Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (33)

32

Пътуването от Лондон за Пензанс сякаш нямаше да има край, въпреки че влакът спира на няколко пъти, за да могат пътниците да се поразтъпчат и да си купят освежителни напитки и закуски. Когато вече бяха съвсем близо до целта, Лора извади бележник и започна да записва впечатленията си от пътуването и местата, през които бяха минали. Само за да се занимава с нещо, както тайно трябваше да признае пред себе си! Не й харесваше насоката, която напоследък прекалено често вземаха мислите й! Възнамеряваше да вземе мерки срещу това, както бе обяснила на Ена. Или щеше да се сгоди, или да се впусне в някаква афера… все едно с кого, стига само да я разсейваше от мислите за него!

Лора съзнателно се съсредоточи върху бележките си и ненадейно се запита дали би посмяла да пренесе действието от романа си в някой замък в Корнуол. При тази мисъл на устните й заигра усмивка. Защо не? Навярно докато седеше сред руините и чакаше Франко и Хелена, трябваше да взима със себе си своя бележник и да продължи работата върху романа си. Франк със сигурност щеше да хареса новите глави!

Лора ненадейно осъзна, че Франк Харис й липсва. Той също бе поканен в Ройс-Парк, но отказал поканата с извинението, че вече бил запланувал да прекара остатъка от лятото в пътуване из Германия, Австрия и Италия. Защо я бе зарязал точно сега, когато имаше нужда от моралната му подкрепа? Но… тя бе обещала, че няма да престане да пише, и възнамеряваше да удържи обещанието си… било само за да съчини епизоди със злодействата на мрачния херцог… и заради заслуженото наказание, което той трябваше да получи накрая.

Ни най-малко не я бе грижа за реакцията на Ройс, когато прочетеше романа и му станеше ясно, че и всеки друг читател би разбрал кой се крие зад образа на зловещия херцог. О, колко жалко, че Франк нямаше да може да види остатъка от ръкописа, преди да се завърне в Англия, освен ако преди това тя не го посетеше в Италия… Хм, това не бе лоша идея! Ена я изтръгна от тези мисли, обяснявайки й, че скоро щели да пристигнат в Пензанс.

— Трябва да кажа — с нежелание призна лейди Хонория. — че за американец, който едва съвсем от скоро е в Англия, Ройс се справя чудесно.

На гарата в Пензанс ги очакваха три карети, които трябваше да ги откарат до Ройс. За дамите бе предназначен елегантен нов „Броугъм“. Другите две коли бяха старомодни и просторни — едната за прислугата, а другата за планините от багаж.

„Сега завесата може да се вдигне и да започне представлението“ — мислеше Лора, докато гледаше през прозореца. Скоро бе пленена от красотата на природата, толкова различна от гледките на облагородени, цивилизовани места, които й бе предложило пътуването. Това тук действително напомняше на Монтерей — високи дървета, облени от лъчите на късното следобедно слънце, и хвърлящи сенките си върху пътя, който постепенно се отдалечаваше от брега. Между дърветата бяха пръснати черни скални късове. Мирисът на море висеше във въздуха, а вятърът имаше леко солен привкус. Пътят се виеше между скалисти склонове, спускаше се и отново се изкачваше, за да ги отведе накрая на един невисоко възвишение насред малка равнина, граничеща от едната страна с причудливи скали, а от другата с гъсто залесен хълм.

Лора се наведе към кочияша.

— Къде е морето, зад онези скали ли? — развълнувано попита тя.

— Да, госпожице — отвърна мъжът. — От другата страна, чак до брега те са отвесни и насечени с пропасти, въпреки че има няколко пътеки, по които може да се слезе… черни пътеки с перила, поставени по нареждане на младия херцог. И все пак е доста стръмно, а понякога, когато вятърът идва от морето, може да стане и хлъзгаво. — Той изплющя с камшика над гърбовете на конете и продължи. — Сега сме на границата на Ройс Парк, госпожице. Хей там, зад завоя, е портата, въпреки че до къщата на господарите има още око миля.

Портата бе впечатляваща и изглежда доста стара, както реши Лора, когато минаха под каменния, обрасъл с бръшлян свод и поеха по дългата, поддържана алея, пресичаща парка. От ляво в далечината се мяркаше гъста гора. Алеята се виеше между пръснати на групи дървета и покрити с мъх статуи, израснали сякаш от влажната трева. В края на алеята сякаш попаднаха в съвсем друг свят. Градини с декоративни цветя, мостчета, свързващи двата бряга на малък поток, който изглежда прекосяваше цялото имение, беседки, фонтани и дори пауни, които се разхождаха гордо, разпервайки разкошните си, сякаш обсипани с бижута опашки. Минаха покрай малка пещера, чийто вход бе почти изцяло закрит от храсталаци и висящите клони на плачеща върба. От устата на каменен сатир извираше вода, която се изливаше в стомната на една нимфа.

— Ха! — изхихика лейди Хонория. — Това ми напомня, че по мое време жадните за приключения младежи излизаха посред нощ, за да се къпят в точно такива пещери. — След това тя се отърси от спомените, прикова проницателните си очи върху двете млади жени и добави: — Не бих ви съветвала да правите нещо подобно. Времената се промениха, скъпи мои, времената се промениха!

Пътят, сега посипан с чакъл, се разделяше на две и заобикаляше малко езерце, по чиято огледално гладка повърхност се плъзгаха четири лебеда — два бели и два черни. От тук за пръв път се виждаше къщата, която приличаше по-скоро на замък. Лора неволно потръпна. Обраслите с бръшлян каменни стени, с техните остри готически кули и каменните базилиски, които стърчаха като стражи над терасите на покрива, изведнъж изникнаха пред тях като тъмна Фата Моргана.

Гласът на лейди Хонория я изтръгна от зловещите предчувствия, които внезапно я бяха обзели.

— Пристигнахме най-сетне! Надявам се, че другите две коли няма да се забавят много, защото скоро ще трябва да се преобличаме за един късен следобеден чай.

След уталожването на суматохата, съпровождаща обикновено пристигането на нови гости, и след като лейди Хонория със задоволство установи, че домакините бяха помислили за всичко, те изкачиха няколкото стъпала, водещи към пищно украсено антре, където сърдечно бяха поздравени лично от лейди Маргарет. Наоколо не се виждаше жива душа и когато лейди Хонория спомена за това на глас, домакинята обясни, че господата били на лов, а дамите, водени от госпожица Ренфю, разглеждали руините на древен манастир, намиращи се недалеч от Ройс Парк. Тя ги увери, че останалите гости скоро щели да се върнат, за да се присъединят към тях за следобедния чай, сервиран както обикновено без излишни формалности в малкия салон до зимната градина.

Бяха отведени до стаите им от госпожа Евънс, икономката, и Лора установи, че й бе отредена стая в мавритански стил.

— Всяка стая си има име — обясни госпожа Евънс, която вървеше пред тях и отваряше вратите, за да се увери, че камериерките са сложили всичко в ред. Стаята на Ена бе до тази на Лора, а на лейди Хонория бе отредена стая на другия край на дългия, застлан с килим коридор, от двете страни на който бяха стаите на гостите.

„Така значи — помисли си Лора, оглеждайки стаята, — мавританската стая.“ В средата на помещението имаше огромно легло, чийто окичен с пискюли балдахин бе привързан с кадифени панделки. Стените не бяха нито облепени с тапети, нито скрити зад дървена тапицерия, както бе прието, а окичени с коприни, което караше Лора да се чувства така, сякаш бе в шатрата на някой бедуински шейх! Преобладаващите цветове бяха пауново синьо, алено червено и тъмно злато. Нощните масички имаха изваяни във формата на лапи крака и месингов плот и изглеждаха така, сякаш бяха купени от някой арабски пазар. Имаше дори големи, обшити с пискюли възглавници, пръснати уж безразборно из цялата стая.

Пред леглото имаше ниска дълга маса от тежко, резбовано дърво, затрупана с цветя и плодове във фруктиери от месинг и сребро. Дори лампите върху нощните масички бяха мавритански, а когато Лора отдръпна тежка, обшита с перли завеса, откри разкошна баня, обзаведена в същия стил като спалнята. Облицовани с цветни плочки стъпала, водеха към малък, овален басейн. Висящо на месингови вериги кандило хвърляше червеникава светлина, а от двете страни на завесата имаше лавици, отрупани с масла, балсами, сапуни, шишенца с парфюми и големи, меки кърпи.

„Това е прекалено! — гневно помисли Лора. — Сега вече отиде прекалено далече!“ Погледът и неволно бе привлечен от леглото с богато избродираната му завивка, която се спускаше чак до пода. Лора инстинктивно разбра, че това не е стая, която би била по вкуса на лейди Маргарет и покойния й съпруг. Мавританската стая можеше да бъде дело единствено на Трент Чаланджър!

За какъв се мисли, за някой… някой султан? И за каква ме взема? За някоя от покорните му одалиски? И тъй като гневът й растеше от минута на минута, цяло щастие бе, че в този момент на вратата се почука и в стаята влезе Адел, следвана от трима лакеи, които внесоха багажа на Лора.

Адел го разопакова бързо и умело и дори и да е бе останала изненадана от вида на стаята, тя с нищо не го показа. През отворените прозорци, заглушавайки за известно време шума на морето, до тях достигнаха гласовете на останалите гости, които се завръщаха от излета.

Лора все още бе толкова бясна, че реши, когато лейди Хонория и лейди Маргарет не бяха наоколо, да се държи толкова непристойно, колкото й бе възможно. А Сабина Уестбридж? Най-добре за нея щеше да бъде да внимава, защото щеше да понесе поражение в собствената си игра! „Може пък това гостуване да се окаже наистина интересно и забавно!“ — мислеше Лора. Постепенно бе започната да гледа на всичко това като на игра, в която мереха сили остроумието и разума — неговото остроумие срещу нейния разум. Неочаквано се почувства готова за всяко предизвикателство.

„Тази малка лудетина“ — каза си лейди Хонория, забелязвайки, че Лора, която последна бе слязла за следобедния чай, е облечена в една от онези нови, шити в „Уърт“ рокли, които полепваха толкова плътно по тялото, че подчертаваха и най-малката заобленост или вдлъбнатина на женските форми. Роклята бе в почти същото тъмносиньо, като очите на Лора и поръбена със златна ивица. Единственият накит, който младата жена носеше, бяха инкрустирани с диаманти и сапфири обеци, както и сапфирена брошка, закопчана на високото деколте на роклята. Хелена, която седеше до Франко, прошепна неспокойно на ухото му:

— О, не! Тя се шегуваше… няма да направи онова, което ми каза.

— По-късно ще трябва да ми обясниш какво имаш предвид, скъпа моя — тихо отвърна Франко. — Сега съм зает да се възхищавам на появата на сестра ми… да не говорим за избора й на рокля!

След внезапната тишина, възцарила се сред присъстващите, когато Лора се появи с шлейф в ръка и високо вдигната глава, сега всички започнаха да говорят един през друг.

Младата жена прекоси помещението, насочвайки се право към лейди Маргарет, за да се извини за закъснението. А когато Трент успя да се освободи от хватката на Сабина и да се отправи към Лора, тя го посрещна с прекалено лъчезарна и видимо престорена усмивка. Протегна двете си ръце към него и със също толкова неестествен глас рече, така че всички да чуят:

— О, Трент! Искам да кажа… ваша светлост, вече си мислех, че сте прекалено зает, за да ме поздравите! Повярвайте, бях решена да остана горе в стаята си и известно време да се цупя, но тогава ми хрумна колко много усилия и време трябва да ви е струвало да подредите тази — не се ли нарича „мавританска“? — стая. Тя е толкова приятна и толкова… разточително обзаведена. Със сигурност по време на престоя ни тук ще се чувствам добре в нея!

По играещите мускули на лицето му и присвитите ледено студени очи разбра, че стрелите й са попаднали в целта. Костваше й доста усилия да се сдържи да не извика, когато пръстите му болезнено се впиха в дланта й.

— Дължа ви извинение, госпожице Морган, за небрежността си като домакин, както и за притесненията, които очевидно съм ви причинил. Трябва да ми кажете как бих могъл да поправя грешката си.

Той задържа ръцете й прекалено дълго, присмехулно взирайки се в очите й, а след това с едва доловим глас прошепна:

— Putita! — бе дръзнал да я нарече „малка уличница“! Дъхът й секна от подобно безсрамие! Стояха там, в средата на помещението, като двама артисти на осветената от прожектори сцена, под бдителните погледи на публиката, която следеше всяко тяхно движение и мимика.

— Кажете, че ми прощавате! — помоли я той, наслаждавайки се до край на ролята си. — Ако след чая ви покажа конюшните и новите си коне… ще помогне ли това? А ако това може да върне усмивката на устните ви, госпожице Морган, обещавам след вечеря да ви покажа прочутата ни лунна градина!

„Дявол го взел — гневно мислеше Лора, — успя да обърне играта в своя полза!“ Тя се отърси от смущението си и рече подигравателно:

— Но, Трент, с вас се познаваме толкова отдавна… най-малкото от времето, когато още бях дете — тя чу приглушения смях на Франко, но не му обърна внимание, а продължи с непроменен глас: — Във всеки случай няма нищо за прощаване! Наистина не исках пред всичките ви гости да се държа като някое разглезено дете… и да ви откъсвам от тях. Сега е мой ред да ви помоля за прошка. — С рязко движение тя се освободи от хватката му и добави с по-тих глас: — Мисля, че сега сме квит!

— Не мисля така… още не! — шепнешком отвърна той, наблюдавайки я с усмивка, която бе не по-малко изкуствена от нейната.

Разбира се, всички присъстващи бяха наблюдавали разигралата се помежду им сцена, ако и да водеха нервен разговор, правейки се, че не забелязват размяната на удари между Лора и домакина им. Лорд Антъни почеса гъстия си бакенбард, а сестра му, която с усилие се сдържаше да не избухне в смях, му обясни, че намирала държанието на Лора за възхитително. Граф Д’Арланжан, който седеше до госпожа Евелин, се обърна към нея и сподели с усмивка на посветен:

— Тогава всичко това е било просто едно представление? В такъв случай съм на мнение, че те и двамата изиграха ролите си отлично, въпреки че не мисля, че всеки от присъстващите ще… как да се изразя, ще прояви такова разбиране! — При тези думи погледът му многозначително се насочи към Сабина, която с пламнали страни шепнеше нещо на ухото на брат си. Макар и външно развеселен, Мишел Реми бе решен да се откаже от усилията си. Той, който познаваше достатъчно добре Жинет, бе наясно, че дъщеря й прекалено прилича на майка си, за да му е по вкуса. „Но — рече си той, обръщайки се към госпожа Евелин, за да й зададе някакъв въпрос, — все пак ми остават още три дена в това чудесно имение, през които мога да е позабавлявам заедно с останалите гости!“ А кой бе в състояние да каже какво можеше да се случи междувременно?

— Хм… хм… тази малка лисичка! — шепнеше лейди Хонория, която бе наблюдавала дуела между Лора и Трент заедно с лейди Маргарет. — Предупредих я да избягва каквито и да било опасни игрички, а още по-малко с опасни мъже! Но допускам, че младежта трябва да научи всичко от собствен опит. Наистина мисля, че двамата имат много общо помежду си!

— Не мисля, че за тях това е само някаква игра — замислено отвърна лейди Маргарет. — Струва ми се, че нещата са станали доста по-сериозни, отколкото предполагат дори те самите.

— Ти, глупачке такава! Ако бяхме сами, щях да те науча — просъска Реджи на ухото на сестра си, докато траеше този разговор между графинята и лейди Маргарет. — По-добре мисли за онова, което ти казах, и престани да се цупиш. Мъжете не обичат обидчиви и ревниви жени. Когато се върне при теб, дръж се така, сякаш нищо не се е случило, разбра ли ме добре? Давай вид, че си напълно самоуверена, ти, глупава коза… и остави всичко останало на мен. Мисля, че вече й се е удало да отблъсне двама от обожателите си. Ще се погрижа и останалите да се отдръпнат от нея… Накрая ще я имам, не се безпокой!