Сандра Браун
Лъки (16)

16

Когато на следващата сутрин пристигна в офиса на „Тайлър Дрилинг“, Девън го чакаше там. Седеше сковано като ученичка на един стол с права облегалка, разговаряше с Чейс и държеше в ръцете си една от техните нащърбени, позахабени чаши за кафе.

Размениха си продължителен поглед през ярката светлина на един проникнал в стаята слънчев лъч, в който безброй прашинки танцуваха в бясното темпо, с което заби сърцето на Лъки веднага щом я видя.

Чейс пръв наруши неловката тишина.

— Девън пристигна преди няколко минути — сконфузено обясни той. Очевидно и той като Лъки се питаше защо е дошла. — Тъкмо пием кафе. Искаш ли и ти?

— Не, благодаря — Лъки не сваляше очи от Девън. Нито пък тя отделяше поглед от него.

— Ами, екипът вече тръгна за Луизиана.

— Това е добре.

Неуспешните опити на Чейс да завърже някакъв разговор още повече подсилиха напрежението, което се усещаше в смълчания кабинет. Той с неудобство се изкашля.

— Ами, аз май трябва да свърша някои неща навън. Ще се видим по-късно. — Докато минаваше край Лъки на излизане, Чейс леко го смушка с лакът. Този жест бе мълчаливо братско послание, което гласеше: Ела на себе си. Не стой като глупак.

Веднага щом Чейс затвори вратата след себе си, Лъки отбеляза.

— Изненадан съм, че те виждам тук.

Усмивката й беше мигновена и несигурна.

— Самата аз съм изненадана.

Той седна на един тапициран с кожа стол, без да сваля жадния си поглед от лицето й.

— От вчера следобед се опитвам да се свържа с теб, Девън.

— Бях изключила телефона си.

— И аз така си помислих. Защо?

— Изглежда, че след вчерашната статия във вестника, всичките ми познати бяха решили да ми се обадят.

Лъки се намръщи.

— Дяволски съм разстроен, че цялата история се появи във вестниците. Исках името ти да не се споменава колкото е възможно по-дълго. Моля те, повярвай ми!

— Знам, че нямаш нищо общо с това. Кой, мислиш, че го е направил?

Той й разказа за Сюзън.

— Изглеждаше много виновна, когато застанах пред нея. Убеден съм, че е направила всичко възможно да разбере коя си и после от чиста злоба е изпяла всичко пред репортерите.

— Е, това едва ли вече има голямо значение. Нищо повече не може да се направи.

Той я изгледа изучаващо и видя, че лицето й е бледо и изпито. Последните двадесет и четири часа очевидно са били истински ад за нея. Стискаше чашата между ръцете си така, сякаш тя бе единственият пристан, до който бе успяла да се добере в бурното и враждебно море, в което внезапно се бе озовала.

— Наистина ли ти се пие това кафе? — попита я той.

Тя отрицателно поклати глава и му подаде чашата.

Той я взе, остави я на бюрото и отново се обърна към Девън. Един-единствен въпрос запълваше мислите му и той не можеше повече да го таи в себе си.

— Как мина срещата със съпруга ти вчера?

Тялото й леко потръпна, макар че в офиса бе неприятно топло и задушно.

— Когато пристигнах, Грег вече бе прочел статията — тихо каза тя. — Просто ми остави вестника и излезе от стаята.

— Без да каже нищо?

— Думите щяха да са напълно излишни, нали?

— Вероятно — промърмори Лъки.

Мислеше си, че ако имаше съпруга и я обичаше така, както всеки съпруг би трябвало да обича жена си, то той щеше поне да изпита известни съмнения и да й зададе няколко въпроса. Не би предприел нищо, преди тя да отрече или потвърди напечатаното във вестника.

Ако тя отречеше всичко, той щеше да я успокои, а след това незабавно щеше да поиска публикуване на опровержение. Ако пък потвърдеше историята, той сигурно щеше да пощурее и да извърши нещо наистина ужасно.

Гневни изблици, сълзи, болка, скърцане със зъби, заплахи за отплата и възмездие — това според него бяха естествените реакции, предизвикани от ревност и обида. Те говореха за чувства, за страст. Едно високомерно напускане на стаята му се струваше почти нечовешка реакция и само студен и безчувствен човек като Грег Шелби бе способен на подобна постъпка.

— Ти какво направи? — поиска да узнае Лъки.

— Прочетох цялата статия. И не можех да се мръдна от мястото си. Бях зашеметена. Представата, която си бях изградила за себе си, бе невъзвратимо накърнена. Кой знае защо, написаната история ми се стори страшно грозна и срамна. Толкова евтина и безвкусна — тя отново потрепери.

Лъки се пресегна над облегалката на стола си и хвана едната й ръка.

— Не беше така, Девън.

— Не беше ли? — попита тя с плувнали в сълзи очи.

— Не.

Погледът, който си размениха, бе толкова красноречив, че тя благоразумно издърпа ръка под предлог, че иска да избърше сълзите си, а след това покри очи с опакото на ръката си.

— Накарах надзирателя да се опита да убеди Грег да се срещнем отново, но той отказал. Веднага щом се върнах в Далас, се обадих в затвора и поисках разрешение да разговарям с него по телефона. Изпитвах отчаяна необходимост да му обясня всичко. — Тя тъжно поклати глава. — Той дори не пожела да се обади.

Лъки започна да нарича наум Грег Шелби с всички мръсни имена, за които можеше да се сети в този момент.

— И сега какво? Искаш ли аз да отида да разговарям с него?

— Не! — Тя стана от стола и неспокойно започна да обикаля из офиса. — Не смятам, че ще иска да види някой от нас в този момент. След като помислих по въпроса и се консултирах с адвоката на Грег, който също не е кой знае колко очарован от мен, реших, че ще е най-добре да го оставя сам за няколко дни. Той се нуждае от малко време, за да поохлади страстите си и да избистри главата си, за да може когато се видим следващия път, да изслуша спокойно обясненията ми.

— Не зная, Девън — в гласа му се долавяше съмнение.

— Ако аз съм на негово място, колкото повече мисля, толкова по-силна ярост ще изпитвам.

— Грег не е толкова емоционален и невъздържан като теб.

— Тук си права. — Признанието му изобщо не трябваше да се тълкува като комплимент към Грег. — Ако ти беше моя съпруга и някакъв тип бе преспал с теб, досега да съм съборил стените на затвора, за да му прережа гърлото.

— Грег не е толкова… агресивен.

— Наистина ли мислиш, че в края на краищата той ще прости и ще забрави?

— Надявам се. Да, вярвам, че ще забрави с времето.

Отговорът й изобщо не се понрави на Лъки. От думите й бе разбрал, че съпругът й е лицемерно влечуго, което щеше вечно да й натяква вината й. Мисълта, че Девън ще бъде свързана с Шелби през остатъка от живота си, му се струваше непоносима.

С леко раздразнение я попита:

— Нима измина целия път от Далас, за да ми кажеш това?

— Не. Има и друга причина. — Тя се върна на мястото си.

— Цялата тази история ми се стовари съвсем изневиделица. От момента, в който влязох в оня бар и си поръчах една бира, ми се случват неприятност след неприятност. Вече е известно на всички, че аз съм алибито ти в делото за умишлен палеж. Докато свърши процесът, а само един Господ знае кога ще е това, животът ми ще се превърне в истински цирк. Не мога да понеса това. Няма да го понеса.

— Мисълта, че ще се превърна в истинска вестникарска сензация не ми е по-приятна, отколкото на теб. Но какво можем да направим?

— Можем да свалим подозренията от теб.

— Опитахме се, не помниш ли? И си вкарахме истински автогол.

— Но оня ден не можахме да им представим истинския подпалвач.

Лъки я изгледа неразбиращо. След това се разсмя.

— Искаш да се правиш на детектив?

— Слушай, колкото по-бързо свалим подозренията от теб, толкова по-скоро ще приключим с тая бъркотия и всеки ще продължи по пътя си. Зная, че няма да е лесно да си възвърна доверието на Грег, но си мисля, че като начало е добре да знае, че няма заедно да свидетелстваме в този процес и аз няма да съм постоянно с теб. Сигурна съм, че ще остане много доволен, ако разбере, че никога повече няма да те видя отново.

Тя сипеше мрачните си решения за бъдещето им едно след друго тази сутрин, но той мълчеше, защото не можеше да й предложи нищо по-добро.

— Освободих се от всички ангажименти — каза тя. — Казах на редактора на вестника, че си вземам едноседмичен отпуск и смятам да посветя това време на опитите си да открия истинския подпалвач. Обещах му, че като се върна, ще му представя страхотна история, а също така и статия за това как федералните агенти могат да плашат свидетелите си и как всъщност го постигат. Мисля… На какво се хилиш по тоя идиотски начин, господин Тайлър?

— На теб.

— Намираш ме забавна?

— Обичаш да контролираш нещата, нали? Дори и когато става дума за полицейско разследване.

— До този момент полицията не е направила нищо, за да ти помогне. Не бих могла да влоша нещата повече от това.

— Това поне е сигурно.

— Не поверявам на други хора делата си.

— Аха — кимна той. — Значи си от жените, които навремето наричахме оправни кучки.

Все още ухилен до уши, той се изправи и се протегна. Чувстваше се милион пъти по-добре, отколкото се бе чувствал само преди час. Сутринта бе загрижен, защото не бе разговарял с Девън след като историята за авантюрата им излезе на бял свят. Освен това се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да прекара един цял ден без да я види.

И изведнъж, без никакво предупреждение, тя се появи и дори възнамеряваше да остане няколко дни. По дяволите! Това ако не беше късмет! Мрачните мисли за съпруга й, затворника, отстъпиха на заден план. Грег Шелби беше губещ особняк и ако Лъки изобщо разбираше нещо от жени — а той се смяташе за експерт по въпросите за нежния пол, — той със сигурност не беше кой знае колко добър и в леглото.

Ако Шелби беше мъжът, който Девън заслужаваше, никакви увещания и изкушения не биха могли да я вкарат в леглото на друг мъж. А на него дори не му се беше наложило да я убеждава. Нещо в брака й с тоя тип Шелби не бе наред.

Лъки я уважаваше заради твърдото й нежелание да обсъжда брачните си проблеми с един непознат, но от друга страна много му се искаше да разбере защо се бе омъжила за човек, който я правеше толкова нещастна. И сега очевидно щеше да разполага както с възможността, така и с необходимото му време да си изясни това.

Единственото нещо, което помрачаваше настроението му, бе фактът, че няма да може да я докосва. Щяха да прекарат доста време заедно, но тя все още оставаше недосегаема. Това щеше да го съсипе, защото той я желаеше повече от всичко на света. Повече, отколкото се безпокоеше за западащия бизнес, повече, отколкото се притесняваше за това изфабрикувано обвинение в умишлен палеж. Желанието му да притежава Девън бе всепоглъщащо, по-силно от всичките му останали чувства.

И все пак предпочиташе да я вижда при тези обстоятелства, отколкото изобщо да не я вижда.

— Винаги съм обичал да играя на стражари и апаши — каза той. — Кога започваме?

— Най-напред трябва да се настаня някъде. Къде е най-добре да отседна?

— У дома.

— Не мога, Лъки — тя непреклонно поклати глава. — Мисля, че причините са очевидни.

— Майка ми жив ще ме одере, ако ти позволя да отидеш в някой мотел. Всички, които я познават, знаят, че тя не би позволила никакво прелюбодейство под покрива си. Оставаш у нас и край — гласът му не търпеше никакви възражения.

— Но…

— Девън — строго изрече той, отклонявайки протестите й, протегнал напред двете си ръце с дланите нагоре. — Никакви спорове повече.

Тя се предаде, макар че не изглеждаше особено доволна от това решение.

— Мисля, че най-напред трябва да разберем как е започнал пожарът.

— Бензин и сигнални фенери — каза той. — Пат вече ми каза. Съвсем наскоро бях купил няколко фенера. Това само потвърдило подозренията им.

— Можем ли да прегледаме доклада на полицията?

— Не зная. Не мисля, че ще му дадат някаква публичност.

— Не става дума за това. Питах дали не можем да го видим само ние двамата. Твоят приятел, шериф Буш, не може ли да ни измъкне един екземпляр?

Лъки подсвирна през зъби.

— Ще го помолим.

Тя се обърна и се пресегна към телефона на бюрото. Лъки грабна слушалката от ръката й.

— Аз ще го попитам. Може би ще се съгласи да го направи, но в извън работно време.

— Междувременно бих искала да видя мястото на пожара.

— Това е лесно. Намира се само половин миля надолу по пътя. — Той я огледа от горе до долу — роклята, високите токове, светлите чорапи. — Мястото се обитава само от сондьори и миещи се мечки. Не можеш да отидеш там облечена по този начин.

— Ще се преоблека.

Лъки донесе куфара й от колата. Тя влезе в малката тоалетна на офиса. Докато се преобличаше, Чейс се върна. Той се огледа Наоколо и видя само Лъки, който седеше зад бюрото и говореше по телефона.

— Къде е Девън?

Лъки закри слушалката с ръка:

— Ей там — и посочи към банята. — Сваля си дрехите.

Когато вратата на банята се отвори, Чейс така бързо завъртя главата си, че вратът му изпука от усилието. Девън се появи напълно облечена. Носеше дънки и навиваше нагоре ръкавите на спортната си риза.

— Какво става тук? — попита Чейс.

Лъки му изшътка и продължи разговора си по тепе фона.

— Хайде, Пат! Зная, че се държах като лошо момче. Да, заслужавам да ме наложат с камшик. Сега, след като така смирено си признах грешките, ще направиш ли това за мен, или не?

Заслуша се за момент, докато очите му оценяващо се плъзнаха по стройните крака на Девън и по меките извивки на гърдите й.

— Страхотно! Десет и тридесет. Не, по дяволите! Няма да кажем на никого.

— Какво става тук? — повтори Чейс, след като Лъки затвори телефона.

— Довечера Пат ще ни даде, на мен и на Девън, доклада на полицията за пожара.

— Ти току-що обеща да не казваш на никого — извика тя и подпря ръце на кръста си.

— Чейс не е кой да е. Пат е наясно, че ще му кажа.

— Аз все още не разбирам какво става тук — напомни им Чейс.

— Смятаме да се опитаме да разберем кой е подпалил склада, за да отпаднат подозренията към мен.

— И за да мога аз да се сдобря със съпруга си — добави Девън.

Лъки се въздържа от коментар по изявлението й. Чейс местеше невярващия си поглед ту към единия, ту към другия. Най-накрая каза.

— Девън, би ли ни оставила за минутка сами с брат ми?

Веднага щом тя се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, Чейс здраво стисна ръката на Лъки над лакътя. Приближил лице към неговото, той каза.

— Да не си си изгубил ума? Не можеш да се забъркаш в нещо подобно. За кого, по дяволите, се мислите вие двамата? За Коджак и Нанси Дру?

— Изглеждам доста по-добре от Коджак — наперено отвърна Лъки.

— Не се шегувам — Чейс сърдито го изгледа.

— Нито пък аз.

— Така ли?

Лъки присви сините си очи.

— За какво е всичкият този шум?

— За теб това да не би да е само игра? Игра, която ще ти позволи да си непрекъснато до жената, до която изобщо нямаш право да се приближаваш?

— Не се меси в това — сдържано процеди Лъки, загубил вече шеговитото си настроение. — Всичко, което правя с Девън…

— Най-добре ще е, ако не правиш нищо с Девън. Тя е омъжена.

Лъки, ядосан от конското на брат си, макар че то дословно повтаряше онова, което той самият непрекъснато си повтаряше, рязко издърпа ръката си.

— Вече съм достатъчно голям. Не е необходимо да се правиш на будната ми съвест, големи братко!

— Не се опитвам да бъда твоята съвест — Чейс огорчено въздъхна. — Добре де, може би малко. Но се безпокоя повече за нея, отколкото за теб. Тя е истинската жертва, Лъки. Нейният живот бе разбит и вината за това е само твоя.

— Няма защо да ми го напомняш.

— А когато приключите с игрите, какво ще остане за нея? Съсипан брак и разбито сърце?

— Грешиш, Чейс.

— Така ли?

— Този път не е просто игра.

Чейс го изгледа продължително и меко каза:

— Точно това ме безпокои най-много.

 

Всичко, което бе останало от склада с машините, бе един тъмен, обгорял участък на земята, покрит с пепел, която бе пресявана толкова много пъти, че приличаше на сива пудра за лице. Останките от машините вече бяха изнесени. Малкото, което бяха успели да спасят, вече бе продадено като старо желязо. С парите от тази продажба едва бяха успели да покрият пътните разходи на сондажния екип до Луизиана.

Девън въздъхна и подритна купчинка пепел с върха на гуменката си.

— Няма кой знае колко за гледане.

— Нали ти казах. — Лъки бе клекнал, загребваше пълни шепи пепел и я оставяше да изтече между пръстите му.

— Подпалвачът очевидно е искал да унищожи всичко, а не просто да ви отправи някакво предупреждение — отбеляза тя.

— Агентите твърдят същото от самото начало. Това е една от причините, поради която обвиняват мен. Казват че огънят е бил силен и разрушителен. Пожарните коли не са имали никакъв шанс да го потушат. Единственото, което са успели да направят, е било да предпазят гората наоколо.

Девън излезе извън периметъра на почернялата земя. Седна на ствола на едно повалено дърво. Лъки се присъедини към нея. Мълчаливо се загледаха в овъгления участък.

— Това е една от няколкото сгради на компанията нали? — попита тя.

— Точно така. Но тук държахме основната част от тежкото ни оборудване. Унищожаването точно на този склад би ни причинило най-големи загуби и най-голяма печалба от застраховката и тъкмо поради това подозренията падат върху мен.

Тя повдигна глава и го изгледа с любопитство.

— Защо си толкова сигурен, че отмъщението е било насочено към теб?

Той сви рамене.

— А към кой друг? Мама? Тя дори не може да преброи всичките си приятели. Сейдж? Тя е още хлапе.

— Някой неин ревнив приятел?

Той отхвърли тази възможност с рязко поклащане на глава.

— Тя все още няма никакви сериозни връзки. Дори и най-решителните и настоятелни хлапета се плашат от нея. Чейс може би има някои врагове, но аз чувствам — той притисна ръка към гърдите си, — в душата си, че пожарът е бил насочен срещу мен.

— Защо?

Тя изпъна ръцете си назад и се подпря на тях. Ризата й силно се опъна на гърдите. Лъки съсредоточи цялото си внимание върху гъсеницата, която пълзеше по дървото, само и само да успее да сдържи импулса си.

— Аз съм този, които винаги се забърква в някакви неприятности. Той вдигна поглед към нея. — Сякаш имам дарбата да се озовавам в най-заплетените ситуации.

Паяците, които плетяха мрежите си по клоните на околните дървета, вдигаха повече шум от Лъки и Девън, които останаха за миг неподвижни, приковали поглед един в друг. Ветрецът развяваше косите им, играеше си с дрехите им, но те стояха без да мърдат, без да мигат, изцяло погълнати от себе си.

След един безкрайно дълъг миг Девън попита:

— И с кого си си имал неприятности?

— Любопитна ли си?

— Всеки твой враг автоматично се превръща в заподозрян.

— А може би си просто любопитна? — подразни я той.

Тя леко се изчерви.

— Може би. Професионален навик. Знаеш ли, когато пиша статия за някого, аз разговарям с всички, които имат някакво отношение към темата. Събирам най-различна информация от всякакви източници, докато накрая успея да сглобя цялостния характер на човека, който ме интересува. Понякога най-маловажното интервю ми дава най-ценната информация и след това всичко останало си отива по местата.

— Страхотно.

Беше очарован, но не от темата на разговора, а от вдъхновението и оживлението, е което му описваше начина си на работа. Очите й не бяха просто зелени. В тях се преплитаха безброй нюанси на зеленото, които ярко блестяха, когато беше ядосана или развълнувана.

А когато бе тъжна или замислена, очите й ставаха дълбоки като кладенци — като в онази вечер в овощната градина, когато му бе разказала за родителите си. Не беше сигурен дали тя изобщо осъзнава колко изразителни са очите й. Ако имаше и най-малката представа за това, сигурно щеше да се опита да ги контролира, да прикрива чувствата, които те така ясно показваха.

Лъки насочи мислите си обратно към разговора им и попита:

— Но какво общо има този твой метод с мен?

— За да стигна до този негодник, трябва добре да опозная теб. Ето защо ще процедирам така, все едно че пиша статия за теб, все едно че разговарям с различни хора, които познават Лъки Тайлър. За това искам да ми кажеш за всички, с които си си имал неприятности през, да кажем, последните шест месеца.

Той се разсмя.

— Това ще отнеме цял следобед.

— Разполагаме с един цял свободен следобед.

— О, да. Правилно. Чейс каза, че със сондирането в Луизиана всичко е наред, нали? Ами, дай да помисля. — Той разсеяно се почеса по врата. — Най-скромната ми свада, разбира се, бе с Литъл Алвин и Джак Ед.

— Нека за момента ги забравим. По-късно ще се върнем към тях. Подозренията към тях ми се струват прекалено очевидни, за да са основателни.

— Добре, можем да започнем с оня тип в Лонгвю. Притежава клуб там.

— Клуб? Здравен клуб? Кънтри клуб?

— Не… ами, нали разбираш.

— Нощен клуб?

— Да. Едно заведение… в което се навъртат най-различни типове. Има момичета. Сервират питиетата и… нали разбираш, танцуват малко.

— И са полуголи?

— Нещо подобно. Да. Мисля, че може и така да се каже.

Девън изразително завъртя очи и каза.

— Не е нужно да го увърташ толкова, Лъки! Говори направо. Така ще спестим време. И какво за онзи тип?

— Обвини ме, че налитам на едно от момичетата му.

— Така ли беше?

— Почерпих я няколко питиета.

— И той се ядоса само заради това?

— Не съвсем — Лъки с неудобство се разшава.

— А защо? Не го увъртай.

— Флиртувах с нея. Тя обаче си беше въобрази нещо повече. Когато загубих интерес, престанах да ходя там, а тя изпаднала в депресия.

— Откъде знаеш?

— Оня тип ми се обади и започна да ме ругае. Каза, че тя плачела през повечето време и отказвала да работи. Каза, че съм му съсипал бизнеса, защото тя била любимката на клиентите му. Предупреди ме да стоя настрана от клуба му и да не се приближавам до момичето. Мисля, че и той си падаше по нея и просто ревнуваше.

— Толкова много, че да изгори склада ти до основи?

— Съмнявам се.

Девън въздъхна дълбоко.

— Заслужава си да помислим още върху това. Кой друг?

— Има и един фермер.

— Чакай да отгатна — шеговито каза тя. — Той има дъщеря.

— Не. Имаше крава.

След кратко колебание тя поклати глава.

— Не мисля, че искам да чуя точно тази история.

Лъки се намръщи, осъзнал пълната липса на доверие от нейна страна и започна да обяснява.

— Карах един от камионите ни през пасището на път за сондажната площадка, когато една крава реши да си поиграе.

— С кого?

— С камиона.

— С други думи прегазил си кравата.

— Беше злополука! Кълна се! Глупавото животно се хвърли точно към емблемата на капака.

— Надявам се, че си я платил на фермера?

— Да, по дяволите! Платихме му повече, отколкото струваше. Но той изпадна в необуздан гняв и заплаши, че ще ни съди за нанесени щети.

— Какво стана?

— Нищо. Повече нищо не чухме за него и решихме, че се е отказал от заплахите си.

— А може и да не е. Макар да се съмнявам, че бедният стар фермер ще събере достатъчно кураж, за да предизвика такъв пожар.

— Да бе! Бедният стар фермер! Глупости! Той току-що бе завършил селскостопанския колеж на Тексас. Трябваше да чуеш някои от имената, с които ме нарече.

— Добре, той е една от възможностите. Спомни си името му и ще проверим дали напоследък не си е купувал фенери. С кого друг си се карал?

Той примигна срещу слънцето.

— Хъм. О, да, семейство Ървинг.

— Много ли са?

— Те са цял клан. Живеят в областта Ван Занд.

— Страхотно. Това стеснява кръга — скептично промърмори тя. — И какво си им направил?

— Нищо.

— А те в какво те обвиняват?

Той хвана ръцете й и ги стисна между своите.

— Кълна се в Бога, Девън, не бях аз! Не бях виновен.

— Не беше виновен за какво?

— За бременността на Ела Дорийн.

Тя го погледна с недоумение, а след това започна да се смее.

— Това някаква шега ли е?

— Напротив. Едва ли щеше да ти е толкова смешно, ако ти бяха налетели ония главорези, облечени в работни дрехи и въоръжени с пушки. Един ден наобиколиха офиса ни с искането да направя от Ела Дорийн почтена жена и да призная детето й за свое.

— Има ли някаква вероятност действително да си… ами, донорът!

Той възмутено я изгледа.

— Та тя е още дете, по-малка е и от Сейдж! Дори не се сещах коя е преди роднините й да я свалят от каросерията на един пикап. Чичо не знам си кой я блъсна към мен и ме обвини направо.

— И тогава позна ли я?

— Разбира се. Няколко седмици преди това се бяхме срещнали в една сграда в Хендерсън. Бях там, за да се видя с един клиент. Тъкмо прекосявах фоайето, когато я забелязах да седи и да си вее с ръка. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, или ще повърне, а може би и двете. Попитах я дали има нужда от помощ. Тя ми каза, че е малко замаяна и й е горещо. А вътре наистина бе страшна горещина. По-топло и от ада.

— Така че аз й помогнах да стане, придружих я навън и й предложих да й купя кутийка кола от един от автоматите на съседната бензиностанция. Влязохме вътре. Нито за миг не съм оставал сам с нея. Единствената част от тялото й, която съм докосвал, е лакътят й.

— Разговаряхме малко и тя ме попита какво работя. Остана силно впечатлена от визитната картичка, която й дадох. Спомням си с какво уважение прокара пръсти по гравираните букви. Това бе всичко. След като ме увери, че може да се обади на някой от близките си, за да дойде и да я прибере, аз я оставих да си седи на една купчина гуми и да отпива от колата си.

— После се оказа, че е била в Хендерсън на лекар в същата тая сграда и че вече е била бременна в четвъртия месец. Нямаше никаква вероятност да съм баща на детето й. Бях просто една удобна изкупителна жертва. В края на краищата тя отстъпи и си призна всичко.

Когато свърши разказа си, Девън с изумление поклати глава.

— Привличаш неприятностите като магнит.

— Не го правя нарочно.

— И навсякъде има замесена някоя жена. Или крава. — Тя погледна настрани и тихо добави:

— А сега и аз.

Лъки покри бузата й с дланта си и обърна лицето й към себе си.

— Изглеждаш толкова тъжна.

— Така е.

— Защо? Толкова ли ужасно беше вчера?

— Да. Беше ужасно да се изправя пред съпруга си, когато и двамата знаехме, че съм му изменила, физически. С теб.

— И когато съзнаваше, че отново искаш да го направиш.

Тя бързо си пое дъх. Очите й се разшириха, а устните й леко се разтвориха.

— Не съм казвала подобно нещо, Лъки!

— Не е необходимо. — Прекара палец по долната й устна. Тя тихо простена. Лъки погледна към зърната на гърдите й, които се открояваха под блузата и прошепна.

— Точно както и преди, тялото ти говори вместо теб.