Сандра Браун
Лъки (2)

2

Шерифът Патрик Буш изгледа Литъл Алвин и Джак Ед и невярващо поклати глава. Алвин се гърчеше на пода, стенеше и притискаше ръце към слабините си. Джак Ед имаше повече късмет и все още бе в безсъзнание.

Шерифът ловко прехвърли кибритената клечка от единия ъгъл на устата си в другия и погледна към Лъки изпод широката периферия на шапката си марка Стетсън.

— А сега ми кажи как стана така, че се сборичка с тези момчета.

— Трябваше да се досетя, че мен ще обвините за всичко. — Лъки изръмжа и прекара пръсти през гъстата си коса, като се опитваше да я махне от челото си.

Шерифът посочи към корема му.

— Боли ли те?

Едва тогава Лъки забеляза, че ризата му е раздрана и виси раздърпана, а ножът на Джак Ед бе оставил тънка, червена диря върху кожата.

— Няма нищо. Добре съм.

— Имаш ли нужда от линейка?

— Не, по дяволите. — Попи кръвта с краищата на разкъсаната си риза.

— Разчистете тая бъркотия тук — нареди шерифът на придружаващия го заместник. Обърна се към Лъки и попита: — Какво стана?

— Те й досаждаха, а на нея това никак не й харесваше.

Буш изгледа жената, която мълчаливо стоеше край тях и явно кипеше от гняв. Беше се опитала да си тръгне по-рано, но й бяха обяснили, че трябва да изчака шерифа, за да й зададе няколко въпроса.

— Добре ли сте, мадам?

Шерифът разтревожено погледна устата й. Беше подута, но кървенето бе спряло. И въпреки че устните й бяха неестествено подпухнали, в този момент бяха стиснати в сърдита и недоволна гримаса.

— Чувствам се чудесно. Чудесно се чувствах и когато местният Сър Галахад^[1] реши, че непременно трябва да се намеси.

— Съжалявам — троснато я прекъсна Лъки. — Мислех, че ти се притичвам на помощ.

— Помощ! Ти наричаш това помощ! — Тя широко разпери ръце, за да покаже щетите, които бяха причинени на заведението. — Единствената ти заслуга е, че предизвика един напълно ненужен скандал.

— Вярно ли е това, Лъки? — попита шерифът.

Лъки яростно изгледа жената и едва успявайки да сдържи яда си, промърмори:

— Попитай свидетелите.

Шерифът бавно и методично разпита зяпачите. Всички с мърморене потвърдиха версията на Лъки за случилото се. Жената презрително ги изгледа един по един.

— Свободна ли съм вече да си вървя? — обърна се тя към шерифа.

— Кой ви удари по устата, мадам?

— Онази горила ей там. — Тя кимна с глава към Литъл Алвин, като по този начин потвърди разказа на Лъки.

— И какво правехте тук?

— Защо не попитате те какво правеха тук? — тя посочи с жест мъжете, които стърчаха около нея.

— Зная какво правят те в кръчмата — отговори Буш. — Е?

— Влязох да изпия една бира — рязко му отвърна тя.

— Не сте предизвикала тези мъже по някакъв начин, нали? Не сте им намигала, не сте флиртувала с тях?

Тя дори не благоволи да му отговори. Само го изгледа с неприкрито презрение за това, че си бе позволил да предположи такова нещо. Според Пат Буш тя изобщо не приличаше на момичетата, които посещаваха кръчмата. През всичките си двадесет и две години като шериф той бе прекратил достатъчно пиянски свади и винаги можеше да разпознае една уличница, когато я видеше.

Тази тук не беше такава. Не бе облечена предизвикателно. Поведението й също не бе провокиращо. Не само че не се стараеше да привлече вниманието на мъжете, ами цялото й същество сякаш казваше: Не ме докосвайте! Изглеждаше толкова достъпна, колкото и някой таралеж.

По-скоро от любопитство той я попита:

— Оттук ли сте?

— Не, не съм оттук.

— А откъде сте?

— Само минавах през Милтън Пойнт. — Говореше твърде уклончиво. — На път за междущатската магистрала.

Шериф Буш бутна шапката си напред и се почеса по врата.

— Ами добре, госпожо, но следващият път, когато минавате оттук, ще трябва да си изберете друго заведение, за да изпиете една бира — заведение, подходящо за дами.

Лъки пренебрежително изсумтя, сякаш за да покаже, че той вече изобщо не вярваше, че тя принадлежи към категорията на почтените дами.

— Ще го имам предвид, шерифе. — Хвърли на Лъки още един гневен, смразяващ поглед. След това преметна дръжката на чантата си през рамо и се отправи към вратата.

— Не искате ли да повдигнете обвинение за ударената уста? — подвикна след нея шериф Буш.

— Искам само да се махна оттук. — Решително продължи към вратата и излезе навън в сгъстяващия се полумрак, без нито веднъж да се обърне назад.

Всички посетители на кръчмата я изпратиха с поглед.

— Неблагодарна кучка — промърмори Лъки.

— Какво каза? — попита шерифът и се наведе към Лъки.

— Нищо. Виж, аз също съм ранен. — Погледна през мръсния прозорец и я видя да се качва в малка червена кола, с една от ония квадратни регистрационни табели, които винаги изглеждат напълно еднакви.

— Задръж малко, Лъки. Успокой се. — Шерифът го изгледа сурово. — Последният път те предупредих, че ако отново се забъркаш в някой побой…

— Този път не започнах аз, Пат.

Макар че Пат Буш беше тук в качеството си на служебно лице, Лъки се обръщаше към него като към семеен приятел, какъвто Пат беше в действителност. Приятел, който го бе люлял на коляното си още когато той е бил в пелените. И макар че Лъки уважаваше униформата на Пат, той в никой случай не се страхуваше от него.

— На кого ще повярваш? На мен или на тях? — попита, като посочи с ръка към двамата наранени мъже.

Червената кола вече излизаше на двупосочната магистрала, а задните й колела вдигаха облак прах. Загубил търпение, Лъки отново изгледа гневно Пат, който толкова бдително се грижеше за всички от семейство Тайлър, че много малко от лудориите им оставаха незабелязани.

Беше хванал Чейс и Лъки да крадат ябълки от супермаркета А & Р, когато бяха деца, после ги беше изловил да обръщат преносимите тоалетни в едно сондажно поле, докато останалите празнуваха Вси светии, заварил ги бе да повръщат по пейките па стадиона след първата си бутилка уиски. Докато ги караше към къщи, им бе изнесъл строга лекция за вредата от неразумното пиене, а след това ги бе предал на баща им за съответните родителски „напътствия“. Беше един от хората, които носеха ковчега на Бъд Тайлър преди две години и плака на погребението така, сякаш бе член от семейството им.

— Арестуван ли съм или не? — изрепчи се Лъки.

— Изчезвай оттук — процеди шерифът. — Пък аз ще почакам докато тези смрадливи порове се пооправят. — Той побутна Литъл Алвин и Джак Ед с върха на ботуша си от гущерова кожа. — И поне веднъж в живота си постъпи разумно и стой настрана от тях през следващите няколко дни.

— Разбира се.

— И накарай майка ти да погледне раната.

— Добре. Всичко е наред.

 

Лъки бързо хвърли на бара една петдоларова банкнота, за да плати двете питиета и се втурна към вратата. Беше забелязал, че червената кола тръгна на запад по магистралата и си спомни, че жената бе споменала, че целта й е да стигне междущатското шосе, което бе само на няколко мили оттук. Скочи в открития си скъп Мустанг и се спусна след нея с пълна скорост.

Нямаше да допусне госпожица Превзетост да се омете току-така. Той бе рискувал живота си заради нея. Единствено късметът и добре пресметнатите движения му бяха позволили да се отърве само с малка драскотина от ножа на Джак Ед. Окото му бе силно отекло и вече се бе затворило почти напълно, а главата го цепеше така, сякаш пробиваха черепа му с бургия. През следващите няколко дни щеше да изглежда адски зле и то само заради тази свадлива, нафукана червенокоса неблагодарница.

Червенокоса? Той се замисли. Ами да, нещо такова. Тъмно-червеникаво-кафява. Кестенява.

Как щеше да се покаже с такова лице пред майка си и Чейс, който тази сутрин бе подчертал колко важно е за тях да не се забъркват в никакви неприятности?!

Сондажната компания „Тайлър“ щеше да се изправи пред фалит, ако не успееха да убедят банката да им позволи да изплащат само лихвите по заема и да отложат изплащането на дълга поне с още шест месеца. Точно затова бе крайно нежелателно Лъки да се разхожда из града с насинено око. Кой изобщо би се съгласил да отпуска заем на някакъв побойник и кавгаджия!

След смъртта на татко — му бе казал Чейс сутринта — всички се отнасят към нас твърде скептично и смятат, че ти и аз няма да можем да управляваме така добре, както той.

— По дяволите, не е наша вината, че цената на нерафинирания петрол падна толкова ниско и се задържа така дяволски дълго време.

Едва ли бе необходимо да говори за това. Нестабилният нефтен пазар и катастрофалното му влияние върху икономиката на Тексас не беше тяхно дело, но те нямаше как да не понесат съответните последици. Оборудването, което „Тайлър Дрилинг“ бяха дали под наем, бездействаше почти напълно през последните няколко месеца и те дори се шегуваха, че ще трябва да го наръсят с нафталин.

Братята отчаяно се опитваха да вложат капитал в най-различни предприятия, за да си осигурят работа и стабилни доходи. Но междувременно банката ставаше все по-предпазлива и нетърпелива по отношение на най-големите заеми, които бе отпуснала. Макар че повечето от членовете на управителния съвет бяха техни дългогодишни приятели, дори и те не можеха да си позволят да проявят състрадание в този момент, когато толкова много банки в цялата страна и особено в Тексас фалираха.

— Най-доброто, което можем да направим — беше му казал Чейс, — е да им покажем, че искрено възнамеряваме да им платим веднага щом можем, че искаме да съживим бизнеса и че сме решени да стоим настрана от всякакви неприятности.

— Това, последното, се отнася за мен, предполагам.

Чейс добродушно му се усмихна.

— Сега, когато аз вече се задомих и се прибрах вкъщи при любящата си съпруга, ти си котаракът в семейството. От теб се очакват лудориите и неприятностите.

— Е, може би съвсем скоро и аз ще трябва да спускам кепенците — унило отбеляза Лъки.

Брат му веднага схвана завоалирания намек и попита:

— Как е Сюзън?

Само при спомена за Сюзън Лъки изстена. А може би изстена, защото след като излезе с Мустанга на междущатската магистрала, превключи скоростта и здраво натисна газта, раната на корема пак се отвори и силно го заболя.

— По дяволите тази жена — изруга и натисна педала на газта докрай, като се опитваше да намали разстоянието, което го разделяше от просветващите пред него задни габарити на колата й.

Не бе наясно какво щеше да направи, когато най-сетне я настигне. Може би просто щеше да я накара да му се извини заради високомерното си отношение към него, след като той бе рискувал живота си, за да я предпази от сексуален тормоз.

Но като си припомни презрителния начин, по който го бе изгледала от горе до долу — сякаш бе топче дъвка, залепнало на подметката на обувката й, той осъзна, че никак няма да му е лесно да измъкне извинение от нея. Тя изобщо не приличаше на превзета глупачка.

Жени! Те бяха неговото проклятие и неговата радост. Не можеше да живее с тях. Но бе дяволски сигурен, че не можеше да живее и без тях. Безброй пъти, особено след някои твърде мъчителни авантюри, се бе заричал да се въздържа от всякакви връзки с жени, но дълбоко в себе си знаеше, че това са обещания, които никога няма да спази.

Той обичаше жените. Обичаше дрехите им, джунджуриите им, аромата им. Обичаше смеха и сълзите им и, макар често да го докарваха с това до лудост, той обичаше дори натрапчивата им страст към подробностите. Обичаше у тях всички онези неща, които ги правеха по-различни от него самия — като се почне от влудяващия им навик да плащат с дребни пари, вместо да развалят едра банкнота, и се стигне до конструкцията на телата им. Според мнението на Лъки, който бе познавач в това отношение, женската кожа бе едно от най-чудесните неща, които Бог някога е сътворявал.

По извън леглото жените бяха истинско наказание.

Например това разведеното маце в Маршал. Постоянно се оплакваше от нещо, непрекъснато хленчеше, а гласът й бе толкова дразнещ, че винаги му напомняше за неприятното усещане, което изпитваше като ученик, когато драснеше с нокът по черната дъска. Мадамата не мрънкаше за нищо само когато бяха заедно в леглото. Там обикновено мъркаше.

Една от последните му авантюри пък бе с една силна използвачка. При всяка тяхна среща трябваше да й носи подарък — някаква дреболия или украшение, защото ако се появеше с празни ръце, тя обидено се нацупваше. И само няколко часа в леглото успяваха да я умилостивят и да възвърнат доброто й настроение.

Сети се и за оная продавачка в аптеката. В леглото беше остроумна и изобретателна. Извън него обаче беше тъпа като галош.

Сюзън Йънг беше нейна пълна противоположност. Беше умна. Може би прекалено умна. Той подозираше, че тя отказва да легне с него не поради някакви морални съображения, а защото искаше да го закара пред олтара, искаше да го облече в смокинг, да го изправи в средата на Първа методическа църква, за да тръпне в очакване, докато тя, облечена в дълга бяла рокля, бавно пристъпва към него в такта на сватбения марш „Лоенгрин“^[2].

След обезсърчителния разговор с Чейс сутринта Лъки бе спазил уговорката си със Сюзън и се бяха срещнали за обяд в дома на родителите й. Баща й Джордж беше изпълнителен директор на банката, която държеше полицата на „Тайлър Дрилинг“. Живееха във внушителна къща с акър и половина идеално окосена поляна в центъра на града. Веднага щом прислужницата разчисти масата, Джордж се върна в банката, а госпожа Йънг се извини и се качи горе, като остави Лъки сам със Сюзън.

Той я грабна в прегръдките си и я целуна. След като се отделиха един от друг, Лъки примлясна с устни и леко въздъхна.

— Много по-вкусно от ягодовия сладкиш на Клара — каза той, като намекваше за разкошния десерт, който готвачката им бе сервирала.

— Понякога си мисля, че единственото, което искаш от мен, са целувките.

Огледа я от горе до долу, очите му се спряха на нежните й устни, а след това на малките гърди, които дръзко издуваха блузката й. Покри едната й гърда с ръката си.

— Не искам само това.

Сюзън се отдръпна от него.

— Лъки Тайлър, ще се научиш ли да се държиш прилично? Майка ми е горе, а Клара е в кухнята.

— Хайде тогава да отидем някъде — предложи той с внезапен изблик на вдъхновение. Къщата, в която живееше Сюзън, беше официална и мрачна и твърде много му напомняше на погребален дом — прилика, която го гнетеше и подтискаше романтичното му настроение. Не беше за чудене, че в дом като този, Сюзън взе още се въздържаше да легне с него. — Този следобед трябва да отида до Хендерсън, за да се срещна с един човек по работа. Защо не дойдеш с мен?

Тя веднага отклони предложението му и непреклонно тръсна глава.

— Шофираш прекалено бързо. А като свалиш и гюрука, косата ми се разхвърчава на всички посоки.

— Скъпа, тя така и така ще се разроши, ако направим това, което ми се иска.

Говореше бавно и провлачено и отново я придърпа към себе си. Този път тя взе по-активно участие в целувката им. А когато излязоха навън, за да подишат чист въздух, Лъки вече бе възбуден и наелектризиран до крайност.

И тогава Сюзън развали всичко, като заговори за баща си.

— Искам да ти кажа нещо, но ми обещай, че няма да се ядосаш. — От опит вече знаеше, че тези думи обикновено предхождаха някое съобщение, което със сигурност щеше да го вбеси, но въпреки всичко й обеща. Тя си играеше с копчетата на ризата му и избягваше да го погледне в очите. — Татко се безпокои, че прекарвам толкова много време с теб.

— Това пък защо? По време на обяда бе повече от учтив.

— Той винаги е учтив. Но въпреки това не е особено очарован от нашата връзка.

— И защо?

— Заради репутацията, която си си извоювал. Репутация, за която почтени момичета като мен не би трябвало дори и да са чували.

— О, така ли? — Не беше чак толкова почтена, че да се отдръпне, когато ръката му се плъзна под полата й и започна да гали бедрото й.

— Той ме попита какви са намеренията ти и аз трябваше да му кажа, че наистина не зная.

Напълно отегчен от упражнението на тема „Джордж“ Йънг той бе очарован и замаян от гладкото бедро, което галеше, но думата намерения изведнъж го накара да застане нащрек. Лъки отдръпна ръката си и отстъпи няколко крачки назад. Тя разбра, че най-после бе успяла да привлече цялото му внимание и веднага се възползва от ситуацията.

— Татко, разбира се, никога не обсъжда бизнеса на банката с мен — каза тя, като съвсем навреме невинно примигна няколко пъти, — но аз съвсем определено останах с впечатлението, че той се бои да отпусне заем на човек, който все още не е улегнал достатъчно. Нали разбираш — не се е оженил, не е създал свой собствен дом.

Лъки бързо погледна часовника си.

— По дяволите, става късно! Ако не мога да те придумам да дойдеш с мен, ще трябва вече да тръгвам. Не искам да изпусна срещата.

Той се отправи към вратата.

— Лъки?

— А?

Тя застана пред него, обви ръце около врата му и силно притисна тялото си към неговото. Надигна се на пръсти, докосна го с устни край ухото и прошепна.

— Татко със сигурност ще трябва да ти отпусне заема, ако се ожениш, нали?

Той й се усмихна измъчено и след като й обеща да се върне за вечеря в седем и тридесет, веднага си тръгна. Не беше готов да се жени. Нито за Сюзън, нито за която и да било друга. В никакъв случай.

Вярно, Сюзън му харесваше. Искаше да я вкара в леглото, но най-вече заради факта, че все още не бе успял да го стори. Тя беше дяволски разглезена и животът му с нея би бил истински ад. Освен това той силно подозираше, че едва ли ще е много добра в леглото. Беше убеден, че Сюзън гледа на секса не като на удоволствие, а като на особен вид разменна монета.

Лъки обичаше дейните, изобретателните, страстните жени, които като него се наслаждаваха на секса. Проклет да е, ако се ожени за жена, която се държи в леглото сякаш му прави услуга или пък не го допуска до себе си, докато не го впрегне в семейния хомот.

Не, надяваше се, че Сюзън Йънг не смята да се държи като девственица в очакване на момента, в който той, паднал на колене, ще поиска ръката й. Защото ако е така, ще има доста да почака.

Веднага щом намери телефон, ще трябва да й се обади, за да отмени срещата им за вечеря. Тя щеше да се разсърди, но той в никой случай не можеше да се появи на масата на семейство Йънг разкрасен по този начин.

— Жени! — продума с отвращение и продължи пътя си след елегантната червена кола.