Сандра Браун
Лъки (11)

11

Стори му се, че тя сякаш бе очаквала появата му.

Девън не беше чак толкова изненадана, колкото бе предполагал. Колата й спря до неговата, която бе паркирал до бордюра край къщата й. Тя го изгледа за миг безизразно, а след това вкара колата си на алеята пред къщата.

Лъки излезе от Мустанга и тръгна към вратата на гаража, която Девън бе отворила в движение, за да вкара колата си. Срещнаха се на алеята. Очевидно тъкмо се връщаше от работа. Беше облечена с костюм, но сакото висеше преметнато през едната й ръка. Бе вдигнала нагоре слънчевите си очила, които придържаха косата й назад. В другата си ръка държеше голяма кутия с пица.

— Здрасти — каза той с мрачно изражение.

— Здравей.

— Аз… ами… — той се поколеба за миг, а после погледна към буреносните облаци, които се събираха на небето. — Съпругът ти вкъщи ли е?

— Не.

— Не искам да усложнявам нещата повече, отколкото е необходимо.

— Тогава какво правиш тук?

— Трябва да поговоря с теб. — Стисна устни и процеди през зъби. — По дяволите. Трябва да ми помогнеш, Девън.

Тя притеснено се огледа наоколо, сякаш се боеше, че някой може да я наблюдава от съседните къщи. Най-накрая сдържано кимна.

— Влизай. — Преведе го пред гаража, натисна един бутон на стената, за да затвори вратата, и го помоли да подържи пицата, докато отключи вратата на кухнята. Той я последва вътре и остави пицата върху покрития с бели плочки плот.

Тя запали осветлението. Бяла, флуоресцентна светлина заля стаята.

— Ще се върна след минута.

Бързо излезе от кухнята. Лъки се приближи към прозореца, който гледаше към задния двор. Бе започнало да вали. Едри, дъждовни капки танцуваха по повърхността на басейна и тежко падаха по верандата. Дъждът бе толкова силен, че листата на цветята се превиваха под тежестта на водните струи. Ярка, назъбена светкавица раздра небето точно над хоризонта. Няколко секунди по-късно се чу тътенът на гръмотевицата.

— Гладен ли си?

Той се обърна. Тя се бе върнала в кухнята и стоеше зад него, облечена в стари дънки, широк, свободно падащ пуловер и чифт меки, кожени мокасини. Косата й бе грижливо сресана и прибрана. Без строгия си служебен костюм изглеждаше по-млада и уязвима.

— Може би. Не бях се замислял за това.

— Обичаш ли пица с пеперони^[1]?

— Иска ли питане?

— Имам нужда само от минутка, за да приготвя салатата.

Лъки беше втрещен от учудване. Наистина ли го канеше да остане за вечеря? Очаквал бе, че тя ще затръшне вратата под носа му — ако, разбира се, благоволеше да отговори на позвъняването му. Предварително бе решил, че ако съпругът й отвори вратата, ще го попита за някой адрес наоколо или пък за нещо още по-нелепо, което би му хрумнало в момента.

След като никой не бе отговорил на позвъняването му, той бе решил да изчака и да види кой ще се прибере пръв, а едва след това да мисли за тактиката, която да възприеме, за да поговори с нея. Изобщо обаче не бе му минало през ума, че съществува възможност да бъде поканен на вечеря.

Бе извадила зеленчуците от хладилника и бавно чистеше марулята в една купа. Той я погледна.

— Не изглеждаш изненадана, че ме виждаш?

— Не съм.

Той се подпря на плота.

— И как така?

— Ти сам каза, че никога не би се примирил с отрицателен отговор от жена. — Тя вдигна очи към него. — Вярвам ти. Извинявай — тя го избута настрана, отвори отново хладилника, извади бутилка с подправки за салатата и за негова огромна изненада измъкна и бутилка червено вино. Подаде му я заедно с тирбушона, който измъкна от едно чекмедже. — Ще го отвориш ли?

Озадачен от спокойствието и самообладанието й, Лъки свали станиола от гърлото на бутилката и започна да навива тирбушона. Наблюдаваше я как подрежда на масата два прибора за хранене. После сложи няколко парчета пица да се стоплят в микровълновата фурна.

— Чаши?

— В шкафа.

Лъки видя две редици винени чаши, захлупени върху един рафт в шкафа. Взе две и наля и на двамата по малко вино. Девън запали една свещ, постави я в средата на масата и с ръка го подкани да седне.

Той се приближи, като държеше двете чаши с вино и бутилката в ръцете си, и се настани на стола, който му бе посочила. Тя седна срещу него и му сипа салата от голямата купа. В момента, в който напълни и двете чинии със салата и пица, той се пресегна през масата и хвана ръката й тъкмо когато тя посягаше за чашата си.

— И какво ще стане сега? — рязко попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ще стане, ако съпругът ти се върне в този момент и ни завари в тази интимна обстановка да вечеряме на свещи?

— Това притеснява ли те?

— Дяволски много!

— Няма да се върне.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Тази вечер няма да си е у дома. — Тя отдръпна ръката си, взе чашата и отпи от виното.

Приятният аромат на риган и моцарела припомни на Лъки, че не е ял цял ден. Той налапа голямо парче пица и го поля с глътка вино. Виното не беше любимото му питие, но изглеждаше подходящо за случай като този, в който жената, с която вечеряше, имаше коса със същия наситен тъмночервен цвят.

— Хубаво е — учтиво каза той.

— Благодаря.

— Често ли го правиш?

— Кое? Купуването на пица за вечеря ли?

Лъки бавно сдъвка своята хапка, преглътна и обясни с търпение, каквото изобщо не изпитваше.

— Не, да каниш мъже за вечеря, когато съпругът ти е извън града.

— Не съм казала, че е извън града. Казах само, че тази вечер няма да си е у дома.

Уморен от тази игра на думи, той сви юмруци, постави ги от двете страни на чинията си и яростно я загледа, докато най-сетне тя вдигна поглед към него.

— Често ли го правиш!

Тя задържа погледа си върху него още няколко мига, преди да му отговори, но в края на краищата упоритостта й отстъпи пред настойчивостта му.

— Не, ти си първият мъж, когото каня на вечеря в тази къща. Е, това признание спасява ли егото ти? Помага ли ти да преодолееш предразсъдъците си или каквото там те кара да ме тормозиш с въпроси, които изобщо не ти влизат в работата?

— Да, благодаря.

— Няма защо.

— Поласкан съм.

— Излишно се ласкаеш. Аз просто знаех, че няма да си тръгнеш, преди най-напред да приключиш с тоя разговор. А пък бях и гладна. — Тя сви рамене, като го остави сам да направи съответните изводи. — Едва ли е кой знае какво нарушение на брачните обети фактът, че двама възрастни си поделят една пица за вечеря.

— Освен, разбира се, в случаите, когато тези двама възрастни са споделяли и общо легло.

Шокирана от думите му ококорените й очи се заковаха в неговите и тя му заприлича на безпомощно нощно животинче, уловено в ярките светлини на преследващия го ловец.

Сякаш за да увеличи обхваналия я ужас, наблизо проблесна светкавица. Последвалият гръм раздра тишината и изведнъж изгаснаха всички лампи. Остана да свети само слабият пламък на свещта.

— Добре ли си? — попита Лъки, смутен от внезапно настъпилия полумрак.

— Разбира се. Чувствам се чудесно. — Само че изобщо не изглеждаше така. Ръката й, стиснала чашата с вино, силно трепереше.

— Девън — воден от инстинкта си, той се пресегна през масата и отново хвана ръката й. Беше студена. Обгърна я с голямата си топла длан. Погали всеки един от премръзналите й пръсти с палеца си, а след това нежно помилва средата на дланта й. — Девън, за това…

— За кое?

— Затова, че сме споделяли едно и също легло. Няма за какво да се безпокоиш. — Тя вдигна глава и го изгледа насмешливо. — Искам да кажа, че няма опасност да си забременяла, или нещо подобно. Аз се погрижих за това. Не зная дали изобщо си забелязала…

— О, да, забелязах… — тя започна да заеква. — Благодаря ти. Ти се държа… — запъна се и шумно преглътна. — Постъпи като истински джентълмен.

Той я погледна накриво и горчиво се усмихна.

— Ако бях истински джентълмен, нямаше да тръгна след теб, нямаше да нахълтам в стаята ти и да те принудя да ми позволиш да остана през нощта.

— Но ти беше ранен. Между другото, как е раната ти? — тя сведе очи към корема му.

— Добре е. Вече почти не се забелязва.

— О!

Лъки не бе обърнал внимание в кой точно момент бяха започнали да разговарят шепнешком. Беше глупаво, наистина, но самата тема на разговора, а и настроението им сякаш изискваха тихи и поверителни гласове. И двамата едновременно осъзнаха, че са приковали очи един в друг, а той продължаваше да гали дланта й. Тя виновно издърпа ръката си, макар че той очевидно не изпитваше и най-малкото желание да я пусне. Като нямаше какво друго да направи, той се върна към вечерята си, но апетитът му се бе изпарил, изместен от неутолимия глад, който изпитваше към нея самата.

Единствените шумове, които се долавяха в смълчаната къща, бяха трополенето на дъжда по прозорците и потрепването на приборите им. Ако обхваналата го възбуда и подтисканият копнеж можеха да издадат някакъв звук, той със сигурност би бил по-силен от рева на цял духов оркестър.

— Още пица? — попита тя.

— Не, благодаря.

— Салата?

Той поклати глава. Докато тя почистваше, той отново напълни чашите с вино. Когато тя се приближи към масата, Лъки забеляза отраженията на двамата върху чашите. Истинско олицетворение на интимността — мъж и жена вечерят в уединение на свещи. Девън също ги забеляза.

— Външният вид понякога лъже.

— Да — тихо каза тя.

Само след миг той продължи.

— Девън, ще говоря направо. Не ме познаваш много добре, но искам да те уверя, че обикновено не разговарям така с жените.

— Вярвам ти напълно — тя се усмихна и поднесе чашата към устата си.

— Да, предполагам — мрачно изрече той. Облегна се назад и се загледа в пламъка на свещта през рубинената течност в чашата си. — Има едно момиче в Милтън Пойнт, с което излизам от няколко месеца.

— Можеш да бъдеш напълно спокоен. Нямам никакво намерение да създавам неприятности между теб и приятелката ти.

— Не за това става дума! — сърдито я прекъсна той.

— Защо тогава повдигаш този въпрос?

— Защото искам ти да знаеш за нея.

— Какво те кара да мислиш, че се интересувам от романтичните ти връзки?

— Това няма нищо общо с романтиката. Просто ме изслушай, моля те. След това ще говориш. — Тя леко кимна. — Бащата на това момиче е важна клечка в банката, която отпусна заем на компанията ми.

— Затова ли започна да се срещаш с нея?

Лъки остана с впечатлението, че тя ще е много разочарована, ако й отговори утвърдително.

— Не. Започнах да се срещам със Сюзън, защото тя бе една от малкото свободни жени в града, с които все още не бях спал.

Тя сведе погледа си надолу.

— Разбирам…

— Предупредих те, че ще говоря направо, Девън.

— А аз оценявам честността и откровеността ти — дрезгаво му отговори. — Продължавай.

— Сюзън е дяволски разглезена. Свикнала е да върти баща си, а и всички останали около малкото си пръстче. Себична. Егоцентрична. — Можеше да продължи с епитетите до безкрайност, но усети, че вече е успял да предаде същността на характера й, а и не искаше Да бъде обвинен в пресилване на нещата. — Както и да е, но тя си е навила на пръста да стане госпожа Лъки Тайлър.

— Защо?

Той сви рамене.

— Сестра ми смята, че това ще й донесе определена популярност и превъзходство над останалите.

— Бракът с теб се смята за особено постижение в Милтън Пойнт?

— Само от някои — гласът му бе сприхав и раздразнителен.

— Доколкото разбирам, ти не си особено очарован от идеята да се ожениш за нея.

— Не съществува сила на света, която би ме принудила да го направя.

— Казал ли си й го?

— Два пъти.

— Но очевидно и тя отказва да се примири с отрицателен отговор.

Лъки кипна. Погледна я навъсено.

— Аз си изказвам и майчиното мляко, за да ти обясня нещата по-ясно, а ти ми пробутваш тези злобни забележчици.

— Романтичните ти преживявания може и да изглеждат очарователни за някои жени, но аз наистина не разбирам какво общо с мен имат твоите проблеми със Сюзън.

— Ще стигна и до това.

— Побързай, ако обичаш.

— Миналата седмица Сюзън изяви желание да излъже властите и да им каже, че тя е била жената, с която съм прекарал нощта на пожара.

— А в замяна иска годежен пръстен, предполагам.

— Бинго!

— На което ти отговори…

— Нищо… Не го приех на сериозно. Помислих си, че ако я избягвам известно време, тя сама ще се откаже.

— Но не извади късмет?

— Точно така. Днес ми се обади по телефона и настоя да ме види.

— И какво се случи?

— Заплаши ме с друга лъжа. Само че този път смята да им каже, че уж съм споделил с нея плана си да запаля склада и да използвам парите от застраховката за изплащане на заема от банката.

— Никога няма да й повярват.

— Ще й повярват, по дяволите! Според тяхната логика, тя прави огромна жертва като се съгласява да даде показания. Готова е да съсипе репутацията си на добро момиче, като си признае публично, че е спала с мен.

— А спала ли е?

По вида й разбра, че веднага съжали за въпроса, който така невъздържано бе задала. Това му вдъхна известна надежда. Значи не бе съвсем безразлична към него, щом се интересуваше от другите му любовници. А може би ревнува?

— Не, Девън, никога не съм спал с нея. Кълна се! — Прикова очи в нейните, опитвайки се да й докаже, че изрича истината. Следващият й въпрос му показа, че е успял да я убеди.

— Тогава за какво се тревожиш?

— За много неща. Сюзън може да бъде много убедителна. По дяволите, та този следобед дори и аз едва не й повярвах, когато започна да плаче и да се кълне, че не можела повече да крие ужасната ми тайна. Не бих могла да преживея остатъка от живота си с подобен товар на съвестта — каза тя. Или нещо в този смисъл. Говореше така, сякаш думите й бяха самата истина. Не спираше да плаче и да повтаря колко мъка съм й причинил, като съм споделил с нея престъпните си намерения.

Девън разсеяно местеше пръсти по столчето на чашата си, замислена върху думите му.

— Предполагам, че единственото нещо, което би заличило мъката на Сюзън, е едно предложение за брак от твоя страна. В такъв случай тя веднага ще забрави, че си подпалвач.

— Това се подразбира от само себе си. Ако обявим годежа си публично, тя ще разкаже другата история — онази, която ми осигурява алиби и ме предпазва от неприятности.

— А в същото време предпазва и компанията ти от банкрут.

Той мрачно кимна.

— До днешната ни среща изобщо не обръщах внимание на заплахите й. Едва този следобед осъзнах, че би могла да ме унищожи напълно.

— Човешката злоба не признава граници.

— Особено като се има предвид, че по времето, когато бях с теб в леглото, трябваше да съм на вечеря с нея и родителите й у тях.

Девън леко разтвори устни, но остана безмълвна.

— Когато разбра и това… е, всъщност това преля чашата. Сестра ми, Сейдж, се опита да ме предупреди за Сюзън. Аз обаче само се изсмях и не й обърнах никакво внимание. А трябваше да я послушам. Сюзън е подла и безочлива, готова е на всичко, за да получи това, което желае. И тук не става дума само за мен, по дяволите! Аз я улесних напълно в стремежа й да ме хване в капаните си и в същото време да съсипе цялото ми семейство. Тя е в състояние да превърне живота ни в истински ад. От чиста злоба. Може да го направи и ще го направи.

— Освен ако аз не кажа на властите къде всъщност си прекарал нощта, в която е избухнал пожарът — бавно произнесе Девън.

— Точно така. — С пресипнал от вълнение глас той додаде: — Освен ако не им кажеш, че през онази нощ се любих с теб.

— Не говори по този начин! — Думите й бяха съвсем тихи, но твърди и категорични. Тя стана от стола толкова рязко, че неволно бутна с крак масата и разлюля свещта.

Лъки впери очи в нея. Девън стоеше облегната на плота, опряла свитите си юмруци на ръба на белите плочки.

Той се изправи зад нея и за част от секундата остана неподвижен, опитвайки се да се пребори със себе си. Не трябваше да я докосва. Не биваше. И макар че го осъзнаваше, той сложи едната си ръка на плота до нейната, а с другата я прегърна през кръста и зарови лице във врата й. Изпита невероятна наслада от допира на копринената й коса до устните му.

— Точно това правихме, Девън! Можеш да го отречеш на предсмъртния си одър, ако това ще успокои съвестта ти, но фактът, че се любихме в оная нощ, ще си остане непроменен.

— Остави ме сама — простена тя. — Моля те…

— Чуй ме — настойчиво каза той. — Тази бъркотия с пожара не е единствената причина, поради която съм тук. Знаеш това. Знаеше го и вчера. Щях да тръгна да те търся независимо от всичко. Трябваше да те видя отново. И ти искаше да се видим не по-малко от мен. Не ме е грижа колко упорито се опитваш да го отречеш, но аз зная, че е вярно. Ти бягаш не само от евентуалното ти въвличане в едно криминално дело и от последиците, които то може да окаже върху живота ти. Ти бягаш от това — той нежно прокара ръка по корема й, погали бедрата й, мястото където те се срещаха.

— Недей! Не ме докосвай по този начин!

— Защо?

— Защото… защото…

— Защото желанието те подлудява така, както мен самия.

— Престани!

— Само ако ми кажеш, че греша, че не изпитваш към мен страстта и желанието, които раздират тялото ти. Кажи ми го, Девън и аз ще престана.

— Моля те! Просто ме остави на мира.

— Не мога — простена той. — Не мога!

Тя обърна глава през рамо. Той сведе лице. Устните им се сляха в ненаситна целувка. Тя се завъртя към него, той я обгърна с ръце и я привлече към себе си. Поставил ръце на бедрата й, бавно я намести точно срещу себе си.

Колкото по-силна ставаше страстта му, толкова по-необуздан бе гневът му, защото знаеше, че тя е забранен за него плод. Въпреки пакостите и лудориите, които вършеше по време на неделното училище, в съзнанието му все пак се бяха запечатали някои от духовните проповеди. Религиозното му обучение плюс всички морални напътствия и съвети, които бе получил от изключително почтените си родители, му нашепваха, че това, което върши, е грешно, грешно, грешно.

И въпреки това не можеше да се откаже от целувките й, не и когато устните й изглеждаха толкова сочни, толкова сладки, толкова нетърпеливи и ненаситни. Непрекъснато си повтаряше, че следващата целувка ще е последната. Край! Завинаги! Но от това желанието му сякаш нарастваше все повече и повече.

— По дяволите, Девън, отблъсни ме! Спри това. Спри ме. — Беше така завладян от нея, че изведнъж го обхвана прастарото, изконно мъжко желание да се бори за нея. Стиснал главата й с двете си ръце, той рязко я дръпна назад. — Къде е той? Къде е този смотаняк, за когото си омъжена? Къде беше той, докато ти пътуваше съвсем сама из Източен Тексас? Луд ли е, че ти позволява такава свобода? Сляп ли е? Защо това копеле не е тук сега, за да те предпази от мен? Да те защити от теб самата.

Лъки бе задал въпросите си без изобщо да очаква някакъв отговор от нея. Затова замръзна от изненада, когато тя извика отчаяно:

— Той е в затвора.

В този миг лампите внезапно светнаха отново.