Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (38)

37

Кадис, море от варосани в бяло къщи и червени керемидени покриви под ослепителното слънце на Испания. Кралската яхта „Британия“ беше хвърлила котва недалеч от изхода на пристанището и щеше да остане само докато баркасите вземеха онези от гостите на Уелския принц, които искаха да слязат на брега.

Лора бе облечена в блестящ бял костюм и широкопола сламена шапка, засенчваща очите и изразът на лицето й. Сега двете с Хелена, подпрели лакти на перилата, наблюдаваха приближаващите към тях лодки.

— Идваш ли с нас? — беше я попитал преди време Трент с онзи студен и безразличен глас, който издигаше непреодолима бариера помежду им.

— Не. Ена искаше да остана известно време с нея при Арчи… и навярно така би било най-добре и за двама ни. — Бе положила усилие гласът й да прозвучи хладно и безизразно. — И без това ще бъдеш прекалено зает с госпожа Уестбридж, не съм ли права? Имам предвид, в случай че лорд Дънхил остане все така деликатен да се преструва, че не забелязва нищо. Аз, разбира се, нямам намерение да ти развалям удоволствието!

Трент я бе пронизал с поглед така, че тя едва не изгуби кураж.

— Нито аз твоето с Реджи Форестър, скъпа! — След това с едва сдържана груба нотка в гласа бе добавил: — Знаеш ли всъщност, че в момента с удоволствие бих ти извил врата, невярна кучко? — Изпепеляващият гняв в погледа му я бе накарат неволно да отстъпи крачка назад, преди Трент да добави с подигравателен глас: — Но мисля, че не си струва! Ти не си Дездемона, а аз, скъпа моя, не съм някой ревнив Отело!

Беше усетила как нещо в нея се прекърши, но си наложи да продължи тази отвратителна, жестока нова игра. И макар че изведнъж се почувства самотна и изгубена, странно желание да му причини болка не й позволяваше да остави нещата така.

Поглеждайки го право в очите, беше запитала с провлачен, безизразен глас:

— Може би си искаш пръстена обратно, скъпи? Сега, когато пътищата ни се разделят…

— Задръж го, задръж го, сладка моя Лоричке… като спомен за един миг на лудост!

Внезапно взе лицето й в дланите си и, навеждайки глава към нея, я целуна… грубо и безчувствено. След това я прониза с презрителен поглед:

— Пази се, сладка моя. И за свое добро в бъдеще не лягай с прекалено много мъже! — При тези думи той се бе обърнал, оставяйки я слисана да гледа след него. Искаше й се да изтича подире му или да го извика да се върне, но не бе в състояние да помръдне или издаде звук.

— Лора! — Франко я сграбчи за ръка и я извърна с лице към себе си, без дори да погледне Ена, която се изчерви, а след това пребледня — Проклятие, Лора! — извика Франко с едва овладян гняв, почти насила дръпвайки я настрани. — Какво си въобразяваш? Този път наистина отиде прекалено далече, скъпа сестричке! Трент Чаланджър е последният, с когото може да си играеш подобни мръсни игрички! Реджи Форестър, мили боже! Не зная как Трент е успял да запази спокойствие, но ти трябва да си благодарна за това, иначе отдавна да те е изхвърлил зад борда, уверявам те!

— Щом Трент си позволява афера с госпожа Уестбридж, а отгоре на всичко и се фука с това, защо аз да не мога да правя каквото ми харесва? В края на краищата живеем в модерен свят, не е ли така? — Когато продължи, гласът й прозвуча малко трескаво: — Не искам някой да се чувства задължен да се ожени за мен само защото съм била компрометирана. В хотела в Каус заварих Трент в леглото на Сабина, а после… после… разбираш ли, Франко? Не искам за мъж човек, който пред очите ми се забавлява с любовниците си. Не мога да живея така, не бих го понесла! Позволеното нему е позволено и на мен, нали? И… и… — Думите заседнаха на гърлото й и тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да овладее чувствата си и да не се изложи пред всички.

Франко я сграбчи за раменете, а пръстите му се впиха в кожата й.

— Боже мой, Лора! Не подозирах какви сте ги надробили. Ти го обичаш, нали?

Лора поклати глава, прехапа устни и затвори очи, за да скрие бликналите в тях сълзи.

— Разбира се, че не! — грубо избоботи Франко, а след това неочаквано я взе в обятията си и силно я притисна към себе си. — Струва ми се, че двамата с теб сме в едно и също положение! С тази разлика, че Ена знае, че я желая. Само че няма смелост да стори онова, което й се иска! — След това продължи с по-твърд глас: — Изглежда трябва да остана тук и да се грижа за теб. Повярвай ми, това не е нещо, което ми доставя удоволствие, още повече че има много други неща, които трябва да свърша! Между другото, баркасите все още не са тръгнали… защо не преглътнеш дяволската си гордост и не го последваш? Защо просто не слезеш в лодката и не изненадаш всички? Иди при него, както би постъпила една истинска жена! Зная, че Трент иска теб и мисля, че и ти го знаеш. Трябва ли да те занеса на ръце в лодката? След като се разберете с Трент, ще имаш възможност да ми се сърдиш. Обещавам ти дори да се погрижа за Сабина… и, разбира се, за Реджи, като отворихме дума за това! Е, Лора?

— Не мога. Ах, Франко, сам виждаш, че е късно. Трябва да ме е видял с Реджи и навярно е решил, че… Аз дори исках да ни види заедно и да си помисли най-лошото… и точно така е станало! Нищо не се е случило, Франко, не съм… Но какво значение има това сега… Познавам Трент достатъчно добре, за да зная, че никога няма да ми прости… или да ми повярва, дори при положение, че говоря истината!

След миг Лора видя малката лодка да се отделя от яхтата, отнасяйки на борда си лорд Дънхил, Сабина, Реджи и Трент, който я изоставяше. И макар че никога не би го признала, това й причини почти непоносима болка.

— Във всеки случай — продължи Лора с по-твърд, студен глас, — вече е твърде късно да се съжалява, нали? За всички нас… струва ми се. Сега трябва да сляза в кабината си и да проверя дали не съм пропуснала да опаковам нещо. Освен това исках да се видя и с Ена. Тя е ужасно нещастна.

— Аз също съм нещастен — тихо обясни Франко. — Не зная дали си помисляла за това, Лора, но мъжете също имат чувства… И ако Ена е нещастна, вината е нейна! Още веднъж я помолих да дойде с мен, но тя избра съпруга си с проклетата му титла и живота, с който е свикнала! Както вече ти казах — продължи той със същия горчив тон, — изглежда съдбите ни доста си приличат. Но трябва да знаеш, че няма да стоя и да гледам как тя и мъжът й посещават приеми или посрещат гости. Само щом те оставя във вилата им в Гибралтар, възнамерявам да се отправя към Алжесирас. След това, на път за Кадис ще се срещна с Трент, в Мадрид, в дома на един господин, разполагащ с информация, която би могла да представлява интерес за господин Бишъп. — Франко се сбогува с церемониален поклон. — Кажи ми, ако имаш нужда от мен, сестричке. Но ако искаш моя съвет, помоли принца да ти позволи да слезеш на брега. Освен ако, подобно на Ена, не обичаш да страдаш! — След тези думи Франко се отдалечи с широка крачка.

 

И тази вечер както обикновено, въпреки отсъствието на четиримата гости, слезли в Кадис, пасажерите на „Британия“ се събраха, за да вечерят заедно. На следващия ден щяха да достигнат Гибралтар, където в Пал Мал Клъб щеше да се състои голямо празненство в чест на Уелския принц.

Албърт Едуард, принцът на Уелс, седеше начело на трапезата, сервирана в пищния салон на кралската яхта. Както обикновено от дясната му страна седеше госпожа Лентри, а мястото от ляво бе отредено на графиня Седжуик. Франко Морган бе заел все още свободното място до Хелена. Лораси играеше с ветрилото и се опитваше с изкуствен глас да поддържа вежлив разговор със седящия срещу нея майор Ийгън, приятел на принца.

В задушевната атмосфера на малкия салон, тази вечер негово кралско височество бе в приповдигнато настроение. Госпожа Лентри също, както изглеждаше. След вечеря принцът настоя присъстващите да се разходят по двойки по палубата, за да се полюбуват на звездното небе и луната. Разбира се, госпожа Лентри почти веднага увисна на ръката му. Миг по-късно майор Ийгън пристъпи към Лора и й подаде ръка. Останаха само Франко и Хелена, така че графиня Седжуик трябваше да приеме, въпреки че я мъчеше главоболие и копнееше да се прибере в каютата си, вместо отново да стои толкова близо до него и да усеща мускулите на ръката му и лекото докосване на неговите пръсти.

Протоколът изискваше двойките да спазват подобаваща дистанция помежду си. Междувременно Уелският принц бе обвил ръка около кръста на госпожица Лентри и двамата се разхождаха пред останалите. Принцът очевидно се наслаждаваше на пурата си и си шепнеше със своята дама, на което тя отвръщаше с усмивка, а понякога избухваше в смях. Останалите двойки бяха принудени да се движат съвсем бавно, да спират често и да гледат шумящата около кила вода или звездите. Лора и майор Ийгън, които се движеха пред Франко и Хелена, изглеждаха потънали в оживен разговор и не само на Хелена, но и на Франко не бе убягнало, че навеждайки се над перилата, Лора се притискаше прекалено плътно към елегантния майор.

— Проклятие! Вече изобщо не мога да разбера сестра си! — неочаквано скръцна със зъби Франко. — Държи се като някоя евтина уличница и изглежда се опитва да вкара в леглото си всеки срещнат мъж! Сега е ред на майор Ийгън… бедният човек. Надявам се да не се наложи да защитавам честта й. — Без да разбере как, Ена съвсем неочаквано се оказа притисната към парапета, който болезнено се впи в гърба й.

— По дяволите сестра ми и нейните игрички. Нека спи с когото си ще, аз искам да спя с теб, Ена! Може би за последно, кой знае? Само веднъж още, за спомен, преди да се върнеш в обятията на съпруга си!

Думите му се забиваха в сърцето на младата жена като ножове и от устните й се отрони уплашено възклицание, прозвучало почти като хлипане. Най-сетне Ена събра сили да отвърне:

— О, Франко! Не мога! Пусни ме, моля те! — Неволно постави длани на раменете му, сякаш искаше да се защити от жестоките стрели, с които бе засипвана, но мъжът я сграбчи за китките и, причинявайки й болка, още по-силно я дръпна към себе си.

— Защо веднъж по изключение не кажеш: „Да, Франко!“? — злобно подхвърли той. — Или граф Седжуик е толкова чудесен в леглото, че предпочиташ няколко дена въздържание, преди да отново да легнеш с него? Отговори ми, Ена… искам да кажа, ако си способна поне веднъж да бъдеш искрена. — И преди тя да успее да отговори или да направи нещо, Франко бавно погали гърдите й и пъхна длан в деколтето на роклята й.

— Зная, че си страхливка, хубава моя графиньо, но все още събуждаш страстта ми, както навярно сама добре знаеш. А твърдостта на тези сладки малки зърна, които с радост бих целувал отново, издава, че и ти се чувстваш по същия начин! — Гласът му се бе превърнал в проточен, изкусителен шепот, когато добави:

— Признай, Ена! Опитай се веднъж поне да бъдеш искрена… поне един единствен път! Желая те! Искам да те имам тази нощ, искам да те имам сега! — Пръстите му не преставаха да си играят с гърдите й и тя издаваше тихи хлипащи звуци. Не можеше и не искаше да се брани от него и от чувствата, които будеше в душата й, а той продължаваше с прелъстителния си шепот: — Един единствен път не променя нищо, не е ли така, Ена, сладка моя? Нека слезем в кабината ми и… добре знаеш какво ще се случи там, нали?

Ена разбра онова, което отдавна трябваше да осъзнае — че го желаеше и че не можеше да удържи мощния порой на страстта, също както не можеше да устои на докосването на пръстите му, които така собственически, толкова безсрамно и интимно си играеха дълбоко в деколтето на вечерната й рокля. Дори и Уелският принц да бе наблизо, тя не би била в състояние да попречи на Франко… а и не искаше. „Само един единствен път“ — беше казал той и, ах, мисълта бе почти непоносима!

В последен отчаян опит да избегне капитулацията пред него и пред собствените си чувства, Ена промълви с глас, в който прозвуча безсилие:

— Но… но негово кралско височество! И… и Лора… какво ще стане, ако тя…

— Сестра ми вече може сама да се грижи за себе си! — рязко отвърна Франко. — Повече се боя за майор Ийгън и се надявам, че е достатъчно предпазлив. Що се отнася до негово кралско височество, ако не си забелязала, той отдавна изчезна долу с госпожа Лантри. Е? Идваш ли с мен? Или искаш да разкъсам роклята ти още тук и да те любя направо на палубата под обсипаното със звезди небе? Знаеш, че ще го направя!

О, да, Хелена знаеше, че той е в състояние да изпълни заплахата си. Франко вече бе пъхнал ръка в дълбокото, изрязано във формата на сърце деколте, а на палубата не бе останал никой друг освен тях… Съзирайки опасния израз в очите му, в които за миг се отрази луната, Ена изостави съпротивата. И без това той вече бе започнал да сваля корсажа на роклята й. Какво друго можеше да стори? Сега раменете й бяха голи, окъпани в млечнобялата, мека светлина на луната.

— Франко, моля те, не — шепнеше тя, забелязвайки, че той възнамерява да отиде още по-далече. — Франко, не тук, моля те! Долу в кабината… но не тук, на открито, където биха могли да ни видят!

— И защо не? Който иска, нека гледа, ако му е интересно! — грубо отвърна той и Ена едва не изпадна в паника, осъзнавайки, че всяка дума, която излизаше от устата му, е казана сериозно, Франко продължи тихо и настоятелно: — А сега събуй обувките, Ена! Събуй ги!

— Моите… моите обувки? Не разбирам…

— Няма значение. Събуй префърцунените си обувчици и ги изхвърли през борда. Искам да слезеш долу боса, подобно на някоя испанска селянка!

С внезапен, почти истеричен смях тя събу обувките си и ги изхвърли далече зад борда, преди отново да се обърне към Франко и да го попита:

— Сега доволен ли си?

— Не съвсем, скъпа. Това също трябва да отиде отвъд борда, преди да заприличаш на селянка! — При тези думи той наистина разкъса роклята й и небрежно я хвърли във водата, така че Ена остана пред него само по риза, все още с корсета си, фустите от тафта и черните копринени чорапи. — Е, сега… сега вече можем да слезем долу — рече той, измервайки я с поглед от главата до петите. — А след като те заведа в кабината си, ще залостя вратата и ще те държа затворена толкова дълго, колкото искам… като някоя прекрасна знатна заложница, попаднала в лапите на недодялан, груб пират!

И той я задържа почти през цялата нощ и я люби, докато на зазоряване не я отнесе в кабината й, където — сънена и доволна — я сложи в леглото. Погледна я и рече с безизразен глас:

— А сега, госпожо, е време за отрезвяване! — След тези думи се обърна и излезе.