Робърт Хауърд
Плъзгащата се сянка (4)

4

Като опъваше напразно копринените въжета, които се забиваха в китките й, Натала се опитваше да различи нещо в тъмнината зад осветенеия кръг. Езикът й сякаш бе залепнал за небцето. Тя бе видяла Конан да изчезва в тази тъмнина, вкопчил се в смъртна схватка с неизвестния демон и единствените звуци, достигащи до ушите й бяха задъханото дишане на варварина, шума от търкалящите се тела и нанасяните с животинска сила удари. След малко те утихнаха и Натала замаяно се олюля на въжетата, готова да изпадне в несвяст.

Шум от стъпки я извади от апатията, в която я бе потопил ужаса й и тя видя Конан да се показва от тъмнината. При тази гледка гласът й намери себе си с писък, който отекна под сводовете на тунела. Следите на боя понесен от кимериеца бяха просто ужасни. При всяка стъпка от него се стичаше кръв. Кожата по лицето му бе смъкната и ожулена, сякаш го бяха налагали с тояга. Устните му бяха подпухнали и по бузите му се стичаше кръв от рана на главата. Дълбоки рани се виждаха по бедрата, крайниците и цялото му тяло бяха отекли от ударите по каменния под. Но най-силно бяха пострадали раменете, гърба и гърдите. Плътта беше раздрана, подпухнала и насечена, кожата висеше на дълги ивици.

— О, Конан! — разплака се тя. — Какво се е случило е тебе?

Не му беше останал дъх за да й отговори, но разбитите устни се изкривиха в подобие на мрачна усмивка, докато приближаваше към нея. Гръдният му кош, блестящ от потта и кръвта по него, с труд се повдигаше. Бавно и предпазливо той протегна ръце и преряза въжетата, след което се отпусна и подпря на стената, широко разтворил треперещите си крака. Тя изпълзя от мястото, където се бе свлякла и го обхвана в трескава прегръдка, ридаейки истерично.

— О, Конан, ранен си до смърт! О, какво да направим?

— Ами — изпъшка той, — не може да се биеш с дявол от пъкъла и да отървеш всичката си кожа!

— Къде е Онова? — прошепна тя. — Уби ли го?

— Не знам. Падна в някаква дупка. Насякох на ивици, но дали може да бъде убит със стомана просто не знам.

— О, горкия ти гръб! — изви тя, кършейки ръце.

— Шибаше ме с някакво пипало — направи той гримаса, изругавайки след опит да помръдне. — Забиваше се като желязо и пареше като отрова. Но едва не ме удуши с проклетото си стискане. По-лошо и от питон. Ако поне половината ми вътрешности не са смазани по местата им трябва много да съм сбъркал.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

Той вдигна поглед. Дупката, през която бе пропаднал беше затворена. Никакъв звук не се чуваше отгоре.

— Не можем да се върнем отново през тайната врата — промълви той. — Онази стая е пълна с убити и без съмнение там сега пазят стражи. Трябва да са решили, че съдбата ми е решена след като паднах, но може и да не са посмели да ме преследват в този коридор. Я отвърти онзи камък от стената. Докато слепешката търсех пътя в тъмнината на коридора на връщане, напипах с ръце някакви отвори към други тунели. Ще завием в първия срещнат. Може да ни отведе до друга дупка или на открито. Трябва да рискуваме. Не можем да останем тук и да изгнием.

Натала се подчини и държейки малкия източник на светлина в лявата си ръка и окървавената сабя в дясната, Конан тръгна напред по коридора. Той вървеше бавно, вдървено и единствено животинската му жизненост го държеше още на крака. Погледът в налетите му с кръв очи беше празен и Натала можеше да види как несъзнателно облизва устни отвреме навреме. Тя знаеше, че страданията му бяха страшни, но с дивашкия си стоицизъм той не се оплакваше.

След известно време слабата светлина освети арката на една врата и Конан зави към нея. Натала се присви от мисълта за онова, което можеше да види, но светлината разкри само един нов тунел, подобен на онзи, който току-що бяха напуснали.

Тя загуби представа колко дълго са вървели, но накрая стигнаха до дълга стълба и изкачвайки се по нея се изправиха пред каменна врата, залостена със златно резе.

Тя се поколеба, поглеждайки към Конан. Варваринът се люлееше на краката си, а светлината в нестабилната му ръка хвърляше фантастични сенки върху стената.

— Отвори тази врата, момиче! — прошепна той с труд. — Мъжете на Цутал ще ни очакват и аз няма да ги разочаровам. О, Кром, този град не е виждал жертвоприношение като това, което ще направя!

Тя знаеше, че той изпада в треска. Зад вратата не се чуваше никакъв звук. Взе камъка от ръката му, изтегли резето и натисна вратата навътре. Погледът й срещна вътрешната страна на драперия, която тя отдръпна встрани и надникна през пролуката, усещайки ударите на сърцето си. Пред очите й се простираше празна стая, в центъра на която имаше сребърен фонтан.

Главата на Конан тежко се отпусна на голото й рамо.

— Дръпни се, момиче — избърбори той. — Сега настъпва празника на мечовете.

— В стаята няма никой — отговори тя. — Но има вода…

— Чувам я — и той облиза почернелите си устни. — Ще пием преди да умрем.

Изглежда зрението му вече изневеряваше. Тя взе тъмната му окървавена ръка и го поведе по каменния под. Вървеше на пръсти, очаквайки всеки миг през някоя от арките да нахлуят жълтокожите.

— Пий, докато пазя — прошепна той.

— Не, не съм жадна. Легни до фонтана за да измия раните ти.

— Ами, войните на Цутал? — Той продължаваше да прекарва ръка през очите си, сякаш се опитваше да изчисти зрението си.

— Не чувам нищо. Пълна тишина е.

Той се отпусна, като опипваше с ръце и потопи лицето си в кристалната вода, пиейки сякаш не можеше да се насити. Когато вдигна глава в налетите му очи имаше разум и той разпери могъщите си крайници на мраморния под както тя бе настояла, макар да не изпускаше сабята от ръка, а очите му постоянно да оглеждаха входовете под арките. Тя изми разкъсаните му рани и бинтова най-дълбоките от тях с ивици, които откъсна от една копринена завеса. Потръпна от гледката, която представляваше гърба му: плътта бе загубила естествения си цвят и представляваше мозайка от черно, синьо и мъртвешки жълто, там където не се виждаше живо месо. Докато работеше, тя трескаво търсеше решение на проблема. Ако останеха тук, щяха да бъдат открити рано или късно. Но дали мъжете на Цутал претърсваха дворците или се бяха върнали към сънищата си, тя просто не знаеше.

Когато свърши, тя вдигна поглед и замръзна. Изпод една завеса, която частично закриваше някаква ниша видя част от жълтокожо тяло.

Не каза нищо на Конан, а се изправи и тихо прекоси стаята, стиснала в ръка кинжала му. Сърцето й пулсираше в гърлото до задушаване, но тя предпазливо отдръпна встрани завесата. На подиум лежеше млада жълтокожа жена, гола и видимо безжизнена. До ръката й имаше кана от нефрит почти пълна с някаква странна течност със златист цвят. Натала реши, че това е елексира, описан от Талис, който даряваше сила и жизненост на изродилите се жители на Цутал. Тя се наведе през тялото на легналата и взе съда, вдигнала кинжала над гърдите на девойката. Но тя не се събуди.

Държейки каната в ръцете си Натала се поколеба, разбирайки, че най-безопасно би било момичето никога повече да не се събуди и да не вдигне тревога. Но тя не можеше да се насили да забие кинжала на кимериеца в тези неподвижни гърди, така че след малко дръпна обратно завесата и се върна при Конан, който лежеше както го бе оставила, на ръба на съзнанието.

Те се наведе и постави каната до устните му. Той отпи, първоначално механично, а после с изведнъж събудил се интерес. Изумена, тя го видя да се изправя и да взема каната от ръцете й. Когато отново вдигна очи, погледът в тях беше чист и нормален. Измъчените му черти се бяха изгладили и трескавото бълнуване бе изчезнало в говора му.

— Кром! Откъде взе това?

Тя посочи.

— От онази ниша, където спи една девойка.

Той отново вдигна каната със златистата течност.

— В името на Кром — каза той с дълбока въздишка, — усещам как във вените нахлува сила като горски пожар. Това наистина е самият елексир на живота!

След това стана и взе сабята си.

— По-добре отново да излезем в коридора — осмели се да предложи Натала неспокойно. — Ще ни открият, ако се задържим тук по-дълго. А там ше можем да се крием докато раните ти зараснат…

— Не и аз! — изръмжа той. — Не сме плъхове да се завираме из тъмните дупки. Ще напуснем този дяволски град сега и по-добре никой да не се опитва да ни спре.

— Но раните ти! — изви глас тя.

— Не ги усещам — отговори й той. — Силата, която тази течност ми вля може и да е фалшива, но се кълна, че не чувствам нито болка, нито слабост.

С неочаквано целеустременост той се насочи през стаята към някакъв прозорец, който не беше забелязала. През рамото му тя погледна навън. Студен полъх развя обърканите й къдрици. Небето над главите им беше като тъмно кадифе, посипано със звезди. Под тях се простираха пясъчни простори.

— Талис каза, че този град е един голям дворец — обади се Конан. — Очевидно някои от помещенията са построени като кули на стената. Тази стая е такава. Шансът ни е насочил правилно.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя, гледайки с безпокойство над рамото му.

— На масата има кристална кана. Напълни я с вода и й направи дръжка с ивица от онази разкъсана завеса, докато аз се оправя с тази драперия.

Тя се подчини без да задава въпроси и когато се обърна изпълнила задачата видя Конан да навързва една за друга дълги ивици от копринената завеса. Единият край на така полученото въже той завърза за крака на масивната маса от слонова кост.

— Трябва да поемем риска с тази пустиня — обясни той. — Талис спомена, че само на един ден път в южна посока има оазис и ливади отвъд него. Ако стигнем до оазиса ще можем да почиваме докато раните ми зараснат. Но това вино е направо магия. Само допреди малко не бях нещо повече от един мъртвец, а сега съм готов на всичко. Ето, остана достатъчно коприна за да се облечеш в нещо.

Натала беше забравила за голотата си. Самият факт не я притесняваше, но тя щеше да има нужда от някаква защита срещу пустинното слънце. И докато увиваше копринената тъкан около гъвкавото си тяло, Конан се обърна към прозореца и с презрителен жест издърпа златните прътове на решетката, която го преграждаше. След това уви свободния край на коприненото въже около кръста на Натала, предупреди я да го държи с двете си ръце, пренесе я над рамката на прозореца и предпазливо я спусна трийсетте стъпки, които ги отделяха от земята. Тя се освободи от примката, която той изтегли обратно и след като привърза съдовете с вино и вода ги свали при нея. След това сам слезе, спускайки се на ръце.

Когато се изправи до нея, Натала въздъхна с облекчение. Те стояха сами в основата на високата стена, звездите над главите им бавно избледняваха, а голата пустиня се простираше около тях. Тя не знаеше какви още изпитания им предстоят, но сърцето й пееше от радост, че се бяха измъкнали от този зловещ нереален град.

— Може да намерят въжето — изсумтя Конан, мятайки скъпоценните съдове през рамо, като леко се намръщи от докосването им до нараненото му тяло. — Може даже и да ни преследват, но от онова, което Талис ни разказа, се съмнявам, че ще го направят. Юг е нататък — и той той посочи с мускулестата си ръка някъде трябва да вървят, — значи някъде в тази посока се намира оазиса. Да вървим!

И хващайки я за ръка с внимание, толкова нехарактерно за него, Конан тръгна през пясъците, нагласяйки крачките си към походката на своята спътница. Той не се обърна към смълчания град, който се извисяваше мрачно и призрачно зад гърба им.

* * *

— Конан — осмели най-сетне се Натала, — когато се би с онова чудовище и по-късно, когато се върна през коридора, видя ли пак … Талис?

Той поклати глава.

— В коридора беше тъмно, но той бе празен.

Натала потръпна.

— Тя ме изтезаваше… но все пак я съжалявам.

— Този проклет град ни устрои горещ прием — отсече Конан. И след това чувството му за хумор се върна. — Е, обзалагам се, че и те ще помнят дълго нашето посещение. По мраморния под има толкова кръв, пръснат мозък и вътрешности, които ще трябва да се изчистят, а ако богът им все още е жив, раните по него сигурно са повече от моите. В крайна сметка, отървахме се леко: имаме вино и вода и добър шанс да стигнем до обитавани места, макар да изглеждам като смлян, а и ти си …

— Вината е само твоя — прекъсна го тя. — Ако не бе оглеждал онази стигийска котка толкова дълго и с такова възхищение …

— О, Кром и всичките му дяволи! — изруга той. — Дори когато океаните погълнат земята, жените ще намерят време за ревност. Дяволите да ги вземат с цялата им самонадеяност! Да не съм казвал на стигийката да се влюбва в мене? Та, в края на краищата, тя е само жена!