Метаданни
Данни
- Серия
- Тексас! (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Texas! Lucky, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Цочева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 173гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Галя)
9
— Алиби? Като в някакво престъпление?
— Точно като в престъпление.
Девън поклати глава.
— Не те разбирам.
Лъки й разказа за пожара.
— Няколко големи и скъпи машини бяха унищожени. Щетите се оценяват в седемцифрено число. В този момент „Тайлър Дрилинг“ е почти разорен от загубите.
Както винаги когато заговореше за това, той изпадна в мрачно настроение.
— Всичко с толкова налудничаво. Ако със случая се занимаваха само местните власти, ние, моето семейство и аз, никога нямаше да попаднем измежду заподозрените. Но с тези федерални агенти… Виж, очевидно има много фирми, които, изпаднали във финансово затруднение, предприемат най-отчаяни мерки. Сигурен съм, че този вид измами са широко разпространени. И затова застрахователните компании са постоянно нащрек. Техните подозрения в този случай обаче, са напълно неоснователни и ние ще им докажем, че грешат. Брат ми може да докаже къде е бил онази нощ. Аз не мога. Не и без твоя помощ.
Тя го гледаше напрегнато в продължение на няколко секунди, а след това бавно извърна глава и се загледа през прозореца към колите, които с мъка си пробиваха път по оживения булевард.
— Значи искаш да свидетелствам в твоя полза. Не би могъл да си предизвикал пожара в склада ви в Милтън Пойнт, защото прекара цялата нощ в леглото с мен.
— Точно така.
Тя откъсна очи от улицата и го погледна.
— Не мога да го направя.
Преди той да успее да реагира, тя се измъкна от сепарето и се насочи към вратата на заведението.
— Ей, какво по… — той се изправи, бръкна в джоба на дънките си и хвърли една десетдоларова банкнота върху масата. — Благодаря! — извика на сервитьорката и се хвърли към вратата, опитвайки се да догони Девън Хейнс.
Настигна я на пресечката. Тя тъкмо прекосяваше улицата на непозволено за пресичане място.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това не мога да го направя? — Хвана я здраво над лакътя и я принуди да спре на средата на улицата. Около тях засвириха клаксони. Един натоварен с бира камион рязко сви, за да не ги удари.
Лъки я избута до бордюра. Веднага щом стъпиха па тротоара, той я измъкна встрани от тълпата пешеходци и повтори въпроса си.
— Този път наистина не мога да приема отрицателен отговор, Девън.
— Ще ти се наложи. Не ми е възможно да свидетелствам за местонахождението ти през онази нощ.
— Как да не можеш, по дяволите! — процеди той през зъби. Дръпна я към себе си, наведе глава и почти допря лице до нейното. — Знаеш, че лежах до теб през пялата нощ. Заспах преди теб. Когато се събудих на следващата сутрин, ти вече си беше тръгнала. А ако си забравила какво точно се случи в промеждутъка, аз с удоволствие ще освежа паметта ти.
Тя нервно облиза устните си.
— Няма нужда да ми напомняш, благодаря ти.
— Поне не отричаш случилото се.
— Не, но много ми се иска да не се бе случвало. Никак не се гордея с постъпката си и нямам никакво намерение да я разтръбявам по целия свят. — Тя изви ръката си и се освободи от него. — Съжалявам, че имаш неприятности. Наистина съжалявам. Но този пожар няма нищо общо с мен.
— Може и да е така, но ти си единственият човек, който е в състояние да ме спаси от затвора.
— О, съмнявам се в това. Мъж като теб винаги успява да се измъкне сух от водата. Сигурна съм, че ще намериш някакво разрешение още преди официално да са ти предявили обвинението. — Тя започна да се отдръпва от него. — Но във всеки случай аз няма да мога да ти помогна.
Тя се обърна и влезе в сградата на редакцията през въртящите се бронзови врати. Лъки се спусна след нея. Когато се промуши и връхлетя във фоайето, тя тъкмо влизаше в асансьора. Той се втурна натам.
Двама униформени пазачи го догониха, хванаха двете му ръце и ги извиха на гърба му.
— Ей, приятелче, ти ли досаждаш на госпожица Хейнс? — Тя очевидно ги бе помолила да го посрещнат.
— Това няма да ти помогне, Девън — изкрещя Лъки и с ярост изгледа затварящите се врати на асансьора. Тя натисна бутона за нейния етаж като упорито избягваше да го погледне в очите.
Той се опита да се освободи от охраната.
— Пуснете ме. Тръгвам си, тръгвам си. — Без да му обръщат внимание, те го избутаха през стъклените врати.
— Ако се върнеш пак, ще извикаме полицията — изкрещя след него единият от тях.
Лъки високо изпсува в отговор и разгневен се изправи пред сградата. Пешеходците бързаха да го заобиколят.
— И сега какво? — промълви той. — Какво, по дяволите, искаше да каже с това не мога?
Като използва устройството за дистанционно управление, Девън затвори вратата на гаража, а след това бързо влезе в жилището си през вратата на кухнята, свързана с гаража. С бърза крачка прекоси тъмните, потънали в тишина стаи, шмугна се във всекидневната, надникна през транспарантите и със задоволство установи, че Лъки Тайлър не я бе проследил до дома й. Нямаше да се изненада, ако той опиташе нещо подобно. Беше изминала целия път дотук като с едното си око следеше пътя пред себе си, а другото бе приковала в огледалото за обратно виждане.
Неочакваната му поява пред бюрото й този следобед я бе разстроила много повече, отколкото бе готова да си признае. Беше човек, който умее добре да прикрива истинските си чувства, но се боеше, че този път не бе успяла да скрие предизвиканите от посещението му изненада и вълнение. Няколко от подчинените й бяха забелязали обхваналите я безпокойство и смут и я посрещнаха с двусмислени въпроси и забележки при завръщането й в офиса.
— Кой е тоя сладур?
— Никой.
— Никой?
— Просто един мъж, когото познавам.
— Някой от тъмното ти минало, а Девън?
Може и така да се нарече, помисли си тя. Само че миналото бе твърде скорошно — ставаше дума едва за миналата седмица. Но никой от колегите й не би могъл дори да допусне в какво се бе забъркала.
Най-накрая, убедена, че се е измъкнала и е в безопасност, тя се върна в задната част на къщата, където беше спалнята й. Захвърли полата и блузата си и с копнеж се загледа през остъклените врати към плувния басейн. Малко плуване ще я поохлади. От момента, в който бе вдигнала поглед от книжата върху бюрото си, очаквайки да види вежливото лице на стажанта и вместо това бе срещнала жарките, яркосини очи па Лъки Тайлър, Девън се намираше в състояние на трескава възбуда и смут. Няколко изнурителни обиколки на басейна щяха да поотпуснат нервите й. Беше напрегната и уплашена като малко животинче и не преставаше да се пита кога той отново щеше да нахълта в живота й.
А той щеше да го направи. Беше сигурна в това.
Сложи си долнището на един силно изрязан бански, взе една хавлия от пластмасовата етажерка в банята, отвори вратата към задната веранда и излезе в уединения заден двор, зает почти изцяло от басейна.
Нямаше морава за поддържане. Грижеше се единствено за храсталаците, които растяха около оградата от кедрови дървета — достатъчно високи и гъсти, за да й позволят удоволствието да се къпе полугола в басейна. Па верандата имаше декоративна решетка и безброй цветя в саксии. Тъй като прекарваше дните си затворена, плуването в басейна беше отлично средство за отмора и физическо натоварване — всъщност единственото, на което се отдаваше с удоволствие.
Хвърли хавлията върху един шезлонг и се гмурна в най-дълбоката част на басейна. Хладната вода се затвори над главата й. Тя бавно се плъзна по дъното и без да бърза преплува цялата дължина. Показа само главата си на другия край, пое дълбоко въздух и отново се гмурна под водата.
Когато преплува няколко дължини, усети, че дробовете й, сърцето й, а и цялото й тяло бяха освежени п приятно уморени от усилията. Като отхвърли назад мократа си коса, тя започна да се изкачва по стълбата в плиткия край на басейна. Прекоси верандата с наведена глава.
Забеляза го, когато едва не се спъна в ботушите му. Рязко вдигна глава.
Лъки се бе излегнал в един стол до шезлонга й. Беше скръстил ръце над катарамата на колана си, а дългите му крака, кръстосани в глезените, бяха изпружени далеч пред него. Хавлията й висеше преметната върху единия му крак. Светлокафявите гъсти вежди бяха сключени над сините му очи, приковани върху голите й гърди.
Той се изправи и вдигна поглед.
— Хавлия? — протегна кърпата към нея.
Тя я грабна и я обви около голото си тяло.
— Какво правиш тук? Как влезе? — Съвсем ясно си спомняше, че бе проверила и заключила всички врати.
— Изкатерих се през оградата. Колко високо е това дяволско нещо? Приземих се доста тежко. Мисля, че си изкълчих коляното. Стара футболна травма.
Безгрижният му и нехаен тон я вбеси. Държеше се така, сякаш всеки ден на смрачаване прескачаше двуметровата й ограда.
— Проследил си ме до дома — обвини го тя.
— Как иначе бих могъл да разбера къде живееш? След като насъска охраната срещу мен, никой във вестника не би се съгласил да ми даде адреса ти. Освен това не си включена в телефонния указател. Проверих. Виж, Девън, първия път претърсих указателя за някоя си Мери Смит. Имаше няколко дузини с това име. Помислих си, че трябва да опитам на Девън Хейнс. Както и предполагах, и на това име не си регистрирана. — Отново я погледна. — Басейнът с топла вода ли е?
В тъмновиолетовия здрач очите му светеха като две малки, сипи фенерчета, които силно я притесняваха. Всъщност, тя сякаш бе престанала да разсъждава разумно от мига, в който бе изникнал в офиса й. Ужасяваше се при мисълта за последиците, които следващото му появяване би могло да окаже върху живота й за в бъдеще. Каква глупачка е била да се залъгва с надеждата, че би могла да се измъкне невредима от необмислената авантюра, която заплашваше да разруши целия й живот.
Изведнъж осъзна, че той очаква отговор на въпроса, който тя дори не бе чула.
— Моля?
— Басейнът. С топла вода ли е?
— Защо?
— Защото си настръхнала толкова силно, сякаш цялата си нахапана от комари, а устните ти започват да посиняват от студ.
Тя загърна хавлията по-плътно около себе си.
— Въздухът е хладен.
— В такъв случай май е по-добре да влезем вътре.
— Аз ще вляза вътре. А ти си тръгваш.
— Искам едно питие, а като те гледам, имам чувството, че няколко глътки и на теб няма да ти се отразят никак зле.
Лъки небрежно отвори вратата към къщата.
— Моля — изрече той и галантно отстъпи встрани.
Тъй като беше измръзнала до кости, а и искаше да си облече нещо колкото е възможно по-бързо, тя веднага се плъзна край него и влезе в спалнята си.
— Къде е кухнята?
— Помолих те да си вървиш, господин Тайлър.
— Не искаш ли питие? — Той се отпусна върху тапицирания фотьойл в ъгъла и преметна крак върху крак. — Добре. Ще се откажем от питиетата и веднага ще пристъпим към разговора, за който съм дошъл.
Беше й трудно да запази самообладание и да продължи с настойчивите си опити да го принуди да си върви, когато зъбите й тракат от студ, а от мократа й коса се стичат малки ручейчета по раменете и гърдите й. Очите му постоянно се спираха върху гърдите й. Девън усещаше втвърдените си зърна и знаеше, че те ясно изпъкват йод дебелия хавлиен плат.
— Къщата е малка — в гласа й се долавяше презрение. — Сигурна съм, че и сам можеш да намериш кухнята.
Той се усмихна и стана от фотьойла. Застана само на няколко сантиметра от нея, постави ръка върху рамото й и с палеца си изтри няколко капки вода от шията й.
— Харесвам те мокра — гласът му беше нисък и дрезгав.
За да му демонстрира безразличието си към него, тя го избута навън и затръшна вратата зад него. Той никога нямаше да разбере, че коленете й бяха напълно омекнали от докосването му. Захвърли хавлията, събу банския и енергично се изсуши. Облече се в кадифен пеньоар от две части — той беше практичен и топъл, а освен това покриваше цялото й тяло, от шията до глезените. Не искаше да губи излишно време, и без да си изсуши косата, завърза една кърпа като тюрбан около главата си.
Лампите във всекидневната светеха и Лъки разглеждаше фонотеката й от компактдискове. Чу я да влиза и веднага обърна глава.
Погледите им се срещнаха. Секундите бавно се изнизваха една след друга, а те продължаваха да стоят и да се взират един в друг като хипнотизирани.
Девън си припомни най-различни неща за него, дреболии и незначителни подробности, които знаеха само най-близките му, а в същото време той си оставаше за пея един съвършено непознат човек. Внезапно шокирана и изненадана от самата себе си, тя с отчаяние осъзна, че копнее за още информация. Искаше да узнае всичко за живота на Лъки Тайлър.
Единственото, което знаеше за него бе, че принадлежи към типа романтични кавалери, почти изчезнали вече в съвременна Америка, че има невероятно чувство за хумор и изключителни сини очи, и че всяко неговото докосване предизвиква буря в душата й. Не можеше да изхвърли от съзнанието си спомена за случилото се между тях през оная нощ… макар че просто нямаше друг избор — длъжна бе да се опита да забрави всичко.
По изражението, изписано върху лицето му, разбра, че и той не може да забрави.
Най-накрая той се обади:
— Успях да намеря само бира. — Бе взел една за себе си и пиеше от бутилката, но върху мраморния блок, който тя използваше за масичка, бе поставил една бутилка и чаша за нея. Тя му благодари за питието, но не направи никакъв опит да се приближи.
— Не я ли искаш?
— Това, което искам, господин Тайлър, е да разбера кое ти дава основание да смяташ, че можеш така безцеремонно да нарушаваш уединението ми? — Мислено се поздрави за високомерния и надменен тон, с който се обърна към него.
— Така ли съм постъпил?
— А как иначе да го нарека? Притесняваш ме в офиса ми, проникваш без разрешение в дома ми.
— Защо тогава не извика полицията?
Едно много самонадеяно копеле, реши тя. Той чудесно знаеше защо не се е обадила в полицията. Изпълнената му с разбиране усмивка я вбесяваше. Забравила намерението си да се държи хладнокръвно и надменно, тя извиси глас:
— Защо ме проследи до дома?
— Защото още не съм свършил с теб.
— Е, това е дяволски лошо за теб, господин Тайлър, защото аз свърших с теб в мига…
— В който стана от леглото ми?
Тя замълча.
Той побърза да се възползва от объркването й.
— Заради чукането ли остана при мен цялата нощ? Толкова отчаяно ли се нуждаеше от мъж? С всекиго ли би легнала?
— Не, не, не и не!
Той продължи, сякаш тя през цялото време му бе отговаряла с да.
— И когато си получи твоето, реши, че вече нямаш нужда от мен и че няма нищо лошо в това да се измъкнеш незабелязано от леглото.
— Грешиш — каза тя като поклати упорито глава. — Но не смятам да се унижавам с опити да те убедя, че не си прав.
Той остави бирата си върху един рафт на библиотеката и само с две крачки се приближи до нея. Обхвана раменете й с ръце, леко я повдигна нагоре и я придърпа към себе си.
— Какво друго очакваш да си помисля? Защо се измъкна така от онази мотелска стая?
— Защото бях отвратена.
Той остана зашеметен от отговора й. Никоя друга жена не му бе казвала нещо подобно.
— Отвратена? От мен?
— От себе си — остро му отговори тя. — От цялата нелепа ситуация. Не исках отново да преживея всичко. Ако имаш навика да спиш с жени, които не познаваш, сигурно можеш да разбереш как съм се почувствала на сутринта.
Той помисли за миг, прехапа устни, бавно осъзна думите й и кимна, очевидно съгласен с нея. След това се сети нещо друго и попита:
— А защо избяга по този начин днес след обяд?
— Защото нямаше за какво повече да разговаряме.
— Грешиш.
— Не греша.
— Ще ме поканиш ли да прекарам нощта тук?
— Не! — кресна тя вбесена от разговора.
— В такъв случай има за какво да си говорим.
— Мисля, че точно това те безпокои най-много — разпалено каза тя. — Сигурен си, че всяка жена, която срещнеш, умира от желание да си легне с теб. Е, ето едно изключение, господин Тайлър. Преследваш ме само защото аз те изоставих, а не обратното. Твоето его е било наранено.
— Може би — неохотно си призна той. — Отчасти.
— Излекувай наранената си гордост някъде другаде, с някоя друга. Аз не искам да те виждам повече. Не ти ли го казах достатъчно ясно и категорично?
— О, да. Беше наистина много категорична. Но все още не си ме убедила, Девън. Все още не си убедила дори самата себе си.
Той я дръпна към себе си с такава сила, че кърпата се изхлузи от главата й и мократа й коса се разсипа върху раменете. Влажните му устни настойчиво се впиха в нейните.
Без да протестира срещу агресивната му настоятелност, тя отвърна на целувката, опиянена от силното желание, което изпитваше към нея. Вместо да се отдръпне назад, както повеляваше разумът й, тя се отдаде на насладата, остави се на чувственото удоволствие, в което я потапяха целувките му.
Ръцете му се плъзнаха под горнището на пеньоара й, погалиха гърба й и силно я притиснаха към тялото му. Тя се опияняваше от ласките му, копнееше да го прегърне, да го усети до себе си. Той беше здрав и силен. Тялото му бе мускулесто и мъжествено красиво. Девън с наслада усещаше наболата му брада, която драскаше лицето й, вкусваше сладкия дъх на устата му, долавяше аромата на кожата му и се раздираше от желание да го има целия.
Когато той повдигна блузата й нагоре, тя усети студената метална тока на колана му, която се вряза в тялото й. После плъзна ръце към гърдите й — галеше ги, дразнеше ги, бавно прокарваше палци по зърната й.
— Девън — пресипнало промърмори той когато усети как те се втвърдяват под копринения сутиен. — Защо правиш всичко толкова мъчително?
Тя рязко се отдръпна от него, отстъпи назад с такава сила, сякаш той я плашеше и ужасяваше. За нейна изненада той се усмихваше.
— Не исках да кажа нищо лошо или вулгарно. Като казах мъчително имах предвид трудно.
— Зная какво имаше предвид — задъхано изрече тя, неспособна да си поеме дъх. — Не само, че е трудно. Това, което правим, е невъзможно. Казах ти го и преди. А сега, моля те, иди си и не ме безпокой повече.
— Вече си достатъчно обезпокоена.
Тя проследи погледа му и погледна набъбналите си гърди, така добре очертани от тънката материя на дрехата й. Не можеше да излъже нито себе си, нито него, ако се опиташе да отрече, че го желае. Почти ридаейки, тя каза:
— Моля те, върви си…
— Девън, опитай се да забравиш къде и как се срещнахме. Мисли само за чувството, което изпитахме, когато се събудихме заедно и се обърнахме един към друг.
Тя запуши уши с ръцете си.
— Не мога.
— Защо? — той със сила свали ръцете й. — Защо не искаш да си спомниш? Та всичко беше толкова дяволски хубаво!
— Не ти дължа никакви обяснения.
— Как ли пък не — гласът му бе нисък и ожесточен. — Целувката, която ни свърза преди малко, отрича всичко, което си ми говорила до този момент. Ти ме желаеш толкова силно, колкото и аз теб! И съм убеден, че точно заради това имам правото да получа някакво обяснение.
Убедителните му аргументи, съчетани с изключителната му привлекателност започнаха бавно да отслабват решителната й съпротива. Тя издърпа ръцете си от неговите, разпери ги отбранително и извика:
— Не мога да се виждам повече с теб. Никога. А сега, моля те, върви си.
Лъки реши да смени тактиката. Прекара палци през гайките на колана си, отпусна тялото си, леко го наклони напред и арогантно килна глава на една страна.
— Е, добре. Хайде от любов към спорта да приемем, че целувките ни бяха напълно студени и безразлични и че няма нищо вярно в това, че и двамата едва не си загубихме ума от желание един към друг. Нека да допуснем, че в този момент кръвта ти не бушува във вените и не те изгаря силна страст. Нека да забравим всичко това и да се съсредоточим върху моя проблем — този, който не е свързан с чувствата ми към теб. Нека да поговорим за това колко отчаяно се нуждая от теб, за да потвърдиш алибито ми.
Тя започна категорично да клати глава още преди той да спре да говори. В началото се опитваше да отрече твърденията му за чувствата й в този момент, а след това — мисълта, че би могла да свидетелства в негова полза.
— Никой не знае, че съм прекарала нощта с теб — гласът й беше непоколебим. Никой. Ясно ли ти е? И аз не смятам да го правя публично достояние. — Първоначалната й студенина, временно прогонена от прегръдката им, се върна. Тя започна бавно да разтрива ръце, сякаш се опитваше да възстанови кръвообращението си.
— Не можеш просто ей така да решиш, че това нелепо обвинение в палеж е някакво дребно и несериозно проблем че, което не заслужава вниманието ти.
— Не мисля така. Ужасно съжалявам, че имаш неприятности.
— Нещо повече от неприятности, Девън! Тези федерални агенти са дяволски сериозни.
— Какви доказателства имат срещу теб?
— Неубедителни и косвени — призна той. — Никога няма да ме осъдят въз основа на подобни доказателства, но зная също, че няма да можем да съберем пари, за да ме пуснат под гаранция, в случай че ме арестуват. Изобщо не мога да приема факта, че може да ми се наложи да прекарам дори и един ден в затвора, особено за нещо, което не съм извършил. Не ми харесва мисълта, че могат да ме обвинят в углавно престъпление. В такъв случай и семейството ни, и бизнесът ни ще бъдат непоправимо дискредитирани. — Той нежно я прихвана за раменете. — Девън, бъди разумна поне за това. Трябва да ми помогнеш.
— Не, не трябва. Не можеш да ме принудиш.
— И не бих искал. Защо просто не постъпиш така, както би постъпил всеки честен човек?
— Не мога!
— Кажи ми защо?
— Не мога!
— Защо?
— Защото съм омъжена.