Сандра Браун
Лъки (7)

7

— Знаеш ли какво разправя Сюзън Йънг из целия град?

Лъки не прояви никакъв интерес към въпроса на сестра си и само изръмжа иззад сутрешния вестник, който четеше.

— Че вие двамата ще се жените. — Сейдж сложи в устата си една едра, сочна ягода и бавно и изтънчено я задъвка. — Искам да ти кажа, че ако се ожениш за тая противна кучка, аз ще се отрека от това семейство завинаги.

— Обещания, обещания. — Лъки свали вестника и отпи от кафето си. — Заплашваш, че ще се отречеш от семейството ни още от деня, в който Чейс и аз скрихме първия ти сутиен във фризера. Но до този момент нямаме особен късмет в това отношение.

Тя яростно го изгледа и той отново скри глава зад вестника си.

Сейдж намаза със сирене препечената си филийка бял, нискокалоричен хляб.

— Е, така ли е? — попита тя с пълна уста.

— Кое?

— Това, че ще се жениш за Сюзън Йънг.

Лъки остави вестника настрана.

— Хайде, дръж се сериозно. И защо не налееш на по-големия си брат още малко кафе?

— Да си чувал някога нещо за женските права? — сърдито го попита тя.

— Разбира се, че съм чувал.

Той вдигна чашата си, протегна я напред и сърдечно й се усмихна. С театрален жест тя взе кавичката и напълни чашата му.

— Благодаря ти, дечко.

— Няма защо. — Сейдж отново се настани на стола си. — Шегата настрана, Лъки, но ако Сюзън Йънг си е навила на пръста, че ти си бъдещият й жених, на теб не ти остава нищо друго освен да отидеш и да й купиш годежен пръстен. Защото ако не постигне това, което си е наумила, тя би могла да ти причини много главоболия.

— Какво повече би могла да ми направи? Вече съм затънал до шия.

 

Беше изминала една седмица от скандала с Литъл Алвин. Това бе най-дългата седмица в живота на Лъки. Всички цветове на дъгата се бяха сменили по лицето около окото му и дори в този момент то беше с болнав, жълтеникав цвят.

Заедно със заместниците на шерифа и проверяващите от застрахователната компания, федералните агенти продължаваха да се ровят из отломките, останали след пожара. Поради неблагоприятните отзиви, броят на клиентите на „Тайлър Дрилинг“ бе спаднал драстично. Плащането по заема трябваше да се извърши след по-малко от месец, а и малкото приходи, на които бяха разчитали доскоро, вече ги нямаше, фалитът изглеждаше неизбежен. Никаква светлинка не проблясваше на тъмния хоризонт.

— Единственото добро нещо — оптимистично бе отбелязал Чейс предишната вечер — е, че все още не разполагат с никакви сериозни улики срещу теб. Без преки доказателства, че си бил в склада по време на пожара, те нямат никакъв шанс. Всичко, на което се опират до този момент, са подозрения и косвени улики.

— Това е добре от юридическа гледна точка — бе казал Лъки. — Но докато застрахователната компания не се убеди, че ние сме жертви, а не подпалвачи, те няма да уважат иска ни за заплащане на щетите. Може да не отида в затвора, но паричните ни затруднения ще останат неразрешени.

Отчаяно се нуждаеха от човек, който да затвърди алибито на Лъки и да свали от него подозренията в умишлен палеж. Отчаяно се нуждаеха от Доуви.

До този момент, обаче, всичките му опити да я намери се бяха оказали напълно безуспешни. Всеки ден се срещаше с постоянните клиенти на кръчмата, разпитваше онези, които бяха присъствали по време на инцидента с Литъл Алвин и Джак Ед, опитваше се да ги накара да си спомнят нещо за неуловимата жена или за колата й. Но единственото нещо, което мъжете си спомняха, бе, че тя била червенокоса красавица. Нищо повече не успя да научи.

Повторното му отиване в мотела и срещата с нощния администратор също не му донесе нищо. Човекът си я спомняше много добре, но тя се бе регистрирала като Мери Смит, платила бе за една нощ в брой и това бе всичко, което служителят можеше да му каже. Магазинерът в смесения магазин, който му бе продал уискито, бифтека и аспирина, изобщо не го бе виждал заедно с Доуви.

— Но тя не може просто ей така да изчезне вдън земя — бе възкликнал Лъки пред близките си след безплодния разговор с администратора. — Тя живее някъде — разхожда се, диша, гледа си работата, яде, спи и изобщо не може да си представи в каква бъркотия ме е забъркала!

— А може и да не е точно така — бе предположила Таня.

Той бе спрял да кръстосва из стаята и се бе вгледал напрегнато в снаха си.

— Какво искаш да кажеш?

— Може да е прочела за пожара във вестниците и да е разбрала, че тя е твоето алиби. Но щом не се е появила до този момент, вероятно не желае да бъде въвлечена във всичко това.

— Твърде възможно — бе се съгласил Чейс.

На Лъки никак не му се искаше да повярва в това и бързо бе отхвърлил предположението им.

— Съобщението за пожара излезе само в местните вестници, а тя каза на Сам, че не е оттук. Мисля, че е казала истината, като е посочила, че е от Дал ас. Приличаше на градско момиче.

През следващите няколко дни бе пропътувал много мили с Мустанга си, обиколил бе съседните градчета, прегледал бе списъците на избирателите, търсейки жена с името Мери Смит. Открил бе няколко. Едната беше двадесет и осем годишна, другата беше на средна възраст — сляпа жена, която живееше със старите си родители. Третата се оказа студентка в местния колеж. И този път не бе попаднал на нищо интересно.

Беше обмислил и възможността да прерови Далас и да проучи всяка Мери Смит, но съзнаваше, че това ще му отнеме много време и в края на краищата сигурно щеше да се окаже, че всичко е било напразно. Беше му ясно, че тя съвсем съзнателно е използвала фалшиво име. Но защо? Не би могла да знае, че той ще започне да я издирва, за да потвърди алибито му в някакво криминално разследване.

— Лъки, слушаш ли ме?

— Нетърпеливата настойчивост на Сейдж го върна към настоящето.

— Мм? Какво? Май говореше нещо за Сюзън?

— Казах, че е една злобна кучка.

— Откъде я познаваш толкова добре? Тя е с няколко години по-голяма от теб.

— Да, но славата й се носеше дори когато аз постъпих в колежа.

— Слава?

— Подлостта й беше легендарна.

— Например?

— Беше страшно завистлива и когато на една от съученичките й присъдиха титлата красавица на випуска, тя пусна клюката, че момичето има херпес.

Лъки изведнъж избухна в смях.

— Не е смешно — възкликна Сейдж. — Тази клюка съсипа репутацията на момичето и превърна последните й дни в училището в истински ад. И това не е всичко.

Сейдж се подпря на масата и се наведе към него.

— Сюзън бе определена за първа резерва в училищния отбор по баскетбол. На следващата сутрин, докато момичетата от отбора се събличали за тренировка, една редица шкафчета паднали върху едно от момичетата и счупили ръката й. Сюзън стояла от другата страна на шкафчетата.

— И ти вярваш, че тя ги е блъснала?

— Точно така.

— Сейдж, това е налудничаво и нелепо. Глупави ученически злословия и нищо повече.

Сейдж тръсна глава с непоколебима твърдост.

— Аз не мисля така. Някои от приятелите ми, които живеят в града и членуват със Сюзън в едни и същи клубове, казват, че е истинска усойница. Щом реши, че иска да бъде председател на някой клуб, тя е готова да направи всичко, за да я изберат. — Сейдж присви очи. — А сега е хвърлила око па теб. Навила си е на пръста да стане госпожа Лъки Тайлър.

— Чудя се защо — каза той, искрено озадачен от настойчивостта на Сюзън. Бяха излизали заедно през последните няколко месеца, бяха се шегували и натискали по ъглите, но той никога не бе споменавал думата женитба.

— Много ясно — отговори Сейдж на риторичния му въпрос. — Никоя друга жена досега не е успяла да те впримчи. Тези, които водят на отчет любовните си авантюри, дават максимална оценка на подвизите си. Ти си местният жребец. Сюзън би била страшно горда, ако успее да те ожени за себе си.

— Местният жребец, а? — той бавно изговаряше думите, удобно излегнат в стола си.

— Стига си се перчил! — Сейдж го изгледа с раздразнение. — Един мъж, който има сиви косъмчета по гърдите си, няма с какво толкова да се фука.

— Сиви! — възкликна той. Наведе надолу глава, за да разгледа косъмчетата, което се подаваха под разтворилия се халат. — Тези са руси.

Решимостта на Сюзън да те има на всяка цена и тази глупост за пожара ме безпокоят.

— Тези, по-светлите косъмчета, са руси, Сейдж.

— Ще престанеш ли с тези глупости? Само се шегувах, за Бога.

Загрижеността на сестра му го развълнува, но той просто не можеше да приеме предупрежденията й за Сюзън на сериозно. Беше му повече от ясно, че тази жена е изключително пресметлива. Несъмнено бе много себична и би могла да задмине и най-ревнивите и завистливи чудовища по света. Но и Лъки не беше вчерашен. Сюзън трябваше да измисли нещо наистина изключително умно, за да го надхитри.

Той се пресегна над масата и погали русата, непокорна коса на Сейдж.

— Не се безпокой, сестричке! Мога да напиша цяла книга за женските хитрости и за начините, по които един мъж може да се справи с тях.

— Ти не…

— Млъкна на средата на изречението, когато някой почука на задната врата.

— Сигурно е мама — каза Сейдж и стана от стола, за да отвори. — О, Пат! — В гласа й прозвуча изненада. — Очаквахме мама, която рано сутринта отиде на пазар.

— Добрутро, Сейдж, Лъки. — Пат влезе в кухнята и свали шапката си. — Намира ли ви се малко кафе и за мен?

— Разбира се.

Той благодари на Сейдж за чашата черно кафе, която тя му наля, духна няколко пъти, извади кибритената клечка от устата си, отпи, а след това безмълвно се загледа в чашата си. Кафето му осигуряваше възможност да се забави още малко, преди да съобщи за целта на посещението си.

Лъки предположи, че ако Пат бе дошъл като официално лице, за да му съобщи някаква лоша новина, той щеше да се опита да му я каже колкото се може по-внимателно.

— Защо не ни кажеш какво те води насам, Пат?

Семейният им приятел се наведе на стола си от другата страна на масата. Огледа се с неудобство наоколо и най-накрая погледна Лъки в очите.

— Напоследък да си купувал нещо от магазина на Талбърт?

— Магазина на Талбърт? — озадачено повтори Лъки. — О, почакай малко. Да. Преди една-две седмици купих няколко сигнални фенера.

Пат Буш изпусна шумна въздишка.

— И къде ги държеше?

— В… — Лъки напрегнато се вгледа в шерифа. — В склада, който изгоря.

— Ами, експертите решиха, че пожарът е причинен от сигналните фенери, които са подпалили бензина. Нищо чудно. Това е най-логичното нещо на света.

Сейдж седна на стола до брат си и постави ръка на рамото му. Той прекара пръсти през косата си и обхвана челото си с ръце. Нямаше нужда Пат да им обяснява какво означава това.

— Не биваше да ти казвам това, Лъки — рече Пат. — Тук съм като приятел, не като официално лице. Реших, че просто съм длъжен да те предупредя. Подготвя се следствие срещу теб. Сега като че ли разполагат с достатъчно убедително доказателство, за да те арестуват.

Когато шерифът стана да си върви, Лъки също се изправи.

— Благодаря, Пат. Съзнавам, че се поставяш в много неудобно положение, като ми казваш това.

— Когато баща ти умираше, аз му обещах да се грижа за Лори и за вас. За мен това обещание е много по-важно от клетвата, която положих, когато ми дадоха шерифската значка. — Той се приближи към вратата. — Сейдж кимна, а след това нахлупи шапката си, излезе навън и затвори вратата зад себе си.

— Лъки — сестра му го погледна измъчено. — Какво ще правиш?

— Проклет да съм, ако зная.

Внезапно разярен, той изстреля една нецензурна дума и стовари юмрук върху масата. Всички стъкларии из кухнята потрепериха от удара, макар че той до известна степен бе смекчен от вестника, който лежеше разтворен върху масата.

Като скърцаше със зъби от яд, той се взираше във вестника с невиждащ поглед, като от време на време нарушаваше тишината с някоя произнесена през зъби ругатня.

Внезапно цялото му тяло се напрегна. Грабна вестника и го приближи до очите си.

— Да ме вземат дяволите — отчетливо промълви той. Изсмя се лекичко, а след това избухна в гръмогласен смях.

С едно движение захвърли вестника и се изправи, а столът му с трясък падна на пода. После на бегом излезе от кухнята. Сейдж го настигна на стълбището. Той тичаше нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

— Лъки, какво, за Бога…

Той достигна горната площадка на стълбището и изчезна. Тя бързо се изкачи след него и със замах отвори вратата на спалнята му. Видя го да навлича чифт дънки с трескава бързина.

— Какво става? Какво правиш? Къде отиваш?

Лъки я избута навън от стаята. Облечен бе само с дънките, а ризата и ботушите си носеше в ръка.

Тя отново се спусна след него.

— Лъки, почакай малко! Кажи ми какво става. — Когато тя достигна до предната веранда, той вече се бе настанил в откритата си кола.

— Кажи на всички, че ще се върна преди да се мръкне — изкрещя той, като се опита да надвика рева на двигателя. — Мисля, че дотогава ще съм успял да оправя цялата тая бъркотия.

 

— Ето материалите, които искаше от отдела за биографични справки. — Стажантът тръсна цяла камара документи на бюрото й.

Като сложи в уста последната хапка от сандвича, който представляваше обяда й, тя се намръщи при вида на голямата купчина и промърмори:

— Благодаря.

— Нещо друго?

Тя сдъвка хапката си, преглътна, а после избърса устни с една книжна салфетка.

— Кафе. Прясно, разбира се — извика след младия мъж, който вече излизаше от стаята. Беше студент и караше стажа си във вестника три следобеда седмично. Работеше при тях съвсем отскоро и още не му бе омръзнало. Все още изпитваше страхопочитание пред шефовете и изгаряше от желание да им угоди.

Поради поста си на завеждащ отдел, тя притежаваше малък остъклен кабинет, който обаче не можеше да я предпази от постоянния шум и суматохата, долитащи от редакционната стая на отдела за местни новини. За всеки външен човек какофонията и трескавата възбуда в това помещение биха били просто нетърпими, но тя дори не ги забелязваше.

Точно затова не обърна внимание на промяната в обстановката, която настъпи, когато един млад мъж излезе от асансьора и попита за нея.

Още с появата си той веднага прикова погледите на жените в стаята. Не само защото беше висок, строен, рус, синеок и много красив. Те бяха впечатлени най-вече от решителната му, целеустремена походка, с която прекоси стаята, сякаш тя бе бойно поле, на което само преди ден бе спечелил решителна битка и сега идваше, за да събере трофеите. Дори и най-върлите феминистки в този момент си мечтаеха да се превърнат в част от тези трофеи.

Той привлече и вниманието на мъжете, които до един изпитаха облекчение, задето не им се налага да се занимават с него. Не че ръстът му беше кой знае колко внушителен, макар че раменете му бяха масивни, а гръдният кош — широк. Не, изражението на лицето му внушаваше много повече опасения. Челюстите му бяха решително стиснати, очите му гледаха твърдо, без да мигат — приличаше на човек, който се взира в мишената през визьора на пушката си.

Той поспря за миг пред вратата на остъклената кутийка и се загледа в жената, която седеше, навела глава над някаква разтворена папка и изглеждаше напълно погълната от работата си. В стаята се възцари абсолютна тишина. Компютрите бездействаха. Телефоните звъняха, но никой не им отговаряше.

Жената в остъкления офис беше единственият човек, който не бе смутен от присъствието му. Тя прекара молива през разпуснатата си тъмночервеникава коса и махна с ръка да го покани вътре.

— Просто го остави на бюрото — разсеяно подхвърли тя. — И без това трябва да изстине.

Той пристъпи напред и застана до ръба на разхвърляното й бюро. Тя усети присъствието му, но изминаха няколко мига преди да разбере, че това не е стажантът, който трябваше да й донесе чаша прясно кафе. Повдигна глава и се взря в него през очилата си.

От удивление изпусна молива. Леко разтвори устни и сподавено въздъхна.

— Свети Боже!

— Е, не съм чак Бог — рече той. — Аз съм само Лъки Тайлър.