Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Walked Like Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТЕ ВЪРВЯХА КАТО ХОРА. 1993. Изд. Плеяда 7, София. Биб. Фантастика Плеяди. Фантастичен роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [They Walked Like Men, Clifford SIMAK]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 105×170 мм. (17 см.). Офс. изд. Тираж: 15 080 бр. Страници: 303. Цена: 23.00 лв. ISBN: 954–526 025–4.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

28.

Мигащият надпис „Свободни места няма“ хвърляше зелени и червени отблясъци по мокрия черен асфалт. Светлините му упорито повтаряха едно и също предупреждение към света. Край него мътно лъщяха паркирани автомобили, а по-назад се гушеха в мрака шепа бунгала, всяко с лампичка над вратата.

— И тук няма места — каза Джой. — Чувствам се като натрапница.

Кимнах. Вече в пети мотел не можехме да открием свободни места. Не всички надписи примигваха, но светлините им съобщаваха едно и също сред нощния мрак. Примигването само по себе си не носеше някакъв нов смисъл, но от него вестта ставаше подчертано агресивна. Сякаш надписът унило и подробно разясняваше, че не ще намерим подслон.

Пет мотела с тия зловещи надписи и един без никакъв надпис — мрачен, изоставен и затворен за всички.

Намалих скоростта и спрях. Седяхме мълчаливо и гледахме надписа.

— Трябваше да го очакваме — каза Джой. — Трябваше да се досетим. Всички ония бездомни хора. Те са ни изпреварили. Може би със седмици.

Дъждът продължаваше да се лее. Чистачките жално скърцаха по стъклата.

— Май не беше много умна идея — казах аз. — Може би…

— Не — прекъсна ме Джой. — Там не се връщам. Нито при теб. По-добре да умра.

Продължихме напред. Още два мотела известяваха, че нямат свободни места.

— Няма начин — въздъхна Джой. — Навсякъде е пълно. А в хотелите ще е още по-зле.

— Може и да намерим нещичко — промърморих аз. — В онзи изоставен мотел без надпис.

— Но там беше тъмно. Сигурно няма жива душа.

— Там ще намерим подслон — казах аз. — Ще имаме покрив над главата. Онзи човек край езерото беше строшил ключалката. И ние можем да сторим същото.

Шосето беше пусто. Завъртях колата и подкарах обратно.

— Помниш ли къде беше? — запита Джой.

— Мисля, че да.

Не го открих от първия път и се наложи да завия отново, но най-сетне се озовахме пред мотела — без надпис, без светлини, без жива душа наоколо.

— Купен и затворен — казах аз. — Бързо и ефикасно. Не е като жилищата, където първо трябва да се отправи предизвестие.

— Това ли мислиш? — запита Джой. — Че Атууд е закупил този мотел?

— Иначе защо ще е затворен? — отвърнах аз. — Ако имаше друг собственик, щеше да работи, не мислиш ли? В днешно време мотелите са същински златни мини.

Завих надолу по отклонението. В лъчите на фаровете пред едно от бунгалата се мярна автомобил.

— Някой ни е изпреварил — подхвърли Джой.

— Не бой се — казах аз. — Всичко е наред.

Прекосих двора и спрях така, че фаровете да осветяват другия автомобил. Зад мокрите стъкла смътно се мярнаха бледи, изплашени лица.

Поседях малко, после излязох навън. Лявата врата на колата се отвори и отвътре се подаде непознат мъж. Той закрачи към мен през светлите конуси на фаровете.

— Място за нощувка ли търсите? — запита човекът. — Няма да намерите, навсякъде е заето.

Беше на средна възраст и дрехите му изглеждаха спретнати, макар и доста омачкани. Нов шлифер, скъпа мека шапка и строг делови костюм. Обувките му бяха безупречно лъснати и по тях полепваха дъждовни капчици.

— Знам, че никъде няма места — добави той. — Проверих. Не само днес, проверявам всяка вечер.

Кимнах и усетих, че стомахът ми се свива на топка. Призляваше ми като го гледах. Още една безпомощна жертва.

— Сър — запита човекът, — можете ли да ми кажете какво става? Не сте полицай, нали? Впрочем, все ми е едно.

— Не съм — успокоих го аз.

По гласа му личеше, че е готов да изпадне в истерия — явно вече нямаше сили да търпи. Бе видял как светът около него се разпада малко по малко, ден след ден, а не бе имал възможност да стори каквото и да било.

— И аз съм човек като вас — казах аз. — Търся подслон.

Думите прозвучаха нелепо, но човекът не обърна внимание.

— Името ми е Джон Куин и съм заместник-председател на застрахователна компания — представи се той. — Получавам почти четиридесет хиляди долара, а ето че бродя бездомен и няма къде да укрия семейството си от дъжда. Освен в колата, разбира се. — Той ме изгледа втренчено. — Голям смях, нали? Хайде, посмейте се.

— Няма да се смея — казах аз. — Вече нищо не може да ме разсмее.

— Миналата година си продадохме къщата — продължаваше Куин. — Цената беше невероятно изгодна. Нали разбирате, трябваше ни по-голямо жилище. Старото стана тясно за децата. А не ми се щеше да го продавам. Уютно беше. Обичахме си го. Обаче ни трябваха повече стаи.

Кимнах. Все същата позната история.

— Слушайте — предложих аз, — дайте да не стоим на дъжда.

Но той сякаш не ме чуваше. Искаше да говори. Беше препълнен с думи, които напираха да се излеят. Може би за пръв път срещаше човек, с когото да поговори — човек като него, търсещ подслон.

— Не се колебахме много. Мислехме, че ще е лесно. Докато траеше предизвестието, имахме време да открием подходяща къща. Но не открихме. Проверявахме обявите във вестниците, но всеки път се обаждахме твърде късно. Къщите се оказваха продадени. Тогава потърсихме предприемач, обаче предприемачите обещаваха къща най-рано след две години. Даже опитах да предлагам подкупи, но нищо не стана. Претоварени били. Някои се бяха захванали да строят по сто и повече къщи. Невероятно, нали?

— Невероятно — съгласих се аз.

— Разправят, че ако можели да намерят повече работници, щели да ми построят къща. Но няма работници. Всички са заети. Опитахме да молим за отсрочка — месец, два, три, но накрая трябваше да напуснем. Предложих на посредника пет хиляди ако анулира сделката, обаче нищо не стана. Каза че много съжалявал, но къщата му трябвала. Напомни, че ми е дал цели три месеца отсрочка. Вярно, така си беше. А ние нямахме къде да отидем. Нямаме близки, при които да се подслоним. В града, искам да кажа. Можехме да пратим децата при роднини на село, но не искахме да се разделяме, а и роднините вече си имаха неприятности. Вярно имаме доста приятели, обаче как да им се натрапим на гости? Гледахме даже да не разберат колко сме закъсали. В края на краищата, всеки си има гордост. Като започне бурята, гледаш да издържиш и се надяваш, че ще отмине… Естествено, опитах навсякъде. Хотелите и мотелите бяха претъпкани. Апартаменти не се намираха. Поисках да купя каравана. Оказа се, че има цял списък от желаещи. Боже мили, списък за пет години напред.

— И затова тази вечер сте тук — казах аз.

— Да — призна той. — Поне е закътано и спокойно. Няма да ни буди шумът от колите. Няма минувачи. Обаче е тежко. Особено за жената и децата. Живеем така вече цял месец. Когато можем, се храним на ресторант, но и там е претъпкано. Обикновено обядваме по крайпътните закусвални или купуваме провизии и си правим пикник. По-рано обичахме да ходим на пикник от време на време, но вече не ни е весело. Даже децата го намразиха. Ползваме тоалетните на бензиностанциите. Прането даваме на пералня. Всяка сутрин отивам на работа. После жена ми откарва децата на училище и намира място за паркиране докато стане време да ги прибере. Идват заедно да ме вземат от работа и почваме да търсим свободен ресторант… Така е вече цял месец. Но повече няма да издържим. Зимата наближава и децата все питат кога пак ще си имаме къща. Ако в близките дни не намерим подслон, ще трябва да се преселим в някой друг град. Ще се наложи да напусна компанията…

— Излишно е — прекъснах го аз. — Няма къде да отидете. Навсякъде е едно и също.

— Мистър — изрече Куин с изтънял от отчаяние глас, — кажете ми какво става. Откъде ни сполетя тая беда?

— Не знам — отвърнах аз, защото не можех да му кажа истината. От нея само щеше да се почувства още по-зле. Тази вечер беше за предпочитане да не знае какво става.

И така ще е по целия свят, помислих аз. Човечеството щеше да се превърне в сбор от скитници, бродещи насам натам в търсене на по-добро място. Ала по-добро място нямаше да има. Отначало щяха да скитат на отделни семейства, по-късно може би щяха да се обединят в племена. В крайна сметка мнозина от тях щяха да се озоват в резервати — единствените места, където оцелелите правителства биха могли да полагат известни грижи за тях. Но до самия край щеше да има и бродяги, които да се бият помежду си за покрив над главата или за къшей хляб. Отначало, обзети от първите безумни пристъпи на ярост, те щяха да се вкопчват във всяко жилище, независимо дали е тяхно или чуждо. Щяха да се борят за храна, да крадат и да трупат тайни запаси. Но пришълците щяха да изгорят къщите или да ги унищожат по някакъв друг начин. Като законни собственици имаха пълното право да ги изгорят и никой не можеше да им попречи, защото нямаше да го сторят открито. Нещо повече, щяха да смятат, че съвестта им е чиста, защото са спазили всички закони. Пожарите щяха да продължават. И нямаше начин за борба срещу тях — поне на първо време. Как да се биеш срещу такива като Атууд, как да се сражаваш с топки за боулинг? Можеш само да ги ненавиждаш. Защото ще е трудно да ги хванеш и още по-трудно да ги убиеш, а наблизо винаги ще има дупки, през които да избягат към своя свят.

Някой ден вече нямаше да има нито къщи, нито храна. Може би въпреки всичко Човекът щеше да оцелее от чисто упорство. Но на мястото на хиляда щеше да остане само един — и когато настанеше този ден, пришълците щяха да спечелят война, която изобщо не е започвала. Човекът щеше да се превърне в изгнаник на собствената си планета.

— Как се казвате, мистър? — запита Куин.

— Паркър Грейвс.

— Добре, Грейвс, какво трябва да правим? Как да постъпим?

— Започваме с онова, което е трябвало отдавна да сторите — казах аз. — Влизаме в мотела. Семейството ви ще пренощува на сухо, ще имате кухня и баня.

— Но това е взлом! — възкликна той.

Туй то, помислих аз. Даже и в най-безнадеждното положение хората продължават да уважават частната собственост. Не кради, не влизай с взлом, не пипай чуждото. И тъкмо това ни бе докарало дотук. Щяхме да загубим първородното си право заради тия нелепи закони, които продължавахме да почитаме дори след като се бяха превърнали в смъртоносен капан.

— Децата ви трябва да се наспят по човешки — казах аз. — А на вас ви трябва баня, за да се избръснете на спокойствие.

— Но някой може да дойде и…

— Ако някой дойде и се опита да ви изгони, стреляйте по него.

— Нямам пистолет — възрази той.

— Намерете си тогава. Утре сутрин това да ви е първата работа.

Казах го и сам се изненадах колко бързо бях успял да се превърна от почтен гражданин в съвсем друг човек, който е готов да пише нови закони и да се бори за тях на живот и смърт.