Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (26)

25

След разговора си с Франк, Лора често обмисляше идеята да напише роман на ужасите… нещо истински сатирично, което да осмее Трент. Но сега той бе отишъл твърде далече и тъй като бе прекалено ядосана, за да заспи, тя реши да стане и да пише. Да съчини нещо, което би го направила за смях на всички.

Тъкмо се бяха върнали от една вечеря, дадена от лорд и госпожа Латимър, където бе срещнала Трент — този път без госпожа Уестбридж. Както Ена, така и лейди Хонория бяха забелязали, че той отново почти заплашително гледа към нея.

— Все ми е едно как ме гледа — безгрижно бе отвърнала Лора. — Надявам се само да не ме покани на танц.

Но за нещастие той стори точно това и то в най-неподходящия момент, тъкмо когато лорд Антъни се отдалечи, за да й налее чаша пунш. Лейди Хонория вече й бе дала да разбере, че добрият тон налага да приеме поканата му, още повече, че е приятел на семейството. „Е, добре — гневно си помисли Лора. — Няма да се оставя да ме уплаши! Няма да му дам да разбере, колко несигурна се чувствам в негово присъствие, дявол го взел!“

Така че бе танцувала с него и за разлика от друг път той се бе държал както подобава, докато не я притегли в една от малките ниши до балната зала. И преди Лора да разбере какво става, мъжът я бе притиснал с гръб към стената и я беше целунал. Докато все още бе твърде уплашена, за да реагира, той бе вдигнал ръка към гърдите й, докосвайки зърната им! В този момент Лора изпита желание да го убие! Най-малкото би го ударила по тъмното непроницаемо лице, ако също толкова неочаквано не бе уловил китките й и не я бе издърпал обратно на дансинга, под любопитните погледи на присъстващите.

Лейди Хонория бе забелязала залялата страните й руменина, на което Лора отвърна само с невинното обяснение, че било прекалено горещо. Как се гнусеше от Трент и многозначителната му усмивка, когато в края на танца й се бе поклонил с лицемерна вежливост!

С растящ гняв Лора си спомни как веднъж, поемайки ръката й, вместо да я целуне учтиво, той я бе обърнал с дланта нагоре и притиснал устни към нея толкова интимно, че дъхът на младата жена спря. Друг път бе взел ръката й, сякаш за да гадае по нея, и бе прекарал пръст по линиите на дланта й, за да й каже накрая, че линията на съдбата и тази на живота били преплетени.

— Между вас има нещо — бе казала тогава Ена. — Не зная какво е то, но помежду ви прехвърчат искри.

Лора сърдито кръстосваше стаята си и сега неочаквано спря и се запита защо Ена бе направила тази забележка и дали всъщност не беше права! „Разбира се, че не — мислеше тя, ядосана на самата себе си. — Не се харесваме един друг, но той е от мъжете, които изпитват удоволствие да измъчват обекта на антипатията си! Но защо?“ Лора знаеше отговора. Защото между тях наистина имаше нещо. Нещо, което не можеше да разбере напълно. Някаква тъмна магия, която й бе почти толкова омразна, колкото и самият той и неговото смущаващо присъствие в живота й.

„Добре тогава — помисли тя с неочаквана решимост, — добре тогава! Нека прогоним дявола! Ще бъда отмъстена и това никак няма да му хареса, но нека!“ Неочаквано думите сами избликнаха и тя трябваше само да седне и започне трескаво да ги записва.

 

Два дена по-късно Франк Харис, бърчейки чело, разлистваше разбърканите, плътно изписани страници на ръкописа, който Лора бе хвърлила върху отрупаното му с листа писалище. Сега тя седеше срещу него и го наблюдаваше с очакващ, въпросителен поглед.

— Хм! — рече той. — Я да видим… да, тази страница!

…мрачното лице на херцога заплашително надвисна над тръпнещата млада жена. Тя искаше да извика, направи отчаян опит да го стори, но от изтръпналите й устни не излезе нито звук! Не можеше да откъсне очи от него, сякаш парализирана от зловещото му присъствие!

Ах! Едва сега й стана ясно какво означаваха всички онези предупреждения! Намеците, на които съзнателно не бе обърнала внимание. Сега разбираше какво значи да си обречена до живот на един ужасяващ хищник… знаеше, че дори знатният й произход и благородно потекло нямаше да я спасят от лапите му. Тя бе сама и безпомощна!

С ръмжене, подобно на някое животно, зловещият херцог пристъпи към нея. Миг след това разкъса със силните си, жестоки пръсти бялата й нощница, така че сега бе изложена гола на похотливия му поглед!

— Сега, сладка моя, ще изгубиш доброто си име и принадлежността си към изисканото общество… След като свърша с теб! Ти притежаваш състояние, а аз ще се възползвам от него! След тази наша първа брачна нощ и след като се научиш да ми се подчиняваш във всичко, ние ще се венчаем официално и оттам насетне всичко ще става според моята воля!

Франк Харис се облегна в стола си и избухна в звучен смях.

— Боже мой, Лора! Мога да си представя кой херцог имаш предвид! Но нима вземаш всичко това на сериозно?

— Надявам се, че ти го вземаш на сериозно, Франк! — отвърна Лора, а страните й поруменяха от гняв. — Както знаеш, това е първият ми роман на ужасите и очаквам от теб искрена оценка… вместо смръщено чело и… и смях! Кажи ми, за бога, ако не ти харесва! Слаб ли е или прекалено прозрачен за читателя? Така ли е?

Франк подръпна мустаците си, след това вдигна поглед от последната страница и се взря в очите й, неспособен да подтисне усмивката, която играеше в ъгълчето на устните му.

— Е, да… тъй като в края на краищата ти си жена, не може да се очаква да бъдеш по-малко иносказателна, както бих направил аз. Но аз не съм жена… слава богу!

— Разбира се, че не! — ледено отвърна Лора и Франк отново се ухили.

— Vive la difference^[1], нали? Не ме гледай толкова сърдито, скъпа Лора. Харесва ми… наистина ми харесва! Въпреки че поемаш известен риск, не съм ли прав? Имам предвид, ако Ройс… — той забеляза погледа й и замълча. — Всъщност, ще го публикуваме, разбира се, под псевдоним. И навярно… навярно би могла да го преработиш в първо лице? „Той разкъса тънката ми нощница чак до талията… съблече ме с алчните си длани и очи“ и така нататък. Вече знаеш какво имам предвид!

— Не, не зная! — надменно отвърна Лора, но след това не можа да се сдържи и високо се разсмя на живата картина, толкова театрално описана от приятеля й.

— Да… — рече Франк Харис и, умишлено отклонявайки поглед от Лора, се съсредоточи върху това да запали цигарата си. — Все пак в близко време ще задоволиш любопитството ми, нали? Като подробно ми разкажеш как е реагирал Ройс, научавайки за всичко това? Но без да ме намесваш, моля те!

— Няма да му кажа нищо, а на теб — само толкова, колкото се налага! — Внезапно Лора бе обзета от необуздана радост. — Но в крайна сметка, историята, подобно на сезона, все още не е завършена! Следователно ще има продължение. И ако междувременно бъде публикувана на части — какво мислиш за „Титбитс“? — тогава всички ще искат да узнаят какво става по-нататък, не е ли така? А това ще се отрази изключително добре на продажбите!

— Лора — удивено рече Франк, — ти си невероятна!

— Мислиш ли? — непринудено отвърна младата жена. — Чувствам се поласкана! Надявам се, че останалата част от историята ще ти хареса и скоро ще намериш някой, който да я публикува, както ми обеща. — След това, хвърляйки ужасен поглед към чаровника, добави: — Ох! Трябва да побързам! Предадоха ми, че лейди Хонория искала да ме види колкото е възможно по-скоро и не ми се ще да я карам да чака!

Все пак, както в последствие се оказа, Лора закъсня с няколко минути и когато бе въведена в будоара на графинята, възрастната дама я изгледа неодобрително от главата до петите.

— Така, така! Както винаги закъснявате. Къде бяхте този път?

— Занесох на господин Харис един… ръкопис. Част от моя първи роман, по-точно казано — първи опит в този жанр — обясни Лора, без да се опита да скрие доброто си настроение.

— Е, поне вече сте тук! Така че… седнете, седнете, за бога, изнервяте ме, като стърчите така пред мен! Това, което исках да споделя с вас, изисква задълбочено обмисляне и грижливо планиране.

Лейди Хонория недоверчиво наблюдаваше Лора, която със съжаление си помисли, че освен дядо й графинята бе единственият човек, пред когото изпитваше нещо като страхопочитание.

Лейди Хонория продължи:

— Надявам се, че най-новите ви белетристични опити не са прекалено скандални, тъй като имам известни планове за вас. Реших да дадем голям прием във ваша чест. Това е една възможност да се реваншираме за всички онези покани, които получихме в последно време.

Както обикновено лейди Хонория не правеше предложение, а оповестяваше решение. А по правило решенията й се превръщаха във факти.

— Няма никакъв смисъл да се спори със свекърва ми — равнодушно обясняваше по-късно Ена. В очите й, които скришом бяха спрели върху възмутената й приятелка, проблесна шеговита искрица. — Трябваше вече да си й свикнала и да знаеш, че в крайна сметка винаги постига своето! Но независимо от всичко, тя те харесва! Не си ли забелязала колко развълнувана и нетърпелива стана при мисълта да бъде даден прием в твоя чест? Не бива да я разочароваш… а, между другото, тя няма и да ти даде възможност да го сториш.

— Но, Ена, за бога! Нямам представа как човек се подготвя за подобно събитие. Просто не съм свикнала да давам приеми, Ена!

— Нямай грижа за това — обясни Ена. — Сигурна съм, че свекърва ми и госпожица Едж отдавна вече са подготвили всичко. А ако трябва да бъда искрена, имам усещането, че поканите вече са изпратени! — След това закачливо добави: — Помисли само за мотото на приема — „Розата на Юга“! Намирам го изключително подходящо. Свекърва ми намирала, че розите ти подхождат… толкова красиви и все пак с бодли!

Изглежда, Лора нямаше избор. Естествено накрая щеше да й бъде представен списъкът на гостите, повечето от които тя дори нямаше да познава. Надяваше се само на лейди Хонория да не й хрумне да покани… как изобщо трябваше да го нарича? Ройс? Е, разбира се, той също бе сред поканените, иначе не можеше и да бъде! Госпожа Уестбридж също!

Междувременно се бе примирила с ориста си да го среща почти навсякъде, също и на хиподрумите на Ескът и Епсъм, очевидно просто не можеше да му се изплъзне.

Имаше някои неща, които не признаваше и пред самата себе си и навярно дори не искаше да си даде сметка за тях. Една тайна чувствена страна от нейната същност, която се противеше да осъзнае, която обаче бе факт и дебнеше стаена. Ох, по дяволите! Защо още преди да го бе видяла трябваше да предчувства присъствието му и сребристия пламък на очите, които сякаш проникваха през всичките й дрехи?

Нямаше никой, с когото би могла да поговори за тези чувства. Ена се бе потопила в собствения си свят — щастлива или подтисната в зависимост от държанието на Франко. Беше призната пред Лора, че преди време се е уплашила да загърби всичко и всички и да последва Франко, което бе предизвикало гнева му. Но сега, когато й бе обяснил, че е готов да се съобрази с нейните желания, тя не можеше да си обясни защо все още се чувстваше нещастна!

Подготовката за бала се извършваше трескаво, както трескаво протичаше и светският живот на Лора, в който тя търсеше утеха. И това би й се удало доста добре, ако този проклет Ройс не се изпречваше постоянно на пътя й.

За свое облекчение Лора установи, че Хелена не се бе излъгала. Графинята и госпожица Едж бяха поели всичко в свои ръце — музикантите, допълнителните лакей, бюфета, който щеше да заема цяла една стена от огромната бална зала. На Лора всичко това й напомняше изграждането на някакъв театрален декор и когато го сподели с Ена, приятелката, която познаваше добре навиците на свекърва си, се засмя.

— Чакай само да видиш бала! — обясни Ена. — Ще се чувстваш като принцеса, която чака принца си… или може би някой херцог?

— Ена! Ако не беше най-добрата ми приятелка, щях… зная, че се шегуваш, но дори само споменаването на този негодник ме кара да побеснея! Дано се пресити от игричките си и да ме остави на мира! — Страните на Лора бяха поруменели, а очите й пръскаха сини искри. — Дали тази вечер да не се сгодя за някого? Мишел! Той ми направи предложение и аз му отказах. Мисля, че лорд Антъни също е почти готов… бих могла да му помогна да се реши!

— Но искаш ли го наистина? — без заобикалки попита Хелена.

Лора с нежелание трябваше да си признае, че понякога Ена притежаваше объркващата способност да чете мислите й. Не, не го искаше, не истински! Харесваше компанията на лорд Антъни и сестра му, а и имаха много общо помежду си, като любовта към конете, книгите, операта, но…

„Защо — питаше се Лора — в негово присъствие имам чувството, че нещо не ми достига?“ Какво беше то? Плам? Страст? Тайнственото нещо, което пламтеше между родителите й и което тя едновременно отхвърляше и желаеше? Само ако знаеше какво е то! Но тя вече бе изпитала какво значи да е изгаряна от пламъците на страстта и тази лекция трябваше да й послужи като урок за цял живот. Не след дълго Лора прогони тези мисли от главата си и се съсредоточи единствено върху облеклото си за бала.