Сандра Браун
Лъки (20)

20

Черното настроение на Лъки никак не се подобри, когато малко преди Милтън Пойнт попадна в автомобилно задръстване. Той не преставаше да проклина лятната горещина, яркото слънце, жестоката съдба. След като се попържи няколко минути на жегата, слезе от откритата си кола и махна на един камион с добитък, който се движеше в отсрещното платно.

— Какво е предизвикало целия този безпорядък?

— Ужасна катастрофа — изкрещя шофьорът от кабината на камиона. — Две коли. Има линейки. Пълно е с патрулни коли и ченгета. Истинска лудница. Може да си повисиш тук доста време, мой човек.

— Едва ли — изръмжа Лъки и се качи в Мустанга си. Беше се запътил за кръчмата, където се надяваше да удави в алкохол всичките си мисли и спомени за Девън Хейнс и за нейната безумна, глупава упоритост. И щеше да го направи дори ако трябваше да изпие десет кашона „Джак Даниелс“.

Най-накрая успя да излезе с Мустанга извън платното и подкара по банкета. За неописуема ярост на останалите шофьори, приклещени в задръстването, той профуча покрай пътя като намали само когато стигна до мястото на злополуката.

Надяваше се, че ще успее да се промъкне без да привлече ничие внимание, по прословутият му късмет изглежда го бе напуснал. Един от полицаите му махна да спре и се запъти към колата. Лъки разпозна един от заместниците на местния шериф.

— По дяволите!

— Ей, Лъки, бях сигурен, че си ти — извика полицаят, преди още да се е приближил напълно. — Угаси мотора — нареди той.

— Но…

— Остани там, където си. — Офицерът се обърна и се насочи към една групичка полицаи.

Лъки въздъхна с раздразнение. Защо, по дяволите, го бавеха? Тъкмо бе решил да пренебрегне нарежданията на шерифския заместник, когато забеляза Пат, който се отдели от групата на представителите на закона.

— Пат — извика той, — измъкни ме от това…

— Лъки!

Тъжното изражение на Пат и приглушеният му глас бяха съвсем необичайни за обстановката. Пат обикновено се справяше в подобни ситуации с изключителен професионализъм и хладнокръвие. Нетърпението на Лъки премина в тревожно любопитство.

— Какво става?

— Паркирай колата си ей там. Трябва да поговоря с теб.

— Какво има? — Лъки дръпна ръчната спирачка и слезе. Тук нещо не бе наред. Пат сякаш не смееше да го погледне в очите и Лъки просто не можеше да си обясни странното му поведение. Та нали всички подозрения относно палежа вече бяха отпаднали?

Разтревожен, той погледна зад Пат към смачканите коли и въздъхна с облекчение, защото не разпозна нито една от тях.

— О, боже, Пат. Накара ме да мисля, че някой…

Пат положи ръка на рамото на Лъки. Жестът беше пълен със състрадание. Размениха си по един многозначителен поглед. След това Лъки се отскубна от ръката па Пат и се втурна напред.

— Лъки! — Пат го сграби за ризата.

— Кой е?

— Таня.

Лъки се прегърби, сякаш току-що бе получил силен и болезнен удар. Стори му се, че ребрата му ще се спукат под тежестта на ужасното съобщение.

Разумът отказваше да приеме чутото.

— Таня? — прошепна той. — Ранена ли е?

Пат сведе поглед.

— Не! — Лъки бързо отхвърли подобна възможност. Това, което показваше мълчаливият жест на Пат, бе просто немислимо. Той се затича към линейките, като избутваше настрани всеки, който се осмелеше да застане на пътя му.

Разбута тълпата и видя една ранена жена, заобиколена от лекарите, които й оказваха първа помощ. Когато чу стенанията й, усети как го залива вълна на облекчение. Но когато се приближи, видя, че цветът на косата й е друг.

Трескаво заоглежда участъка и малко по-нататък видя още една носилка. Тялото, положено върху нея, бе пъхнато в голям, закопчан с цип чувал. Той се втурна напред.

Пат се изпречи на пътя му и се опита да го спре.

— Пусни ме! — изкрещя Лъки.

— С нищо няма да помогнеш, ако я видиш сега, Лъки.

— Махни се от пътя ми! — Лъки изфуча като разярен бик, пребори се с по-възрастния мъж, отмести го от пътя си и се втурна към линейката.

Изненаданите лекари се опитаха да протестират, когато той ги разблъска от пътя си, но яростното изражение на лицето му ги принуди смирено да отстъпят назад. Лъки се пресегна и разкопча ципа на черния чувал.

След един продължителен, невярващ поглед, Лъки затвори очи и се обърна обратно. Пат даде знак на лекарите да довършат работата си. Лъки даже не реагира, когато вратите на линейката се затвориха с трясък и тя пое по пътя си.

— Добре ли си?

Лъки погледна към Пат, но единственото, което виждаше пред себе си, бе побелялото лице на снаха си.

— Това е невъзможно.

Пат кимна с глава, сякаш беше съгласен с него.

— Тъкмо смятах да уведомя Чейс за злополуката и да му кажа да посрещне линейката в болницата.

Лъки дишаше учестено. Струваше му се, че сърцето му е прободено с нажежено до бяло желязо. Имаше чувство, че ще повърне.

— Не. Това са семейни дела. Аз ще отида. И не искам никой да говори с майка ми и сестра ми преди мен. Разбра ли?

— Лъки, сега не е време за…

— Разбра ли?

Пат отстъпи.

— Добре. Щом така искаш.

— Да, така искам.

— Веднага щом приключа тук, ще дойда у вас.

Лъки не го чу. Вече бе тръгнал към колата си. Разстоянието от мястото на злополуката до офиса на „Тайлър Дрилинг“ не беше голямо. Въпреки това му се стори, че това е най-дългият път, който някога бе изминавал. Когато обаче пристигна в офиса, осъзна, че все още не е намерил най-подходящите думи, с които да съобщи новината.

Колата на Чейс бе паркирана отпред. Лъки отвори вратата на Мустанга. Стори му се, че тежи цял тон. На влизане в офиса срещна Чейс, който тъкмо излизаше.

— Ей, къде беше цял ден! Мама каза, че си излязъл рано сутринта и оттогава никой не те е виждал. — Очевидно бързаше, защото изобщо не се спря, за да изслуша отговора на Лъки. — Обади се Джордж Йънг. Искаше да знае кога смятаме да си изплатим заема. Този кучи син. Продължава да ни притиска. Нищо не го интересува. Някой ми каза, че Литъл Алвин и Джак Ед са били признати за виновни в обвинението за умишлен палеж. Присъдата им ще бъде обявена следващата седмица. Освен това два часа и половина разговарях с представителя на застрахователната компания. Добре, че бяхме застраховали имуществото си. Ще поговорим за това по-късно. Сега закъснявам. Трябва да се срещна с Таня в…

— Чейс, почакай малко. — Лъки сложи ръка на рамото на брат си и го спря на средата на стълбището. Устните му се разтрепериха, очите му се замъглиха от напиращите сълзи. Гласът му беше слаб и несигурен. Безуспешно се опита да се изкашля. — Чейс…

Господи, как да му каже, че жената, която обичаше, и детето му, което тя носеше, са мъртви?

 

На следващата сутрин Марси Джоунс бе преместена от интензивното отделение в обикновена болнична стая в методистката болница „Свети Лука“. Имаше мозъчно сътресение, ръката й и едната й ключица бяха счупени, бе силно травмирана, но нито едно от нараняванията не бе опасно за живота.

Считаха я за голяма късметлийка, защото както шофьорът на другата кола — един студент от Тексаския технологичен университет, който се прибирал вкъщи за ваканцията, така и пътуващата с Марси Таня Тайлър, бяха мъртви. Студентът не бе спрял на един стоп и бе връхлетял странично върху колата на Марси. Повечето от лекарите смятаха, че Таня и момчето са имали истински късмет, че са починали на място.

Лъки бе готов да убие всеки, който си позволяваше подобен коментар и се благодареше, че все още никой не бе посмял да го изрече пред Чейс.

Брат му не беше на себе си. Държеше се като напълно откачил. Всички смятаха, че поведението му е обяснимо и оправдано, но когато той заяви, че отива в болницата, за да говори с Марси, другите членове на семейството му шокирани се опитаха да го разубедят. Опитите им обаче се оказаха напълно безуспешни и затова Лори инструктира Лъки да отиде с брат си и да се грижи за него.

Двамата изминаха заедно коридора, който водеше към стаята на госпожица Джоунс.

— Защо толкова държиш да я видиш? — тихо попита Лъки, като се надяваше, че Чейс ще промени решението си в последния момент. — Ако разберат, че сме при нея, веднага ще ни изхвърлят от болницата. Положението й е все още сериозно и не пускат посетители.

Чейс вървеше напред с решителността на човек, захванал се с изпълнението на важна мисия. Той отвори вратата и влезе в затъмнената стая. Лъки бързо огледа коридора и го последва. Съвсем смътно си спомняше Марси Джоунс от училище и я познаваше само по физиономия. Беше привлекателна жена, макар че и състоянието, в което се намираше, това не бе толкова очевидно.

Макар и със закопчан предпазен колан, тя се бе ударила доста силно в предното стъкло и бе натъртила и изранила цялото си лице. Носът и устните й бяха гротескно подути. През рамото й минаваше превръзка, която придържаше счупената й ръка.

Лъки изпита състрадание при вида й.

— Чейс, за Бога, да се махаме оттук. Не бива да я тревожим.

Говореше много тихо и думите му бяха едва доловими, но Марси чу и отвори очи. Когато видя Чейс, тя изстена и направи леко движение, сякаш се опитваше да протегне ръка към него.

— Чейс, съжалявам — изхриптя тя. — Толкова съжалявам.

Тя очевидно вече бе уведомена, че спътницата й не е оцеляла. Рано или късно трябваше да й се каже, разбира се, но Лъки смяташе, че щеше да е по-добре, ако бяха изчакали. Допълнителните терзания едва ли щяха да помогнат на оздравяването й.

— Ние… ние дори не го видяхме. — Гласът й беше тънък и слаб. — Беше просто… толкова бързо… и…

Чейс седна на стола край леглото й. Чертите му бяха разкривени от мъка. Само за една нощ по лицето му се бяха появили дълбоки бръчки. Под очите му имаше тъмни кръгове, черни почти колкото тези на Марси. Тъмната му коса беше разрошена, брадата — небръсната.

— Искам да ми кажеш за… Таня — каза той. Гласът му се разтрепери, докато произнасяше името й. — В какво настроение беше? За какво говореше? Кои бяха последните й думи?

Лъки простена:

— Чейс, не си причинявай всичко това.

Чейс с раздразнение отблъсна ръката, която Лъки бе положил на рамото му.

— Кажи ми, Марси. Какво правеше тя, какво казваше, когато… когато онова копеле я уби.

Лъки подпря челото си с ръка и започна да масажира слепоочията си с палеца и средния си пръст. Стомахът му се свиваше от напрежението. Не можеше дори да си представи какво преживяваше Чейс в този момент.

А може би би могъл. Как би се чувствал, ако вчера бяха убили Девън? Ами ако бе излязла от дома си вчера след като той си тръгна и бе прегазена от неспрял на стопа шофьор? Нямаше ли и той да се държи по същия начин като Чейс? Нямаше ли да се проклина, че не й бе казал, че я обича въпреки всичко случило се между тях?

— Таня се смееше — прошепна Марси. Говореше бавно и неясно, заради обезболяващите лекарства, с които я тъпчеха. Чейс попиваше всяка дума, която тя успяваше да произнесе. — Говорехме за къщата. Тя… тя беше толкова развълнувана.

— Ще купя тази къща. — Чейс погледна към Лъки. Погледът му беше безумен и налудничав. — Ще я купя за мен. Тя искаше тази къща и ще я получи.

— Чейс!

— Ще купя проклетата къща! — изрева той. — Ще направиш ли това за мен, без да се опитваш да спориш?

— Добре. — Не беше време да му противоречи, макар че молбата му бе напълно безсмислена. Но нима можеше да се очаква от един мъж, току-що загубил семейството си да се държи разумно? Не, по дяволите.

— Точно преди да минем… през кръстовището тя ме попита в какъв цвят… — Марси млъкна и неловко го погледна — в какъв цвят бих я посъветвала да боядиса детската стая.

Чейс стисна глава с ръцете си.

— Исусе! — Между разтворените му пръсти прокапаха сълзи и започнаха да се стичат по ръцете му.

— Чейс — прошепна тя, — обвиняваш ли ме?

Без да сваля ръце от очите си, той отрицателно поклати глава.

— Не, Марси, не. Обвинявам Бог. Той я уби. Той уби и бебето ми. Защо? Защо? Аз я обичах толкова много. Обичах… — той избухна в ридания.

Лъки се приближи и отново постави ръка върху тресящите се рамене на брат си. И неговите очи бяха пълни със сълзи. Известно време никой от тримата не проговори. Едва след няколко минути той осъзна, че Марси отново бе изпаднала в безсъзнание.

— Чейс, мисля, че трябва да си вървим.

В първия момент му се стори, че Чейс не го е чул, но после той бавно свали ръце от мокрото си, опустошено лице и се изправи.

— Поръчай да изпратят цветя на Марси — каза на Лъки, докато излизаха от стаята.

— Разбира се. Какво да напиша на придружителната картичка? От теб ли да бъдат само или от цялото… — Изведнъж замръзна на мястото си, съзрял Девън в края на болничния коридор.

Чейс проследи смаяния поглед на брат си. Девън тръгна да ги посрещне. Премести поглед от Лъки на Чейс.

— Сейдж ми се обади рано тази сутрин — каза тя и изненада Лъки още повече. Той не знаеше, че сестра му бе телефонирала на Девън. — Пристигнах веднага. Не мога да повярвам, Чейс.

— Хвана ръката на Чейс и здраво я стисна.

— Таня те харесваше. Тя ти се възхищаваше.

Девън се усмихна през сълзи.

— Аз също я харесвах. Много.

— И аз. — Чейс не се и опита да се извини за дрезгавия глас и за сълзите, които свободно се стичаха по лицето му. Всъщност, той сякаш не ги забелязваше. Обърна се към Лъки и Девън:

— Отивам в апартамента.

— Мама те очаква у дома.

— Искам да остана за малко сам. Сам с нещата на Таня. Кажи на мама, че ще дойда по-късно.

Лъки не беше убеден, че Чейс трябва да остава сам, но съзнаваше, че ще трябва да се сбие с него, за да го накара да промени решението си. Погледна го как се приближава към асансьора. Движеше се като автомат.

Натисна бутона.

Вратите се отвориха мигновено. Той влезе в кабината. Вратите бавно се затвориха.

— Изглежда напълно съсипан, Лъки. Дали ще успее да се съвземе?

Лъки погледна Девън, която стоеше до него.

— Съмнявам се. Нищо не мога да направя, за да му помогна.

— Това, което вече правиш, е достатъчно. Сигурна съм, че за него е истинска утеха да знае, че може да разчита на подкрепата ти.

— Може би. Надявам се. Той има нужда от утеха м състрадание.

Зажаднял за нея, Лъки напрегнато я изгледа. Косата й изглеждаше по-тъмна на фона на черната рокля и пребледнялото й лице: Под студената светлина на луминесцентните лампи очите й изглеждаха невероятно зелени и блестяха от сълзите й.

— Радвам се, че дойде, Девън — гласът му бе хрипкав.

— Не можех да не дойда.

— Откъде разбра, че сме тук?

— Първо отидох у вас. Сейдж ми каза, че съм те изпуснала само за няколко минути и че двамата с Чейс сте тръгнали за насам.

Той посочи към асансьорите.

— Тъй като Чейс взе колата, мога ли да те помоля да ме откараш у дома?

— Разбира се.

Влязоха в асансьора и мълчаливо се спуснаха надолу. Лъки не можеше да откъсне очите си от нея. Струваше му се, че бяха изминали милиони години от деня, в който за последен път я бе държал в ръцете си и страстно и пламенно я бе любил. А всъщност бе изтекъл само един ден.

Един ден. Двадесет и четири часа. През това време няколко човешки живота бяха непоправимо разбити. Мечтите на най-близките му хора бяха разрушени, любовта им — изпепелена.

Животът бе твърде крехък.

Той внезапно спря по средата на оградената с най-различни растения пътека, която криволичеше през двора на болницата и водеше към паркинга.

— Девън — хвана я за раменете и я обърна с лице към себе си. — Готов съм да се преборя с всичко и с всеки, но да прекарам остатъка от живота си с теб. И ако е необходимо, готов съм да започна борбата и с теб. Животът е така дяволски кратък и толкова ценен, че не бива да пропиляваме и един-единствен ден в мъка и нещастие. Чуй ме! Обичам те — тържествено произнесе той, а ръцете му още по-силно се впиха в раменете й. За негово изумление бушуващите чувства отново извикаха сълзи в очите му. Мъката от загубата на Таня, болката, причинена от страданията на брат му по неродения наследник на Тайлърови, любовта към Девън — почувства се смазан от всичката тая скръб. Стори му се, че дъхът му спира, че сърцето му ще се пръсне от мъка и любов.

Тя въздъхна като видя изписаното на лицето му страдание, а след това го прегърна през кръста и постави глава на гърдите му.

— Имам нужда от теб — искрено прошепна тя. — Обичам те.

Прегърнаха се яростно, целунаха се и заплакаха.