Метаданни
Данни
- Серия
- Тексас! (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Texas! Lucky, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Цочева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 173гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Галя)
3
Лъки закова спирачки на павирания паркинг около деветдесет секунди след жената. Крайпътният комплекс включваше един двуетажен мотел, ресторант, който според рекламите предлагаше най-добрите пържоли в щата — нещо, в което Лъки много се съмняваше, бензиностанция с няколко колонки и един магазин, в който продаваха алкохол и полуфабрикати.
Тя бе влязла в ресторанта. Лъки видя през прозореца сервитьорката, която я заведе до една маса. След няколко минути й донесоха нещо, което приличаше на двоен сандвич с препечен хляб. Как изобщо можеше да мисли за храна? А той се чувстваше ужасно. И през ум не му минаваше за ядене.
Излезе от колата, отдалечи се от прозореца, за да не може тя да го види и закуцука към магазина.
— Какво се е случило с теб, приятел? Да не те е газил валяк?
— Нещо такова. — Лъки погледна жизнерадостния магазинер, който го обслужваше. Купи си бутилка уиски, кутийка аспирин и един суров бифтек. Месото бе започнало да позеленява по краищата и бе с намалена цена. Не ставаше за ядене, но той така или иначе не смяташе да го яде.
— Как изглежда оня, с когото си се бил? По-добре или по-зле? — попита любопитният продавач.
Лъки се ухили.
— О, изглежда добре, но се чувства дяволски зле.
Върна се при колата си, тръсна се на бялата кожена седалка зад волана, отвори бутилката и изпи три аспирина с първата глътка уиски. Тъкмо развиваше миризливия бифтек, когато видя жената да излиза от ресторанта. От няколко минути предвкусваше удоволствието, което щеше да изпита, като постави студеното месо върху пулсиращото си от болка око, но разбра, че няма да има време и като изруга през зъби, постави ръка на дръжката на вратата и се приготви да я отвори.
Остана на мястото си обаче, защото я видя да влиза в офиса за регистриране в мотела. Само след няколко минути излезе с ключ в ръка.
Лъки я изчака да обърне колата си и да завие зад ъгъла, а след това я последва. Излезе иззад ъгъла точно навреме, за да я види, че влиза в една стая на приземния етаж точно по средата на западното крило на сградата.
Нещата се подреждат добре, помисли си той със задоволство и спря Мустанга на паркинга. Предпочиташе разговорът им да протече насаме. Точно за това не я бе последвал в ресторанта. А тя съвсем неволно бе попаднала в ръцете му.
Той пусна ключовете на колата в джоба си, взе бифтека, аспирина и уискито, тръгна нехайно към вратата, която тя току-що бе затворила зад себе си, и почука.
Представи си я как се спира на средата на стаята и погледна с любопитство към вратата, а след това предпазливо се приближава и надниква през шпионката. Ухили се широко.
По-добре отвори вратата. Знам, че ме познаваш.
Вратата рязко се отвори.
— Какво правиш тук?
— Ами — той заразтяга думите, — карах след теб, а ти спря пред този мотел. Затова и аз съм тук.
— И защо ме преследваш?
— Защото можеш да ми дадеш нещо, което аз много желая.
Тя се стресна в първия момент, а след това се вгледа в него изпитателно. Леко уплашеното й отбранително изражение му достави огромно удоволствие. Не беше толкова смела, колкото й се щеше да се покаже. Но въпреки всичко гласът й си остана надменен и предизвикателен.
— И какво е то?
— Извинение. Може ли да вляза?
Отговорът му я свари неподготвена и в първия момент тя не реагира, когато той пристъпи към вратата. Когато обаче кракът му докосна прага, тя протегна ръка и я опря в гърдите му.
— Не! Не можеш да влезеш! За луда ли ме мислиш?
— А защо не! Щом влезе в кръчмата съвсем сама.
— Каква кръчма?
Той погледна към ръката й, която лежеше върху гърдите му.
Тя веднага я отдръпна.
— Кръчмата. Барът, в който аз така храбро защитих честта ти днес следобед.
— Моята чест нямаше нужда от защита.
— Щеше да има, ако Литъл Алвин те бе опипал с мазните си ръце.
— Оня дребосък, който приличаше на невестулка?
— Не, това е Джак Ед. Джак Ед Патерсън. Литъл Алвин е оня, когото ти нарече горила. Викат му Литъл Алвин, защото…
— Всичко това е много интересно, но аз просто искам да го забравя. Можеш да си напълно сигурен, че нямаше и най-малка вероятност да ме опипат с мазните си ръце. Не съм изпаднала чак дотам.
— Така ли? — попита той и й се усмихна, сякаш искаше да й внуши, че не вярва на нито една нейна дума, но въпреки всичко се възхищава на куража й.
— Точно така. А сега ако ме извиниш…
— Ъ-ъ — подпря той ръка на вратата, която тя се канеше да затръшне под носа му. — Все още не съм си получил извинението.
— Добре. — Погледна го с раздразнение и отмахна назад кичур от червеникавата коса, която той с удоволствие би погалил. Извинявам се за… за…
— За това, че не ми благодари, след като те спасих.
Тя стисна зъби и като наблягаше на всяка дума, повтори:
— За това, че не ти благодарих, след като ме спаси.
Лъки подпря рамо на касата на вратата и я погледна накриво.
— Не зная защо, но ми се струва, че не си искрена.
— О, напротив! Наистина ти се извинявам. От дъното на душата си. — Тя постави дясната си ръка върху гърдите, изпърха с мигли и тържествено се закле. — Ако някога отново ме ударят в някой бар, ти ще си първият човек, когото ще извикам, за да ме защити. Дори ще те препоръчам на всичките си слаби и беззащитни приятелки. Това достатъчно ли е като благодарност?
Пренебрегнал напълно сарказма й, той вдигна ръка и докосна ъгълчето на устата й с върха на показалеца си.
— Устната ти отново кърви.
Тя му обърна гръб, влезе в стаята и се надвеси над тоалетната масичка, за да се огледа в огледалото.
— Не кърви!
Когато се обърна отново, Лъки бе затворил вратата и стоеше на средата на стаята. Усмихваше се като гладен уличен котарак, който току-що бе съгледал уловена в капан мишка.
Тя се стегна, застана съвсем неподвижно и заговори с подчертано спокоен тон.
— Няма да направиш това. Предупреждавам те, че знам как да се защитавам. Така ще се разкрещя, че ще вдигна цялата сграда на главата си. Не ме карай и аз да ти разкрася физиономията. Ще…
Лъки се разсмя.
— Ти да не си помисли, че имам намерение да те изнасиля? Единственото, което искам, е да чуя от теб едно искрено извинение и веднага си тръгвам. А междувременно ще използвам леглото ти за малко.
Остави уискито, аспирина и пакета с бифтека на нощното шкафче, подскочи няколко пъти на един крак и изхлузи ботуша си, а след това по същия начин събу и другия. Изтегна се на леглото, сложи двете възглавници една върху друга и облекчено въздъхна, като отпусна глава върху тях.
— Ако не се изметеш оттук веднага — изсъска тя сърдито, — ще извикам управителя! Ще извикам полицията!
— Може ли да говориш малко по-тихо? Главата ми се цепи от болка. И какво стана с уменията ти да се защитаваш, с които ме плашеше допреди малко? — Той извади бифтека от найлоновата опаковка и го сложи върху удареното си око. — Ако донесеш чаши, ще ти налея от моето уиски.
— Не ти ща уискито!
— Чудесно. Но би ли донесла една чаша за мен?
— Добре, щом ти не искаш да си тръгнеш, тогава аз ще се махна оттук.
Тя се приближи към вратата и рязко я отвори. Подрънкването на ключовете я накара да се обърне. Ключовете на колата й висяха на пръста на Лъки.
— Не още, госпожице… как се казваш?
— Върви по дяволите! — изкрещя тя и отново затръшна вратата.
— Мм. На майка си ли си кръстена или на баща си?
— Дай ми ключовете. — Тя протегна ръка.
— Не и преди да ми се извиниш. И докато чакам, защо все пак не ми донесеш една чаша? — той кимна към масичката, върху която имаше съд за лед и две чаши, завити в стерилни опаковки.
— Ако искаш чаша, можеш да си я вземеш и сам.
— Добре — въздъхна той. Но когато се опита да седне, кожата на стомаха му се разтегна и раната от ножа се отвори отново. Той присви очи от болка и отново се отпусна на възглавниците. Опипа раната си с ръка и когато я вдигна, тя бе изцапана с ярка кръв.
Жената леко извика и бързо се приближи към леглото.
— Ти наистина си ранен…
— А ти какво си мислеше, че се преструвам ли? — Лъки се усмихваше, но устните му бяха бледи и измъчени. — А и освен това нямам навика да се разхождам наоколо с риза, от която висят парцали.
— Аз… аз не предполагах… — запелтечи тя. — Не трябва ли да отидеш в болницата?
— Всичко ще бъде наред, когато раната се затвори.
Тя се наведе над него и повдигна края на раздраната му риза. Когато видя раната, ахна от изненада. Не беше дълбока, но започваше горе от ляво и стигаше до колана на дънките му чак от дясната страна. По русите косъмчета на гърдите му имаше засъхнали съсиреци и цялата рана обилно кървеше.
— Може да се инфектира, ако не се почисти веднага. — Не му остави никакво време да разгадае решителното й изражение и додаде. — По-добре си свали ризата.
Той се поколеба, защото за да се съблече, трябваше да пусне ключовете на колата й. Тя разбра причината за колебанието му и рязко каза:
— Никога не бих изоставила човек, който е ранен и кърви.
Лъки остави ключовете върху шкафчето, разкопча копчетата на ризата и я смъкна от широките си рамене. Тя му помогна, нехайно хвърли раздраната риза на пода и съсредоточи цялото си внимание върху раната.
— Този жалък дребосък — каза тя и потрепери от отвращение.
— Джак Ед? Да, той е истинска отрепка. За мен е истинско успокоение да разбера, че твоят флирт с него не е бил сериозен.
— Аз не флиртувах и ти го знаеш — прекъсна го тя сърдито. Отдалечи се от леглото и влезе в банята. Само след миг се върна с кърпа, напоена с топла вода. Седна на леглото, като допря леко бедрото си до него и постави кърпата върху раната.
Той рязко си пое въздух.
— Боли ли? — Гласът й прозвуча тихо и загрижено.
— Глупав въпрос.
— Съжалявам, но раната наистина трябва да се почисти. Един Господ знае къде е завиран този нож…
— Не бих се осмелил дори да гадая.
В началото й беше толкова ядосан, че не искаше да си признае, че тя е истинска красавица. Сега обаче трябваше да отстъпи и да признае факта. Тъмнокестенявата, леко вълниста коса падаше свободно до раменете й и тя очевидно я изправяше и се опитваше да се пребори с естествените къдрици. Зелените й очи сега състрадателно оглеждаха раната му, но той от опит знаеше, че същите тези очи могат да бъдат студени като замръзнала месингова брава през януари.
Имаше изящно, слабо лице с изпъкнали скули и мека уста със сочна долна устна. Като истински познавач с огромен опит върху женските устни, той мигновено разбра, че изключително примамливата, пълна долна устна е дяволски сигурен признак, че пред него стои жена, чувствена и сладострастна.
Това може би беше още нещо, с което тя се опитваше да се пребори. Жената съвсем определено се стараеше да го прикрие под ушитите по поръчка дрехи, които обаче не можеха да скрият забележителната й фигура. Не беше пищна красавица. Нито пък болезнено слаба. Беше нещо средно. Стройна, но с чувствени форми, с изключителни крака. Искаше му се тя час по-скоро да свали сакото на костюма си, за да види гърдите й, покрити само от копринената блуза, която носеше под сакото.
Но всичко по реда си. Беше сигурен в успеха, но тази жена може би щеше да се окаже едно вълнуващо предизвикателство, нещо, което не се среща всеки ден. По дяволите, никога преди не бе имал такава жена! Може би ще трябва да промени малко правилата на играта.
— Как се казваш?
Тя вдигна дълбоките си, тъмнозелени очи и го погледна.
— Д-д-Доуви.
— Д-д-Доуви?
— Точно така — изгледа го отбранително. — Какво толкова странно има?
— Нищо. Просто не бях забелязал, че заекваш. Или това затруднение в говора ти възниква при вида на голите ми гърди? — Внезапно му се прииска тя да зарови лице в косъмчетата на гърдите му. Страшно му се прииска.
— Едва ли, господин…?
— Лъки.
— Господин Лъки?
— Не, аз съм Лъки.
— И как така?
— Искам да кажа, че се казвам Лъки. Лъки Тайлър.
— О! Е, искам да те уверя, господин Лъки, че разголените ти гърди изобщо не ме вълнуват.
Не й вярваше и усмивката, която повдигна едното ъгълче на устата му, беше повече от красноречива.
— Наричай ме Лъки.
Тя протегна ръка към бутилката с уиски и я вдигна нагоре като за наздравица. — Е, Лъки[1], боя се, че късметът ти беше дотук.
— А?
— Не дишай. — Преди изобщо да успее да си поеме дъх, тя наклони бутилката и поля раната с уиски.
— Виковете и крясъците му бяха достатъчно силни, за да съборят и четирите стени, а от устата му се сипеха слова, които почтените хора не смееха да изговарят на глас, камо ли да изкрещят — О, Боже! О, по дяволите! О…
— Езикът ви никак не подхожда на един истински джентълмен, господин Тайлър.
— Ще те убия! Престани да ме поливаш с това! Ах!
— Държиш се като едно голямо дете.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш! Да ме ощавиш ли?
— Да убия микроорганизмите.
— По дяволите! Но това ще убие мен самия. Направи нещо. Духай малко!
— Така само ще помогна на микроорганизмите да се разпространят навсякъде.
— Духай!
Тя наведе глава и започна леко да духа раната. Дъхът й поохлади кожата му и поуталожи острата болка, причинена от уискито, което бе изсипала върху отворената рана. Малки капчици се бяха сбрали в коприненомекото снопче косми под пъпа му. Край колана на /гънките му се стичаха тънки вадички. Тя ги избърса с пръсти, а след това, без да мисли, облиза алкохола по тях. Изведнъж осъзна какво беше направила и бързо се изправи.
— Сега по-добре ли си? — Гласът й бе дрезгав и напрегнат.
Сините очи на Лъки потърсиха нейните и когато погледите им се срещнаха, между тях сякаш протече електрически ток. Въздухът се наелектризира. Гласът му прозвуча сипкаво почти колкото нейния.
— Да, много по-добре. Но следващия път ще ме предупредиш, нали?
— Мисля, че това е достатъчно, за да предотврати всякаква инфекция.
— Май щеше да е по-добре, ако бях поел риска да замърся раната. Макар че — гласът му беше съвсем нисък, — струваше си да изтърпя всичко заради старанието ти.
Думите му я смутиха и тя отново издигна войнствения си щит.
— Окото ти изглежда ужасно. — Бифтекът лежеше върху възглавницата, където се беше търкулнал, след като тя го изненада с уискито. Хвана го с два пръста и го отдалечи от себе си. Върна го в найлоновата му опаковка и го хвърли в кошчето за боклук.
— Не ставай от мястото си. Ще отида да взема малко лед.
Взе със себе си съда за лед и излезе от стаята. Лъки я хареса и в гръб. Хубави крака, хубав задник. Ако само не се чувстваше толкова зле…
Но той наистина се чувстваше ужасно. Притокът на адреналин по време на боя бе притъпил всяка болка. Но сега започваше да го боли, дори и там, където изобщо не си спомняше да е бил удрян. Главата му се цепеше. Беше замаян — вероятно от комбинацията на аспирина с уискито.
И макар че мисълта да покори Доуви му се струваше очарователна, за момента трябваше да се задоволи само с фантазиите си. Съвсем определено нямаше физическата възможност да предприеме нещо повече.
Тя се върна с леда и изсипа малките кубчета в средата на една кърпа. След като завърза четирите й края, отново се приближи до леглото и внимателно постави леда върху окото му.
— Благодаря — измърмори той сънено и в този момент осъзна, че може би е малко пиян. Ръката й беше толкова хладна и приятна — напомняше му за майка му, която винаги слагаше ръка на челото му, когато боледуваше като малък.
Той хвана ръката на Доуви и я притисна към пламналата си буза.
Тя я отдръпна и произнесе с наставническия глас на педантична даскалица:
— Можеш да останеш само докато ти спадне отокът.
Веднага му хрумна една хаплива забележка в отговор, но се въздържа. Едва ли би оценила някоя неприлична задявка точно в този момент. А и освен това самото споменаване на друг негов набъбнал орган можеше да я предизвика да го изрита веднага от стаята си.
— Не мисля, че тази вечер ще мога да отида където и да било — каза той. — Чувствам се дяволски зле. Единственото, което искам, е да си остана тук. Да си лежа тихо и неподвижно.
— Добра идея. Можеш да останеш в тази стая. Аз ще си взема друга.
— Не! — извика той и размести импровизирания пакет с лед. Искам да кажа, че не мога да ти взема стаята.
— Не се безпокой. Стаята е платена. Това е най-малкото, което мога да направя за теб след всичко, което ти стори за мен днес следобед.
— Аз не се безпокоя за парите — остро я прекъсна той. — Но поне си призна най-накрая, че днес те спасих от Литъл Алвин и Джак Ед.
— Само за да можеш и ти да се включиш в преследването.
— А?
— Спаси ме от тях, но и ти не си по-добър. Твоите похвати просто са по-изискани.
— Ти мислиш… мислиш — той започна да пелтечи, мислиш, че искам да си поделим тази стая, за да… О, хайде, госпожо! Изглеждам ли ти в добра форма за секс!
Той проследи погледа й, който обходи цялото му тяло и изведнъж осъзна, че прилича на човек, който би могъл да прави секс. Беше без риза, без ботуши и се бе излегнал в цял ръст по средата на леглото. Съвсем скорошните му ярки и възбуждащи фантазии бяха причинили издайническа подутина в панталона му и той се надяваше, че тя няма да я забележи.
От устата му се изтръгна мъчителен стон, не съвсем престорен, той се отпусна пак на възглавниците и отново постави леда върху окото си. След това немощно махна с ръка и продължи:
— Хайде! Прави каквото искаш! Аз ще се оправя… — Полупритворил очите си, той я видя да взема дамската си чанта и да се отправя към вратата.
— Може би не всичките ми наранявания са само външни — измърмори той тъкмо когато тя хвана бравата на вратата.
Тя се обърна.
— Смяташ, че може би имаш и вътрешни наранявания?
— Откъде, по дяволите, да зная! Не съм лекар. — Несигурно опипа с ръка едната си страна. — Стори ми се, че тук има някакъв оток, но може би се заблуждавам. А и не искам да те задържам повече.
Тя остави чантата си, върна се до леглото и предпазливо седна на ръба на матрака. Лъки едва успя да сдържи доволната си усмивка и да запази измъченото си изражение. Очакваше по някакъв начин да изрази съчувствието и състраданието си, но тя не каза нищо.
Завъртя към нея здравото си око и улови скептичния й поглед.
— Ако се опитваш да ме будалкаш…
— Казах ти да си вървиш. Хайде! Вземи си друга стая! Ако имам нужда от теб, ще те извикам по телефона.
Тя прехапа сочната си долна устна, поигра си с нея няколко мига, в резултат на което Лъки пак простена, но този път не от болка.
— Къде усещаш тази подутина?
Тази жена се бе разминала с истинското си призвание. От нея би излязла велика водевилна актриса. Непрекъснато му подаваше реплики, за които той имаше страхотни отговори, от които биха се получили неописуеми каламбури. Отново подтисна желанието си да каже на глас това, което си мислеше, хвана ръката й и я постави на гърдите си.
— Някъде тук. Напипваш ли нещо необичайно.
В продължение на няколко секунди тя местеше пръсти по кожата му и опипваше цялата му страна — от талията до под мишницата.
— Не. Не мисля.
— Радвам се да го чуя. — Тя отдръпна ръката си. — Надявам се, че нямам някое счупено ребро — бързо добави той.
— От коя страна?
— Същата.
Пръстите й внимателно опипаха ребрата му едно по едно, докато най-накрая достигнаха до покритите му с косъмчета, мускулести гърди. Дали от допира с гърдите му, или заради втвърдените му зърна, но тя веднага отдръпна ръката си.
— Не откривам нищо. Може би си мислиш, че имаш нещо счупено, защото целият си болезнено вдървен и скован.
— Можеш да го потвърдиш още веднъж, Доуви. — Това е добре.
— Но може би е по-добре да не те оставям сам. — Думите й го изненадаха напълно.
— О, това е страхотно…
— Не искам да умреш от някакъв вътрешен кръвоизлив и цял живот след това да ми тежиш на съвестта.
Той се намръщи и я погледна насмешливо.
— И аз не бих искал подобно нещо. — Махна разтопилия се вече лед от окото си и й го подаде. — Това нещо ще ме удави.
Тя го занесе в банята и след малко се върна с нова кърпа, пълна с кубчета лед.
— Може би когато и този се разтопи, окото вече няма да те боли толкова много.
— Може би. А сега мога ли да получа чаша? Мисля, че ми се полага едно питие.
Тя наля в две чаши и за двамата. Той изпи своето наведнъж. Веднага се закашля, но усети приятната топлина, която се разля по цялото му тяло и направи болката по-поносима.
Доуви отиде в банята, за да сипе малко вода в своята чаша. След това си сложи няколко кубчета лед и отпи от питието си като истинска дама. Лъки си спомни чашата, която бе поискала, за да изпие бирата си в кръчмата. Изискана мадама, смутено си помисли той. Не бе от стандартния тип куклени красавици и определено притежаваше чар и класа. Мъжете сигурно се обръщаха след нея където и да отидеше.
Със замъглени от болката и изпития алкохол очи той я видя да сваля сакото си и да го закача на облегалката па един стол. Точно както бе предположил — висок и стегнат бюст.
О, да! Доуви беше истинска красавица. Но това не бе всичко. Тя приличаше на жена, която знае какво иска и не се бои да каже какво мисли. Беше уравновесена. Здравомислеща.
Тогава какво, по дяволите, търсеше в оная кръчма? Без да намери отговор на въпроса си, той бавно се унесе в сън.