Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (30)

30.

Още от пръв поглед забелязах, че прозорецът е затворен. При снощното си бягство го бях оставил отворен, но дълго ме бе мъчило нелепото чувство, че въпреки всичко трябва да се върна и да го затворя.

А сега беше затворен, завесите зад него бяха дръпнати и аз безуспешно се помъчих да си припомня дали снощи бе имало завеси или не.

Под бледите слънчеви лъчи къщата изглеждаше занемарена и неприветлива. От изток долиташе далечният плясък на вълни по брега. Стоях, гледах къщата и упорито си повтарях, че няма от какво да се боя. В края на краищата това беше най-обикновена порутена сграда, изложила на припек старите си кости.

— Да изчакам ли? — запита шофьорът.

— Няма да се бавя — казах аз.

— Твоя си работа, братче. Все ми е едно, нали броячът се върти.

Тръгнах напред по тухлената алея. Сухите есенни листа хрущяха под нозете ми.

Реших първо да опитам вратата. Щях да се държа цивилизовано и благопристойно. Ако никой не ми отвореше, щях да вляза през прозореца както снощи. Шофьорът сигурно щеше да се зачуди какво съм намислил. Но това не го засягаше. От него се искаше само да ме изчака докато се върна.

Има един дребен проблем, казах си аз, щом прозорецът е затворен, може и да са го заключили. Но това нямаше да ме спре. Вече нищо не бе в състояние да ме спре. Макар да разбирах, че ако някой ме запиташе защо искам да вляза, какво ме кара да търся Атууд, навярно не бих могъл да отговоря. Инстинкт? Кой знае… Джой бе споменала нещо за човешкия инстинкт… всъщност тя ли го каза или Атууд? Не помнех. Все едно, въпросът бе наистина ли инстинктът ме тласка по тази алея, за да се срещна отново с Атууд — без да знам защо, без ни най-малка представа какво ще му кажа и защо ще го кажа.

Изкачих стъпалата, натиснах бутона на звънеца и зачаках. Тъкмо надигах ръка да позвъня повторно, когато чух стъпки по коридора.

Изведнъж си спомних, че при снощното ми посещение звънецът не работеше. Тогава бутонът беше разхлабен и хлътна навътре без никаква съпротива. Но сега всичко изглеждаше наред, прозорецът беше затворен и по коридора се задаваха стъпки.

Вратата се отвори и на прага застана млада камериерка в безупречна черно-бяла униформа.

Зяпнах я с изумление.

Камериерката стоеше неподвижно и чакаше да кажа нещо. На лицето й бе застинало високомерно изражение.

— Очаквах да срещна мистър Атууд — избъбрих аз най-сетне.

— Ще благоволите ли да влезете, сър? — запита камериерката.

Влязох във вестибюла и веднага усетих разликата. Снощи къщата беше прашна и занемарена, с калъфи по оскъдните мебели. Но сега изглеждаше съвсем прилично. Прахът бе изчезнал, плочките и дървенията искряха от чистота. В ъгъла стърчеше самотна и пуста старинна закачалка, а голямото огледало до нея явно бе излъскано преди малко.

— Позволете да взема шлифера и шапката ви, сър — каза камериерката. — Мадам е в кабинета.

— Но Атууд… Нали Атууд беше…

— Мистър Атууд отсъства, сър.

Тя издърпа шапката от ръката ми и изчака да сваля шлифера.

Свалих го.

— Насам, сър — подкани ме камериерката.

Минах през отворената врата и се озовах в кабинет с библиотечни лавици чак до тавана. Зад бюрото край прозореца седеше ледената блондинка от бара — същата, която ми бе дала визитната картичка с надпис: „Търгуваме с всичко“.

— Добър ден, мистър Грейвс — поздрави тя. — Радвам се, че дойдохте.

— Атууд ми каза…

— За съжаление мистър Атууд вече не е с нас.

— А вие, разбира се, заемате неговото място.

Да, усещах около нея познатия леден хлад и дъха на теменужки. Изглеждаше като нещо средно между руса богиня и опитна секретарка. А освен това беше същество от друга планета и малка кукличка, която бях държал в ръка.

— Изненадан ли сте, мистър Грейвс?

— Не — казах аз. — В момента не. Преди навярно бих се учудил. Но вече не.

— Идвате да разговаряте с мистър Атууд. Надявахме се да дойдете. Трябват ни хора като вас.

— Дрън-дрън — казах аз. — Много съм ви притрябвал.

— Защо не седнете, мистър Грейвс? И моля ви, оставете неуместните шеги.

Седнах на стола срещу бюрото и запитах:

— Какво очаквате от мен? Да си изпусна нервите и да се разридая?

— Не очакваме нищо подобно — отвърна тя. — Дръжте се съвършено нормално. Нека да поговорим като хора.

— Макар че случаят не е такъв, нали?

— Да, мистър Грейвс, случаят не е такъв.

Седях, гледах я и се чувствах адски притеснен. По лицето й нямаше и следа от вълнение — то беше просто красиво и безизразно като картинка.

— Ако бяхте малко по-друг мъж — каза тя, — бих се опитала да ви убедя, че притежавам доста човешки качества. Но с вас навярно номерът няма да мине.

Поклатих глава.

— И аз съжалявам за това. Повярвайте, наистина съжалявам. Много бих желал да повярвам, че сте човешко същество.

— Мистър Грейвс, ако бях истинска жена, бих приела думите ви за най-големия комплимент, който съм получавала.

— А след като не сте?

— Все пак го приемам за комплимент.

Изгледах я втренчено. Изненадваха ме не толкова самите думи, колкото начинът, по който ги бе изрекла.

— Може би все пак във вас има и нещо човешко — подхвърлих аз.

— Не — каза тя. — Дайте да не се самозалъгваме. По принцип би трябвало да ме ненавиждате и сигурно чувствата ви са точно такива. Но може би не съвсем. А аз би трябвало да изпитвам към вас само дълбоко презрение, но признавам, че не е съвсем така. Смятам, че въпреки всичко трябва да поговорим, да потърсим разумната гледна точка, доколкото е възможно.

— Защо държите да разговаряте точно с мен? Има толкова други хора…

— Но вие знаете за нас, мистър Грейвс — изтъкна тя. — Като вас са малцина. Бихте се учудили, ако узнаете колко малко хора са разбрали за нас.

— И трябва да си затварям устата.

— Недейте така, мистър Грейвс. Вие сте разумен човек. Колко души се вслушаха в думите ви досега?

— Всичко на всичко един.

— Сигурно става дума за вашата приятелка. Вие я обичате и тя ви обича.

Кимнах.

— Виждате ли? — възкликна блондинката. — Само един човек е повярвал на думите ви и то под влияние на чувствата.

— Да, и така може да се каже — признах аз. Чувствах се като последен глупак.

— Тъй че дайте да бъдем деловити — каза тя. — Приемете, че ви даваме възможност да сключите най-изгодната сделка през живота си. Не бихме ви потърсили, ако не знаехте за нас, но при сегашното положение няма какво да губим.

— Сделка ли? — тъпо повторих аз.

— Сделка, разбира се. Вие сте изтеглил… как беше изразът? Печеливша карта, нали?

— Но при подобна сделка би трябвало…

— Слушайте, мистър Грейвс. Не си правете илюзии. Подозирам, че имате някакви надежди, но трябва да се отървете от тях. Вече нищо не може да ни спре. Просто операцията е в прекалено напреднал стадий. Навярно е имало момент, в който бихте могъл да ни попречите. Но този момент е отминал отдавна. Повярвайте, мистър Грейвс, вече е твърде късно.

— В такъв случай защо си губите времето за преговори с мен?

— Защото ще ни бъдете полезен — обясни тя. — Можете да ни направите някои услуги. Щом разберат какво става, хората ще се разсърдят. Нали така, мистър Грейвс?

— Сестро — казах аз, — нямаш представа колко си права.

— Сам разбирате, че ние не искаме неприятности. Или поне ще гледаме да ги ограничим до предел. Смятаме, че сме стъпили на стабилна основа в морално и юридическо отношение, защото спазвахме всички изисквания на вашето общество. Не сме нарушили нито едно от правилата и не бихме желали да прибягваме към насилствено умиротворяване. Сигурна съм, че и хората не биха желали, защото тази програма може да стане много, много мъчителна, уверявам ви. Искаме да приключим този проект и да преминем към други задачи. Доколкото зависи от нас, искаме да го приключим гладко и безболезнено. А вие можете да ни помогнете в това отношение.

— И защо да ви помагам?

— Мистър Грейвс — натърти блондинката, — вие ще окажете услуга не само на нас, но и на цялото човечество. Всичко, което сторите за гладкия ход на събитията, ще бъде полезно и за вашите събратя. Защото каквото и да правят, крайната им участ ще бъде една и съща. Няма смисъл да се подлагат на излишни мъчителни преживявания, за да стигнат до тази участ. Помислете си: вие сте специалист по общественото осведомяване…

— Чак пък специалист… — промърморих аз.

— Все пак познавате основните похвати. Умеете да пишете убедително…

— Има и по-убедителни от мен.

— Само че вие сте ни под ръка, мистър Грейвс.

Тонът й никак не ми се хареса.

— Всъщност — казах аз — искате да убедя хората, че трябва да си траят. Да им пея приспивни песнички.

— И освен това ще разчитаме на вашите съвети как да постъпим в различни ситуации. По вашему това се нарича консултантска позиция.

— Но вие и без мен знаете какво да правите.

— Мистър Грейвс, вие навярно смятате, че сме усвоили изцяло човешкия мироглед. Че можем да мислим и да постъпваме като хора. Но случаят просто не е такъв. Да, ние познаваме онова, което наричате бизнес. Сигурно ще се съгласите, че го познаваме доста добре. Отлично сме осведомени за вашите закони. Но не разполагахме с време, за да изучим редица области. Познаваме човешкия характер само донякъде — по-точно доколкото е свързан с реакциите в деловите среди. Но иначе знанията ни за него са съвсем оскъдни. Нямаме много ясна представа как ще реагират хората, когато узнаят истината.

— Май почва да ви гони шубето, а? — запитах аз.

— Не, не става дума за така нареченото шубе. При необходимост сме готови да действаме безмилостно. Но това ще отнеме време. А ние не искаме да си губим времето.

— Добре. Да речем, че почна да пиша за вас. И какво? Кой ще ме печата? Как ще доставите написаното до хората?

— От вас се иска да го напишете — заяви русият айсберг. — Останалото е наша работа. Ние ще го доставим до хората. Ще осигурим разпределението. Не се безпокойте.

Обзе ме страх. Може би имаше и малко гняв. Но основното чувство беше именно страх. Едва в този миг осъзнавах наистина срещу каква безмилостна сила сме изправени. Тия пришълци не бяха нито отмъстителни, нито злобни. Дори не можех да ги нарека врагове в истинския смисъл на думата. Те просто не даваха пукната пара за нас. В техните очи Земята представляваше само някакъв си недвижим имот, а хората изобщо не ги интересуваха.

— Вие искате да стана предател на своя род — казах аз.

Още преди да довърша, осъзнах, че думата „предател“ е съвършено безсмислена за тях. Навярно можеха да я разберат в рамките на определен текст, но не намираха в нея и капчица смисъл. Защото етиката на тия твари нямаше нищо общо с човешката; вместо морал те притежаваха нещо съвсем друго — точно толкова неразбираемо за нас, колкото и нашият морал за тях.

— Нека да разсъждаваме трезво и практично — каза блондинката. — Ние ви предлагаме избор. Или оставате с човечеството и споделяте неговата съдба, или се съюзявате с нас и си осигурявате далеч по-приятна участ. Ако откажете, няма да ни навредите кой знае колко. Ако приемете, ще помогнете на себе си, а може би донякъде и на своите събратя. От цялата работа само печелите, а човечеството, повярвайте ми, вече няма какво да губи.

— Откъде знаете, че няма да наруша сделката?

— Сделката си е сделка — високомерно отвърна тя.

— И плащате щедро, предполагам?

— Много щедро — потвърди блондинката.

Изневиделица по пода се търкулна една от черните топки. На около метър от стола ми тя закова на място.

Жената се изправи и заобиколи бюрото. Застана край ъгъла му и се втренчи в топката.

По топката пробягаха ивици — безброй тънки, фини ивици като дифракционна решетка. После тя започна да се разделя по тия черти. Бавно позеленя, нацепи се и вместо топка за боулинг на пода остана да лежи купчинка банкноти.

Мълчах. Нямах сили да изрека каквото и да било.

Блондинката се наведе, вдигна една банкнота и ми я подаде.

Огледах банкнотата. Жената търпеливо чакаше. Продължавах да се взирам.

— Е, мистър Грейвс? — запита тя.

— Прилича на пари — признах аз.

— Наистина са пари. Откъде мислите, че си набавихме средства за операцията?

— И твърдите, че сте спазвали правилата! — възкликнах аз.

— Не ви разбирам.

— Нарушили сте едно правило. Най-важното от всички. Парите са мярка за онова, което върши човек — за пътя, който е построил, за картината, която е нарисувал, за часовете, които е отработил.

— Това са пари — безразлично каза блондинката. — Друго не се изисква.

Тя пак се наведе, вдигна цялата купчина банкноти и се зае да ги подрежда на бюрото.

Знаех, че няма смисъл да я убеждавам. Тя не беше цинична. Нито пък непочтена. Просто се сблъсквах с пълно неразбиране — сляпото петно на пришълците. За тях парите бяха вещ, а не символ. И никога нямаше да ги приемат за нещо друго.

Жената подреди парите на равни купчинки. Наведе се да вдигне няколко банкноти, които бе изтървала, докато загребваше останалите. Сложи ги на място.

Банкнотата в ръката ми беше от двайсет долара. На бюрото също лежаха предимно двайсетачки, макар че тук-там се мяркаха по десет и петдесет долара.

Блондинката събра купчинките една върху друга и ми ги подаде.

— Ваши са — каза тя.

— Но аз още не съм…

— Независимо дали ще работите за нас или не, парите са ваши. А вие ще си помислите за онова, което ви казах.

— Ще си помисля — потвърдих аз.

Станах и взех парите. Натъпках ги по джобовете си. Едва намерих достатъчно място.

— Един ден всичко това ще се превърне в куп безполезни хартийки — казах аз и се потупах по джобовете. — Нищо няма да може да се купи с тях.

— Когато дойде този ден — заяви жената, — ще измислим нещо друго. Вие ще разполагате с всичко, което пожелаете.

Замислих се, но не ми идваше нищо на ум, освен че сега имам с какво да си платя за таксито. Извън тази мисъл в главата ми цареше глуха пустота. Чудовищното безумие на целия разговор ме бе зашеметило, оставяйки само чувство на пълно объркване… и факта, че мога да платя на шофьора.

Разбирах, че трябва да се измъкна оттук. Трябваше да напусна тази къща преди върху плещите ми да се стовари непоносим потоп от погнуса и ярост. Трябваше да си тръгна докато бях още вцепенен и можех да го сторя с последните си остатъци от човешко достойнство. Да потърся нейде място и време за размисъл. А дотогава трябваше да се преструвам, че играя по тяхната свирка.

— Благодаря, мис — казах аз. — Не знам името ви…

— Нямам име — отвърна тя. — Не се налагаше да имам. Само такива като Атууд трябваше да използват имена.

— Е, благодаря — повторих аз. — Ще обмисля предложението ви.

Тя ми обърна гръб и излезе във фоайето. Камериерката не се виждаше никъде. През една от отворените врати забелязах, че холът сияе от чистота и е обзаведен с нови мебели. Дали са мебели, запитах се аз, или топки за боулинг, преобразени в мебели?

Отидох до закачалката да си взема шлифера и шапката.

Блондинката отвори входната врата.

— Много мило, че дойдохте — каза тя. — Беше много любезно от ваша страна. Вярвам, че пак ще се видим.

Излязох на площадката и видях, че таксито е изчезнало. На негово място стоеше дълъг бял Кадилак.

— Тук имаше такси — казах аз. — Сигурно шофьорът се е оттеглил към пътя.

— Ние му платихме и го отпратихме — каза блондинката. — Вече не ви трябва такси.

Сетне тя видя смайването ми и добави:

— Колата е ваша. Щом ще трябва да работите за нас…

— С вградена бомба, нали? — подхвърлих аз.

Жената въздъхна.

— Как да ви обясня? Нека го кажем грубо и ясно. Докато имаме полза от вас, не може да ви се случи нищо лошо. Направете ни тая дребна услуга и няма от какво да се боите. Ще бъдете осигурен до края на живота си.

— А Джой Кейн? — запитах аз.

— Както решите. Може и Джой Кейн. — Блондинката ме прониза с леден поглед. — Но опитате ли да ни спрете, опитате ли да ни попречите…

Тя издаде зловещия звук на нож, прерязващ човешко гърло.

Слязох по стъпалата и тръгнах към Кадилака.