Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (34)

33

— Мили боже! — извика лейди Хонория, а след това, съвсем в разрез с привичките си, повтори: — Мили боже! Значи това била мавританската стая? Нищо чудно, че вие… — тя замълча и започвайки отново да крачи из стаята, не пропусна и най-незначителната подробност, пръхтейки от време на време или издавайки едно кратко „Хм!“.

След като бе отдръпната завесата, зад която се намираше банята, възрастната жена замря за момент като ударена от гръм, без да успее да промълви и дума. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди, олюлявайки се и шумолейки с полите на роклята си, да се извърне отново към Лора и да си възвърне дар слово.

— Наистина не зная какво става между вас, а и мисля, че не ми трябва да зная! Стая от „Хиляда и една нощ“, ха! Но за какво, питам се аз. И вие, скъпо момиче, трябва да си зададете този въпрос!

Лейди Хонория решително сграбчи шлейфа си и се запъти към вратата на стаята.

— Ако някога съм виждала пещерата на порока, то това е тази стая! Ясно е, че има някакви съвсем определени намерения и ако знаете какво е добро за вас, ще се опитате да узнаете що за намерения са това. Най-напред ви подарява този кон, който току-що е получил от Америка — не мога да си спомня каква порода бе… някакво странно име, — а сега това!

— Конят, който видяхме в конюшните, е кобила апалуса и е чудесна! — спокойно обясни Лора. — Но аз, разбира се, не я приех като подарък. Просто ще я яздя по време на престоя ни тук.

— Така значи? Скъпо момиче, спомнете си историята за Троянския кон и се опитайте да бъдете предпазлива!

Докато малко по-късно се излежаваше във ваната, пълна с топла, примесена с благовонни масла вода, Лора се почувства почти като Клеопатра. „Бъдете предпазлива“ — бе я предупредила лейди Хонория. Разбира се, че щеше да бъде предпазлива! Тя… тя играеше просто една игра, също както и той! Така че през следващите няколко дена Лора възнамеряваше да се наслади на удоволствието да язди Бюти, хубавата малка кобилка. Беше й обещал дори седло, като онези, които използваха из американския Запад. Лора неочаквано се запита дали би дръзнала да обуе кожени панталони вместо обичайната пола-панталон. Ако успееше да убеди Франко да й даде някой от своите, разбира се. Защо пък не?

Когато излезе от парфюмираната вана, Лора бе посрещната от Адел, която държеше голяма, мека кърпа за баня. Понякога Лора си задаваше въпроса какво ли става в душата на Адел и от време на време дори имаше желание да я попита. В подобни случаи осъзнаваше колко й липсва Филомена, която никога не бе крила истинското си мнение за ставащото около нея! Но моментът не бе подходящ за носталгични мисли… не и сега, когато трябваше да се облича за вечеря. „По селско време“ — бе я предупредила лейди Хонория, което значеше седем и половина вечерта… „Какъв абсурден час за вечеря“ — мислеше Лора, докато чакаше Адел да завърже украсения й с брокат корсет.

Лора бе почти готова с обличането, когато Хелена се втурна в стаята й и развълнувано каза:

— О, Лора, моля те, побързай. Не бива да закъсняваме за вечеря! Това не е… не е… — дъхът й секна, а думите замряха на устните й.

— О, да, Ена, зная добре, че не подобава да се закъснява за вечеря, когато човек е на гости на село — спокойно рече Лора, докато се оглеждаше в огледалото. Бе облечена в черно и сребристо — цветове, които чудесно подхождаха на обстановката в лунната градина.

Черна кадифена рокля с прекалено дълбоко деколте, придържана само от тънки презрамки, кръстосани на голия й гръб. Със същия, украсен с мъниста, плат като презрамките бяха поръбени и полите и шлейфът на роклята й. Тази вечер Лора бе решила да сложи диамантите си — огърлица, обеци и гривна.

Най-сетне Хелена си възвърна дар слово и рече натъртено:

— Лора! Не можеш… искам да кажа, нали не възнамеряваш… о, добре знаеш, че всички ще бъдат шокирани, включително и свекърва ми! Никога не съм те виждала да носиш тази рокля, но тя ми напомня на един портрет на Сарджънт със заглавие „Госпожа X“!

— Зная! — отвърна Лора. — Винаги съм харесвала тази картина, затова и реших да си ушия тази рокля! Поръчах я при „Ла мезон Руф“, преди да напусна Париж. Като оставим това, че си шокирана, кажи, поне харесва ли ти?

— Е… стои ти добре — притеснено отвърна Хелена. — Във всеки случай окончателно ще засенчиш нещастната госпожа Уестбридж, в това няма съмнение! — Хелена си възвърна чувството за хумор и се разсмя. — Умирам от нетърпение да видя лицето й, когато се появиш… да видя физиономиите, които ще направят всички! Ах, Лора, ти си наистина непоправима!

— Държи се все по-непоносимо! — с приглушен глас рече лейди Хонория, обръщайки се към приятелката си, когато видя Лора да слиза по стълбите. — Въпреки че, трябва да кажа, завареният ти син, херцог Ройс, не е много по-различен и очевидно непрекъснато я подстрекава. Първо тази мавританска стая, а сега и поканата му да й покаже лунната градина, насаме! — След това, свивайки безразлично рамене, графинята добави: — Сигурна съм, че до няколко дена ще видим какво ще излезе от всичко това.

Както и се очакваше, екстравагантният вечерен тоалет на Лора предизвика най-различни реакции. Лорд Антъни бе шокиран до дъното на душата си, видно и от променения поглед, с който я следеше. В очите на Мишел отново се бяха появили похотливите пламъчета, а Реджи Форестър не можеше да откъсне поглед от нея. Франко, разбира се, й хвърляше сърдити погледи, с които искаше да покаже неодобрението си.

От всички присъстващи единствено Трент не показа никакви признаци на вълнение. С едно повдигане на веждите си той й даде да разбере, че е прозрял намеренията й, и Лора го наруга наум.

Вечерта й се стори безкрайно дълга с безчислените блюда, от които тя успя да хапне съвсем малко. За пръв път едва дочака лейди Маргарет да даде знак на дамите да се оттеглят в салона и да оставят господата с по една пура и чаша червено вино да обсъждат обичайните за подобни случаи теми. Щеше й се Трент да не я зяпа толкова явно от мястото си на края на масата, вперил сребристо сивите си очи в гърдите й. Лора не можа да устои на изкушението и в един момент, когато всички бяха заети с чиниите си, му се изплези, подобно някой гамен. На Ройс не му хрумна нищо по-добро от това да избухне в смях, който веднага прикри с престорен пристъп на кашлица.

За нейно най-голямо раздразнение до края на вечерята той не престана да я изучава от главата до петите, но уловила един отровен поглед на госпожа Уестбридж, Лора реши да отвърне на неприкрития му интерес с мила усмивка.

„Дяволите я взели“ — мислеше Трент, забелязвайки, че въпреки предизвикателната си рокля тя успяваше да запази достойнство — нещо, което никога не би се удало на госпожа Уестбридж. Нейната рокля бе закопчана почти до основата на шията й, но той знаеше, че много лесно може да бъде разкопчана, откривайки порцеланово бялото й тяло от раменете чак до бедрата, докато не се свлечеше в краката й. Но не, той предпочиташе направо да я разкъса, за да не губи време в събличане!

Точно когато по знак на лейди Маргарет дамите понечиха да станат и да се оттеглят, Франко се приближи плътно зад сестра си и я стисна за китката.

— Лора, ти си ми длъжница, особено след тазвечерното представление, което устрои! — След това прошепна настойчиво: — Чуй ме… до полунощ всички ще са в леглата си и, да се надяваме, че вече ще спят. Хелена е съгласна да поплува с мен, след като се разходим из лунната градина, но само ако и ти дойдеш… така че ела. Разбрано? — След това я пусна и се отдалечи, преди тя да успее да отвърне.

„Навярно всички мислят, че ме упреква за тоалета ми“ — ядосано мислеше Лора. Защо трябваше да му угажда? Но след това улови умолителния поглед на Хелена и примирено сви рамене.

Точно в този момент Сабина се присламчи към Лора и с горчив глас я помоли да поговорят.

Докато останалите дами се настаняваха удобно по малките канапета и позлатени столове, тя дръпна Лора в един ъгъл, недалеч от вратата, която извеждаше към обрамчената с парапет тераса.

— Простете, моля ви, но вие сте единствената приятелка, на която бих могла да се доверя — обясни тя. — Няма никой друг, с когото бих могла да поговоря и който е в състояние да ме разбере. Зная, че не сте като останалите жени, които или ревнуват, или осъждат постъпките ми… и затова мисля, че мога безрезервно да ви се доверя! Само ако знаехте как копнея за приятелка… за истинска приятелка! И, моля ви, трябва да ми обещаете, твърдо да ми обещаете, че няма да кажете нито дума на Реджи, защото той ще ме убие… сигурна съм, при неговия избухлив темперамент!

— И без това не бих могла да кажа каквото и да било, докато не разбера за какво изобщо става дума — сухо отвърна Лора. Щеше й се Сабина да не се притиска така към нея и да я стиска за ръката. Не можеше да я понася, но имаше моменти, когато истински я съжаляваше и виждаше в нея жертва на обществото, от което едновременно се боеше и обичаше.

Лора тъкмо възнамеряваше вежливо да се освободи от хватката на Сабина и да избегне предстоящите откровения, когато младата жена още по силно стисна ръката й и, поглеждайки я с влажни от сълзи очи, каза в неочакван дори за самата нея изблик на откровеност:

— О, откъде бихте могла да знаете как се чувства жена като мен? Имате всичко, от което аз съм лишена — пари, семейство, сигурност и самочувствие! Можете да имате всеки мъж, когото пожелаете… но, моля ви, не ми отнемайте Ройс! — Тя се опита да сдържи напълнилите очите й сълзи, преди да продължи: — Зная, че той ви желае, колкото и да е болезнено за мен да си го призная. Но ако станах негова любовница, то бе само защото мислех… защото ми даде да разбера, че накрая ще се ожени за мен! Обясни ми, че предпочитал да натрупа известен опит с една жена, преди да се обвърже с нея. Затова направих грешката да се впусна в тази авантюра. И след това често ми е казвал, че съм единствената му любов, единствената жена, за която някога е възнамерявал да се ожени! А… а сега мисля, че съм бременна от него и не зная какво да правя! — В гласа й се промъкна по-остра нотка, когато добави: — Ако не се бяхте появила вие, той щеше да се ожени за мен, сигурна съм в това!

Лора се канеше да се оттегли от неприятния разговор, когато Сабина прошепна:

— Купи ми една къща, знаете ли, едно хубаво малко имение на Кързън Скуеър… не в Сейнт Джеймз Ууд, където мъжете устройват любовниците си! Има навика да ме посещава почти ежедневно… а когато излизахме заедно, ме изпращаше до в къщи и често оставаше през цялата нощ. Той е чудесен любовник… толкова силен, толкова предизвикателен, а понякога… о, да, понякога толкова нежен и внимателен! Той е…

— Защо ми разказвате всичко това? — с мъка овладявайки гласа си, я прекъсна Лора.

— Имам ви доверие — Сабина почти хлипаше. — Казах ви… не познавам никого, с когото бих могла да поговоря така свободно и открито, както с вас! Не мога да споделя с брат си и няма да го преживея, ако научи някой друг. Не издържам повече да бъда унижавана от него! Ако е имал намерение да се държи така с мен, тогава не е трябвало да ме кани тук!

— Поне в това съм съгласна с вас — сухо и безразлично вметна Лора, освобождавайки се от хватката на Сабина и отдръпвайки се назад. — Какво точно искате от мен?

Прямият й въпрос изглежда обърка госпожа Уестбридж.

— Аз… аз… не зная точно…

— Е, радвам се, че не прекалихте с театралниченето и не ме помолихте да ви отстъпя този мъж! — грубо обясни Лора, нетърпелива да сложи точка на този разговор на четири очи. — Но в едно мога да ви уверя, Сабина… вашите чувства към Трент са едно нещо, а неговите към вас — друго. И това е нещо, което засяга само вас двамата, мисля. Що се отнася до мен, не се безпокойте ни най-малко. Дори ако реша да ви го отнема, ще е за съвсем кратко… докато ме отегчи. А след това ще ви го върна, обещавам ви!

— Не можете да ме понасяте, нали? — попита Сабина с остър глас.

— Също както и вие мен!

Няколко секунди двете жени останаха неподвижно една срещу друга, измервайки се с поглед. След това Сабина пое дълбоко дъх и се изсмя кратко.

— Сега поне сме наясно какво можем да очакваме една от друга, не е ли така? — Сълзите, заплашвали само до преди миг да рукнат от очите й, съвсем неочаквано бяха изчезнали, когато небесносините очи на Сабина студено и преценяващо се впиха в тъмните морскосини очи на съперницата й.

— И след като бяхме толкова искрени една с друга… сигурна ли сте, че накрая няма да размислите? Ройс… Трент, искам да кажа… може да бъде доста прелъстителен, както междувременно имах възможността да се убедя! Питам се дали знаете в какво се впускате, мислейки, че можете да си играете с него. Имам чувството, че той ще е онзи, който ще си поиграе с вас… преди да се върне при мен!

— Какво, за бога, толкова дълго си шушукате вие двете? — неочаквано достигна до тях нетърпеливият глас на лейди Хонория. — Тъкмо решихме да се поразходим из градината… нощта е толкова топла, а освен това изглежда ще има пълнолуние!

— Наистина е крайно време да се върнем при другите, не мислите ли? — обърна се с усмивка Сабина към Лора, а след това отново я улови под ръка и двете се насочиха към малката групичка от дами, които го очакваха.

Когато най-сетне към тях се присъединиха и все още ухаещите на цигарен дим мъже, Лора забеляза колко демонстративно Сабина се насочи към Трент, нежно го погали и улови под ръка с онзи собственически жест, който винаги пускаше в действие на публично място. „Нека — безгрижно си мислеше Лора. Сабина можеше да го има толкова дълго, колкото успее да го задържи. — Но аз — каза си тя, поглеждайки го предизвикателно в очите, преди отново да отклони поглед, — аз ще го имам, пък било то и само за една нощ.“

Лейди Маргарет предложи всички заедно да излязат на терасата или в зимната градина, където било малко по топло. Когато излязоха на терасата пред тях иззад една висока, остра скала изгря златисто жълтата луна. „Морска луна“ — помисли си Лора, вдигнала поглед към синьо-черното небе Тя се бе отдалечила на известно разстояние от останалите, за да остане за миг сама, и сега се облегна на парапета, гледаше луната и вдишваше нежните ухания, които се носеха във въздуха. Тогава, дори без да обръща глава, усети, че той е застанал зад нея. Пръстите му дръзко се плъзнаха по голия й гръб, а след това рече:

— Е, Лоричка?

Непринудеността на гласа му, когато се наведе прекалено близко до нея, я изненада и Лора се запита какво ли бе сторил с бедната Сабина, но без да извръща глава и сякаш изобщо не бе усетила докосването му, отвърна:

— Какво, е?

— Е, очарователна Лора, мислите ли, че можете да останете будна до полунощ, когато лунната градина е най-красива? Трябва да бъде видяна в часа, когато луната е най-високо горе на небето.

Той се подпря с лакти на парапета недалеч от нея, а раменете му докоснаха нейните.

— Зарадвах се да ви видя в тази рокля. Тя е недвусмислено прелъстителна… както навярно много добре съзнавате!

Гласът му бе станал подозрително мек.

— А при положение, че толкова добре знаете какво правите, какво бихте сторила, ако сложа ръка на раменете ви, за да ви стопля… така, например… и ако после… тъй като роклята ви е толкова дълбоко изрязана, пръстите ми се объркат и попаднат на онова, което тази вечер почти напълно сте изложила на погледите на всички мъже като един вид обещание?

В този момент пръстите последваха изчезващата в дълбокото деколте линия между гърдите й и потънаха в него, преди Лора да успее да се овладее и отдръпне.

— Не е ли по-добре да се върнете при госпожа Уестбридж? Тя сигурно вече ви очаква с нетърпение!

— О — рече той, с досада свивайки рамене, като хвърли бегъл поглед в посоката, където трябваше да го очаква Сабина. — Вероятно. Но, Лорелай, когато тя си легне, вие сте тази, на която бих искал да покажа лунната градина, а може би също и пещерата на Пан. А ако не слезете при мен, ще се кача горе в стаята ви и ще ви отвлека насила!