Сандра Браун
Лъки (12)

12

Лъки примигна няколко пъти. Докато го наблюдаваше, Девън осъзна, че той мига както от изненада, така и от яркия блясък на флуоресцентната лампа. Светлината беше силна и дразнеща. Разкриваше прекалено много стаени подробности. Тя се измъкна от ръцете на Лъки и отиде да я изгаси. Чувстваше се далеч по-спокойна в потъналата в полумрак стая, осветявана единствено от свещта върху масата. Чувстваше се не толкова слаба и уязвима.

— Затвор?! — Той остана като закован на мястото си.

— Федералният затвор с лек режим в Източен Тексас. Намира се само на петдесет мили от…

— Зная къде се намира.

— Бях на посещение при него и на връщане реших да събера малко материал за статията си. Смятах, че посетителите на едно заведение в провинцията най-добре ще подкрепят теорията ми. Оказа се, че съм била права.

Това обяснение му беше достатъчно. Всъщност това бе всичко, което можеше да му каже. Нямаше никакво намерение да му разказва с подробности за посещението при съпруга си, от което си бе тръгнала толкова разстроена. Изобщо не му влизаше в работата колко съсипана и потресена се бе почувствала след свиждането.

Съвсем случайно Лъки Тайлър се бе оказал на подходящото място в подходящото време — а може би в най-неподходящото време, на най-неподходящото място — и се бе възползвал от нестабилното й емоционално състояние.

— За какво е в затвора?

— Финансови злоупотреби. Издаване на поверителна информация.

— Извършил ли го е?

— Разбира се, че не — излъга тя. — Мислиш ли, че бих се омъжила за криминален престъпник? — По времето когато се бе омъжила за него, тя все още вярваше в невинността му.

— Откъде, по дяволите, да зная! — Той се размърда и сърдито я изгледа. — Единственото, което знам за теб, е, че мамиш съпруга си.

Обвинението й се стори противно и отвратително. Но понеже не можеше да му каже истината, тя се престори на ядосана и побърза да отрече думите му.

— Не, не е вярно!

— Аз кой знае защо си спомням нещо друго.

Тя се приближи до вратата и рязко я отвори.

— Можеш да си тръгнеш по пътя, по който дойде — през задната врата. Аз ще ти отворя гаража.

— Няма да е толкова лесно, Девън.

— Сега, когато разбираш в какво неудобно положение ме поставяш, аз те моля да си вървиш.

— Нищо не разбирам — изкрещя той и като се пресегна над рамото й с трясък захлопна разтворената врата. Течението разлюля за миг пламъчето на свещта и по стените заиграха разкривените им сенки. — Струва ми се, че ни предстои да прекараме още една нощ заедно.

— За какво говориш?

— Няма да си тръгна, докато не ми обясниш всичко.

— Не ти дължа…

— Хейнс чие име е? Твоето или неговото?

— Моето. Той се казва Шелби. Грег Шелби.

— От колко време сте женени?

Изобщо не бе в настроение да отговаря на въпросите му, но той нямаше да си тръгне, преди да научи всичко, а тя разбираше, че не може да го вини за настойчивостта му. Ако беше на неговото място, и тя щеше да се чувства по същия начин. Не беше необходимо да му казва цялата истина. Само част от нея. Това щеше да го успокои.

Дали? Когато се взираше в нея с властните си сини очи, тя имаше чувството, че погледът му прониква чак в душата й. Усещането беше обезпокоително, дори страшничко. Какво щеше да стане, ако неволно, чрез някоя изпусната въздишка или изпълнен с копнеж поглед, тя му подскажеше най-важния момент от онази нощ, който той сякаш бе забравил?

За да прикрие неудобството си, тя учтиво попита.

— Искаш ли малко кафе?

— Не.

— Нещо друго?

— Отговори.

— Хайде да отидем във всекидневната.

Тя взе свещта, духна и загаси пламъчето. Поведе го в тъмнината към антрето, през което се минаваше за всекидневната. Там запали единствената лампа и се настани в ъгъла на едно канапе в дамаска с цвят на слонова кост. Лъки се отпусна на възглавничката пред синия кожен фотьойл, раздалечи колене и отпусна ръцете си между тях.

— Давай — въздъхна той.

Тя започна без предисловия.

— Когато започна процесът на Грег, аз помолих редактора на вестника да ми позволи да пиша за него.

— Не си го познавала преди това?

— Не.

— И кое възбуди интереса ти до такава степен, че да пожелаеш да пишеш за него?

— Повечето криминални престъпници, като се започне от серийните убийци и се стигне до дребните крадци, обикновено следват определен модел на поведение — обясни тя. — Престъпниците, обвинени във финансови злоупотреби, обикновено се държат арогантно и снизходително с прокурора, независимо дали са признати за виновни или не.

— Продължавай.

— Ами, от това, което бях прочела за Грег, бях разбрала, че той не се вписва в тази схема. С покъртителна искреност се опитваше да отрече участието си в каквито и да било криминални деяния. Това ме заинтригува. Запалих и редактора, и той ми даде разрешение за работа. След това трябваше да се срещна с адвоката на Грег и с окръжния прокурор, за да получа разрешението им. Това отне няколко седмици.

— Адвокатът на Грег постави условието да присъства по време на разговорите ни и аз се съгласих. Прокурорът пък настояваше, че преди да бъдат публикувани, статиите ми трябва да бъдат прочетени и одобрени от някой представител на кабинета му. Те все още не знаеха със сигурност дали е виновен или невинен, но искаха да подходят абсолютно непредубедено.

Лъки кимна.

— Когато в крайна сметка всички условия бяха удовлетворени, най-накрая успях да проведа първото си интервю с него.

— Любов от пръв поглед?

— Не, но веднага бях привлечена от него.

— Физически?

— Освен всичко останало.

— Един мъж в белезници сигурно е много привлекателен.

Тя не обърна внимание на саркастичната му забележка.

— По това време той не беше в затвора. Беше освободен под гаранция.

Девън се замисли за първата им среща в кабинета на адвоката му. Спомни си недоумението си, че някой би могъл да заподозре Грег дори в неправилно паркиране, камо ли в углавно престъпление. Беше облечен в безукорен, много официален кафяво-сивкав костюм с жилетка, с бяла риза и консервативна, раирана вратовръзка. Червеникавокафявата му коса бе грижливо сресана назад и откриваше високо, гладко чело. Изглеждаше така, сякаш би могъл да дава на Емили Поуст уроци по вежливост и изтънчено поведение.

— Какво научи от първата ви среща?

— Придобих представа за произхода му.

— Който беше какъв?

— Израснал е в малко стоманолеярно градче в Пенсилвания в семейство на много строги и религиозни родители, от които той много рано се е отчуждил и това им отчуждение продължава и до ден днешен.

— Защо? Не мога да си представя, че съм в състояние напълно съзнателно да се откъсна от семейството си.

Девън и сама се бе досетила за това. По-рано тази вечер той бе изразил съжалението си за трудностите, които причинява на близките си. Очевидно неприятностите на кой да е Тайлър бяха неприятности и на цялото семейство и всеки взимаше присърце проблемите на другия.

— Грег не е имал твоя късмет да се радва на такава силна привързаност в семейството си, господин Тайлър. Всъщност, много малко хора са чак толкова щастливи — замислено произнесе тя с много тъжен глас. — Бащата на Грег е работил за една и съща стоманолеярна компания през целия си живот. Никога не могъл да разбере сина си, който играел на стоковата борса и постоянно му натяквал, че трябва да се захване с някоя сигурна и стабилна работа.

— Значи ти никога не си се срещала с родителите му?

— Не.

— Ами твоите? Как приеха факта, че зет им е затворник?

— Моите родители са мъртви.

— О, съжалявам. Знам какво е да изгубиш родител. Баща ми почина преди няколко години. — Тя само кимна с глава. — Колко скоро след първия ви разговор започна да се срещаш с Шелби?

— Всъщност, ние никога не сме се срещали в истинския смисъл на думата. — Лъки недоверчиво я изгледа. — Вярно е. Адвокатът му многократно ни предупреждаваше, че не бива да се появяваме заедно на обществени места. Смяташе, че не би било приемливо един подсъдим да се разхожда из града.

— Значи ухажването се извършваше под бдителния поглед на адвоката.

— Глупости! След първите няколко срещи разбра, че може да ми има доверие, че няма да постъпя непочтено по отношение на клиента му и започна да ни оставя сами.

— Колко удобно!

— Всъщност наистина беше удобно — рязко му отговори тя. — Имахме време да се опознаем един друг.

— Готов съм да се обзаложа, че е било точно така.

— Разбрах, че Грег е бил обвинен напълно неоснователно. Знаеше, че някой от фирмата му е издавал ценна информация на определени клиенти. Който и да е бил този някой, сигурно е бил много умен. Бе изработил улики и доказателства, които сочеха към Грег. Защитата на Грег бе построена изцяло върху факта, че той не би имал никаква материална изгода от подобна дейност. Ако бе извършил престъплението, за да се облагодетелства, то къде тогава беше изгодата?

— Ей — каза Лъки, — аз не съм съдебен заседател. Присъдата му вече е факт. Аз се интересувам много повече от теб… и от Грег, разбира се.

— Времето минаваше и двамата с Грег ставахме все по-близки.

— Хъм.

— Беше ми трудно да преценявам ситуацията обективно и безпристрастно.

— Несъмнено.

— Исках да го защитавам, да помогна на адвоката му, което означаваше, че трябва да се откажа от писането на статиите. Нито един журналист, който държи на доверието на читателите, не може да си позволи подобен сблъсък на интересите. Грег беше разстроен от това. Не искаше взаимоотношенията ни да попречат на кариерата ми.

— А и безплатната реклама, която щеше да получи чрез теб, ако продължеше да пишеш, едва ли би му навредила особено.

Забележката му засегна болното й място.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо — уморено отвърна Лъки, сякаш думите му нямаха никакво значение. — Значи, когато Шелби повдигна въпроса за женитба, ти се съгласи?

— Точно така. Той ме помоли да се омъжа за него веднага след приключването на процеса. Но аз настоях да се оженим веднага.

— Защо?

Да, защо? Какво се бе опитвала да докаже? Че е по-умна от всички, които го обвиняват, че единствено тя е права в преценката си за него, а всички останали грешат? А може би смъртта на майка й преди няколко години бе оказала влияние върху решението й. Искрените оплаквания на майка й, че е болна все още отекваха в главата й. Те твърде много й напомняха на тържествените клетви, с които Грег я убеждаваше, че е невинен.

Боли ме, Девън. Наистина. Не мога да издържим повече. Моля те, помогни ми.

Невинен съм, Девън. Кълна се. Трябва да ми помогнеш.

Не можеше да обърне гръб на един толкова отчаян човек, който молеше за помощ. Заради случилото се е майка й бе готова да повярва на Грег със сърцето си, въпреки че фактите категорично опровергаваха твърденията му, че е невинен.

Едва след време осъзна, че е била измамена. Приела всичките му клетви за чиста монета, бе налапала въдицата веднага и бе паднала право в ръцете му. Понякога й се струваше, че Грег сякаш бе успял да проникне в мислите й, да чуе слабия и немощен глас на майка й да произнася думите, които преследваха Девън ден и нощ. Бе търсил и намерил най-верния път към нея, използвал бе състраданието и чувството й на жалост към всички слаби и изпаднали в беда хора.

Беше немислимо, обаче, да си признае всичко това пред Лъки Тайлър. Знаеше, че няма изход от ситуацията и затова продължаваше твърдо и неотстъпчиво да защитава Грег. В края на краищата той беше неин законен съпруг. Женитбата бе свързана с доста отговорности, които тя не можеше да пренебрегне просто ей така.

В отговор на въпроса на Лъки, тя за пореден път повтори мита, който сама си бе създала, макар да съзнаваше, че по този начин се опитва да оправдае наивността и лековерието си.

— Омъжих се за него, защото исках да демонстрирам вярата си в неговата невинност. Сключихме граждански брак в кабинета на адвоката му.

— И с колко дни разполагахте между сватбата и присъдата?

— Два дни. Грег бе единственият свидетел, призован от адвоката си да даде показания — обясни тя. — Той беше искрен и убедителен. Просто не можех да повярвам на ушите си, когато съдебните заседатели го обявиха за виновен.

Тя затвори очи.

— Все още виждам пред очите си съдебните пристави, които се приближиха, за да му сложат белезниците и да го отведат от залата. Грег изглеждаше сразен.

И разярен, помисли си тя. Неуспехът му да въздейства на съдебните заседатели и да ги убеди в невинността си го бе изкарал от равновесие. Тези дванадесет човека бяха останали недокоснати от „искрените“ му излияния. Тя се бе оказала единствената глупачка.

— Кога беше това?

— Преди единадесет месеца.

— Каква е присъдата?

— Две години затвор. Десет години условно. Адвокатът му твърди, че ще излежи по-малко от половината.

— Което означава, че скоро може да бъде освободен условно.

— След няколко седмици предстои преразглеждане на присъдата.

Лъки се изправи и се обърна с гръб към нея. Пъхна ръце с дланите навън в задните джобове на дънките си. Цялата му фигура, начинът по който бе изпънал раменете си, издаваха обхваналото го напрежение. Когато се обърна да я погледне, лицето му изглеждаше разярено и зло.

— И колко пъти си го мамила през тези единадесет месеца?

— Това не е твоя работа.

— Как да не е, по дяволите! — Той я сграбчи за ръката и я изправи на крака. — Не зная дали съм един от многото, дали принадлежа към някоя отбрана, елитна група мъжкари, или пък съм единственият му заместник. Да си кажа честно, не знам кое от трите предпочитам, но съм дяволски сигурен, че искам да знам истината.

— Това няма никакво значение.

— За мен има.

Сълзите напираха в очите й. Идеше й да му изкрещи истината. Никога не е плюло друг. Ти си единственият. Вместо това прошепна с дрезгав и несигурен глас.

— Ти си единственият.

Раменете му видимо се отпуснаха, а яростта в очите му понамаля.

— Предполагам, че ще трябва да ти повярвам.

— Ако искаш вярвай, но това е самата истина.

— Обичаш ли го?

— Той е мой съпруг.

— Не това те попитах.

— Не възнамерявам да обсъждам с теб взаимоотношенията си със съпруга ми.

— Защо?

— Защото нямаш право да ми задаваш подобни въпроси.

— Значи ми даде тялото си, но не искаш да ми повериш няколко отговора, от които имам нужда.

— Не съм ти давала нищо — опита се да възрази, но думите не излизаха от сърцето й. — Това, което се случи… то просто стана. Започна с няколко целувки и от там нататък… ти просто ме изненада.

— Така те изненадах, че не усети езика ми върху зърното на гърдата ти?

Не, простена тя наум. Спомняше си всяко негово докосване с най-големи подробности, но отчаяно й се искаше да забрави.

— Бях полузаспала. Просто отвърнах на ласките ти.

Той заплашително пристъпи напред.

— Ако сега ми кажеш, че си си представяла, че съм съпругът ти, ще те удуша.

— Не — в гласа й се долавяха сълзи. — Не съм си представяла нищо подобно.

Нямаше сили да срещне погледа му и бързо сведе очи. Тишината в къщата сякаш я притискаше и задушаваше. Натрапчивото му физическо излъчване я объркваше и тя стоеше замаяна и безсилна.

За да увеличи разстоянието помежду им, тя започна неспокойно да обикаля из стаята. Подреди една купчина списания върху масата. Отчаяно се опитваше да намери някакво занимание на ръцете си, стараеше се да не го погледне.

— Навремето са замеряли жените с камъни заради това, което си направила.

Тя оправи възглавничките на канапето и се изправи.

— Това, което направихме, господин Тайлър. Ти също беше в леглото.

— Спомням си — твърдо заяви той. — И съм готов да поема моя дял от отговорността за случилото се. Но ти не си.

Тя постави ръце на кръста си и войнствено го изгледа.

— И какво предлагаш да направя? Да мина през града и да дам пари на всеки срещнат? Или да избродирам една червена буква „П“ на гърдите си^[1]? Има народи, които обезглавяват прелюбодейките. Смяташ ли, че ако ми отрежат главата, справедливостта ще възтържествува? И ако е така, готов ли си да сложиш и собствената си глава на същия дръвник? Защото съм дяволски сигурна, че твоята глава лежеше до моята — на една и съща възглавница.

При този спомен тя изведнъж млъкна и се обърна с гръб към него.

— Не прецених ситуацията добре и допуснах грешка — каза тя. — Повярвай ми, собствената ми съвест ми е достатъчно наказание.

Той се приближи към нея и произнесе името й с тих и утешителен глас. Хвана я за раменете, обърна я към себе си и сложил ръка под брадичката й, леко повдигна главата й нагоре.

— Аз не искам да те наказвам. Можеш и да не ми повярваш, но аз обвинявам повече себе си, отколкото теб. Сигурен съм, че на един твой грях мога да противопоставя десет мои. Прелюбодейството никога не е било един от тях преди, но…

Очите им се срещнаха, и приковал поглед в нейния, той бавно замлъкна.

— Никога? — дрезгаво попита тя.

— Никога.

— Ако знаеше, че съм омъжена…

Той помисли няколко секунди, преди да й отговори.

— Не съм сигурен дали това щеше да има някакво значение.

И тогава не само очите, но и спомените им сякаш се сляха. Всеки си спомни докосванията, аромата, топлината на другия. И двамата знаеха, че бяха разтърсвани от еднаква страст през онази нощ в мотелската стая. И затова всеки трябваше да поеме своята част от вината, трябваше да понесе съответните последици.

— Трябва да свидетелствам в твоя полза — прошепна тя. — Нямам избор, нали?

— Напротив, имаш — отговорът му я изненада напълно. — Няма да те накарам насила, Девън.

— Но ако не дам показания, ще причиня толкова много зло на теб и на семейството ти. Не мога да позволя това да се случи. Още вчера, когато ми каза за пожара, осъзнах, че в крайна сметка ще трябва да подкрепя алибито ти. Така е най-честно — тя замислено се усмихна. — Предполагам, че съм се надявала да се случи някакво чудо и да отпадне необходимостта от моите показания.

Той докосна ъгълчетата на устните й с върха на пръста си.

— Съпругът ти никога няма да разбере. Ще запазя самоличността ти в тайна. Все още не съм официално обвинен. Веднага щом им кажеш, че съм бил с теб от здрач до зазоряване на следващия ден, обвиненията към мен ще отпаднат и ти ще си свободна да си вървиш. Свидетелските ти показания никога няма да бъдат съобщени публично.

Тя знаеше, че подобни заплетени ситуации рядко се разрешаваха толкова лесно. Въпреки това не й се искаше да помрачи надеждите му с песимизма си.

— Утре ще си взема свободен ден и ще дойда в Милтън Пойнт. Искам да приключа с това колкото е възможно по-скоро.

— Много ще съм ти задължен — каза той. — Колкото по-бързо се отърва от обвинението, толкова по-добре.

На устните му разцъфна усмивката, която бе видяла от сепарето си при първата им среща. От нея лицето му стана особено зашеметяващо красиво.

След нощта, която бяха прекарали заедно, тя милион пъти си бе задавала въпроса как можа да извърши подобна глупост. Но колкото повече време прекарваше с него, толкова по-ясен й ставаше отговорът на този въпрос. Та коя жена, независимо колко е уравновесена и самоуверена, би могла да устои на тази усмивка?

И макар че все още изпитваше на собствения си гръб последиците от слабостта си, тя отново усети приятната възбуда, обхванала тялото й.

— Къде да отида, когато пристигна в Милтън Пойнт? — попита тя, като отчаяно се опитваше да разсъждава разумно и прагматично.

— Защо не дойдеш у нас около обяд? Ще се обадя на Пат и той ще доведе федералните агенти, които ще запишат изявленията ти или каквото там друго пожелаят.

— Кой е Пат?

— Шерифът, Пат Буш. Ти го видя, помниш ли? Това е добре, защото той може да те идентифицира като жената, която забърсах в кръчмата.

— Не си ме забърсал.

— Е, просто така се казва. Не се сърди.

— Но се сърдя. Добре, съгласих се да направя това, което искаш, така че моля те вече да си вървиш. — Тя отиде до предната врата и я отвори.

— Не трябва ли да ти обясня как да намериш къщата?

— Ще погледна адреса в указателя.

— Е, както искаш…

— Аз винаги постъпвам както искам — отговори тя. Не й се искаше последната дума да е негова.

Но той не й остана длъжен. Преди да пристъпи през прага, протегна ръка и я прегърна през врата. Повдигна лицето й към своето и бързо я целуна.

— Лека нощ, Девън — прошепна тихо, пусна я и се плъзна надолу по стълбите.