— Парите — каза сенаторът. — От самото начало бяха много. Прекалено много. Ако вземеш банковите авоари от петък сутрин и ги събереш, ще се получи повече, отколкото би трябвало да има. Казвам ти, Паркър, толкова пари няма в целите Съединени щати.

— И сега наистина ги няма.

— Да — призна сенаторът, — наистина ги няма. Доколкото можем да преценим, количеството пари се е върнало горе-долу към нормалното равнище.

Изчаках го да продължи и в настаналата тишина чух как сенаторът въздъхна дълбоко, сякаш не му достигаше въздух.

— И още нещо — каза той. — Носят се слухове. Разни слухове. На всеки час изниква нещо ново. А няма как да ги проверим.

— Какви слухове.

Той се поколеба, после напомни:

— Разбрахме се да не ме цитираш.

— Дадено.

— Плъзнал е слух, че някой, не се знае точно кой, грабнал контрола над „Юнайтед стейтс стийл“ и куп други корпорации.

— Един и същ човек?

— Боже мой, Паркър, откъде да знам? Даже нямам представа дали е вярно или не. Тъкмо почвам да вярвам на един слух, и само след минута чувам точно обратното.

Той помълча и сетне запита:

— Паркър, какво знаеш за тази история?

Можех да му разкажа, но разбирах, че това ще е най-голямата глупост от моя страна. Той просто щеше да се вкисне, да ме наругае и да тръсне слушалката.

— Ще ти дам съвет какво да направиш — казах аз. — Какво си длъжен да направиш.

— Дано да е нещо разумно.

— Издайте нов закон.

— Ако издавахме закони за щяло и нещяло…

— Закон, забраняващ частната собственост — прекъснах го аз. — Каквато и да било частна собственост. Направете така, че никой да не притежава нито педя земя, нито една фабрика или къща, нито грам руда…

— Ти да не си полудял! — изрева сенаторът. — Такъв закон не можем да издадем. Това е просто немислимо.

— И докато работите по закона, измислете с какво да замените парите.

Отсреща долетя нечленоразделен звук. Напомняше изригване на гейзер.

— Защото — добавих аз — при сегашното положение пришълците изкупуват Земята. Ако ги оставите, ще завладеят целия свят.

Сенаторът си възвърна дар-слово.

— Паркър — кресна той, — ти си се побъркал. Цял живот слушам идиотски приказки, но чак такива не бях чувал.

— Ако не вярваш на мен, иди да питаш Песа.

— Откъде го измисли тоя пес? Какъв пес?

— Онзи пред Белия дом. Дето чака да му разрешат среща с президента.

— Паркър — отсече той, — не ме търси повече. И без тебе ми е пламнала главата. Не знам какво си замислил. Но не ме търси повече. Ако това е шега…

— Не е шега — казах аз.

— Сбогом, Паркър.

— Сбогом, сенаторе.

Оставих слушалката, облегнах се на стената на кабината и се помъчих да размисля.

Знаех, че положението е отчаяно. От самото начало сенаторът беше единствената ми надежда. От всичките ми познати във висшата администрация само той имаше въображение, но явно не чак дотам, че да ме изслуша.

Бях сторил всичко възможно и в крайна сметка резултатът се оказваше нулев. Може би щях да успея, ако бях постъпил другояче, ако бях приел друг подход. Но с подобни аргументи човек може да оправдае всяко действие. Просто нямаше как да разбера. Стореното си беше сторено и не можех да знам дали е било най-доброто.

Вече нищо не можеше да спре плана на пришълците. А събитията очевидно се развиваха далеч по-стремително, отколкото бях очаквал. В понеделник предстоеше паника на Уол стрийт и с нея щеше да започне разпадането на икономическата система. Първите пукнатини щяха да се появят на борсите и бързо щяха да плъзнат по всичко останало. За седмица хаосът щеше да обземе целия свят.

И най-вероятно пришълците отлично знаят какво съм направил, помислих аз, усещайки как по гърба ми пробягват студени тръпки. Би било глупаво да си въобразявам, че не са овладели информационните средства. Сега знаеха, че съм позвънил на сенатора, докато се преструвах, че обсъждам тяхното предложение.

Не бях мислил за това. Прекалено много тревоги имах. Но дори и да бях се сетил, навярно все пак щях да се обадя.

Може пък да не беше чак толкова важно за тях. Може би смятаха за логично да се полутам насам-натам, преди да захапя въдицата. В такъв случай за тях разговорът щеше да е ново доказателство, че не мога да постигна нищо — и те биха сметнали, че това ще ме убеди в пълната безсмисленост на съпротивата, следователно ще ме тласне веднъж завинаги в техния лагер.

Имах ли други възможности за действие? Други пътища? Можеше ли изобщо да стори нещо един самотен човек срещу заплахата?

Можех да съобщя на президента, или поне да се опитам. Но не се самозалъгвах. Отлично знаех колко нищожен е шансът да разговарям с него. Особено в такъв момент, когато върху гърба му бе паднал най-тежкият товар в цялата история на страната.

Поговорете с Песа, бих казал аз, ако можех да се свържа с него. Поговорете с Песа, който чака пред Белия дом.

Безсмислено. Нямаше начин да стане.

Бях победен, безсилен. От самото начало нямах шанс за успех. Никой нямаше шанс.

Изрових от джоба си монета и я пуснах в отвора.

Набрах номера на редакцията и се свързах с Джой.

— Наред ли е всичко? — запита тя.

— Направо идеално. Кога се прибираш?

— Не знам — сърдито рече тя. — Тоя проклетник Гевин все ми намира нови задачи.

— Зарежи го.

— Знаеш, че не мога.

— Добре тогава. Къде искаш да вечеряме. Измисли някое скъпо заведение. Тъпкан съм с мангизи.

— Как тъй? Заплатата ти е у мен. Минах да я взема от касата.

— Джой, повярвай ми, мога да те затрупам с пари. Къде искаш да вечеряш?

— Не ми се излиза — каза тя. — Хайде да си сготвим нещо. Ресторантите са толкова претъпкани.

— Да взема бифтеци? Какво друго? Ей-сега хуквам по магазините.

Тя ми обясни какво друго да взема.

Хукнах по магазините.