Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (35)

34

— Приличам на ученичка, която нощем бяга през прозореца, подмамена от нещо забранено! — прошепна Хелена, докато двете с Лора се промъкваха боси по стълбите и през една незалостена врата излязоха в градината.

И двете бяха доста рисковано облечени в пъстра цветна коприна, под която не носеха нищо друго, освен украсените си с панделки ризи. Одеждата на Хелена падаше почти свободно, докато Лора я бе увила плътно около тялото си, почти като сари, оставяйки едното си рамо голо. Двете жени предвидливо бяха загърнати в кашмирени шалове с ресни — за всеки случай!

— Мили боже! Вече мислех, че никога няма да дойдете — извика Франко, неочаквано изникнал от сянката, в която се бе крил. В същия миг той взе Хелена в обятията си и заглуши с целувка тихото уплашено възклицание, което се отрони от устните й.

— Не наричат ли това време часът на духовете?

Преди Лора да успее да отвърне нещо, Трент я хвана за китката и толкова силно я дръпна към себе си, че тя за малко не падна върху него.

— Така се срещат хората на лунна светлина, сладка Лорелай! Прошепна той, заровил устни в косата й.

Навярно от пълнолунието, тя изглеждаше обзета от същата лудост като останалите, Франко, който все още държеше в обятията си отзивчивата Хелена, рече:

— Най-напред Трент ще ни покаже лунната градина, а след това ще влезем в пещерата.

— Какво ще кажете за заплануваната от нас среднощна експедиция към неизвестното, Лора? — сребристите очи на Трент за миг потънаха в нейните, а след това двамата се затичаха по моравата, хванати за ръце като деца.

— Реших тази нощ изобщо да не мисля! — промълви останалата без дъх Лора, когато през гъст лабиринт от обграждащи тясна пътечка храсти се добраха до една просека. Избягвайки погледа на мъжа, Лора бързо добави: — Но мястото е възхитително! Защо се нарича „лунната градина“?

— Казаха ми, че се дължало на това, че тази полянка има формата на лунен сърп, символът на Артемида или още Диана, както римляните наричали своята богиня на лова — обясни Трент. — Говори се, че тази градина била разположена така, че при пълнолуние луната я огрявала така, сякаш е ден. Белите камъни, които са миниатюрно копие на Стоунхендж и сребристата повърхност на водата отразявали лунната светлина, докато скритата в храсталака мраморна плоча, облъхната от уханието на цветя и покрита с мъх… та тя уж била използвана за извършване на жертвоприношения. Както всички ние знаем, луната навярно упражнява странно въздействие върху човешкия дух! — Трент сви рамене и добави: — Всъщност, твърди се, че под тази градина има друга, много по-стара, още от времето, когато култът към богинята на Луната бил жив и хората й давали за съпруг рогат елен, който след една година бил принасян в жертва, а кръвта му разпръсквали по земята за плодородие.

Ена се притисна още по-плътно към Франко.

След всичко, което чух, мисля, че това място вече не ми допада чак толкова. Предпочитам да се изкъпя в пещера, преди да е станало прекалено късно и да трябва да се връщаме в къщата.

Да отидем ли с тях? — прошепна Трент, обвивайки ръка около кръста на Лора и притегляйки я към себе си. — Или преди това искате да принесете себе си в жертва на богинята на Луната?

Лора се освободи от прегръдката му и отвърна ледено:

— Ако не искате сам да легнете на мраморната плоча и да се подложите под сърповидния нож на Артемида, по-добре да вземем една хубава студена баня във вашата пещера!

Неочаквано луната се скри зад огромен черен облак, а Хелена и Франко бяха изчезнали. Трент улови Лора за ръка и пряко волята й я придърпа към себе си. Наведе глава към нея и тихо прошепна на ухото й:

— Къде е сърповидния ти нож тази нощ, прекрасна моя Артемида? Трябва ли да те съблека, за да видя къде си го скрила? Или да се пожертвам в твое име, а ти да ме съблечеш и възседнеш, легнал върху жертвената плоча?

Лора се опитваше да освободи китката си от хватката на пръстите му, изсъсквайки с остър като бръснач глас:

— Намирам, че отидохте твърде далеч!

— А аз намирам, че ние двамата сме отишли твърде далеч, за да бягаме сега един от друг, Лоричка! Дойде тук доброволно… не се е налагало да те връзвам и влача дотук със запушени уста! Така че не ме разочаровай, опитвайки да се превземаш, защото аз не съм един от онези глупаци, които можеш да въртиш на пръста си и да оплиташ в копринените си коси!

Неочаквано той започна да я целува — трескаво, необуздано, стискайки китките на младата жена зад гърба й, така че да не може да се брани.

— Кой щеше да бъде принесен в жертва на богинята на Луната? Той или тя?

В този момент Лора не знаеше, а и не искаше да знае това, защото коприненото й сари се свлече от тялото й и мъжът нетърпеливо го подритна с крак встрани. След това той съблече и ризата й, така че сега Лора стоеше гола пред него. Устните и пръстите му я докосваха и галеха навсякъде. След това Трент я вдигна и отнесе на ръце при мраморната плоча, върху която я постави по гръб, така че краката й останаха да висят от двете страни на плочата, а той се наведе над нея.

— А сега ти. Искам да ме съблечеш, съвсем бавно, копче по копче, както току-що сторих с теб. А когато свършиш и аз бъда също така гол, както ти сега, окъпана от лунната светлина, ще те любя, Лора! Отново и отново. И ти също ще ме любиш.

Докато й шепнеше тези думи, а тя лежеше пред него като някаква лунатичка, допирът на грубите му дрехи с кожата й я възбуждаше влудяващо. Чувстваше се така опиянена от лунната светлина, която осветяваше лицето й, че трябваше да притвори очи — замаяна от тежки мирис на цветя, от докосването на устните, езика, пръстите му, които рисуваха по кожата й невидими фигури. Мъжът я целуваше все по-надолу и сега езикът му закачливо си играеше с пъпа й. След това Трент отново започна да я целува, а устните му да се спускат още по-надолу, докато не спряха между бедрата й и едва не я влудиха, така че тя страстно започна да се мята и извива. Бавно и възбуждащо устните му се плъзнаха обратно нагоре и сега Лора вече можеше да ги докосва с пръсти.

Трент бе пъхнал едното си коляно между бедрата й, дразнейки я и възбуждайки я едновременно. Дишайки на пресекулки, Лора разкопча ленената му риза, извади я от панталоните и пламенно започна да целува гърдите му. След това се изправи и впери поглед в лицето му, вече разкопчавайки панталона му. Гледаше го и се чувстваше могъща като богиня. След това извади фалоса му и се наведе, за да го докосне с устни, но в последния момент спря.

— Много добре, вече изпълних онова, което искаше, сега отново е твой ред! Искам да застанеш пред мен със свалени панталони, така че луната да те огрява и да мога да те виждам.

Лора имаше усещането, че нито думите, които току-що бяха излезли от устата й, нито чувствата, надигащи се в гърдите й и заплашващи да я изпепелят, бяха нейни. Тя го гледаше — застанал гол пред нея, с отразяващи лунната светлина сребристи очи. Може би все пак в древната легенда имаше нещо вярно! Дали богинята на Луната, почитана в този лес от древното келтско население, не бе решила да се върне сред хората… поне за една нощ… чрез нея! От вените на Лора струеше усещане за мощ и сега тя скочи и пристъпи към него. Без следа от свян тя застана пред него и плъзна поглед по тялото му, преди да протегне ръка и да го докосне — отначало колебливо, след това все по-сигурно, докато той стоеше и я пронизваше със сребристите си очи, които си оставаха все така бездънни и загадъчни. Тя погали лицето му, пръстите й си поиграха със зърното на едната му гръд, спуснаха се закачливо надолу, както неговите преди това, поспряха върху стегнатия му корем, след това преминаха към гърба му и проследиха линията на гръбначния стълб. Усещаше играта на мускулите му под пръстите си, които сега отново се върнаха върху корема му и прелъстително го докоснаха между бедрата.

В този миг, сякаш отърсил се от някаква магия, той я сграбчи за китката и я дръпна толкова силно, че Лора политна към него.

— За момента това стига! — рече той. — Къде, по дяволите, и от кого си научила всички тези изкусителни малки трикове, които могат да влудят човек и да го извадят от равновесие?

— Аз ли съм тази, която те влудява… или луната? — подигравателно отвърна Лора.

Може би и двете… или някаква моментна лудост, за която накрая ще съжаляваме — с трескав глас рече той, и се взря в очите й, почти докосвайки устните й със своите. След това тихо се изсмя и я притисна още по-плътно към себе си, така че сега тя го усещаше с цялото си тяло. — Но какво от това, нали, Лора? И двамата с теб сме комарджии, не е ли така?

Без нито дума повече той отново започна да я целува — устните, страните, трапчинката в основата на шията й, в която пулсираше вена, раменете. И тогава целуна гърдите й, като толкова силно я изви назад, че тя се уплаши, че гръбнакът й ще се скърши и инстинктивно впи пръсти в раменете му. Сега лицето й бе извърнато към луната и силната светлина я заслепи, принуждавайки я да притвори очи и да се остави на могъщия прилив на чувства си. Бе напълно подвластна на сетивата си, а в този момент изчезна всичко, което я делеше от Трент. Той можеше да стори с нея каквото пожелаеше, но продължаваше да разпалва желанието й.

— Сега е твой ред, сладка нимфо — неочаквано рече той, разхлабвайки хватката на пръстите си и отблъсквайки я от себе си. — Сега е твой ред да стоиш като мраморна статуя, изложена на слънчевата светлина, докато аз ти се възхищавам и галя… А може би ще успея да те върна към живот, както Пигмалион съпругата си.

Тя наистина се чувстваше като статуя, съживяваща се от допира на пръстите му, които изследваха всяка падина, всяко възвишение, всяка извивка и скрита вдлъбнатинка по тялото й, докато на Лора й се стори, че не би могла да издържи нито миг повече. Останала без дъх и толкова немощна, че едва се държеше на крака, Лора се облегна на Трент и той с едва чута ругатня я вдигна на ръце. Положи я отново върху мраморната плоча, като да бе някоя девица, която след миг щеше да бъде принесена в жертва на божеството. Когато проникна в нея, Лора обви бедра около кръста му и, вкопчила се в него, понечи да изкрещи, но мъжът заглуши вика й с устните си. В нея се надигна могъща, разрушителна вълна, която я понесе на гребена си.

— Това не е всичко — шепнеше й той и се взираше в сънливите й очи, чиито клепачи сега тежаха като олово.

— Хм, какво имаш предвид?

— Имам предвид, сладка моя, че още не съм се наситил, дори и ако на теб това ти е достатъчно и в момента изглеждаш доволна! И тъй като ми се струваш уморена, зная сигурно средство за ободряване! — Още не изрекъл това, той се наведе над нея и без Лора да разбере какво става, я вдигна на ръце и, както си беше гол, я понесе през гъсталака.

Сега Лора започна не на шега да се съпротивлява и протестира.

— Не зная какво си си наумил, но… ти си полудял! Не! Пусни ме! — Тя понечи да издраска лицето му.

— Не? — повтори Трент с нескрито подигравателен глас. След това, за нейно най-голямо облекчение, спря.

— Не! Искам да ме пуснеш на земята! Не зная дали лунната светлина ти е отнела разсъдъка, но аз все още имам достатъчно, за да си спомня, че оставихме дрехите си в глупавата ти лунна градина, а Франко и Ена очевидно все още се къпят в пещерата, което…

— Колко много извинения ти идват на ум, Лорелай! Но ако се безпокоиш за брат си и приятелката си, нека тогава ги потърсим, макар че това едва ли ще им хареса особено. На всяка цена обаче трябва да видиш пещерата — строго добави той, — тъй като обещах да ти я покажа. А ако не мируваш — процеди през зъби, — ще те сваля на земята и ще ти хвърля един хубав пердах! Не си мисли, че можеш излезеш насреща ми със своето жиу-жицу или кунг-фу, защото тези бойни стилове са ми добре познати!

„О, проклятие — със съжаление мислеше Лора, какви ги надробих пак?“ И тъй като изглежда той възнамеряваше да се възползва от прикритието на храстите, тя се зарадва, че това приключение ще приключи най-сетне. „Видя ли Ена — мислеше тя, — ще трябва да й напомня, че времето лети! А след това… ще ми се да ме пусне да сляза! Какво крои този път, дали не иска да се почувствам безпомощна в ръцете му?“ За момента Лора реши да се подчини или поне да даде вид, че се подчинява. А що се отнася до онова, което се бе случило преди малко, тя вече бе решила да го заличи от паметта си, подобно на много други неща, за които не искаше да мисли и дори да си спомня.

— Ето я пещерата. Вляво виждаш Пан с флейтата и нимфата си, а в дясно — лично стария Нептун.

Защо ли внезапно гласът му бе прозвучал толкова дистанцирано?

Бледа светлина, идваща откъм статуите на Нептун и Пан с нимфата, осветяваше входа на пещерата, а отвътре Лора чу приглушени шумове — плясък на вода, тихия, щастлив смях на Ена и гласа на Франко.

— Както виждаш, никой от тях не се е удавил и те очевидно се наслаждават на усамотението си — избоботи той на ухото й. — Но ако настояваш да вземем една студена баня, аз, разбира се, съм на твоите услуги!

Преди Лора да разбере какво крои, Трент я бе отвел до водопада, където водата на провиращия се между скалите поток се изливаше с ромолене в малък вир. Сега мъжът неочаквано се наведе и хвърли Лора във водата, която бе толкова дълбока, че за миг я покри изцяло, а след това Лора, кашляйки и хриптейки, отново изскочи на повърхността. След топлия нощен въздух водата й се стори ледена. Дъхът й секна, така че за известно време тя бе абсолютно неспособна да каже каквото и да било. Чу тихия вика на Франко:

— Трент? Ти ли си?

— Да. Заедно с опърничавата ти сестра! Но няма да се бавим дълго тук. Защо на връщане не приберете дрехите ни, които останаха в лунната градина, а?

Заслепена от гняв, с едната си ръка Лора отметна един мокър кичур, който бе паднал върху лицето й, докато с другата се опита да достигне Трент и да издере лицето му. Щеше й се… копнееше… тогава усети как той се плъзна към нея във водата, как я привлече към себе си и двамата се сляха. Пряко волята й всичко се повтори… каквото и да бе онова, което така неудържимо ги привличаше един към друг. Почувства го, когато обви ръце на гърба на Трент и той започна да я целува… двамата, изгубени във водите на буйния, напорист поток. Двамата, внезапно изгубени един в друг… Любеха се диво, сливаха се и отново се отблъскваха, заливани от прииждащата вода. Правеха всичко съвсем инстинктивно и естествено. Тя се чувстваше като сирена… чувстваше… чувстваше… цялата бе само чувство! Откъде да знае или дори само да подозира колко прелъстително можеше да бъде докосването на дланите му по кожата й под водата… Лора бе подмятана от едно усещане към друго, докато всичко останало се заличи… мисли, спомени… всичко, освен опиянението на сетивата!

По-късно, докато лежаха върху една издадена над водата скала, Лора неволно си помисли, че сега вече всичко е свършило. Всички въпроси бяха получили своите отговори. Трент лежеше мълчаливо до нея… дали и той си мислеше същото? Беше ли й се наситил? Бе ли отегчен? И защо изпитваше желание да протегне ръка към него, за да усети отново допира със силното му тяло? Навярно защото в нея все пак бе останал някакъв незаситен глад, някакъв копнеж! Някаква скрита частица от нейното същество, за чието съществуване не бе и подозирала, докато този мъж не завладя сетивата й, така че… така че… Тя въздъхна замислено и в този момент Трент се изправи неочаквано и я погледна отвисоко. О, да, всичко бе свършило. Поне за него! Не можеше да разбере какво значи погледът му, но нетърпеливите му думи бяха достатъчно красноречиви.

— Хайде да се прибираме, Лора, преди да си настинала с тази подгизнала коса. Приличаш на някоя мокра до кости Геновева! — Гласът му не изразяваше нищо.

Но когато я изтегли на крака, тя разбра, че това съвсем не бе всичко!

Теглеше я нетърпеливо, а тя се препъваше трепереща след него, докато той не я вдигна отново на ръце.

— Ще те отнеса в стаята ти и ще те изсуша — обясни той. — Имам предвид най-напред! И престани да риташ!

— Но ти… движиш се в грешна посока! Дрехите ни са в лунната градина!

— Така ли? Франко и Ена ще ги съберат, преди да се върнат в къщата. Но ти, Лора, идваш с мен!

— Но във всеки случай не в този вид. О, боже, ти си полудял, побъркан си!

— Очевидно съм такъв… в известен смисъл. Това има ли някакво значение?

— Не говориш сериозно, нали? Или напротив! Ах, за бога! И двамата сме мокри до кости, а ти искаш да ме занесеш така в къщата? Мисля, че е от луната! Моля те, остави ме да сляза!

— Ще те отнеса в стаята ти по едно тайно стълбище. То вече съществуваше, когато реших да превърна стаята в мавритански будоар, но трябва да призная, че е много практично… — Все още с Лора на ръце, той крачеше с широки крачки по моравата. Младата жена притвори очи и се опита да прогони мисълта, че в този момент лейди Хонория можеше да погледне през прозореца си.

„Всичко това — казваше си Лора — е просто сън. Лош сън… и аз скоро ще се събудя! О, боже — мина й през ума след това, — ако някой от прислугата… ако изобщо някой ни види. Той наистина е побъркан… трябваше да го зная!“

— Пусни ме, пусни ме! — тихо настояваше тя, но той, разбира се, не я слушаше. „Най-добре — помисли си Лора — да затворя очи и си представя, че всичко това не се случва в действителност!“

Както се оказа, наистина имаше едно тайно, съвсем тясно стълбище, чийто вход бе почти изцяло скрит в бръшлян, зад един страничен вход откъм западната тераса. Трент натисна някакво скрито копче, при което се отвори тайна врата, а оттам по тясна вита стълба се стигаше… стигаше се в нейната стая!

Бе наистина като сцена от роман на ужасите… Не бе и сънувала, че е възможно да се случи нещо подобно, още по-малко пък с нея. Когато една по-широка, умело прикрита врата се отвори току до леглото й, Лора занемя от слисване. Колко практично! „Колко умно е планирал всичко“ — гневно си помисли тя, когато мъжът я пусна на земята. Без предупреждение той се наведе над нея и заглуши думите й с целувките си. Съпротивата й ставаше все по-вяла…