Сандра Браун
Лъки (8)

8

Тя шумно преглътна, но не каза нито дума.

— И докато все още сме на темата за имената — продължи Лъки, — да те попитам как е твоето. Доуви? Или Мери Смит? Или може би Девън Хейнс? — Хвърли на бюрото й един вестник, разтворен на страницата с нейната колонка.

Тя сведе очи към вестника, а след това отново погледна към него.

— Обикновено не отпечатват снимката ми под името и заглавието на материала. Ако знаех, че са имали намерение да публикуват и снимка с последната ми статия, щях да ги помоля да не го правят. — Гласът й бе дрезгав и неравен.

— Радвам се, че са го направили. Търся те от момента, в който разбрах, че си ми свила номер. При това втори по ред.

Тя бавно се възстановяваше от първоначалния шок, предизвикан от появата му. Спокойствието и самообладанието й постепенно се възвръщаха. Отново възприе високомерното държание, което накара Лъки да настръхне от яд. Той разпозна същото изражение, което бе изписано на лицето й оная вечер в кръчмата, когато го бе наругала заради скандала с Литъл Алвин.

— Ако исках да научиш името ми, сама щях да ти го кажа. — Тя изпъна рамене и рязко отметна разпилялата се по тях коса. — Очевидно съм предпочела да остана анонимна, господин Тайлър, и ако нямате нищо против…

— По дяволите — прекъсна я той. — Ако искаш да разговаряме тук, с цялата тая публика наоколо, то аз нямам нищо против. — Той обърна глава и посочи редакционната стая зад себе си. — А може би предпочиташ да поговорим насаме? За мен няма значение… Доуви.

Той рязко произнесе последната дума, съвсем преднамерено сякаш, за да я накара да почувства обхваналия го гняв и за да й даде да разбере, че не изпитва никакви скрупули или угризения и е готов да обсъжда и пред публика случилото се в мотелската стая. Тя очевидно разбра намеренията му. Лицето й пребледня.

— Предполагам, че бих могла да ти отделя няколко минути.

— Умно момиче.

В момента, в който тя излезе иззад бюрото си, той я хвана за ръката и внимателно я преведе през редакционната стая, в която зяпачите дори и не се опитваха да скрият любопитството си зад тактична разсеяност или изкусна незаинтересованост. Веднага щом вратата се затвори след тях, залата забръмча от предположения и догадки, изказани на глас.

— Ето асансьорите — тя несигурно ги посочи с ръка, когато видя, че той няма намерение да спре.

Побутна я към тежката врата на противопожарното стълбище, хвана бравата и рязко я отвори.

— И това ще свърши работа. — Пропусна я пред себе си и веднага я последва.

Тя се обърна и го погледна в упор.

— Не зная нито какво правиш тук, нито пък какво се опитваш да спечелиш като…

— Ще разбереш като му дойде времето. Всичко по реда си.

Той промуши пръсти през косата й и здраво я хвана за главата. Дръпна я назад и без да обръща внимание на изненадата й, страстно впи устни в нейните.

Без да отделя устните си, той властно и настойчиво запристъпва напред, докато най-накрая гърбът й опря в стената. Безсилна да се възмути, тя подиря ръце на гърдите му и с все сила се опита да го избута назад.

— Престани! — успя да изрече, когато той се отдръпна, за да си поеме въздух.

Лъки, обаче, натрупал в себе си събираната цяла седмица ярост, изгарян от опустошаващата го вече седем дни страст, остана напълно неподвижен и изглеждаше така, сякаш дори и танк не би могъл да го помести от мястото му.

— Още не съм свършил.

Устните им отново се съединиха и той започна да прилага познанията, които бе получил навремето от свещеническата щерка и които бе успял да доразвие до съвършенство през изминалите години. Върховете на пръстите му леко притискаха главата й, а палците му се срещнаха под брадичката й, за да погалят най-нежната кожа, която някога бе докосвал. Като се изключат, разбира се, бедрата й.

Тя нямаше никакъв шанс срещу него.

Протестите й ставаха все по-слаби, докато накрая вече не звучаха като неясни заплахи, а по-скоро напомняха стонове, породени от страст и желание. Тя престана да се съпротивлява на настойчивия му език, който жадно се плъзгаше в устата й отново и отново.

Почувствал я пак в ръцете си след повече от седмица, усетил отново сладостта и аромата й, Лъки не успя да сдържи обхваналата го с нова сила незадоволена страст. Притисна тялото си към нейното, езикът му бясно проникна дълбоко в устата й, бедрата му потърсиха нейните, цялото му тяло я искаше, искаше, искаше…

Изведнъж той сякаш дойде на себе си, изправи глава и й се усмихна. Нежно погали с език ъгълчетата на устните й, сякаш за да задържи вкуса от целувките й и нежно прошепна:

— Ти си, наистина си ти! Бих те познал навсякъде.

— Какво правиш!

— Опитвам се да открия най-лесния начин, за да проникна под блузата ти — намръщи се, като видя копчетата на гърба. — По-късно.

Тя повдигна ръка към устните си и несигурно ги докосна.

— Не трябваше да ме целуваш по този начин, господин Тайлър.

— Майка ми ми казва, че постоянно правя неща, които не би трябвало да върша. Съвестта ми обикновено не говори на много висок глас. Понякога дори не го чувам. — Той й се усмихна чаровно и закачливо и отново сведе глава за целувка.

Девън го отблъсна.

— Моля те, недей…

— Защо?

— Защото не искам да го правиш.

— Лъжкиня!

— Как се осмеляваш…

— Искаш ме точно толкова, колкото и аз теб.

В очите й проблеснаха мълнии — от онези бели, ослепителни мълнии, след които обаче никога не вали. Тя го заобиколи и се насочи към вратата, която водеше обратно към коридора. Преди да успее да я отвори, той се пресегна през рамото й и подпря вратата с ръка.

Лицето й замръзна в недружелюбна, войнствена гримаса.

— Не зная какво се надяваш да спечелиш, като ме намери, господин Тайлър, но искам да ти кажа, че ще бъдеш горчиво разочарован. Случилото се миналата седмица беше неволна грешка.

— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретна. За какво говориш? За боя в кръчмата, или за нощта, която прекарахме заедно.

— Нощта… която прекарахме заедно — повтори тя като едва не се задави, докато произнасяше думите. — Искам да забравя, че това изобщо се е случило.

— Съжалявам. Няма начин, Доуви.

— Престани да ме наричаш Доуви! Сега, когато знаеш, че това не е истинското ми име, то звучи страшно нелепо.

— Точно така. Не мога да си обясня как ти повярвах, че жена като теб може да има толкова причудливо име.

— Ако продължиш да ми досаждаш, ще се наложи да извикам…

— Охраната? Страхотно, извикай ги. Сигурен съм, че разговорът ни страшно ще им хареса.

Хитростта му успя. Той я наблюдаваше, докато тя очевидно обмисляше различните възможности и ги отхвърляше една но една. Най-накрая скръсти ръце, погледна нагоре към него и остро запита:

— Е, добре. Какво искаш?

— Ако все още не си разбрала, притисни ме силно към себе си.

Очите й се спуснаха надолу по тялото му и бързо се върнаха нагоре, за да срещнат неговите.

— Като оставим настрана очевидното — гласът й бе груб и неприветлив, — какво наистина искаш?

— Да поговорим. Но не тук. Можем ли да отидем някъде?

— Има едно кафене отсреща.

— Чудесно. Не съм обядвал. Да вървим.

 

— Какво искаш? — попита я Лъки през масата, облицована с тюркоазенозелени на цвят плочки.

— Нищо.

Той се обърна към сервитьорката:

— Един чийзбургер. Да не е препечен. — Погледна към Девън, спря очи на устните й и додаде: — Без лук. Освен това френски хлебчета и шоколадов шейк. — Отново погледна Девън и учтиво попита:

— Сигурна ли си, че не искаш нищо?

— Сигурна съм.

Той върна менюто на сервитьорката.

— Донесете ни и две кафета.

— Никога не приемаш отрицателен отговор, нали? — попита Девън, след като сервитьорката си тръгна.

— Особено когато идва от жена — призна си той.

— И аз така си помислих.

— И защо?

— Защото спадаш към типа арогантни и надменни мъжкари.

За нейно огромно неудоволствие и раздразнение той се усмихна.

— Това съм аз. Примитивният и първичен мъжкар Тайлър.

Лъки я наблюдаваше и се забавляваше както никога през живота си. Облечена бе в мека, свободно падаща блуза, която се закопчаваше на гърба. Кройката беше стилна и строга, а дългите ръкави завършваха с маншети на китките. Под тънката тъкан с цвят на слонова кост прозираше скъпото й бельо. Заедно с блузата носеше съвсем обикновена права черна пола. И макар че беше изключително практично и строго, облеклото й беше дяволски сексапилно и примамващо.

— Предполагам, че за теб не е кой знае какво преживяване да прекараш нощта в някоя мотелска стая с напълно непозната жена — отбеляза тя.

— Случвало ми се е и преди.

— Не и на мен, обаче.

Сервитьорката пристигна с кафетата им. Лъки наблюдаваше Девън, която разсеяно вдигна чашката към устните си и отпи. Изведнъж се сети, че не си бе поръчвала кафе и демонстративно го остави на масата. Кафето се разплиска и се разля в чинийката.

— Сега, когато вече сме сами, ще ми кажеш ли за какво искаш да разговаряме?

— Какво правеше в кръчмата? — попита той.

— Оная дупка, в която случайно се срещнахме?

— Точно така.

— Прочете ли материала ми в сутрешния вестник?

Той наклони главата си на една страна. Не разбираше каква бе връзката между нейната статия и неговия въпрос.

— Не. Не стигнах по-далеч от снимката ти.

— Ако го беше прочел, щеше да разбереш, че в бара се занимавах с журналистическо проучване.

Той подпря глава на ръката си и се вгледа в нея като мълчаливо се молеше тя да го разбере и да му помогне.

Тя дълбоко пое дъх.

— Статията ми тази седмица бе посветена на жените и на правата, които все още им се отказват, въпреки огромните успехи, които бяха постигнати в това отношение през изминалите две десетилетия.

— Значи влезе в едно заведение и си поръча питие. И кое точно твое право беше нарушено?

— Правото да ме оставят на мира.

Той изсумтя уклончиво.

Тя продължи:

— Никоя жена все още не може да влезе в някой бар сама, без всеки един от присъстващите там мъже да си помисли, че тя е влязла, за да забърше някой от тях, или за да си изпроси едно питие. Основната ми цел в тази статия бе да покажа, че все още има бастиони в нашето общество, в които жените не могат дори да проникнат, камо ли да влязат там на равноправна основа. Случилото се в бара само потвърди мнението ми. Не направих абсолютно нищо, с което да насърча онези двама грубияни. Седях си тихичко в сепарето, пиех си бирата, а те се приближиха и започнаха да ме подкачат. Не беше… — Тя замълча и яростно го погледна. — Защо се смееш?

— Мислех си, че ако ти липсваха няколко зъба, ако имаше акне и дебели глезени, вероятно щяха да те оставят да си изпиеш бирата на спокойствие.

Девън подхвана спора отново щом сервитьорката остави чиниите на масата и се отдалечи.

— С други думи, само не особено привлекателните жени са застраховани срещу набезите на мъжете.

— Ти май се ядоса — невинно пророни той. — Исках думите ми да прозвучат като комплимент.

— Как могат да се преценяват качествата на някоя жена — или на някой мъж — като се съди само по външния им вид!

Девън отмахна от раменете си няколко кичура от гъстата си, блестяща коса. Ако тя държеше той да я цени само заради ума й, помисли си Лъки, ще трябва да престане с тези женски хитрости, да спре да размахва насам-натам разкошната си тъмночервена коса и да потисне съблазънта, която се излъчваше от цялото й същество.

— Извинявай, Девън, но не ми е в стила да виждам в теб само красивата, вълнуваща жена.

— Кой стил? Па дънките ти? Или на поведението? — Той небрежно поръси сол и пипер върху чийзбургера си, а след това постави горното хлебче на мястото му. През цялото това време нито за миг не свали очи от лицето й.

— И двата. И, моля те, не ме питай чии аргументи са по-убедителни. — Той отхапа от бургера си и изпита наслада не само от вкуса му, но и от очевидното й смущение.

— Кажи ми тогава — тя отчаяно се опитваше да възвърне самообладанието си, — щеше ли да се спуснеш да ме спасяваш, ако ми липсваха зъби и т.н.?

Той се пресегна за кетчупа.

— Да, по дяволите! Щях да го направя. Но — той повдигна пръст към тавана, за да подчертае, че смята да приведе най-убедителния си аргумент в този спор — вероятно нямаше да те последвам след това. И нямаше да се просна в леглото ти. — Той сниши гласа си и се наведе през масата, като почти опря нос в нейния. — Нямаше да си мечтая да продължиш да охлаждаш раната ми, нито щях да се събудя по-късно, разкъсван от желание.

Тя остана за миг неподвижна, прекалено стъписана, за да направи каквото и да било. След това грабна чантата си и се опита да се измъкне от сепарето. Лъки вдигна обутия си в ботуш крак и го подпря на отсрещната пейка, като препречи пътя й.

— Ей, ти ме попита, забрави ли? Аз само ти отговорих, Девън. Съвсем честно и искрено.

— Спести ми искрените си излияния от тук нататък. Искам да си ходя. Веднага.

— О-о. Трябва да поговорим за още куп неща. — Без да бърза, той отново отхапа от чийзбургера и натопи едно френско хлебче в кетчупа, който бе изсипал в чинийката си. — Защо се ядоса толкова, когато се намесих?

— Защото исках да се справя сама. Исках да разбера дали и как бих могла да се измъкна от подобна ситуация. Ти ме лиши от възможността да проверя как мога сама да се спася от тия навлеци.

— Лиших те от възможността да се запознаеш по-отблизо с Литъл Алвин и Джак Ед.

— Възможно е — призна си тя с огорчение. — Бяха по-неприятни, отколкото очаквах. Предполагах, че ще ме посрещнат с няколко нагли подсвирквания, може би и някой и друг нецензурен израз. Изобщо не очаквах, че ще се стигне до бой. Освен това, искам да ти кажа предварително — продължи тя, — че и ти си споменат в статията ми. Не по име, разбира се. Описвам те като мъж със синдрома на Белия Рицар.

— Какво означава това?

— Че си тръгнал на собствен кръстоносен поход за спасяване на попадналите в беда девици.

— Ей, това ми харесва. — Той отпи от шейка си. — Защо използва фалшиво име, когато се регистрира в мотела?

Забележката й за синдрома на Белия Рицар според нея очевидно не беше комплимент. Тя започна да масажира слепоочията си с пръсти.

— Не зная. Каприз. Хората понякога разпознават името ми и започват да спорят с мен за една или друга от статиите ми. А онази вечер изобщо не бях настроена за разговори.

Той изпи шейка си и бутна чашата и празната чинийка настрани. Сервитьорката мина покрай тях с каничка прясно кафе и отново напълни чашите им, преди да отнесе приборите му.

— И реши, че няма никакво значение какво точно име ще използваш — тихо каза Лъки.

Тя повдигна глава.

— Да. Мислех си, че това няма никакво значение. Изобщо не очаквах, че ще те видя отново.

— Това е, защото не ме познаваш добре.

Това просто изявление извика неспокойна и напрегната гримаса върху лицето й.

— Какво искаш? Защо си дошъл да ме търсиш?

— Знаеш какво искам, Девън.

Погледът му бавно обходи лицето й, после се спусна към гърлото й и надолу към гърдите. Когато очите му отново се срещнаха с нейните, той каза:

— Искам още една нощ в леглото с теб. Този път и двамата ще бъдем голи. Ще те гледам с ясен и бистър поглед. И няма да изгубя нито миг в сън.

— Това е невъзможно. — Гласът й бе толкова дрезгав, че той едва чу думите й. — Казвам ти го направо, за да си знаеш и да не губиш напразно нито твоето, нито моето време. Невъзможно е. Само за това ли си дошъл?

— Не.

— Какво тогава? Искаш пари, за да си мълчиш? Да не си решил да ме изнудваш сега, когато знаеш вече коя съм?

Той скръцна със зъби, опитвайки се да подтисне гнева си.

— Никога повече не казвай нещо подобно пред мен, Девън. Моето име означава нещо в собствения ми град. Семейство Тайлър никога не биха изпаднали чак дотам, че да прибягнат до изнудване.

— Съжалявам, че обидих теб и името на семейството ти. — Думите й прозвучаха искрено. Заприлича му на човек, който би нанесъл подобен непочтен удар само в момент на изключително напрежение и безпокойство. Лъки повярва в думите и почтеността й. Вълнението, предизвикано от неочакваната му поява, отново започна да я обхваща.

— Само ми кажи какво искаш, за да мога да се върна на работа. А и ти трябва да си ходиш.

— Ти не беше просто поредната мадама в графика ми, Девън.

— Трябва ли да се почувствам поласкана?

— Бих искал.

Тя поклати глава.

— Не мога да се съглася с това. Тази среднощна авантюра ме кара да се чувствам евтина и унизена.

— Случилото се бе нещо повече от една среднощна авантюра. Прекараната с теб нощ има изключително значение за бъдещето ми.

— О, моля ти се — изръмжа тя. — Не ме обиждай като подценяваш интелигентността ми е подобни наивни забележки.

— Ти си моето алиби.