Сандра Браун
Лъки (5)

5

Лъки бързо премести поглед към брат си.

— Подпалването ли каза тя? Пожарът е бил причинен умишлено?

— Става дума за палеж. Няма никакво съмнение.

— И някой смята, че съм го извършил аз? — Лъки изсумтя недоверчиво. — И защо, по дяволите, бих постъпил така?

— Заради парите от застраховката.

Лъки обходи с невярващ поглед цялата стая, спря се за миг на всяко едно от четирите лица, които го наблюдаваха напрегнато, опитвайки се да предугадят реакцията му.

— Какво е това? Първоаприлска шега? Това е шега, нали?

— Дяволски много би ми се искало да е така.

Чейс се наведе напред и обгърна чашата си с ръка, сякаш се опитваше да я смачка между пръстите си. Светлозелените му очи трескаво блестяха върху мъжественото му лице. Беше красив като брат си, но по различен начин. Докато Лъки притежаваше безразсъдството и безгрижността на истинския каубой, населявал тези места преди цял век, то Чейс излъчваше непреодолима сила и властност.

— Не мога да повярвам, че Пат би могъл дори да допусне такова нещо — каза той.

— Пат! Шериф Пат Буш? Нашият приятел! — възкликна Лъки. — Снощи го видях в кръчмата.

— Тогава са те видели за последен път.

— Чухме всичко за боя с Литъл Алвин и с оная отрепка Патерсън — намеси се Сейдж. — Хората говорят, че сте се сбили заради някаква жена.

— Преувеличават. Те й досаждаха. А тя не изглеждаше очарована от компанията им. Аз просто се намесих, за да я отърва от тях. — Той накратко им обясни причините за скандала. — И ти би постъпил по същия начин, Чейс!

— Не знам — в гласа му се прокрадна съмнение. — Само една наистина изключителна жена би могла да ме въвлече в кавга с тия двамата.

Лъки отмина с мълчание тази забележка по адрес на Доуви.

— Джак Ед ме нападна с ножа си. Затова ризата ми е раздрана.

— Той те е нападнал с нож!

— Не се безпокой, мамо. Раната е съвсем безобидна. Само една драскотина. Виж! — Той повдигна нагоре изцапаната си с кръв риза, но дългата рана, която минаваше през целия му корем, съвсем не успокои Лори.

— Ходи ли на лекар?

— В известен смисъл — изръмжа той, като си припомни болката, която бе изпитал след като непознатата изля върху раната цяла чаша уиски.

— И коя е жената, заради която се бихте? — попита Сейдж. Всичките романтични приключения на брат й, свързани с нежния пол, винаги й се бяха стрували невероятно интересни и очарователни. — Какво стана с нея?

— Сейдж, не мисля, че това има някакво значение остро я прекъсна майка й. — Няма ли с какво друго да се занимаваш?

— Нищо, което да ми е толкова интересно.

Лъки не обръщаше никакво внимание на разговора им. Той наблюдаваше брат си и от мрачното му изражение разбра, че ситуацията е не само интересна, ами и доста критична.

— Не е възможно Пат наистина да вярва, че аз умишлено бих причинил пожар и то в някой от собствените ни складове — каза Лъки, като непрекъснато клатеше глава, сякаш се опитваше да отрече това нелепо и безсмислено твърдение.

— Не, не го вярва, но ме предупреди, че федералните агенти вероятно ще достигнат до такова заключение.

— Федерални агенти? Какво общо имат те, по дяволите!

— Става дума за междущатски бизнес. И за щети над петдесет хиляди долара — обясни Чейс, изреждайки основанията за едно такова разследване. — Един пожар в „Тайлър Дрилинг“ подлежи на разследване от Бюрото за търговия с алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Пат пое известен риск, като ме предупреди какво можем да очакваме. Перспективите никак не са добри, Лъки. Задлъжнели сме към банката. От деня, в който дядо Тайлър създал компанията, та до ден днешен, бизнесът никога не е бил толкова зле. Оборудването ни е изцяло застраховано — до най-дребните съоръжения и детайли. — Той сви рамене. — От тяхна гледна точка всичко това е безкрайно подозрително.

— Но за всички, които ни познават, подобно твърдение би било абсурдно и налудничаво!

— Надявам се.

— И защо точно аз?

— Защото ти си лудата глава в семейството — обади се изведнъж Сейдж, за ужас на всички останали.

— До този момент — каза Чейс и намръщено изгледа сестра си — никой от нас не знаеше къде си бил, след като снощи си излязъл от кръчмата, Лъки.

— И това автоматично ме превръща в заподозрян в умишлен палеж? — извика вбесен Лъки.

— Глупаво е наистина, но точно пред такава ситуация сме изправени. Не бихме имали никакви неприятности, ако успееш да си осигуриш желязно алиби. Първото нещо, което ме попитаха, бе къде съм бил снощи. Бях си у дома. В леглото с Таня. Тя потвърди това.

— Мислиш ли, че ми повярваха? — попита го тя.

Чейс й се усмихна.

— Ти не би могла да излъжеш убедително дори и ако ти се налагаше. — Леко я целуна по носа. А след това отново се обърна към брат си. — Ти не си прекарал нощта вкъщи. Непременно ще те питат къде си бил цяла нощ.

Лъки се изкашля неловко, понадигна се в стола си и виновно погледна към майка си. Усетила неудобството му, тя прибягна до обичайната си тактика в подобни случаи.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Моля ти се, мамо.

Майка му винаги успяваше да го засрами, да го накара да се чувства гузен и виновен. Тя се приближи до печката и започна да му приготвя бекон с яйца.

— Съвсем естествено, първият човек на когото се обадихме тази сутрин бе Сюзън Йънг — информира го Сейдж и се настани на един свободен стол до масата.

— О, страхотно! — измърмори Лъки.

— Тя беше страхотно п… на, когато…

— Сейдж! — Лори я стрелна предупредително с очи.

— Но аз не го казах. Използвах само първата и последните букви.

— И въпреки това звучи страшно невъзпитано.

Сейдж изразително завъртя очи и се обърна към брат си.

— Сюзън изобщо не бе очарована, като разбра, че си й вързал тенекия за вечерта и си отишъл да сваляш някоя друга мацка.

Лъки изруга под нос, като внимаваше да не го чуе майка му, която се занимаваше с цвърчащия в тигана бекон.

— Забравих да й се обадя.

— Ами — Сейдж важно го гледаше и навиваше около пръста си кичур от кестенявата си коса — добре ще е да измислиш някоя наистина убедителна история, защото тя кипи от гняв. — Сейдж присви светлокафявите си очи и изсвири с устни, като се опитваше да наподоби звука на кипящ чайник.

— Ревността на Сюзън не е най-големият й проблем — смръщи се Чейс.

— Освен това — добави Лори, докато носеше чинията със закуската към масата, — личните проблеми на Лъки изобщо не са твоя работа, млада госпожице.

Лъки се нахвърли върху храната. Само след миг осъзна, че потрепването на приборите му бе единственият звук, който се долавяше в кухнята. Вдигна глава и видя, че всички го гледат в напрегнато очакване.

— Какво? — попита той и леко сви рамене.

— Какво ли? — Чейс извиси глас. — Чакаме да ни кажеш къде беше цяла нощ, за да знаем какво да говорим, когато пристигнат ония типове със значките, тъмните костюми и тъмните очила.

Лъки отново сведе поглед към чинията си. Храната изведнъж му се стори безвкусна.

— Аз, ами… аз прекарах нощта с една дама.

Сейдж изсумтя по същия презрителен начин, по който бе реагирал и Лъки, когато Пат Буш бе нарекъл жената от кръчмата така.

— Дама. Сигурно.

— Каква дама? — попита Чейс.

— Има ли някакво значение?

— По принцип не. По този път има огромно значение.

Лъки прехапа долната си устна.

— Никой от вас не я познава.

— Не е ли от града?

— Не е. Тя е, ами… жената, с която се задяваше Литъл Алвин.

— Значи си забърсал една напълно непозната в кръчмата и си прекарал нощта с нея?

— Ей, ти откога стана толкова почтен и добродетелен? — Внезапно ядосан, Лъки силно се развика. — Сякаш преди да се появи Таня и ти не постъпваше по същия начин.

— Но не и в нощта, в която изгаря една от сградите ни — разкрещя се и брат му в отговор.

Таня се намеси.

— Чейс, Лъки няма как да е знаел какво ще се случи точно тази нощ.

— Благодаря ти, Таня. — Лъки ги изгледа с наранено и обидено изражение.

— О, Лъки, постъпил си толкова глупаво и необмислено.

— Не съм глупак, мамо! Взех всички предпазни мерки.

Сейдж се захили, а очите й дяволито заблестяха.

— Ама не си ли бойскаут за пример, а? Не награждаваха ли със значки всички, които са взели необходимите предпазни мерки!

— Млъквай, дечко — изръмжа Лъки. Благодарение на Таня Чейс успя да обуздае гнева си.

Между братята често избухваха престрелки, но те и двамата не бяха злопаметни и бързо забравяха недоразуменията.

— Добре, всичко, което трябва да направиш, за да свалиш подозренията от себе си, е да доведеш жената, за да свидетелства в твоя полза.

Лъки почеса брадясалата си буза.

— Това може да се окаже доста трудно.

— Защо? Когато тя каже на властите, че си прекарал цялата нощ с нея, те ще те извадят от списъка на заподозрените и ще се заемат с издирването на истинския подпалвач.

Убеден, че проблемът най-сетне бе разрешен, Чейс понечи да се надигне от стола си. Лъки му махна с ръка да не бърза.

— Има един малък проблем, Чейс.

Чейс бавно се отпусна на стола си.

— Какъв проблем? И колко малък?

— Ами аз не й зная името.

— Не й знаеш името?

— Не, сър.

 

Този ден щеше да остане в спомените на Лъки като един от най-ужасните в живота му. Главата все още го болеше чака, сякаш цяло ято работливи кълвачи прилежно се трудеха върху нея. Зрението му беше неясно — почти не виждаше с окото, върху което се бе стоварил юмрукът на Литъл Алвин. Всяко мускулче по тялото му го болеше жестоко. Беше заподозрян в умишлен палеж на едно от собствените си предприятия. Всички, включително и членовете на семейството му, се отнасяха с него като с прокажен, защото бе прекарал нощта с жена, която не би могъл да идентифицира.

А той си мислеше, че предишният ден бе лош…

Доколкото можеше да прецени по израженията на лицата им, както шерифът и неговите заместници, така и федералните агенти се отнесоха към разказа му със същото недоверие, което бяха проявили и близките му рано сутринта.

Един от агентите се обърна към Пат Буш.

— Ти не записа ли името й след побоя в кръчмата?

Пат сви рамене.

— Не. По-късно вечерта се сетих, че съм пропуснал да го сторя, но тогава това не ми се струвате необходимо. Тя нямаше намерение да повдига обвинение.

Едно скептично хъмкане бе единственият отговор от страна на агента. Той отново се обърна към Лъки.

— Не ти ли дойде наум да я попиташ за името й?

— Разбира се. Тя ми каза, че се казва Доуви, но…

— Би ли го продиктувал буква по буква? — Този път се обади другият агент, който си водеше бележки в един тефтер.

— Кое?

— Доуви.

Лъки въздъхна с раздразнение и се обърна към Пат Буш за помощ и подкрепа. Шерифът леко му кимна, което означаваше, че трябва да се подчини и да изпълни молбата на агента, колкото и нелепа да му изглеждаше в този момент. Лъки набързо му продиктува името.

— Аз поне смятам, че се пише така. Защото тя се е регистрирала в мотела като Мери Смит от Дилас. — Той изведнъж щракна с пръсти, вдигна глава и ги погледна с надежда. — Слушайте, администраторът сигурно ще си спомни за мен.

— Помни те. Вече проверихме.

По-рано през деня Лъки им бе съобщил името на мотела, разположен на междущатската магистрала почти на средата на пътя между Милтън Пойнт и Далас.

— Тогава защо, по дяволите, продължавате да се занимавате с мен? Щом вече не съм заподозрян, защо не търсите типа, запалил сградата ни?

— Администраторът може само да потвърди, че те е видял тази сутрин — каза му старшият агент. — Снощи не те е видял да влизаш в стаята. А дори и да те бе видял, той не би могъл да свидетелства, че не си излизал оттам през цялата нощ.

Лъки погледна към брат си, който се подпираше на един очукан, метален, боядисан в зелено шкаф в кабинета на шериф Буш. Лъки поклати глава, сякаш за да покаже, че всичко това бе напълно безсмислено и той вече се е уморил да си играят на стражари и апаши.

Срещна студения поглед на агента и дръзко го запита:

— Имате ли някакви неопровержими доказателства, които да ме свързват с това престъпление?

Агентът пристъпи от крак на крак.

— Все още не е установена истинската причина за пожара.

— А разполагате ли с доказателства, които да сочат към мен? — повтори Лъки.

Притиснат до стената, агентът поклати глава.

— Не.

— В такъв случай аз си тръгвам. — Лъки стана от стола и се отправи към вратата.

— Поставен си под наблюдение, така че дори и не се опитвай да напуснеш града.

— Върви по дяволите! — каза Чейс на агента и последва брат си. — Лъки, почакай! — извика той, когато излезе от сградата няколко секунди по-късно.

Лъки вече бе на тротоара и отваряше вратата на колата. Изчака брат си, който бързо се приближи.

— Можеш ли да си обясниш тия дивотии? — попита той, вирнал брадичка по посока на първия етаж, в който бяха провели разпита му.

— Наистина са дивотии, но те говорят напълно сериозно.

— Аз ли не зная — измърмори Лъки. — Косата ми направо се изправя от ужас. Стига ми оная нощ, която прекарах в затвора, след като бяхме съборили оградата на стария Бледсоу. Това си беше чиста злополука. Откъде можехме да знаем, че чистокръвната му кобила е на пасището? Или пък, че е разгонена?

Чейс погледна към брат си изпод дебелите си вежди и двамата изведнъж избухнаха в смях.

Той побесня, когато онова магаре дотича на ливадата и я възседна. Спомняш ли си как старецът подтичваше насам-натам и не спираше да крещи. Никога през живота си не съм се смял така.

Спряхме да се смеем на следващата сутрин, когато татко дойде да ни прибере от затвора. Доколкото си спомним, той не пророни нито дума през целия път до дома.

— Пътуването от града до дома никога не ми се е струвало толкова дълго — съгласи се Чейс. — И през всичкото това време се терзаехме и се чудехме какво ли наказание ще ни измисли. Обаче — той закачливо намигна — малкото на оная кобила бе най-грозното муле, което някога съм виждал.

Потънали в спомени, двамата се посмяха още няколко секунди. Най-накрая, обаче, Лъки въздъхна, пъхна ръце в задните джобове на дънките си и се облегна на бронята на колата.

— Имали сме си вземане-даване със закона, но никога не е било толкова сериозно, Чейс. Та те не разполагат с никакви доказателства срещу мен. Защо тогава съм толкова разтревожен?

— Защото си е сериозно да те обвинят в умишлен палеж. Това е углавно престъпление и само един глупак не би се страхувал.

— Заради дамите ни в семейството се надявам, че няма да се наложи, но все пак мисля, че един ДНК сравнителен тест би могъл да потвърди, че съм осъществил полов акт в мотелската стая.

Чейс примигна от отвращение.

— Точно така. И на мен ми се гади само при мисълта за това — в гласа на Лъки се долавяше обида и горчивина. — Но дори и да докажа чрез лабораторни тестове, че аз съм бил там, това все още не доказва, че и тя е била с мен, или пък, че не съм излязъл по някое време през нощта, за да дойда в града, а на другата сутрин съм се върнал обратно, за да съм сигурен, че администраторът ще ме запомни.

— Тази жена с единственият човек, който би могъл да потвърди алибито ти. — В думите му определено се долавяше недоверие и почуда.

Лъки изглеждаше огорчен.

— Случилото се не беше толкова евтино и безвкусно, както ти се струва.

— Струва ми се още по-безвкусно, мило братле.

— Да, зная — призна си той с въздишка. — Разбираш ли, тръгнах след нея, защото тя се измъкна от кръчмата, без дори да ми благодари, че я измъкнах от ония две отрепки. Бях адски ядосан. Настигнах я в мотела и успях да се намъкна в стаята й. По това време вече бях започнал да усещам последиците от юмруците на Литъл Алвин. Бях пийнал и няколко глътки уиски и бях леко замаян. Легнах на леглото. Мисля, че в този момент тя изпита съжаление към мен, защото почисти раната от ножа и ми намери лед за окото. След това съм заспал.

— Мислех, че сте правили секс.

Лъки извърна лице встрани от любопитните очи на брат си.

— По някое време на нощта се събудих — тихо продължи той. — Тя имаше просто невероятна тъмночервена коса. А кожата й беше толкова гладка, толкова нежна — внезапно сякаш се събуди от транса, в който бе изпаднал, и се намръщи на собствената си уязвимост и чувственост. — Тя беше жена от класа, Чейс.

— Какво тогава е търсила в кръчмата?

— Проклет да съм, ако зная. Но тя не е обикновена бардама, готова да извърши определени услуги срещу няколко питиета. Не е и гуляйджийка. Тази жена бе прекалено сдържана и… и… надменна. Тя е точно от типа жени, от които аз обикновено бягам като от чума.

— Щеше да е далеч по-добре, ако беше успял да избягаш и от тая.

Лъки не бе съвсем съгласен. Поради някаква причина, върху която все още не бе намерил време да помисли, той не съжаляваше за предишната нощ. Нито пък смяташе, че това щеше да си остане единствената му среща с Доуви, Мери, или както там й беше името.

Нощта, която бяха прекарали заедно, му бе причинила много неприятности — далеч по-сериозни от всичко случило му се до този момент. А това не бе никак маловажно. И въпреки това, поради причини, напълно необясними, той не съжаляваше за постъпката си. Или поне не съжаляваше чак толкова много при така стеклите се обстоятелства.

— И какво смяташ да правиш?

Въпросът на Чейс го изтръгна от размишленията му.

— Да я открия.

— И как ще го направиш, като не знаеш дори и името й?

— Ще започна от кръчмата.

— Ами, желая ти късмет в такъв случай.

— Благодаря.

— Ако имаш нужда от мен, знаеш къде можеш да ме намериш.

— Ще се радвам, ако мога да помогна нещо при разчистването.

— Не можем да започнем каквото и да било преди да приключат с разследването. Един господ знае колко време ще отнеме, защото те явно смятат да преровят всичката пепел с надежда да открият някакви доказателства. Така че можеш да последваш моя пример и да се отдадеш на пълно бездействие. Не, май ще е по-добре да се опиташ да направиш всичко възможно, за да свалиш подозренията от себе си. Застрахователната компания няма да ни плати нито цент, преди да бъдем оправдани напълно. — Чейс примигна на ярката слънчева светлина. — Имаш ли някаква представа кой може да го е направил?

— Най-напред се сещам за Литъл Алвин и Джак Ед.

— Отмъщение? — Чейс се изхили. — От това, което чух, май си накарал Литъл Алвин да съжалява, че се е родил мъж.

— Той си го заслужи.

— Пат също си помисли за него, но целият род Кагни се кълне, че Литъл Алвин до сутринта е жулил карти с братята си.

— С пакет лед на слабините ли?

Чейс отново се изсмя.

— Това ми напомня, че трябва много да внимавам някой път да не взема наистина да те ядосам. — Изражението му отново стана сериозно. — Което може да стане още сега, като ти кажа какво си мисля.

— Какво?

— Може би няма да е лошо да се видиш със Сюзън Йънг. Баща й ми се обади два пъти днес, за да ме пита какво става.

Лъки изруга.

— Прав си. Май ще е най-добре да отида там и да смекча благородния й гняв. В този момент повече от всякога се нуждаем от добри взаимоотношения с банката. А и освен това аз наистина постъпих непочтено със Сюзън, като й свих този номер снощи.

— И като разтръби из целия град, че си прекарал нощта с друга жена. — Чейс го изгледа замислено. — Оная червенокосата трябва наистина да е била изключителна жена.

Лъки се направи, че не го чува, настани се на шофьорската седалка на откритата си кола и запали двигателя.

— След десет или двадесет години ще се смеем над този случай така, както се смяхме заради мулето, което роди чистокръвната кобила на Бледсоу.

 

Тя прекоси кухнята и отвори хладилника. Както и очакваше, в него нямаше нищо. Празните кухненски шкафове бяха едно от неудобствата на уединения й начин на живот. И въпреки това смяташе, че е далеч по-лесно да гладува от време на време, отколкото да приготвя храна и за някой друг.

Мисълта да напазарува когато рано тази сутрин се прибра в Далас, й се бе сторила твърде неприемлива. Вместо това тя се прибра направо в жилището си, остана дълго в горещата вана, за да прогони умората, а след това си легна.

Остана в леглото през по-голямата част от деня, като се убеждаваше, че се нуждае от почивка след преживяното изпитание. Всъщност през цялото време се боеше от момента, в който щеше да й се наложи да си даде ясна сметка за всичко, което бе позволила да се случи предната нощ.

На дъното на една картонена опаковка откри около половин чаша обезмаслено мляко. Тя първо го помириса, за да се убеди, че не се е вкиснало, а след това го сипа върху овесените ядки. Е, май бяха твърде стари, но щяха да позаситят празния й стомах.

Тя отиде във всекидневната, сви се в единия ъгъл на канапето и се пресегна за дистанционното управление на телевизора. Беше прекалено късно за сапунените опери и твърде рано за вечерните новини. Попадна на някакво предаване, в което показваха откъси от комедии.

Един от главните герои имаше тъмноруса коса и закачлива, палава усмивка. Тя бързо превключи на друг канал. Не искаше нищо да й напомня за непознатия, с когото бе прекарала нощта… с когото бе лежала в едно легло… с когото се бе любила.

Само при мисълта за това ръката й се разтрепери толкова силно, че трябваше да остави купата с разкашкани ядки на масичката, за да не я разлее. Покри лице с ръцете си.

— О, Боже! — простена тя. Какво я бе накарало да постъпи толкова неразумно?

Разбира се, би могла да изреди поне милион извинения — като се започне от емоционалното й състояние предишния ден и се стигне до неописуемия начин, по който я бе целунал, когато я измъкна от мрачното й отчаяние и самота, за да я приюти в силната си, топла прегръдка.

— Недей да мислиш за това! — заувещава сама себе си, а след това отново грабна дистанционното и започна трескаво да превключва от канал на канал.

Винаги се бе присмивала на жените, които се прехласваха по красиви мъжкари с внушителна физика и остроумна наглост. Винаги се бе смятала за далеч по-умна от тях. Беше прекалено интелигентна, проницателна и придирчива, за да се остави да бъде запленена от златистите косъмчета по гърдите му и от небесносините очи, очертани от гъсти и дълги мигли. Изключителният му чар и излъчване бяха стопили всичките й морални задръжки, накарали я бяха да забрави феминистките си схващания. Лъки Тайлър бе успял да се докосне до най-съкровените кътчета на душата и тялото й — нещо, което никой друг мъж преди него не бе постигал.

Чувстваше се толкова унизена, че й идеше да ревне на глас. Притисна ръка до устата си, за да приглуши надигащото се в гърлото й ридание, а после внимателно прокара пръсти по устните си, усетила одраскванията, причинени от острата му брада. Бе открила такива драскотини и по гърдите си, докато бе във ваната. Те отново й припомниха неописуемото удоволствие, което бе изпитала, и стомахът й се сви от трепетно желание.

Когато се опита да заспи, стиснала здраво очи, тя си припомни допира на устните му върху зърната на гърдите й. Тялото й потръпна от сладка болка и удоволствие, като си спомни силата и дълбочината на чувството, разтърсило душата й, когато той проникна в нея.

Тя скръсти ръце и седна в леглото, силно приведена напред, като се опитваше да се отърве от спомените — така ярки и осезаеми. Те я възбуждаха. Караха я да го желае. Караха я да се срамува от себе си.

Страст по един напълно непознат мъж, зародила се в евтин, крайпътен мотел? Каква глупост! Какво безразсъдство! Толкова грешен ход! И така нетипичен за нея!

Но вчера тя сякаш не бе съвсем на себе си. И ако някой реши да я осъжда за постъпката й, той непременно ще трябва да вникне в състоянието, в което се намираше преди двадесет и четири часа. Ще трябва самият той да изпита разочарованието от жестокия отказ, да обходи същите мрачни, подтискащи помещения, да се пребори с усещането, че се задушава дори и след като се е измъкнал от безкрайните коридори.

Ще трябва подобно на нея да изпита чувството на безпомощност и пълно поражение, осъзнала, че понякога и най-големите жертви не са достатъчни. Ще трябва да се примири с ужасяващата истина, че любовта, или дори само благодарността па някой друг, просто не може да бъде спечелена.

Точно тогава бе изникнал Лъки Тайлър — красив като ангел и очарователен като някое от любимите деца на дявола. Той беше забавен, сексапилен, привлекателен и изпитваше нужда от нея.

Може би в края на краищата точно тук се криеше ключът към необяснимото й поведение. Той се нуждаеше от нея. Беше просто и ясно — мъж, който имаше нужда от жена. И тя бе задоволила тая му потребност, отговаряйки на опияняващите ласки на ръцете и устните му.

— Разбира се. Точно така — нетърпеливо прошепна тя. Едно след друго си измисляше разумни обяснения и оправдания, но нито едно от тях не бе достатъчно убедително. Това, което бе направила, бе абсолютна глупост. Щеше просто да й се наложи да се примири с това.

Слава Богу, че поне бе проявила известна предпазливост, като не бе използвала собственото си име в мотела и бе платила в брой. Той нямаше как да я намери. Наистина ли? Дали не беше пропуснала нещо? Дали в бързината си не бе оставила някаква следа, която би му помогнала да стигне до нея, ако реши?

Не, бе почти сигурна, че нямаше да я намери. За Лъки Тайлър тя бе изчезнала без следа. Никой друг нямаше да знае за случилото се през изминалата нощ, а тя щеше да се постарае да го забрави.

— И ще започна още в този момент — реши твърдо тя и стана от канапето. Стегна колана на халата си и влезе в свободната спалня, която й служеше като кабинет. Запали лампата на бюрото си, включи текстовия редактор, сложи си очилата за четене и седна пред монитора.

Работата винаги е била нейното спасение. Другите хора прибягваха към алкохола, наркотиците, спорта, секса, за да забравят проблемите си и за да направят живота си по-поносим. На нея, обаче, с изключение на предишната вечер, нищо не й помагаше така, както работата. А и освен това, имаше краен срок, с който трябваше да се съобразява.

Веднага щом мониторът на компютъра й светна, тя погледна записките си и започна да пише. Пръстите й полетяха по клавиатурата. Писа почти през цялата нощ, трескава и забързана, сякаш самият дявол бе по петите й… и с всеки изминал миг се приближаваше все повече и повече.