Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
They Walked Like Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТЕ ВЪРВЯХА КАТО ХОРА. 1993. Изд. Плеяда 7, София. Биб. Фантастика Плеяди. Фантастичен роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [They Walked Like Men, Clifford SIMAK]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 105×170 мм. (17 см.). Офс. изд. Тираж: 15 080 бр. Страници: 303. Цена: 23.00 лв. ISBN: 954–526 025–4.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

25.

Застинахме и се вторачихме в него, а той се изхили. Сигурно искаше да се разсмее любезно, но от устата му излетя тих злокобен кикот.

— Ако ви изглеждам малко странен — каза той, — то е защото не съм в пълен състав. Част от мен се прибра у дома.

Очите ни постепенно привикваха към слабото осветление. Сега го различавахме сравнително добре и разбрахме, че е не само изкривен, но и много по-дребен от нормалния човешки ръст. Едната му ръка беше по-къса от другата, тялото му изглеждаше прекалено мършаво, а лицето някак безформено и сгърчено. Но въпреки това дрехите му стояха безупречно, сякаш бяха ушити специално за тази уродлива фигура.

— И още нещо — добавих аз. — Липсва ви моделът.

Порових из джоба на шлифера и открих кукличката, която бях вдигнал от пода в мазето на имението Белмонт.

— Нямам намерение да ви усложнявам живота — казах аз.

Подхвърлих му куклата. Той протегна по-късата ръка и я хвана безпогрешно въпреки слабото осветление. И още щом докосна пръстите му, куклата се сля с него — сякаш в ръката му имаше уста, която я засмука.

Лицето му стана симетрично, двете ръце се изравниха и всички други телесни недъзи изчезнаха незабавно. Но сега дрехите изглеждаха ужасно скроени и късият ръкав на сакото едва му стигаше до лакътя. Остана си все тъй дребен — много по-дребен, отколкото го помнех.

— Благодаря — каза той. — Така е по-лесно. Иначе трябва през цялото време да се напрягам, за да запазя формата.

Ръкавът бавно слизаше надолу по ръката; виждах го как расте. Цялото му облекло се променяше, за да съвпадне с новата фигура.

— Обаче дрехите са досадна работа — небрежно подхвърли Атууд.

— Значи затова държите цял склад за облекло в кантората.

Той ме погледна с лека изненада, после кимна.

— Вярно, вие минахте оттам. Бях забравил. Трябва да призная, мистър Грейвс, че вие сте много проницателен човек.

— Такава ми е работата — отвърнах аз.

— А вашата придружителка?

— Извинявайте — казах аз. — Трябваше да ви запозная. Мис Кейн, мистър Атууд.

Атууд се вгледа в нея.

— Ако не се обидите от мнението ми — каза той, — мисля, че вие хората имате най-нелепата размножителна система, която някога съм виждал.

— Ние си я харесваме — заяви Джой.

— Но тя е толкова обременителна. Или по-скоро вие я обременявате, като вплитате в нея безброй обществени обичаи и морални принципи. А иначе предполагам, че е напълно сносна.

— Разбира се, няма как да прецените от личен опит — подхвърлих аз.

— Мистър Грейвс — каза той, — вие сигурно сте наясно, че макар да имитираме вашите тела, не сме длъжни да копираме сляпо и всичките им функции.

— Освен телата ни — напомних аз — може би имитирате и други неща. Например бомби за автомобили.

— О, да — съгласи се той. — Това е сравнително просто.

— А капани пред вратите?

— И това не е трудно. Нали разбирате, елементарно устройство. Обаче със сложните структури понякога не се справяме много добре.

— Но защо ви беше онзи капан? — запитах аз. — Само си взехте белята с него. Не знаех нищо за вас. Не бях и сънувал, че съществувате. Ако не беше капанът…

— Пак щяхте да узнаете — каза той. — Вие сте човек, който умее да прави изводи. Разбирате ли, ние отдавна знаехме за вас. Може би ви познавахме по-добре, отколкото сам се познавате. Знаехте на какво сте способен и какво да очакваме от вас. А освен това имаме известна представа за предстоящите събития. Понякога знаем, понякога не. Има фактори, които…

— Почакайте за момент, дявол да го вземе — прекъснах го аз. — Твърдите, че сте знаели за мене. Нима само аз съм бил обект на вашето внимание?

— Разбира се, че не само вие. Знаехме по нещичко за всеки от вас, който в един или друг момент би могъл да разбере за нашето съществуване. Журналисти, представители на правните среди, държавни служители, индустриалци на ключови постове и…

— Проучвали сте всички тези хора?

Той едва не се изсмя презрително.

— До един.

— Имаше ли други освен мене?

— О, имаше, разбира се. Доста народ.

— И тогава влязоха в действие капаните и бомбите…

— Методите ни са разнообразни — неопределено каза Атууд.

— Убили сте ги — натъртих аз.

— Щом настоявате. Но бих ви напомнил да не мерите с различен аршин. Тази вечер пристигнахте тук с намерението да излеете в мивката значително количество киселина.

— Разбира се — отвърнах аз, — но сега осъзнавам, че едва ли щеше да има полза.

— Навярно имаше известна възможност да ме унищожите… поне отчасти. Знаете, че наистина бях в канала.

— Да, щях да унищожа вас. Но не и другите.

— Какво искате да кажете? — запита той.

— Ако ви унищожа, ще се появи нов Атууд. Можете да го създадете когато си поискате. Право да си кажа, струва ми се безсмислено да избивам Атууд подир Атууд, щом зная, че след минута или час непременно ще изникне нов.

— Не знам — замислено промърмори Атууд. — Не мога да разбера що за същества сте вие, хората. Има във вас нещо неуловимо и напълно безсмислено. Създавате правила за поведение, организирате си спретнати обществени структури, но нямате схеми за собствените си личности. В един момент можете да бъдете невероятно глупави, а в следващия изведнъж ставате гениални. А най-неприятното — най-ужасното — е вашата неизречена, вродена вяра в съдбата. Не нечия друга, а именно човешката съдба. Поразителна самоувереност.

— А вие? — запитах аз. — Нямаше ли да ме намразите, ако бях сипал киселината?

— Не особено — каза Атууд.

— Ето, това е разликата между нас и си струва да я обмислите задълбочено. Лично аз изпитвам сериозна омраза към вас и вашия род за опита да ме убиете. А още повече ви мразя за убийството на моя приятел.

— Докажете го — предизвикателно заяви Атууд.

— Какво?

— Докажете, че съм убил вашия приятел. Доколкото знам, това е общоприето сред хората. Можеш да вършиш каквото и да било, стига да не те хванат. Освен това, мистър Грейвс, гледните точки се променят. В зависимост от обстоятелствата.

— Искате да кажете, че има места, където убийството не се смята за престъпление?

— Точно така — потвърди Атууд.

Пламъчето на спиртната лампа трептеше и из стаята танцуваха безформени сенки. Всичко изглежда толкова делнично, толкова обикновено, помислих аз. Стояхме един срещу друг — рожби на две различни планети, на две различни цивилизации, а разговаряхме съвсем като хора. Може би защото съществото отсреща, независимо от истинската си същност, бе приело човешки облик, познаваше човешката реч и поведение, а донякъде и човешкия начин на мислене. Запитах се дали щеше да бъде същото, ако отсреща на табуретката седеше една от ония черни топки и вместо да се преструва на човек или нещо друго, разговаряше като Песа, без да отваря уста. И дали тази твар, приела временно облика на Атууд, щеше да разговаря тъй умело и гладко, ако не бе изучила всестранно, макар и повърхностно, човешките обичаи.

Откога и колко ли пришълци живееха на Земята? Навярно от години насам упорито усвояваха не само знанията, а даже и чувствата на човешкия род, опознаваха обществените структури, икономическите системи и финансовите операции. Разбирах, че им е трябвало много време, защото бяха започнали на съвършено непозната територия, сред лабиринт от неизвестни и изненадващи закони на правото и търговията.

Джой положи ръка върху рамото ми.

— Да си вървим. Тоя тип ми е неприятен.

— Мис Кейн — заяви Атууд, — ние сме готови да приемем вашата неприязън. Между нас казано, тя изобщо не ни вълнува.

— Миналата сутрин разговарях с хора, които бяха изпаднали в ужас, защото нямат къде да отидат — каза Джой. — А тази вечер срещнах друго семейство, изхвърлено от дома си, защото бащата останал без работа.

— Подобни неща не са били рядкост в цялата ви история — възрази Атууд. — Не ме предизвиквайте на тази тема. Чел съм вашата история. Не сме създали това положение. По вашите мерки то съществува много отдавна. А ние поне го сторихме честно. Повярвайте ми, придържахме се към всички изисквания на закона.

Имах чувството, че тримата разиграваме роли от старинна морализаторска пиеса, в която авторът е раздул хилядократно всички грехове на човечеството, за да докаже своята теза.

Усетих как пръстите на Джой се стягат около ръката ми и разбрах, че тя едва сега е осъзнала с пълна сила истинската неморалност на съществото пред нас. А може би осъзнаваше още нещо — че тази твар, този Атууд всъщност е само олицетворение на цялата огромна орда, на армията от пришълци, които възнамеряваха да ни отнемат Земята. Зад съществото на табуретката сякаш надвисваше безумният мрак, връхлетял от някаква далечна звезда, за да сложи край на човешкия род. И което бе още по-страшно — не само на човешкия род, но и на всичките му творения, на всички негови скъпоценни, макар и нелепи понякога мечти.

Великата трагедия, осъзнах аз, не беше в гибелта на Човека, а в гибелта на всичко, за което се е борил, творил и изграждал планове.

— Ако изключим факта, че човечеството може да ни упреква или дори да ни ненавижда, всички наши действия са напълно безупречни и законни според собствените ви представи за добро и лошо — продължаваше Атууд. — Нито един закон не забранява на когото и да било, включително и на извънземните, да притежават частна собственост и да се разпореждат с нея. Вие самият, приятелю, както и дамата с вас, имате пълното право да закупувате недвижими имоти по свое желание. Включително, ако ви хрумне, да придобиете всичката недвижима собственост на този свят.

— Има само две пречки — казах аз. — Едната е липсата на пари.

— А другата?

— Би било адски просташко. Такива неща просто не се вършат. А може би има и трета пречка. Съществуват закони за защита на конкуренцията.

— А това ли било — възкликна Атууд. — Добре познаваме тия закони; взели сме някои мерки.

— Не се и съмнявам.

— Ако изчистим всичко ненужно и оставим същината на проблема, оказва се, че единственото изискване за онова, което сторихме, е притежаването на пари.

— Говорите за парите така, сякаш за пръв път се сблъсквате с подобна идея — казах аз, защото наистина бях останал с подобно впечатление от всичките му приказки. — Нима никъде другаде не са измислили употребата на пари?

— Не ставайте смешен — заяви Атууд. — На много места се води един или друг вид търговия и съществуват средства за обмяна. Но това не са парите такива, каквито ги познавате тук. За вас парите далеч надхвърлят метала или хартията, от която са изработени, надхвърлят и колоните от цифри в счетоводните книги. Доколкото ми е известно, тук, на Земята, вие сте вложили в парите дълбок символизъм, какъвто няма нито едно средство за обмяна в цялата вселена. Превърнали сте ги в сила и достойнство, а липсата им е станала нещо позорно и едва ли не престъпно. С тях измервате хората, успеха, дори сте готови да ги боготворите.

Ако го бях оставил, навярно щеше да продължи до безкрай. Личеше, че е готов да изнесе цяла проповед. Но не го оставих.

— Погледнете откъм практичната страна на въпроса. Далеч преди да сте привършили с операцията, ще трябва да заплатите много повече, отколкото струва Земята. Ще изхвърляте хората от работа, ще ги оставяте без подслон и все някой ще трябва поне малко да се погрижи за тях. Всички земни правителства ще организират мащабни програми за подпомагане на безработните и средствата за тия програми ще се осигуряват от повишените данъци. А имайте предвид, че данъците ще зависят от имота, който сте закупили. Вие изхвърляте хората от работа, оставяте ги без покрив — добре, значи ще плащате данъци, за да осигурите тяхното съществуване.

— Виждам — подигравателно каза Атууд, — че сърцето ви се къса за нашата печална участ. Всичко това е много човечно и аз ви благодаря за добрината. Но не се тревожете. Ще плащаме данъците. Ще ги плащаме с най-голямо удоволствие.

— Ако свалите правителствата, няма да има данъци. Не сте ли се замисляли по въпроса?

— В никакъв случай — енергично възрази Атууд. — И през ум не ни минава да го сторим. Това би било незаконно. А ние не нарушаваме закона, приятелю.

Само че това нямаше да ни помогне. Вече нищо не можеше да ни помогне.

Защото пришълците щяха да контролират земите, природните ресурси и всичко изградено от хората, но нямаше да използват своята собственост. Нямаше да орат и да сеят. Машините във фабриките щяха да спрат. Мините нямаше вече да дават руда. От горите нямаше да идва нито грам дървесина.

Хората щяха да бъдат лишени не само от своята собственост, но и от вековното си наследство. Заедно със земите, къщите, фабриките, магазините и стоките щяха да си отидат надеждите, копнежите и онзи извечен стремеж, онази вяра, която бе създала човечеството. Не беше толкова важно каква част от цялата земна собственост ще завладеят пришълците. Можеха и да не купуват всичко. Стигаше само да спрат колелото на промишлеността, да затлачат потока на търговията, да съсипят дейността на финансовата система. Стореха ли това, щеше да дойде краят на трудовата дейност, на кредита и на бизнеса. А човешките мечти щяха да загинат.

Нямаше значение дали пришълците ще изкупят всички жилища. Когато съсипеха останалото, четирите стени, наречени от човека дом, щяха просто да се превърнат в място за умиране. Изкупуването на жилища или беше чисто терористична кампания, или — което ми се струваше по-вероятно — доказваше, че дори и сега пришълците не разбират колко малко им трябва всъщност, за да нанесат смъртоносния удар.

Разбира се, щеше да има програми за подпомагане на безработните, правителствата щяха да им осигуряват хляб, а по възможност и подслон. Пари нямаше да липсват, защото извънземната орда щеше да си плаща данъците с най-голямо удоволствие. Но в подобно положение парите щяха да станат най-евтиното и най-безполезното нещо. Колко струва един картоф или погача хляб, когато картофите са на привършване и няма брашно за месене?

Щом положението се изяснеше, щеше да има съпротива. В битката щяха да се включат не само отделни хора, но и цели правителства. Ала дотогава пришълците несъмнено щяха да са организирали своята отбрана — и то със средства, каквито не бихме могли и да си представим. Може би щяха да приложат тактиката на изгорената земя — да унищожат в пламъци фабриките, жилищата и всичко останало, та Човекът да бъде лишен от онова, с което си е осигурявал средства за препитание и живот. Тогава бихме могли да се сражаваме единствено за земята, ала голата земя нямаше да ни даде нищо.

Знаех, че ако незабавно бъде предприето нещо, има надежда да победим пришълците дори и в сегашното отчаяно положение. Но за спешна акция се изискваше едно условие: готовност на хората да повярват в бедствието. А никой нямаше да повярва. С болка в сърцето разбирах, че възприемането на грубата, жестока действителност нямаше да дойде преди светът да се сгромоляса в хаоса — а тогава щеше да бъде твърде късно.

Стоях и разбирах, че съм измамен, а заедно с мен е измамен и целият свят.

Преди много години Хърбърт Уелс бе писал за пришълци, които опитват да завладеят Земята. След него още мнозина бяха описвали въображаеми варианти на другопланетни нашествия. Но нито един от тях не бе и сънувал какво ще се случи в действителност. Никой не бе предвидил как щеше да стане — как самата система, която бяхме изграждали с толкова мъки през вековете, щеше да се обърне срещу нас, как свободата и правото на собственост щяха да се окажат капан за човечеството.

Джой ме дръпна за ръкава.

— Да си вървим.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

Зад гърба си чух смеха на Атууд.

— Обадете ми се утре — каза той. — Може би ще открием общи интереси.