Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (28)

27

Мишел Реми, граф Д’Арланжан, не бе на себе си от радост, когато научи, че херцог Ройс е напуснал града и ще се върне най-рано след няколко дена. Въпреки че както и преди Лора бе наобиколена от обожатели, той се чувстваше доста по-самоуверен, когато херцогът не беше наблизо. Изглежда този мъж упражняваше върху Лора странно и разтърсващо въздействие, ако и да се говореше, че бил стар приятел на семейството й и неин някогашен годеник!

„Другите не ме безпокоят — мислеше Мишел. — Лорд Грей е прекалено спокоен и трезв, за да е по вкуса на дъщерята на Жинет, а този господин Форестър, разбира се, изобщо не влиза в сметките. Той не е нищо повече от обикновен ловец на зестра, но Лора естествено знае това и го допуска до себе си, само за да разпалва ревността на останалите си обожатели! Тя е съвършена кокетка, също като майка си!“

Графът бе решен да се възползва от случая, който едва ли някога щеше да се повтори. Бе поканил Лора на една организирана във френското посолство изложба на интересни праисторически предмети, открити неотдавна в пещера в Южна Франция. Знаеше, че това е нещо, което би я заинтересувало. Бе направил всички необходими приготовления за една лека и много интимна вечеря след това. А какво щеше да последва, един бог знаеше! Всичко бе възможно, а той нямаше намерение да чака, докато другите се възползваха от преимуществата си. Щеше да поговори с нея, да я гали, а когато решеше, че е готова за това — отново да й направи предложението, да се омъжи за него. Този път възнамеряваше да спи с нея… и имаше чувството, че тя ще се съгласи, стига да се покажеше достатъчно предпазлив и търпелив.

 

— Е, и? — попита Хелена.

— Какво и? Какво искаш да знаеш? — отвърна на въпроса й с въпрос Лора, избухвайки в смях от изражението на приятелката си.

— О, Лора, много добре знаеш какво имам предвид! — извика Ена. — Твоят граф, Мишел, какво стана?

— Ох — отвърна Лора с пресилено отегчена въздишка, — все същото, естествено! Заведе ме на тази изложба, а след това в жилището си. Взехме със себе си и нещо за хапване, както и шампанско. Не ме гледай така ужасено, Ена! Не сме правили нищо нередно, уверявам те, въпреки че между блюдата той продължи със своите опити за сближаване и постоянно ми пълнеше чашата. Но аз успях да запазя главата си бистра.

— Какво значи това?

— Значи, че му отказах, без всъщност да казвам „не“, ако разбираш какво имам предвид! Почти се уплаших, че тези малки игрички ми харесват — с чувство за вина призна Лора. След това очите й малко се поприсвиха. — Освен ако насреща си нямам този невъзможен Трент Чаланджър… Ройс! Нямаш представа колко облекчена се чувствам, откакто той напусна града! Надявам се да не се върне никога повече… имам чувството, че когато е наблизо, винаги проваля всичко и ще продължи да го прави.

Сега, след като бе заминал, тя би трябвало да се чувства по-добре. Вече нямаше нужда при всяка своя поява на публично място да се оглежда за него или да търпи арогантния му поглед, с който почти всеки път я оглеждаше. Лора знаеше, че не биваше така необяснимо да избухва по повод на една мимоходом подхвърлена от Реджи Форестър забележка, докато предния ден яздеха заедно в парка.

 

— Ройс е напуснал града, както навярно вече знаете, и се боя, че разпасаната ми сестричка е заминала с него! Допускам, че появата в „Таймс“ на известие за годежа им е само въпрос на време! — обяви Реджи, приглаждайки златисторусите си мустаци. След това смръщи чело. — Не мога да кажа, че това ми харесва! Сестра ми е пълнолетна, при това вече вдовица, но в някои отношения е доста наивна… а и не е без значение, че Ройс е пълната й противоположност. За него би било най-добре да не си играе с чувствата на Сабина.

В онзи момент Лора си бе наложила да се въздържи, за да не се изсмее на глас, питайки се дали Реджи наистина е толкова наивен! Бе понечила да му каже онова, което знаеше за Трент Чаланджър, но след това размисли. Колкото и да се опитваше, й беше трудно да изпита състрадание към госпожа Уестбридж. Напротив, мисълта, че Сабина щеше да получи един урок, преглътнат преди нея от много други наивни жени, почти я забавляваше!

„Слава богу — мислеше Лора, — аз не спадам към клетите глупачки, които могат да бъдат впечатлени от него или нещата, които навярно им говори и обещава!“ Лора отново си помисли какво истинско облекчение бе за нея, че нямаше нужда постоянно да се притеснява да не го срещне. Възнамеряваше до край да се наслади на почивката, която й бе дал. Но защо тогава бе това чувство, че нещо й липсва? По дяволите, в момента той бе с онази глупава, афектирана гъска Сабина, а те двамата изглеждаха родени един за друг! Лора съжаляваше Реджи, в случай че той наистина си въобразяваше, че сестра му има шанс да стане херцогиня Ройс! Бедният Реджи. Бедната Сабина!

Реджи Форестър бе изгарян от самосъжаление. Чувстваше гордостта си смъртно ранена от вниманието, което Лора Морган обръщаше на всичките тези ухажори. Днес бе благоволила да му отдели само половин час, който прекараха, яздейки в парка, след което го напусна заради някаква друга уговорка. „Какво да правя сега — сърдито мислеше той, — като се изключи язденето?“ Само да му дадеше възможност да й докаже какъв изкусен любовник бе, тогава щеше да е негова, както толкова много жени преди нея. Реджи бе сигурен в това.

В такова настроение той се появи у Франсин.

— Е? — осведоми се тя. — До къде стигна с американската наследница? Ще я имаш ли?

Реджи мрачно свъси вежди.

— Проклятие! Поне за момента няма големи надежди. Около нея се мотаят прекалено много ухажори. Какво мога да направя? Както добре знаеш, не съм червив с пари, подобно на останалите й обожатели.

— Бедни мой Реджи — промърмори Франсин и го погали с устни по врата. — Забравяш, че има средства и начини за решаването на всеки проблем — замислено добави тя.

— Какви средства? Франсин, нямаш представа каква е тя, тази Лора Морган. Тя е американка, типичната богата американка — прекалено силна, самоуверена и независима… дяволите я взели!

Веднъж намерили се на канапето в тапицирания с коприна салон, Реджи с мрачно настървение се нахвърли върху нея.

— Франсин, зная, че само ме използва, а това не ми харесва… никак не съм свикнал! Само да успея да я вкарам в леглото си, нещата биха взели съвсем друг обрат… но не, тя просто ме използва като кавалер, когато й е удобно.

Пръстите на Франсин гальовно се спуснаха надолу към бедрото му. Жената се засмя тихо.

— Не, ти си свикнал да държиш нещата в свои ръце, нали така, скъпи?

— Да, проклятие, така си е! И не ми харесва, когато жените си играят с мен! Само да можех да сторя нещо… ако успеех да направя така, че да не е постоянно заобиколена от други мъже… Сам да можех да я спипам насаме!

Франсин го галеше почти автоматично, размишлявайки трескаво.

— Разкажи ми повече за нея, Реджи, момчето ми. Всичко, което знаеш. Какво обича да прави? Къде ходи обикновено? Остава ли сама понякога?

При тези думи мъжът неочаквано се изправи, замислено гледайки усмивката, играеща на устните й.

— Накъде биеш, Франсин?

— Скъпи, излиза ли сама някъде?

Реджи познаваше Франсин достатъчно добре, за да знае, че и зад привидно най-безсмислените и повърхностни въпроси на Франсин се крие нещо. Той отвърна замислено:

— Наистина понякога излиза сама. Обича рано сутрин да язди в парка… съвсем сама. Е, и? — Реджи въпросително погледна приятелката си, чиято котешка усмивка бе станала още по-широка.

— Е, скъпи ми Реджи, помисли за възможните последици от подобна непредпазливост, хм… И безчислените възможности, в случай че бъдат направени необходимите приготовления!

— А именно? — сега Реджи бе изключително напрегнат и я погледна с присвити очи. — Хайде де, кажи какво имаш предвид.

— Е, да, когато ти казах, че биха могли да се направят известни приготовления… помисли малко. Знаем, че паркът с всички онези подозрителни типове, които се мотаят из него, може да бъде опасно място, особено рано сутрин! А особено опасен за една млада жена. Какво мислиш би станало, ако някоя сутрин, по време на обичайната й разходка, твоята госпожица Лора внезапно бъде свалена от коня и… отвлечена!

— Отвлечена? — невярващо повтори Реджи.

Сега бе ред на Франсин да се изправи и да го зяпне. След миг жената продължи нетърпеливо:

— Не разбираш ли какво искам да ти кажа? Да допуснем, че бъде отвлечена и замъкната някъде… на някое потайно местенце, където човек би могъл… е да кажем, да я вразуми? По същия начин, по който се вразумява и обуздава някоя дива кобила, докато не се научи да яде от ръката на господаря си!

— Не си сериозна, нали?

— Е, ако не вярваш, че нещо такова е възможно… — Франсин се извърна, равнодушно свивайки рамене и си наля чаша шампанско от стоящата до канапето бутилка.

Но както и очакваше, не след дълго Реджи я накара да се извърне към него.

— Франсин! — той я целуна дълго и страстно. — Боже мой, Франсин, колко си хитра!

— Искаш парите й, нали?

— Да

— И искаш да я накараш да ти се подчинява?

— Да! Да! С удоволствие ще озаптя малката фурия… няма нищо друго, което би ми доставило такова удоволствие!

— Тогава, значи, си съгласен? — усмихнато попита Франсин. — Уверявам те, че няма да мине и месец и тя ще бъде твоя.

— Но кога и като какъв се появявам аз? — попита Реджи, нетърпелив и жадуващ да чуе всичко.

— Ти? Като неин спасител, разбира се! Кой ще иска да се ожени за нея след всичко онова, което й се е случило? Въпреки че никой естествено няма да знае, че ти си онзи, който я е подчинил. — Тя сви скритите си под коприната рамене и рече замислено: — Това, разбира се, не може да стане тук, но аз имам приятели и зная места, много потайни места, където може да бъде отведена.

Реджи приглади мустаците си, а след това на лицето му изгря широка усмивка. Двамата вдигнаха тост.

— Франсин, за бога, ти си гениална! Разбира се, това е! Това е! Без съмнение, след това никой няма да иска да се ожени за нея, а тогава…

— Естествено, ще има разследване — обясни тя, — но аз познавам хора, които за пари биха направили всичко. — Тя го погледна, повдигайки вежди. — А когато се ожениш за нея, което също мога да уредя, преди да е освободена… тогава, разбира се, ще разполагаш с парите й и аз ще получа своя дял, нали, скъпи?

— Ще получиш много повече от един дял… включително и мен самия.

— Значи, сделката е сключена?

Той избухна в гръмък смях и отметна глава назад. „По дяволите малката въртиопашка — мислеше той. — Тя наистина има нужда от юзди.“ Погледна към Франсин, след това изля шампанското си между гърдите й и се наведе към тях, за да го оближе.

— Скъпа, можеш да поискаш всичко и ще го имаш. Веднъж само да пипна парите й.

Напускайки дома на Франсин, Реджи Форестър едва сдържаше въодушевлението си. Мислите му бяха изпълнени с картини — Лора, лежаща пред него във всички възможни пози — гола, безпомощна, със сломена от камшика гордост, пълзяща на лакти и колене, за да му целуне ръцете и да го моли за милост! Лора, скоро тя щеше да стане негова робиня, негова покорна и раболепна съпруга. Тя самата и цялото й състояние щяха да бъдат в негова власт! Франсин бе обещала плана й да бъде пуснат в действие до няколко дена.

Той едва щеше да дочака!

Докато Реджи Форестър кроеше планове за бъдещето й, Лора бе заета с подготовката за приема у Ройс. Прекалено заета, както забеляза лейди Хонория. На наблюдателната възрастна жена не бе убягнало това колко неспокойно шареха очите на Лора, където й да се намираше тя. Нито почти трескавата й веселост. „Най-добре за нея би било, ако я накарам да вземе решение“ — мислеше графинята. Това и възнамеряваше да стори.

Лора и Хелена научиха, че отиват да купят шапки, панделки и платове, от които трябваше да бъдат ушити нови дрехи за двете млади жени. Защото, както твърдеше лейди Хонория, никоя елегантна дама не бивало да е появява в салоните на изисканото общество два пъти с една и съща рокля.

— А тъй като вече стана следобед, намирам, че сега е най-подходящото време пътьом да оставим визитните си картички там, където е необходимо.

Лора и Ена размениха примирени погледи. Правенето на визити можеше да бъде безкрайно начинание, при това отегчително до смърт.

Лора имаше усещането, че бе задрямала, когато чу кочияшът да обявява:

— Ройс Хауз, уважаеми дами. — Лора почти подскочи от ужас, което не остана незабелязано от лейди Хонория.

— Ройс Хауз? Но, Ена, защо ще оставяме визитните си картички щом господарите отсъстват? — прошепна на приятелката си Лора.

Това също не убягна на лейди Хонория, която хвърли на младата жена унищожителен поглед, преди да обясни:

— Разбира се, че ще спрем тук и ще оставим визитните си картички. Така е прието, при положение че сме поканени в този дом на прием, който ще се състои след по-малко от седмица.

— Но, госпожо — избухна Лора — мислех… чух, че…

— Съобщиха ми — прекъсна я лейди Хонория, — че моята приятелка, лейди Маргарет, вече е пристигнала в града.

Още докато Лора се опитваше да смели тази новина, която незнайно защо я изплаши, се появи лакеят, който бе взел визитните им картички, и усмихнато обясни, че лейди Маргарет се надявала приятелката й и двете млади дами да й правят компания за следобедния чай.

— Много добре! С удоволствие ще се качим — обясни лейди Хонория, преди Лора да успее да възрази нещо.

Докато Лора с нежелание следваше възрастната жена, в главата й нахлуха противоречиви мисли.

Ако лейди Маргарет, неговата мащеха, вече беше тук, означаваше ли това, че той също скоро щеше да се завърне в Лондон? И как така лейди Хонория знаеше това, а тя самата не? Какво означаваше това посещение?

За нейно най-голямо облекчение бяха посрещнати само от две дами и нямаше никакви признаци за присъствието на херцога.

Лейди Маргарет Синклер беше дребна жена, но изправената й походка и вдигната на кок посребрена коса я правеха да изглежда по-висока. Имаше благо лице и открита усмивка, която изгря на устните й, когато с блестящи от искрена радост очи протегна ръце за поздрав. Госпожица Летисия Ренфю, компаньонката на лейди Маргарет, обясни развълнувано като нервно хихикаше, колко чудесно било, че лейди Хонория, графиня Седжуик и госпожица Морган приели да пият чай с тях.

— Толкова мило от страна на скъпия херцог… новия херцог, имам предвид, да ни предложи да дойдем тук! — обясни госпожица Ренфю с извисяващ се във фалцет глас, докато се грижеше всички да се настанят удобно. — Знаете ли, бяхме доста изнервени, когато ни извести за посещението си. Лейди Маргарет дори повече от мен, сигурна съм в това, въпреки че не го показа!

Лейди Маргарет я помоли да замълчи, преди да се обърне към гостенките и да каже спокойно:

— Тя е права. Когато получих писмото на господин Уедърби, в което той ни известяваше, че Ройс искал да ни посети, изобщо не знаех какво да очаквам. Преди винаги си бях мислела, че има нещо против мен. Бе толкова привързан към майка си, знаете ли.

— Ела най-сетне, Маргарет — подкани я лейди Хонория. — Трябва да ми разкажеш цялата история, защото знам единствено слухове!

Графинята огледа изискания салон на лейди Маргарет, в който нищо не беше променено. — Значи отново си стопанка на дома Ройс, да? Много добре! Радвам се, че Ройс бе достатъчно почтен да помисли за това! Сега трябва да се завърнеш в обществото.

В този момент се появи икономът, носещ голям поднос с петифури и сандвичи. Разговорът замлъкна, докато лейди Маргарет наливаше чая.

— Без мляко и захар за мен, моля — по навик обясни Лора и видя лейди Маргарет да се усмихва с разбиране. Едва сега забеляза резенчето лимон в чинийката си.

— Помислих си, че като американка предпочитате чая с лимон, вместо с мляко и захар, както го пием тук, в Англия — рече лейди Маргарет. — Завареният ми син прави точно като вас, знаете ли. Каза, че понасял чая единствено с малко лимонов сок!

Лейди Хонория забеляза израза на лицето на Лора и се постара да го запомни, преди да се наведе към лейди Маргарет и да каже с особена интонация:

— Мисля, че двете с тебе имаме да обсъдим много неща. Очаквам да ми разкажеш и всички подробности около приема, който даваш. Кой ще дойде?

Докато двете възрастни жени разговаряха, Лора и Ена отпиваха малки глътки от чая си и опитваха сандвичите, вежливо отвръщайки на въпросите на госпожица Ренфю, която се чувстваше длъжна да ги увлече в бъбрене.

Лора все още не успяваше да подреди обърканите си мисли. Лейди Маргарет не бе споменала нищо за това, но дали Ройс вече не се бе завърнал в града? Или се е оттеглил със Сабина в селското си имение? Но какво всъщност я засягаше това? Беше й безразлично! С мрачното си, дяволско присъствие, той й пречеше да се наслади на светския живот. Надяваше се той никога да не се завърне в Лондон. Щеше й се…

— Лора! — заповедническият глас на лейди Хонория, върна към Лора действителността.

Лейди Хонория й хвърли пронизващ поглед, сякаш бе в състояние да отгатне мислите й, след което рече:

— Госпожица Ренфю току-що ви предложи да видите някои от новите картини, които Ройс е донесъл от Париж. Може би ще се поразходите до галерията. — След това нетърпеливо добави: — Скъпа, къде блуждаят мислите ви?

— О, извинете, но… — заеквайки понечи да се оправдае Лора и се надигна, сега вече с пламнали от смущение страни. Точно в този неподходящ момент влезе обектът на неспокойните й мисли — все още с ботуши и костюм за езда, хвърли светкавичен поглед към нея, преди да се извини пред дамите за неподходящото си облекло.

За момент Лора остана като вкаменена. Спаси я лейди Маргарет, която каза:

— Ройс, госпожица Ренфю тъкмо възнамеряваше да разведе графиня Седжуик и госпожица Морган из галерията и да им покаже новите картини, които сте окачили там. Помислих си, че няма да имате нищо против.

Защо както обикновено трябваше да разваля всичко, обяснявайки с привичния си провлачен говор, че за него щяло да бъде истинско удоволствие лично да разведе дамите из галерията и някои от стаите в къщата, които биха могли да им се сторят интересни.

— Любопитно ми е да наблюдавам реакцията на хората, когато гледат картини на тези толкова нашумели нови художници. — Докато изричаше това, погледът му за миг спря върху лицето на Лора. — Тези картини могат да предизвикат у зрителя толкова различни чувства и интерпретации.

— О, не — поде Лора с леден глас. — В никакъв случай не искам да се натрапвам… — В същия момент обаче Ена въодушевено обясни, че на драго сърце би разгледала картините.

Лейди Хонория реши въпроса, казвайки ведро:

— Много мило от ваша страна, Ройс. Така ще можем да си поговорим с Маргарет, докато вие я отмените в задълженията й на домакиня!

Лора разбра, че не може да стори нищо. С пресилена вежливост Ройс им показа всички помещения на приземния етаж, кое от кое по-разточително обзаведени. След това се изкачиха по някаква странична стълба, отвеждаща към дълга, добре осветена галерия.

— Това електрическа светлина ли е? — попита Хелена.

— Да. Това беше едно от първите неща, които наредих да променят в къщата. И особено тези картини тук… тази и тази… имат нужда от подходящо осветление, за да блеснат напълно рисунъка и колорита. А при тази и тази трябваше да бъде подчертано потискащото впечатление, оставяно от наситения жълт цвят.

Спряла пред едно малко платно на Винсент ван Гог, Лора по необясним начин съвсем точно разбра какво имаше предвид Ройс. Светлината, сенките и дебелите, нанесени с едно движение на четката слоеве боя, създаваха впечатление, че човек вижда пред себе си застинали, въплътени мисли. Не пастелна красота, а ясен и категоричен жив изказ, който като че ли извираше от платното.

— Тази картина ви харесва, прав ли съм? Така си и мислех.

Без тя да забележи, мъжът се бе приближил — прекалено плътно зад нея, така, че дългите му крака, обути във високи лъснати до блясък ботуши за езда, почти докосваха нейните. Почти чувстваше топлината на тялото му, проникваща през дрехите й.

Опитвайки се да запази хладното си държание, Лора се извърна към него и вирна волевата си брадичка.

— Много добра работа на Винсент ван Гог — рече тя, малко ядосана от факта, че той не бе отстъпил назад, за да й направи място. Мъжът се извисяваше над нея почти заплашително, пронизвайки я с ледения си поглед така, че по тялото й премина тръпка.

Къде беше Ена? Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Виждате ли, вашата приятелка изглежда предпочита Гоген. И наистина, Ена бе на няколко крачки от тях, вглъбена в полинезийските платна на Гоген.

Помежду им се възцари мълчание, докато напрежението не стана токова голямо, че Лора не можеше да го понесе повече. Незнайно защо дишането й се учести и тя изпита желание да избяга.

Все пак си наложи да се усмихне с широка, фалшива усмивка и да каже:

— Много мило от ваша страна! Галерията наистина ми хареса, но трябва да призная, че съм малко уморена, а тепърва ще трябва да ходим на проба. — След това извика с по-остър глас, отколкото бе възнамерявала: — Ена, готова ли си, можем ли да вървим?

— Това вик за помощ ли беше? — прошепна Ройс на ухото й. След това с церемониален поклон отстъпи настрани, забелязал Ена да приближава към тях.

Долу лейди Хонория обяви, че било крайно време за тръгване.

— Вече мислех, че сте забравили, че след четвърт час трябва да сме на проба в „Уърт“.

Тя се сбогува с лейди Маргарет, след това също и двете млади жени благодариха на домакинята, но само Ена изрази признателност към херцог Ройс.

— Харесва ми — рече лейди Маргарет на доведения си син, след като гостите си бяха отишли. — Говоря за госпожица Морган. Наистина — добави тя неочаквано дръзко — лейди Хонория изглежда убедена в това, че вие двамата имате слабост един към друг! — След това малко по-хладно продължи: — Онова, което исках да кажа е, че не можех да не забележа промяната в държанието на госпожица Морган след вашето пристигане. И, надявам се няма да ми се сърдите, имах усещането, че от своя страна и вие бяхте развълнуван от присъствието й! — Тя отвърна на мрачния му поглед с примирително изражение. — не мисля, че щяхте да изглеждате толкова сърдит, ако не я харесвахте!

При тези думи изражението на Трент се разведри и той неволно се засмя.

— Наистина ли изглеждам сърдит? — Той се извърна и се огледа в едно украсено с орнаменти огледало, което висеше над камината. — Да! Изглежда сте права! — Той отново се обърна към лейди Маргарет. — Трябва да призная, че госпожицата притежава удивителната способност да ми влиза под кожата и да ме вбесява.

— Но аз останах с впечатлението, че вие също притежавате способността да я вбесявате — спокойно вметна лейди Маргарет.

— Наистина ли? — Трент продължи почти веднага: — Вероятно е вярно. Не зная защо, но ми доставя удоволствие да я ядосвам. Струва ми се, ние двамата сме като кремък и прахан — между нас хвърчат искри.

— Да, това ми направи впечатление и на мен — обади се госпожица Ренфю от ъгъла, в който седеше и плетеше. Трент й хвърли един от своите навъсени погледи и тя побърза отново да се заеме с ръкоделието.

— По дяволите! — Трент се осъзна: — Моля за извинение, госпожо, но истината е — добави в неочакван изблик на откровеност той, прекарвайки пръсти през разрошената си гарваново-черна коса, — че не зная какво да правя с нея!

Двете жени размениха многозначителни погледи, след което лейди Маргарет рече утешително:

— Убедена съм, че в края на краищата вие двамата ще се разберете. Между другото, не сте ли ми разказвал за някакъв годеж между вас? — остроумно, както сама смяташе, завърши тя. За миг се запита дали не е отишла прекалено далече, виждайки Трент да се протяга и смръщва вежди, но след това той сви рамене, а на устните му трепна едва доловима усмивка.

— Вярно е. И кой знае? Може би накрая наистина ще се оженя за нея… дори и ако трябва да я завлека насила пред олтара! — Очите му застрашително се присвиха, сякаш говореше сам на себе си. След това продължи с остър глас: — Мисля, че нашата госпожица Морган има нужда от обуздаване!

При тези думи госпожица Ренфю затаи дъх. Едно от кълбетата й се изтърколи на пода и Трент вежливо го вдигна. След това се извини и забърза нагоре по стълбите, викайки камериера си с неподобаващо висок глас.

— Мислите ли, че наистина се е влюбил в момичето? — прошепна госпожица Ренфю.

Лейди Маргарет замислено гледаше пред себе си.

— Може би. Поне така смята Хонория. Аз също не изключвам подобна възможност — с въздишка добави тя. — Можем само да се надяваме, Лети, че няма да се наранят прекалено жестоко, преди да открият един другиму истинските си чувства!

Горе Трент гневно ругаеше. Всички те бяха актьори! Той… и тя… съвършено играеха ролите си! Херцог Ройс и американската наследница. Чудесно заглавие за пиеса на Оскар Уайлд!

Имаше моменти, в които изпитваше желание да я удуши! И други, когато…

Когато по-късно вечерта напусна дома Ройс, Трент все още беше в мрачно настроение, от което смяташе да се отърси преди да е изтекла нощта. А на сутринта щеше да изпробва новия сив жребец, който бе купил на търг. Спокоен, издръжлив бегач. Боже! Колко му липсваше просторът и безкрайните пътища, които бе изоставил, заради това тук!