Клифърд Саймък
Те вървяха като хора (27)

27.

Из пустата зала витаеше хладното, безлично очакване, което изпълва вестникарските редакции след напускането на персонала. Естествено, нощните пазачи сигурно бяха наоколо, но не ги видях. Куриерчето по прякор Бързака също трябваше да е на работа, но най-вероятно бе хукнало нанякъде по своя си работа или пък се бе потулило да подремне час-два в някое потайно кътче.

Тук-там светеха лампи, но лъчите им само подсилваха призрачните сенки из залата и пораждаха онова странно чувство, което изпитва човек, когато крачи по мъглива нощна улица.

Отидох до бюрото си, седнах на стола и протегнах ръка към слушалката на телефона, но не я вдигнах веднага. Седях неподвижно и се ослушвах, макар че сам не знаех какво очаквах да чуя — може би просто се вслушвах в тишината. Из залата цареше покой. Не чувах нито звук. Имах чувството, че в този миг е замлъкнал целият свят — че безмълвието се разпростира отвъд стените на редакцията, за да обгърне цялата изтръпнала планета.

Бавно вдигнах слушалката и набрах номера на централата. Обади се сънлива телефонистка. Когато съобщих с кого искам да се свържа, тя изрази любезно учудване, сякаш искаше да ме упрекне, че ще безпокоя посред нощ толкова велика личност. Но беше достатъчно благоразумна да се въздържи от коментари и само каза да затворя и да изчакам.

Оставих слушалката, облегнах се назад и опитах да поразмисля, но безсънните часове си казваха думата и мозъкът ми отказваше да работи. Едва сега усетих колко съм изморен.

Седях като в мъгла, оскъдните светлини наоколо напомняха далечни улични лампи и наоколо продължаваше да царува тишина. В замаяното ми съзнание изплува мисълта, че може би тази нощ цялата Земя е такава — безмълвна, морна и победена планета, която мълчи, защото вече нищо не може да я развълнува. Планета, която отива към гибел и не дава пукната пара за това.

Телефонът иззвъня.

— Имате връзка, мистър Грейвс — съобщи телефонистката.

— Здравей, Родж — казах аз.

— Ти ли си, Паркър? — запита далечен глас. — Какви дяволи са те прихванали по никое време?

— Родж — казах аз, — важно е. Знаеш, че нямаше да се обадя, ако не беше важно.

— Дано. Легнал съм си преди два часа.

— Безсънни нощи, а, сенаторе?

— Имахме нещо като заседание. Трябваше да обсъдим някои въпроси.

— Стреснал ли се е някой, Родж?

— От какво да се е стреснал? — запита той и гласът му беше студен и гладък като лед.

— Например от това, че в банките има прекалено много пари.

— Слушай, Паркър — рече той, — ако опитваш да изкопчиш нещо от мен, само си хабиш времето.

— Не да изкопча, а да ти кажа нещо. Ако ме изслушаш, мога да ти обясня какво става. Трудно е за разказване, но трябва да ми повярваш.

— Слушам те.

— На Земята има пришълци — казах аз. — Същества от звездите. Видях ги, разговарях с тях и…

— Ясно — отсече сенаторът. — Снощи беше петък вечер и ти си се натряскал.

— Грешиш — възразих аз. — Трезвен съм като…

— Взел си заплата и си хукнал по кръчмите…

— Никаква заплата не съм взел. Бях толкова зает, че забравих.

— Сега вече знам, че си пиян. Ти никога не пропускаш заплата. Винаги си пръв на опашката с протегната ръка…

— Дявол да го вземе, Родж, няма ли да ме изслушаш?

— Лягай да поспиш — посъветва ме сенаторът. — Обади ми се утре сутрин, ако още държиш да разговаряме.

— Върви по дяволите — изревах аз, но той не ме чу. Вече беше затворил. Слушалката бръмчеше тихо и безжизнено.

Искаше ми се да я тресна върху телефона, но не го сторих. Нещо ме възпря — може би дълбокото чувство за провал не ми даваше да се ядосам наистина.

Седях със слушалка в ръката, нейде далече прекъснатата връзка бръмчеше като комар и постепенно ме изпълваше увереност, че няма надежда — че никой няма да ми повярва, никой няма да изслуша онова, което исках да кажа. Сякаш навсякъде има по един Атууд, казах си аз, сякаш всички са фалшиви хора, създадени от космическите нашественици.

Всъщност не е чак толкова невероятно, помислих аз. Наистина можеше да се случи нещо подобно. Точно така би трябвало да постъпят пришълците.

По гръбнака ми плъзнаха ледени мравчици и аз продължих да седя, вкопчен в слушалката. Чувствах се най-самотният човек на света.

Защото можеше да се окаже, че наистина съм самотен.

Ами ако сенаторът Роджър Хил не беше човек — онзи човек, когото познавах от години? Ами ако останките на истинския, реалния Роджър Хил лежаха заровени в някое потайно кътче, а преди малко бях разговарял с двойника, с фалшивия Роджър Хил? Ами ако Стария всъщност беше някаква гнусна твар, откраднала неговия облик? Ами ако председателят на някоя голяма стоманодобивна компания вече не беше човек? Ами ако чиновник подир чиновник бяха премахнати и местата им бяха заели изчадия от други светове — толкова съвършено оформени и подготвени, че да не предизвикват подозрения нито между колегите, нито дори в семействата си?

Ами ако жената, която ме чакаше в колата отвън, не беше…

Но това вече беше безумие. Беше просто смешно. Нелепа фантазия на един изтощен, разочарован и потресен ум, загубил способността да разсъждава нормално.

Оставих слушалката и бутнах телефона настрани. Бавно се изправих и постоях сред безмълвието, потръпвайки от хлад.

После се спуснах долу и излязох на улицата, където ме чакаше Джой.