Сандра Браун
Лъки (17)

17

Пат Буш седеше край една маса за пикник в Догууд парк и пиеше бира от бутилка с дълго гърло. Беше против навика му да пие когато е с униформа, по пък и да дава официални документи на цивилни лица също не бе съвсем по правилата. Така че той реши, че щом и без това ще го накажат, поне да е сигурен, че има за какво.

Девън преглеждаше най-горния лист от купчината документи. Една от халогенните лампи в парка хвърляше достатъчно светлина, за да може да чете. Беше сложила очилата си.

— За какви следи става дума?

— Следи от разлято гориво, които водят към склада — обясни Пат. — Имаше няколко такива следи, които излизаха от сградата като спици на колело. От тях са тръгнали пламъците.

— И са горели дяволски бързо — намеси се Лъки, който седеше в една люлка на съседната детска площадка.

— Този, който го е направил, не е бил глупав — изръмжа Пат. — Очевидно най-напред е затворил вентилационната система в сградата. Бензиновите пари са се събирали подобно на въздух в балон. Само една искра и тия сгъстени пари са избухнали. Експлозията е била достатъчно силна, за да разтопи металните конструкции.

— Може би ще открием нещо, ако прегледаме тези материали по-внимателно. — Девън се опита думите й да прозвучат оптимистично, но Лъки знаеше, че и нейните надежди, подобно и на неговите, са съвсем слаби. Горещо се разкайваше, че бе купил тия фенери, с които понякога работниците маркираха пътя до някои отдалечени сондажни площадки.

Пат допи бирата си и добросъвестно изхвърли празната бутилка в кошчето за отпадъци.

— Май е по-добре да се прибирам. Късно е. Ако попаднете на нещо, уведомете ме. Но в името на Бога, бъдете предпазливи. Не правете нищо, което да привлече вниманието върху вас.

— Не се безпокой, Пат. Ако ни хванат, името ти изобщо няма да бъде споменато в обясненията ни за това как сме се добрали до доклада.

— Не е необходимо да ми го казваш — навъси се по-възрастният мъж. Той докосна периферията на шапката си, кимна на Девън и се отправи през парка към патрулната кола.

— Готова ли си? — попита Лъки.

Девън прибра очилата в джоба си, събра купчината документи и му позволи да я хване за ръката, докато вървяха през парка към Мустанга на Лъки.

Когато се прибраха, къщата бе тъмна. Лори вече си бе легнала. Под вратата на Сейдж се процеждаше светлина, чуваше се радио, но и тя съвсем разумно вече се бе оттеглила в стаята си.

На вратата на спалнята за гости, която Лори бе приготвила за нея, Девън се обърна към Лъки.

— Утре ще се заемем отново с всички, които по една или друга причина ти имат зъб. Ще се опитаме да ги елиминираме един по един.

— Добре.

— Ако се сетиш за някой друг, кажи ми, за да го добавя към списъка си.

— Добре.

— Слушаш ли ме?

— Разбира се. — Но в действителност изобщо не я чуваше. — Спи ли ти се?

— Малко.

— А на мен никак. Никога не съм бил толкова бодър и превъзбуден.

— Забравяш, че започнах деня си със сто мили шофиране.

Лъки кимна, но очите му останаха приковани в шията й.

— Спалнята харесва ли ти? — попита я той. Чудеше се какво да измисли, за да я задържи още малко. — Леглото удобно ли е?

— Още не съм го опитала, но съм сигурна, че е чудесно.

— Горещо ли е в стаята?

— Не, изобщо не е.

— Може би е прекалено студено?

— Всичко е наред, Лъки.

— Имаш ли всичко необходимо?

— Да.

— Хавлии?

— Да.

— Сапун?

— Да.

— Тоалетна хартия?

— Да.

Тя се усмихна.

— Майка ти е изключително гостоприемна домакиня. Сигурно ми е оставила и чиния, пълна със сладки и бонбони.

— Е, добре, в такъв случай, предполагам, че всичко е наред.

— Мм, да.

— Но ако имаш нужда от още нещо…

— Не.

— …като например от допълнителни одеяла, възглавници… — той се наведе и леко я докосна по устата — от мен.

Зацелува я бавно, като в началото едва я докосваше с върха на езика си, а след това устните им се сляха в гореща целувка. Той простена, обгърна я с ръце и я притисна към тялото си, разтреперано от тъй дълго потисканото желание, което не бе в състояние да контролира повече.

Само още веднъж да усети вкуса й. Само веднъж. А след това ще съумее някак си да преживее нощта. Но устните му ставаха все по-настойчиви, езикът му проникваше все по-навътре, ръцете му я притискаха все по-силно. Тя заблъска с юмруци по гърдите му. Той прошепна името й, но най-накрая се предаде и вдигна глава.

— Не мога, Лъки…

— Това е просто една целувка.

— Не, не е.

— Само една целувка.

— Нямаме право.

— Зная, зная.

— Тогава ме пусни. Моля те!

Той я пусна, но не се помръдна от мястото си. Очите им се срещнаха и между тях сякаш избухна пожар. Лъки с радост забеляза, че и тя като него бе останала почти без дъх, а протестите й бяха твърде слаби и неубедителни.

Девън се промуши през вратата и я затвори след себе си, но в очите й се четеше объркване и страст, която по нищо не отстъпваше на тази, изгаряща тялото му

Лъки не можа да мигне през цялата нощ. Мисълта, че тя е само през две стаи от него, а той не може да предприеме нищо, не му даваше мира.

 

След три подобни мъчителни дни, той бе на границата на лудостта. От списъка им на евентуални заподозрени едно по едно отпадаха всички имена. Отхвърляха ги по най-различни причини, но бяха убедени, че никой от хората, с които се бе карал напоследък, не би могъл да подпали склада им.

Лъки бе кисел и раздразнителен. Настроението му бе мрачно, езикът — вулгарен, търпението — на привършване. И всичко това, защото бе изгубил всякаква надежда, че може да има Девън.

— На четвъртия ден, докато пиеха кафето си, тя му каза:

— Фермерът беше последната ни надежда, но той е бил в Арканзас да купува добитък. Изглежда така, сякаш през оная нощ в града е имало само хора, които искрено те обичат. Не знам какво повече можем да направим.

— Така ли? — той се изсмя. — Бях останал с впечатлението, че знаеш всичко. Мислех си, че имаш цяла торба с чудеса. Не ми казвай, че са се свършили.

Тя гневно бутна стола си назад, изправи се и се отправи към вратата на кухнята. Когато мина край него, той протегна ръка, обгърна я през талията, придърпа я между широко разтворените си крака и допря чело в корема й.

— Съжалявам, съжалявам. — Зарови глава в меките й гърди, потърка лице в блузата й, вдишвайки сладкия й аромат. — Знам, че се държа като негодник, но аз бавно умирам, Девън. Ще експлодирам, ако…

— Някой идва…

Тя се отдръпна от него само няколко секунди преди Лори да влезе в кухнята, последвана от Сейдж. Дори и да бе забелязала напрегнатата обстановка и зачервените им, виновни лица, Лори с нищо не го показа. Сейдж, обаче, ги изгледа с разбиране и безочливо намигна.

— Е, здравейте. Не ви прекъснахме, нали?

Лъки я погледна и изръмжа нещо.

— Какви са плановете ви за днес? — попита Лори.

— Всъщност, все още не сме решили — отвърна несигурно Девън.

— Е, ако питате мен — нещо, което явно смятате за излишно — мисля, че пропускате очевидното.

— И кое е то, мамо?

Лъки погледна с любопитство към нея, макар да изгаряше от желание да напляска дръзката си сестричка. Истински се зарадва на думите на майка си — всъщност би се зарадвал на всеки, който би успял да го отклони за момент от измъчващата го страст.

— Онзи Кагни и противното му приятелче.

— Литъл Алвин и Джак Ед Патерсън?

Лори само деликатно сви рамене при споменаване на имената им.

— Отвратителни хора, особено Джак Ед. А и децата на Кагни са си беладжии по рождение.

— Но да подпалят склада веднага след като ги понатупах! Това вече ми се струва прекалено очевидно!

— Може би разчитат точно на това. Смятат, че никой няма да се усъмни в тях, защото нещата наистина са очебийни.

Девън и Лъки се спогледаха, замислени върху тази възможност.

— Мисля, че тя има основание. — Те съвсем трепетно бяха побеснели от яд.

— Но и двамата имат железни алибита.

— Лъжи — кратко заяви Сейдж. — Принудили са хората да лъжат заради тях.

Лъки задъвка долната си устна, докато обмисляше въпроса.

— Няма да е много умно от наша страна, ако пак се скараме с тях. Обещахме на Пат, че няма да има повече неприятности. Освен това — той се захили — може и да не остана жив след още една схватка с Литъл Алвин.

— И така, какво предлагаш? — попита Девън.

Литъл Алвин е силен като вол и подъл като сатаната, но не е кой знае какъв умник.

— Съгласна съм. Сигурно Джак Ед е измислил плана за пожара.

— Нека тогава да опитаме да се възползваме от глупостта на Литъл Алвин.

— Как?

Лъки се облегна назад и със задоволство потупа бедрата си.

— Ще прибегнем към това, което владея най-добре. Ще го изиграя.

 

Когато спряха пред ръждясалия подвижен дом, Девън нервно навлажни устни и попита:

— Как изглеждам?

— Направо страхотно — Лъки изключи двигателя на колата.

Тя вдигна нагоре тъмните си очила.

— С това? — Сейдж бе надминала себе си и бе използвала всичките си цветни сенки и моливи, за да й нарисува едно убедително насинено око.

— Дори и с него. — Изкуши се да се наведе към нея и да я целуне. Но като погледна към прозорците на подвижната къщичка, осъзна, че Литъл Алвин може би ги наблюдава.

— Ще трябва сама да си отвориш вратата. — Той се измъкна през неговата врата и се запъти към караваната, без нито веднъж да погледне към нея. Почука силно на входната врата, а след това й подвикна през рамо:

— Ей, хайде по-бързо.

Тя застана до него и процеди през зъби:

— Свиня!

Едва бе прошепнала думата, когато предната врата се отвори с такава сила, че цялата къщичка се залюля върху бетонната площадка.

— Какво, по дяволите, искаш, Тайлър?

С достойна за уважение самоувереност, Лъки го изгледа без да помръдне от мястото си и изръмжа.

— Най-напред искам да ме пуснеш да вляза.

— Защо?

— Ще ти кажа, когато вляза вътре.

— Значи на кукуво лято. Обирай си крушите от верандата ми.

Литъл Алвин се опита да затръшне вратата под носа им, но Лъки я хвана преди да се е затворила.

— Или ще влезем сега сами, или ще се върнем по-късно с шериф Буш. И тогава няма да имаш право да избираш.

Алвин изгледа Лъки с подозрение, след това погледна Девън и похотливо се изхили.

— Тая сладка мадама не желае ли да влезе вътре сама?

— Сладката мадама не желае — процеди Лъки през зъби.

Алвин изруга, после се обърна и кимна с глава да го последват. Лъки се канеше да отстъпи встрани и ма при пусне Девън пред себе си, но тя бързо го сръга в ребрата, за да му напомни, че според плана им той трябва да се държи като истински мръсник.

Къщата приличаше на кочина. Беше оскъдно обзаведена с евтини мебели и засипана с всякакви боклуци, с остатъци от храна, бутилки от алкохол и кутийки от бира. Единствените украшения бяха залепените по стените средни страници, откъснати от най-вулгарните списания за мъже.

Само един поглед към тях и Лъки усети как Девън се напряга до него. Без да й обръща внимание той се приближи до една от снимките, разгледа я обстойно и промърмори едно одобрително „хм“. Не изчака да го поканят да седне, а нехайно се изпружи на канапето. Хвана Девън за ръката, дръпна я до себе си и арогантно я обгърна през раменете.

— К’во искаш? — попита домакинът им.

— Малко студена бира би ни се отразила добре. Една за мен и една за нея — отговори Лъки, като кимна с глава към Девън.

Литъл Алвин навъсен хлътна в съседната стая и след малко се върна с три бири. Подаде им две и седна срещу тях в един фотьойл, който очевидно бе любимото му за сядане място. Но облегалката, където се опираше главата му, имаше голямо мазно петно, а тапицерията бе прокъсана на няколко места — под задника му и там, където слагаше краката си, когато се облягаше назад.

— Е — той отпи голяма глътка от бирата си и ги изгледа враждебно.

— Пат Буш ми отпусна двадесет минути, за да се споразумея с теб.

Литъл Алвин се разсмя с неприятен, наподобяващ лай смях.

— Трябва да си полудял, Тайлър. Не смятам да се споразумявам с теб за каквото и да било.

— Казах ти, че няма да го направи — смотолеви Девън.

— А аз ти казах да си държиш устата затворена и да ме оставиш аз да се разправям с него — изръмжа Лъки и я погледна заплашително. — Той може да не е от най-умните, но не е и глупак.

— Какво, по дяволите…

— Искаш ли да чуеш какво имам да ти казвам или не? Защото всяка минутка, която губиш тук с празни приказки, те приближава все повече и повече към федералния затвор.

— За какво?

Девън се изсмя. Лъки нетърпеливо се намръщи.

— За какво? — презрително повтори той.

— Виж, Алвин, хайде да караме направо. Властите вече разполагат с достатъчно доказателства, за да ви тикнат в затвора… дори и без процес.

Видяха как презрителната маска на лицето му започна да се пропуква. Самодоволната му усмивка угасна.

— Какво искаш да кажеш? Какви доказателства?

— Доказателства, не разбираш ли? Нямаме достатъчно време, за да навлизаме в подробности.

— Кога ще му кажеш за вестника? — изхленчи Девън.

Лъки изруга, сякаш бе разярен, че го е прекъснала.

— Ще престанеш ли да говориш за това? Остави ме първо да свърша другата работа.

При този предварително уговорен сигнал, Девън свали слънчевите си очила и откри насиненото си око. — Изобщо не ме е грижа за скапания ви пожар. Ти каза…

— Какво щеше да ми казваш за доказателствата, които шерифът е събрал? — нетърпеливо попита Литъл Алвин, прекъсвайки поредното им спречкване.

Остави ме първо да си свърша работата с човека, разбра ли? След това ще поговорим и за теб. — Лъки отново се обърна към Алвин и сниши гласа си. — В кръчмата изглеждаше така дяволски красива. А сега… — той разпери ръце с раздразнение. — Май щеше да е по-добре за всички ни, ако ти я бе оправил оная нощ, а не аз. Но както и да е. Докъде бях стигнал?

— За доказателствата, които имат срещу мен — проплака Алвин.

— О, да, тези документи са секретни. Единственото, което зная, е, че Пат обеща първо да прибере Джак Ед, но никой не може да каже колко време ще му отнеме това. Всеки момент може да пристигне тук. — За всеки случай Лъки погледна през рамо към окъсаните пердета на прозорците.

— Арестуват Джак Ед? — тлъстото лице на Литъл Алвин се покри с пот.

— Да, в този момент. А ти знаеш що за невестулка е този малък кучи син. Би предал и собствената си майка. Само един Господ знае какво ще им изприказва за теб. Може да им каже, че ти сам си запалил склада ни.

Литъл Алвин проплака като пеленаче, което за миг е изгубило майка си от погледа си и се спусна към вратата. Предугадил хода му, Лъки се спусна след него, хвана го за яката и го завъртя обратно.

— Ние сме тук, за да ти помогнем, Алвин!

— Ти да не ме мислиш за вчерашен, Тайлър?

— Ако направиш доброволни самопризнания, ще получиш по-лека присъда. В противен случай с теб е свършено.

— Лъжец — Литъл Алвин започна да се дърпа и да се извива насам-натам, опитвайки се да се освободи. Лъки обаче го държеше здраво. — Защо си решил да ме предупредиш, Тайлър?

— Не аз. Пат ме помоли. Има нужда само от още едно доказателство, за да пипне яко Джак Ед. И тъй като разбра, че ще идваме да говорим с теб по нейния въпрос, той ме помоли да ти предложа сделка. Много почтено от негова страна, нали? Виж, всички знаят, че Джак Ед е измислил плана за пожара, но не могат да го докажат.

— Т-т-точно така — запелтечи Литъл Алвин. — По дяволите, та аз дори не можех да мисля ясно през оная нощ. След твоя удар всичките ми вътрешности сякаш се бяха качили в гърлото ми. Но Джак Ед каза…

— Почакай — изшътка Лъки. — Разкажи всички подробности на Пат, когато пристигне тук. Кажи му например откъде Джак Ед взе ония фенери.

— От гаража на сестра си — веднага издрънка Литъл Алвин. — Нейният мъж работи по строежа на пътищата. Джак Ед каза, че ще си помислят, че ти си го направил, защото те видял да носиш фенери…

— Казах ти да почакаш. Мен това не ме интересува. Когато намерят фенерите, сигурно ще намерят и бидоните с бензин.

— Да. Взехме ги от гаража на зет му.

— Казах ти да почакаш, докато дойде Пат. — Бутна Литъл Алвин обратно в стола му. Бившият футболен състезател трепереше целият. Лицето му бе окъпано в пот.

— Сега като свърши с това, ще се заловиш ли и с моя въпрос? — попита Девън с плачлив глас.

Лъки изпусна струя въздух.

— Разбира се, разбира се. Дай му нещо за писане.

— Да пиша? Какво да пиша? — очите на Литъл страхливо се местеха от единия към другия и обратно.

— Чете ли във вестниците, че нейният старец е в затвора?

Алвин тъпо кимна.

— Е, той я обвинява, че се е срещала с мен много преди нощта на пожара. Твърди даже, че сме се виждали с нея още преди той да отиде в пандиза. Ако надзирателите не го бяха спрели… — Лъки посочи насиненото й око и продължи. — Както и да е. Можеш ли да напишеш на един лист, че аз я забърсах едва оная вечер в кръчмата? И че срещата ни беше напълно случайна.

— Разбира се, разбира се. Мога да направя зова.

— Добре. Пет пари не давам, какво си мисли старецът й, но тя ми извади душата да дойдем при теб. Нали знаеш какви са жените. — Девън подаде на Алвин молив и лист хартия. — Докато пишеш, аз ще се обадя на Пат по телефона. Надявам се да не е прекалено късно. Ще му кажа, че си готов да говориш, нали?

— Точно така — нетърпеливо се съгласи Литъл Алвин. — Моите вкъщи ме предупреждаваха да не се доверявам на Джак Ед…

— Били са прави — дълбокомислено заяви Лъки. — Когато става дума за ум, вие двамата просто сте несравними. — Потупа Алвин по рамото, сякаш бяха стари приятели. — Гаражът на зет му, а? Не зная дори къде живее този човек.

— На път № 4. До големия зърнен силоз.

Лъки погледна към Девън под главата на Алвин и се усмихна.