Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (7)

6

Златистожълтата луна вече се бе скрила зад дърветата и сега през полюшваните от лекия бриз сплетени клони и листа проникваше само слаб оранжев отблясък. Тази нощ звездите изглеждаха двойно по-големи от обикновено, а из бръшляна, който пълзеше по ронещия се зидан дувар на вътрешния двор, проблясваха безчет светулки.

Досега Лора и Трент бяха крачили мълчаливо по протежение на дългия вътрешен двор, сякаш ставаше дума за официална разходка по някой градски площад.

Вечерята най-сетне бе свършила. Всички проявиха непоносима тактичност, дори Франко. И въпреки непоколебимото си намерение да говори с господин Чаланджър, което бе споделила с майка си, сега Лора почти отчаяно се питаше не може ли той пръв да наруши мълчанието. „Толкова ли е неспособен да води най-обикновен, вежлив разговор?“ Тя неочаквано спря, а мъжът последва примера й. Но преди още Лора да бе успяла да каже онова, което й бе на езика, гостът я изпревари.

— Хубава нощ за разходки, не намирате ли? — небрежно забеляза Трент и докато момичето събере отново мислите си, той вече бе бръкнал в джоба си. — Ще имате ли нещо против, ако запаля? Навик, разбирате ли… предпочитам моите пурети пред повечето цигари.

— Не, разбира се, че нямам нищо против — отвърна Лора, твърдо решена да не отстъпва от първоначалното си намерение. — Можете да пушите колкото си искате, тук навън или вътре с баща ми и брат ми. Но преди да се върнем в къщата, има някои неща… доста неприятни въпроси… по които би трябвало да поговорим и да изясним позициите си, не мислите ли?

Той бе навел глава, за да запали пуретата си, и когато отново погледна Лора, пламъкът от кибритената клечка се отрази в блещукащите му очи, преди да изгасне.

— Така ли? И какви са тези „неприятни въпроси“, които толкова спешно трябва да изясним, госпожице Морган? Надявах се, че в уханна звездна нощ като тази ще забравим за не твърде учтивата си среща от тази сутрин! Осъзнавате ли, че това е всъщност третата ни среща?

Занемяла от невижданата му дързост, Лора можеше да се закълне, че е видяла по лицето му да пробягва широка усмивка, от която белите му зъби пробляснаха в полумрака. Веднага след това мъжът продължи със същия отвратителен маниер.

— Питам се… когато виждам колко сте променена в сравнение с тази сутрин, не мога да не си задам въпроса, как ли щеше да протече нашата първа среща, ако се бе състояла на лунна светлина!

Това беше прекалено! Такава арогантност и безсрамие! Още докато слушаше саркастичните му думи, Лора кипна вътрешно сега не можа да обуздае избухливия си характер.

— Тази сутрин? Смеете да споменавате онова, което се случи тази сутрин, при положение, че се държахте толкова безобразно? След като вие…

— О, небеса! — нетърпеливо я прекъсна той насред думата. — Откъде, по дяволите, можех да зная коя сте? Още повече след като ви чух да говорите на език, който една добре възпитана млада дама не би трябвало да знае, какво остава да го използва В разговор с някакъв непознат. Държахте се като малка уличница… и аз в взех за такава. Може би трябва да си извлечете поука от онова, което би могло да се случи, ако не бях толкова уморен… госпожице Лора!

— Вие сте едно отвратително чудовище! — избухна Лора с треперещ от гняв глас. — Няма извинение за държанието ви тази сутрин! Иска ми се да ви бях убила!

— В такъв случай навярно щяхте да станете играчка в ръцете на онези пияни войници, скъпа моя! — Преди тя да успее да си възвърне дар слово, мъжът продължи: — Ама, какво значи това, по дяволите? Какво искахте да чуете — извинение? За какво? Вие ме ударихте… и аз ви целунах, за да ви запуша устата. Какво толкова?

— Аз ще… няма да слушам повече! — процеди през зъби тя, изпълнена с омраза. — Дойдох тук с вас, за да ви кажа… имах намерение всичко да стане цивилизовано, докато вие не… Ах, дявол да ви вземе! Всичко, което исках да ви обясня е, че нямам никакво намерение да продължавам да участвам в този фарс… този така наречен годеж, за който научих едва днес! А освен това се надявам пътищата ни никога повече да не се пресекат! Лека нощ… и останете със здраве, господин Чаланджър.

В крайна сметка й се бе удало да си възвърне разсъдъка и да го зашлеви с ледения си глас. Опасявайки се, че избухливият й темперамент би могъл да й изиграе някоя лоша шега, ако чуеше дори само още една негова дума, Лора се завъртя на пета, а полите на благопристойно дългата й рокля прошумоляха в мравка. Неочаквано мъжът я сграбчи за ръката и я извърна с лице към себе си, сякаш бе някоя кукла.

— Няма ли да ми пожелаете лека нощ… и да ме дарите с проста целувка, госпожице Морган? Като благодарен ексгоденик настоявам за това.

В последствие Лора се оправдаваше с мисълта, че бе направила опит да се освободи. Да се изплъзне от хватката на силните му ръце. Бе се опитала… и ако той се бе показал жесток, достоен за презрение, тя може би щеше да успее да се противопостави на онова, което внезапно й се бе сторило неизбежно. Устните му бяха закачливи, любопитни, предизвикателни… Главата й се отпусна назад в ръцете на мъжа и Лора безпаметно се отдаде на целувките му — толкова различни и страстни, колкото тя не бе и сънувала.

Много по-късно, вече в стаята си, Лора долавяше гласовете на седящите в двора мъже и усещаше мириса на цигарите, долитащ през отворения прозорец, докато тя не го затвори с трясък.

Но дори и тогава по някаква необяснима причина дълго време не успя да заспи. Само щом затвореше очи, бе връхлитана от всевъзможни мисли и образи, които не успяваше да прогони. Ядосана на самата себе си, тя измисляше сцени и монолози и си представяше всичко онова, което би могъл и би трябвало да каже на Трент Чаланджър, за да уязви прекомерното му мъжко самочувствие.

Не трябваше да се впуска в безсмислени упреци, които изглежда само го развеселиха! Още от самото начало съвсем хладно, ясно и педантично трябваше да му каже онова, което й се бе насъбрало, а след това да се обърне и да го остави безкрайно унизен!

Защо не бе сторила това? Защо, по дяволите, бе допуснала да я целуне… при това толкова продължително… докато тя едва не остана без дъх и трябваше да се опре на рамото му, за да не изгуби равновесие? О, как я отвращаваше този мъж! Как копнееше да забрави цялата тази отвратителна история и своята предателска слабост, от която той така коварно се бе възползвал!

 

Лора се събуди много по-късно от обикновено, а слънцето й се стори толкова ослепително, че веднага отново затвори очи.

Филомена трябва да бе влизала в стаята, защото прозорците бяха отворени, както забеляза още сънената Лора. Но защо не я бе събудила — нещо, което обикновено правеше доста безцеремонно, без да обръща внимание на протестите на момичето.

Лора установи, че има главоболие. Обърна се по корем, потърка очи и изрита тънкия чаршаф, който Филомена навярно укорително бе метнала върху нея, докато бе спала. Благоприличие! Това е правилно, онова подхожда на една млада дама… Филомена не преставаше с тези наставления и нищо не се бе променило от времето, когато Лора и Франко бяха малки.

Лора седна в леглото, протегна се и направи гримаса, усещайки слънцето върху лицето си — като горещи пръсти… При тази глупава мисъл по гърба й полазиха тръпки. Спомни си за предната вечер и в същия миг беше вече напълно будна.

„Ще му дам да разбере“ — помисли си Лора и скочи от леглото, за да направи сутрешния си тоалет в един отделен с параван ъгъл на стаята, Филомена бе донесла две стомни с чиста вода — ледена, разбира се, — а също кесията за миене и прани кърпи.

Гола и зачервена от усиленото търкане, Лора нетърпеливо извика към вратата, която стоеше открехната:

— Филомена! Филомена… къде си, старо? Трябваш ми за обличането, por favor!

Бе решила да облече същата скромна и благопристойна рокля, която й бе навлякла Филомена предната сутрин — с всичките й безброй копченца и шнурчета. „Да видим дали Филомена пак ще ми мърмори и подмята забележки.“ Очертаваше се чудесен ден, а Лора бе гладна… и готова да се изправи срещу всекиго, дори и срещу него, ако се наложеше!

Майка й и баща й никога не слизаха за закуска преди единадесет, така че Лора бе сигурна, че ще успее да се оправи навреме, ако Филомена се поразмърдаше!

— Филомена! Къде си? Трябва ли полугола да тръгна да те търся?

— Идвам! Какво нетърпение! Вече не съм толкова подвижна, колкото някога, би трябвало да го знаеш.

Лора, която много добре знаеше как да върти някогашната си бавачка на малкия си пръст, се хвърли на врата й и я прегърна веднага щом възрастната жена се появи на прага, задъхана от изкачването по стълбите.

— Съжалявам, Филомена, но уханието на закуската ме подлудява… а снощи не хапнах почти нищо.

— Да, вярвам ти! — отвърна Филомена. — Всичкото вино! Забелязах колко много изпи! Прекалено много за момиче на твоята възраст. Казах го и на майка ти. Виното те удря в главата и възбужда сетивата! И… какво ще сложиш под роклята, което вчера бе съблякла, а?

Лора вече се бе вмъкнала в роклята и сега се обърна към огледалото.

— Облякох една от новите си ризи! Не виждаш ли? Но без корсет! Така пристегната, не бих могла да преглътна и троха. Когато поема въздух… така… и го задържа, роклята ми стои съвсем добре. Моля те, побързай! И не си губи времето да ме хокаш… Когато отпътувам за Европа, няма да има кого да мъмриш, знаеш ли? Тогава ще ти липсвам!

— Ха! Наистина ще ми липсваш… грижите и ядовете ще ми липсват! Жал ми е за хората, които ще трябва да се грижат за теб и да направят от теб дама, докато господинът и госпожата обикалят по света. Стой мирна сега, ако искаш да ти закопчая роклята. Трябваше да я огладя още малко, знаеш ли? Каква младеж само е днешната! Кълна се пред светата Дева Мария, че не зная какво ще излезе от теб… и от нас покрай теб!

— Ах, Филомена, замълчи! Сигурна съм, че на моята възраст си била не по-малко луда… даже повече. Не си ли ми казвала сама…

— Стига… стига! Забрави онова, което съм казала! От мен никой не е искал да ставам дама, бях дъщеря на беден селянин и трябваше да намеря най-добрия начин да се оправям в живота! Така!

Филомена стоеше мрачна и със сърдито издадена напред долна устна зад Лора, която пощипна бузите си и уви дебелата плитка на тежък кок високо на тила, така че сега покрай врата й надолу към гърба се спускаха само няколко непокорни къдрици.

— Мама и татко слязоха ли вече? Ах, колко съм гладна! Надявам се, че е останало нещо от закуската.

Все още мърморейки, Филомена последва Лора на излизане от стаята, както правеше винаги.

— Разбира се, има достатъчно! Също и за пиене. Прекалено много, както обикновено! И защо бързаш толкова, че чак се спъваш в полите си? Повдигни ги с едната си ръка, както правят истинските дами!

— Филомена! — Все пак Лора забави крачка и повдигна полите на роклята си. Какво ли щеше да измисли, ако се спънеше и подобно на кълбо прежда се търкулнеше току пред краката му?

— А ако припряността ти не е предизвикана единствено от глада, а и от желание да го видиш отново, онзи бандит с каменно лице, то тогава по-добре си спести труда. Той замина още преди шест сутринта, а с него и брат ти. И по-добре, защото ти си прекалено млада, за да се обвързваш с подобен човек!

— Ах, какво говориш? — избухна Лора, а след това обърна гръб на мърморещата стара жена и влезе в малката трапезария.

Значи вече бе заминал? При това с Франко. Не че това имаше някакво значение, но й се щеше да го бе поставила на мястото му. Нямаше абсолютно никакво значение… слава богу, беше се отървала от него! С това бе сложено край на една неприятна и досадна история, която сега възможно най-бързо трябваше да зачеркне от паметта си.

Защо тогава се чувстваше така необяснимо пренебрегната и разочарована от това, че не си бе направил труда дори само от вежливост да се сбогува с нея? Неочаквано й хрумна една нежелана мисъл и, ядосана на самата себе си, Лора бързо я прогони.

Какво щеше да стане, ако тя бе тази, която трябваше да го съпроводи до Калифорния, а не Франко?

Лора замислено отпи от черното си кафе, без да се безпокои, че би могла да се опари. Значи Трент Чаланджър бе отпътувал — без съмнение след като е уредил „деловите въпроси“, които трябваше да обсъди с баща й… също както и въпроса с нея. Какво всъщност трябваше да го задържа още тук, след като бе свършил всичко, заради което бе дошъл?

Нека Франко да се мотае с него и да придобива лоши навици. Тя щеше да отпътува за Европа, за да разшири кръгозора си. И да научи много неща по свое собствено желание. Докато той… но какво я засягаше какво прави Трент Чаланджър и къде ще го отвее вятъра? С изключение на плътското провличане между тях двамата, пламнало внезапно предната вечер и което тя не можеше да отрече, те наистина нямаха нищо общо помежду си.

Лора отпи голяма глътка от горчивото черно кафе и си изгори небцето. Почти се зарадва на болката, която я отвлече от мислите й. От спомена за чувствата, каквито никога преди не бе изпитвала и които я караха да изгуби себе си, от усещането, че не е господар на собствените си емоции, разкъсвана и подмятана насам-натам от някакъв вихър.

„Никога повече няма да допусна да бъда завладяна от чувства, които не разбирам!“ — закле се Лора, докато една тъмна, първична част от нея почти с копнеж се питаше какво би станало ако… ако те двамата не бяха чак толкова цивилизовани или толкова наблюдавани?

Майка й бе казала направо и без заобикалки:

— Той е почти същият, какъвто беше баща ти на неговите години. Бъди предпазлива… не се подлъгвай по външността… но и не се чувствай задължена да узнаеш какво се крие под нея! По дяволите твоето любопитство! Може да се окаже, че те води към нещо, което не си желала!

— Но ти си го сторила, мамо! А си израснала във Франция, сред изискано общество… не си познавала грубата страна на живота, за разлика от мен!

— А ти не знаеш нищо за мъжете… поне досега! Не искам да бъдеш принудена да страдаш, разбираш ли? Каквото и да правиш, бъди нащрек, Лора, за да можеш да претеглиш всички „за“ и „против“. Боя се, че прекалено много приличаш на мен и понякога това ме плаши!

— Мога да се пазя и сама, мамо! И точно това ще правя… винаги!