Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (29)

29.

Слънчевите лъчи падаха косо през щорите и изпълваха с топло сияние тихата, уютна стая, която отначало ми се стори съвършено непозната.

Лежах с премрежени очи, без да мисля, без да се учудвам, без да правя каквото и да било — просто се наслаждавах на отдиха. Радвах се на слънцето, на мекото легло, на едва доловимия аромат на парфюм.

Съвсем като парфюма на Джой, мина през ума ми ленива мисъл.

— Джой! — възкликнах аз и рязко се надигнах, защото изведнъж си бях припомнил всичко: нощта, дъжда и невероятните събития.

Вратата към съседната стая беше отворена, но и там нямаше никой.

— Джой! — провикнах се аз, скачайки от леглото.

Подът под краката ми беше студен и през открехнатия прозорец нахлуваше прохладен ветрец.

Отидох до вратата и надникнах в съседната стая. Леглото не беше оправено, само одеялото беше придърпано върху смачканите чаршафи. От Джой нямаше и следа. После видях на вратата бележка, забодена с кабърче.

Дръпнах я и прочетох:

Скъпи Паркър,

Взимам колата и потеглям за редакцията. Трябва да подготвя един материал за неделния брой. Ще се върна след обяд. Между другото, какво става с прословутата мъжественост? Поне да ми беше пуснал една ръка…

Джой.

Върнах се в другата стая и седнах на ръба на леглото. Панталонът, ризата и сакото ми бяха метнати на стола, а под него се търкаляха обувките и чорапите. В ъгъла беше подпряна пушката, която взех от лабораторията на Стърлинг. Не помнех да съм я взимал от колата. Сигурно Джой я беше донесла преди да потегли за редакцията.

Ще се върна след обяд, пишеше тя. А леглото й не беше оправено. Сякаш бе приела, че отсега нататък ще живеем по този начин. Сякаш просто нямаше друга възможност. Сякаш вече се бе приспособила към предстоящите промени.

И може би отначало цялото човечество щеше да се приспособи със същата лекота, едва ли не щастливо, че е открило някакъв изход от безпътицата и рухналите мечти. Но след първоначалното примирение щяха да дойдат гневът, огорчението и бавното осъзнаване на цялата безнадеждност.

Джой бе отскочила до редакцията, за да провери материала си за неделния брой. Човекът от съседното бунгало бе продължил да работи в застрахователната компания, макар че целият свят се разпадаше около него. Разбира се, трябваше да го правят, за да се хранят, да преживяват, да печелят пари. Но може би има и нещо повече, помислих аз. Навярно това бе единственият начин да продължат да се вкопчват в реалността, да се залъгват, че е променена само част от живота, но добрата стара рутина все още не е засегната.

А аз? Какво трябваше да правя аз?

Можех да ида в редакцията, да седна на бюрото и да скалъпя още няколко есета за времето, когато щях да отсъствам. Мисълта за предстоящата командировка ми се стори някак странна — съвсем бях забравил, че скоро ще пътувам. Имах чувството, че съм узнал за пътуването само преди броени минути… или пък толкова отдавна, че би било напълно нормално да забравя.

Можех да отида в редакцията, но какво щях да правя там? Да пиша есета за бъдещите броеве на вестник, който след няколко дни вече нямаше да се печата?

Дявол да го вземе, всичко беше толкова безсмислено. Може би затова никой не искаше да ме изслуша — хората просто предпочитаха да не мислят за такива неща.

Пуснах бележката на Джой и листчето бавно запърха надолу. Посегнах да взема ризата си от стола. Все още не знаех какво ще правя, но така или иначе трябваше да се облека.

Излязох навън и постоях на верандата пред бунгалото. Денят беше слънчев, по-скоро летен, отколкото есенен. Дъждът бе отминал отдавна и само няколко локвички по изсъхналия двор напомняха, че е валяло.

Погледнах часовника. Наближаваше пладне.

Пред едно от съседните бунгала стоеше колата на снощния ми познат, но иначе нямаше никакви признаци за човешко присъствие. Беше събота и навярно цялото семейство си доспиваше. Полага им се, помислих аз. Поне веднъж да поспят като хора, с покрив над главата.

Зърнах наблизо ресторант и разбрах, че съм гладен. Освен това там сигурно имаше телефон и можех да се обадя на Джой.

Ресторантчето не представляваше нищо особено, но беше претъпкано с клиенти. Проправих си път към тезгяха, изчаках един човек да привърши и сграбчих освободената табуретка.

Щом сервитьорката прие поръчката ми, станах и пак се запровирах през навалицата към телефонната кабина в ъгъла. Криво-ляво успях да се вмъкна вътре и да затворя вратата. Пуснах монета и набрах номера. Когато телефонистката се обади, помолих да ме свърже с Джой.

— Подготви ли материала? — запитах аз.

— Сънчо — разсмя се Джой. — Кога стана?

— Преди малко. Как е там?

— Гевин е пощурял. Надушва някаква сензация, обаче не може да я докопа.

— Нещо свързано с…

— Не знам — отвърна тя, предугаждайки въпроса ми. — Може и да е свързано. Недостиг на пари в банките. Знаем, че…

— Недостиг! Та нали вчера Доу ми каза, че са затънали до гуша в пари.

— Сигурно е било точно така — съгласи се Джой. — Но вече не. Изчезнали са огромни суми. Вчера през деня парите са си били на място, но привечер, малко преди затварянето на банките, просто са изчезнали.

— Всички ще мълчат като риби — казах аз.

— Точно така. Гевин и Доу се добраха до някои видни личности, но всички се правят на две и половина. Нищо не знаели. А най-големите шефове са просто неуловими. Нали знаеш как е с банкерите в събота и неделя. Няма начин да ги откриеш.

— Да — съгласих се аз. — Всички са отпрашили на голф или за риба.

— Паркър, мислиш ли, че Атууд може да има пръст в тая работа?

— Не знам — казах аз. — Но не бих се учудил. Ще проверя.

— Как? — рязко запита тя.

— Мога да отскоча до имението Белмонт. Нали Атууд каза, че…

— Не ми се струва много разумно — мрачно промърмори тя. — Вече си ходил там.

— Ще внимавам. Знам как да се справя с Атууд.

— Нямаш кола.

— Ще взема такси.

— Нямаш и пари за такси.

— Шофьорът ще ме откара дотам и обратно — казах аз. — На връщане ще мина през редакцията да си взема заплатата.

— Значи всичко си обмислил.

Докато оставях слушалката, се запитах дали наистина съм обмислил всичко.